Айлин Гоудж
Махалото на съдбата (17)

16.

Отначало Абигейл не помръдна. Сетне раздвижи замръзналите си крайници и със забележително спокойствие, което не издаде нахлулия в гърдите й страх, тя заговори.

— Сеньора Делгадо. Очаквах ви. Заповядайте, влезте.

Жената се поколеба, след това наклони глава и кимна. Бледата луна се показа иззад парцалив облак и Абигейл забеляза, че тя трепери, но е стиснала зъби, за да не се чуе как тракат. Абигейл никога не бе виждала друга да изглежда по-жалка… или по-горда. От изражението на лицето на сеньора Делгадо бе ясно, че тя не се страхува нито от Абигейл Армстронг, нито се притеснява от разкошната й къща. Бе очевидно, че няма да се смути пред възможностите на богатата американка.

Ръката на Абигейл трепереше, докато вадеше ключа. Щракна лампата пред вратата и едва тогава си спомни, че няма ток. А пък вкъщи нямаше никой. От сенките изскочи Брустър, за да я посрещне, и излая, за да й напомни, че мрази да стои сам в тъмното. Запита се къде ли е Фиби — досега трябваше да се е прибрала — а след това отново насочи цялото си внимание към настоящето. Поведе гостенката по тъмния коридор към кухнята, където бръкна в най-горното чекмедже, за да извади кутийка кибрит. Напипа я и запали свещ.

Едва сега видя майката на мъртвото момиче. При други обстоятелства човек би я нарекъл красива, но в момента приличаше на смъртник, беше пребледняла, разтреперана, късата й черна коса бе прилепнала към главата. Бе застанала в арката, която водеше към кухнята, и от мокрото й палто се стичаха капки по пода. Приличаше на Персефона, застинала на входа към подземния свят.

— Заповядайте, седнете. Ще направя горещ шоколад. Мисля, че ще ви се отрази добре. — Абигейл посочи масата в кухнята, но първоначално жената не помръдна от мястото си. След това направи няколко крачки и застана пред Абигейл, която едва потисна желанието си да отстъпи назад. Струваше й огромно усилие да задържи любезната си усмивка.

— Говорите ли английски? — попита тя, макар нещо да й подсказа, че проблемът не е в езиковата бариера.

— Малко — отвърна Консепсион със силен акцент. От тона й стана ясно, че това „малко“ е равносилно на предостатъчно.

— Знам, че идвате отдалече — започна Абигейл в опит да поведе разговор.

Жената кимна.

— Да.

— Очаквах ви. Перес ми каза, че сте тръгнала насам.

— Перес — изсъска презрително жената.

— Той ми разказа какво се е случило. — Абигейл си наложи да погледна жената в очите и потисна желанието да се скрие зад официалния трудноразбираем език. — Много съжалявам, сеньора Делгадо. Съжалявам не само за дъщеря ви, ами за… вижте, просто не знам. Разбрах много късно… — Тя вдигна безпомощно ръце.

Жената мълчеше, а безизразните й черни очи не трепваха. Абигейл продължи:

— Много ми стана мъчно. Исках да позвъня незабавно, но… — Замълча отново и усети, че реди извинения за нещо, за което нямаше никакво извинение. Сега вече бе напълно убедена, че не е трябвало да приема съвета на Перес, ами да постъпи така, както й диктуваше инстинктът. Сега използваше случая, за да оправи положението, макар да знаеше, че е препалено късно. — Нуждаете ли се от нещо? Пари? Квартира? — Консепсион поклати глава. Продължаваше да я гледа с презрително високомерие. — Тогава да ви повикам такси? Не би трябвало да сте навън в това време. Не се притеснявайте за цената. Аз ще се погрижа. Всъщност, с удоволствие ще покрия всичките ви раз…

Консепсион я прекъсна.

— Не искам нищо от вас. — Черните й очи заблестяха.

Абигейл я погледна напълно объркана.

— Но аз не разбирам как бих могла да ви помогна.

— Каква помощ? Не съм тук за това. — Майката на мъртвото момиче изпъна гръб. — Дойдох да видя лично жената, която ми отне mi hija. — Насочи обвинително пръст към Абигейл. — Кръвта на дъщеря е по ръцете ви, сеньора.

Абигейл се сви, сякаш гостенката я бе ударила. Разбра, че едва сега усеща въздействието от смъртта на момичето. Името Милагрос Санчес бе просто име на жертва. Сега, когато погледна скърбящата майка на момичето, на Абигейл отчаяно й се прииска да помогне по някакъв начин на жената, за да я компенсира за загубата. Само че какво обяснение можеше да даде? Какви думи да изрече, за да я утеши? Нито едното, нито другото щеше да е достатъчно.

Ако бе в офиса, персоналът щеше да се справи с проблема, но тук нямаше къде да бяга. Беше в капан, не можеше да мръдне, прикована от тези ужасни жарки очи. Очи на ангел на отмъщението. Консепсион не бе казала или направила нищо, с което да я заплаши, въпреки това Абигейл се почувства уплашена, сякаш жената бе насочила пистолет в гърдите й.

Най-сетне заговори тихо, с разтреперан глас.

— Ако знаех… ако имаше начин да предотвратя нещастието, повярвайте ми, щях да го сторя. Нямате представа колко съжалявам.

Консепсион поклати възмутено глава.

— Съжалявате? Изобщо не съжалявате, сеньора. Съжалявате единствено защото съм тук, защото не можете да се скриете.

— Моля ви, знам, че сте разстроена, но…

Жената направи крачка напред.

— И вие имате дъщеря, нали?

Абигейл се изправи.

— Нека не замесваме дъщеря ми в тази работа.

Откъде можеше да знае дали мексиканката нямаше да се опита да й отмъсти, като нарани Фиби? При тази мисъл изтръпна. Поне Кент да беше тук! Той се справяше чудесно в подобни ситуации. Успяваше да укроти истеричните пациенти, които идваха при него окървавени или със счупени кости.

— Моята Милагрос беше добър човек. Добро момиче — продължи все така безизразно Консепсион Делгадо. — Работи упорито, за да изкара пари да дойде в Америка при съпруг. Това била мечтата й. Сега вече няма мечта. Сега детето ми го няма. Но вие не интересува. За вас тя е нищо. — Стиснатите й устни, посинели от студ, бяха в контраст с пламъците в очите. Бръкна рязко в джоба на палтото си и извади снимка. Завря я пред погледа на Абигейл. Беше полароидна снимка на тъмнокоса жена, младо копие на Консепсион. — Вижте лицето й. Да знаете какво ми отне. — Очите й се наляха със сълзи — черен лед по пътя, по който Абигейл усещаше, че се подхлъзва и полита стремглаво. — Вие си имате ваша дъщеря. Аз какво имам? Кажете ми, сеньора?

Сенките, които хвърляше свещта, се очертаваха на стените и сякаш притиснаха Абигейл. Кухнята, пропита с аромат на канела, карамфил, и с любимите й предмети — синия панер за хляб от „Спетъруеър“, който беше на майка й, кърпата, бродирана от прабаба й, предавана през поколенията, недоизкусурената глинена чиния, която Фиби измайстори в първи клас — й се сториха студени и нежелани.

— Знам, че каквото и да кажа, няма да мога да ви върна онова, което сте изгубили — започна тя. Говореше бавно и внимателно, за да я разбере Консепсион… освен това по този начин щеше да си възвърне контрола, който й се изплъзваше. — Няма да отричам, че нося известна отговорност за случилото си. Само че когато наредих да се ускори производството, нямах представа, че сеньор Перес ще рискува живота на всички, като направи някои… икономии. — Остана ужасена, когато разбра. Първата й мисъл бе да уволни Перес. Само че той знаеше прекалено много и тя не се съмняваше, че ще го използва, за да се облагодетелства. Сега вече разбираше колко елементарно звучи извинението й пред Консепсион, въпреки това се опита да обясни. — Това е ужасна трагедия. Но има моменти — в ситуации като тази — когато няма виновни. Понякога просто се натрупва поредица от недобри решения. Хората правят грешки. И това беше грешка.

Консепсион може и да не бе разбрала всяка казана дума, но бе схванала достатъчно. Пое си дъх и очите й заблестяха, а по бледите бузи избиха алени петна, също като кръв по снега.

— Грешка? Същото ли каже, ако е била твоята дъщеря? — попита тя и с едно-единствено изречение стигна до сърцевината на проблема.

Истината бе, че ако се бе случило нещо на Фиби, Абигейл не само че щеше да уволни Перес, ами щеше да се погрижи никога повече да не си намери работа — накратко казано, щеше да превърне живота му в ад. В този момент погледна жената, застанала пред нея, напълно непозната, но с която имаха едно общо нещо. И двете знаеха какво е да си майка. Тя заговори с усилие.

— Винаги е различно, когато става въпрос за твоето дете, нали?

Очите им се срещнаха. Две майки бяха единодушни, че тези думи са истина.

— Тогава знаете какво дошла да направи — отвърна Консепсион. — Знаете защо съм тук. За мен няма почивка, за Милагрос няма, без справедливост.

Нещо в гласа й накара Абигейл да се стегне.

— Това заплаха ли е?

Консепсион оголи зъби в победоносна усмивка.

— Страхувате се. Добре. Трябва да се страхувате, сеньора.

Майката на мъртвото момиче не носеше оръжие. В сегашното си състояние не представляваше физическа заплаха. Само че външният вид често лъжеше, а Абигейл знаеше от личен опит какво може да причини мъката на човек. В деня, след като майка й почина, когато чичо й се вмъкна в стаята й уж за да я утеши, тя го предупреди: „Посмей да ме пипнеш още веднъж, дъртако, след това гледай да не заспиваш никога повече, защото в мига, в който заспиш, ще извадя сатъра и ще те накълцам“.

Изглежда чичо Рей бе забелязал нещо в погледа й, което го накара да се поколебае и да се запита дали момичето просто си приказва, защото се отдръпна веднага и никога повече не се доближи до нея. Абигейл не знаеше какво ще прави, ако не я бе оставил на мира. Съмняваше се, че ще го накълца на парчета, но едно знаеше със сигурност — той щеше да се измъкне невредим.

Преди да размисли, тя посегна към телефона на стената. Вече бе набрала 911, когато разбра, че няма звук. Каквото и да бе прекъснало електричеството, бе подействало по същия начин и на телефонните линии. А пък мобилният й телефон беше в чантата, на масичката в антрето. Разстоянието й се стори огромно. А и какво щеше да каже на телефонистката? „Поканих една жена вкъщи, тя отказа гостоприемството ми, а сега ме заплашва с…“ С какво? Консепсион не бе изрекла нито една заплаха. Не бе направила нищо агресивно.

Абигейл осъзна, че паниката й се дължи отчасти на чувството за вина. Въпреки това не успя да се отърси от страха, който пролази в гърлото й.

— Най-добре да си тръгвате — заяви тя.

Погледът на Консепсион прогори душата на Абигейл.

— Не се притеснявайте, отивам си, сеньора, но помнете — винаги ще бъда тук, винаги, във вас. — Тя докосна с пръст челото си. — Ти няма да забравиш името Милагрос Санчес.

В този момент Консепсион Делгадо бе събирателният образ на всичко, което се бе объркало в живота на Абигейл, на всички грешки, които бе допуснала, на всичко, което бе изгубила и предстоеше да изгуби. Жената бе като гранитен стълб, монолитен пръст, насочен обвинително към нея. Локвата вода в краката й хвърляше черни отблясъци на слабата трепкаща светлина на свещта и приличаше на кръв.

Абигейл стисна плота с трепереща ръка.

— Върви си. Моля те. Просто си върви.

Думите й прозвучаха като молба, не като заповед.

Макар неугледно облечена и с мокро палто, Консепсион вирна глава като кралица. С поглед, много по-красноречив от думите, тя се обърна и прекрачи към потъналия в сенки коридор толкова безшумно, че Абигейл би помислила, че е призрак, ако не бе локвата вода на пода и лъскавите стъпки, които водеха към входната врата.

 

 

Консепсион се запрепъва по алеята. Помнеше смътно посоката, от която бе дошла. Когато пристигна пред дома на Сеньората, след като бе вървяла безкрайно дълго от гарата в проливния дъжд, който я измокри до кости, навън бе все още светло. Сега наоколо цареше непрогледен мрак. Виеше й се свят — не бе хапвала нищичко от закуска — и макар че валеше, бе точно толкова жадна, колкото и по време на прехода в пустинята. Чувство на безпомощност стегна гърлото й като юмрук. Какво постигна, освен че едва не загина, докато се добере до тук? Успя ли да накаже Сеньората така, че жената да я запомни?

Perdoname, mi hija. Вдигна глава към подгизналия черен търбух на небето. Едва сега разбра отговора на въпроса на Хесус. Не, дъщеря й не би искала това. Милагрос би искала да прости на Сеньората.

Тук нямаше да намери справедливост. Дори вестниците да пуснеха историята й, какъв смисъл имаше? Нямаше да си върне дъщерята. Нямаше да предотврати подобно нещо да се случи на някой друг беден и беззащитен работник. За известно време хората щяха да бъдат възмутени, но корупцията щеше да продължи да съществува, богатите щяха да продължат да забогатяват на гърба на бедните, елементарното приличие отново щеше да бъде пожертвано в името на алчността и никой, освен онези, които страдаха в резултат на всичко това, нямаше да помни.

Колкото до Сеньората, може би щеше да изпита удовлетворение, ако я видеше на колене, но всъщност тя не се оказа алчното чудовище, каквото Консепсион си представяше. По изражението й разбра, че тя има съвест. Каквито и угризения да я измъчваха, те бяха нищо в сравнение с онова, през което Консепсион трябваше да премине. А и не можеше да не признае, че в думите на Сеньората имаше известна истина, че човек се чувстваше различно, когато ставаше въпрос за собственото му дете. Дали Консепсион щеше да изпитва подобно поглъщащо чувство на гняв и възмущение, ако детето на друга жена бе загинало в пожара? Ами ако беше момичето на Силвия Руис, което работеше непосредствено до нея? Ами ако беше дебелата глупава дъщеря на Мануела Ортега?

Тя присви очи в опит да различи нещо в тъмнината, макар сянката пред нея да й се стори още по-тъмна. Луната се бе скрила зад облаците, така че тя почти не виждаше къде стъпва. Едва когато приближи до черната сянка, разбра, че е пред малка барака. Отклони се от алеята и прецапа през подгизналата трева, без да се замисля, че ще си съсипе обувките. Посегна към вратата на бараката, макар да предполагаше, че ще е заключена, но щом натисна бравата, вратата се отвори. Консепсион изрече благодарствена молитва и се шмугна вътре. Бе временно убежище, но поне щеше да е на сухо, макар че едва ли щеше да се стопли. Нямаше да й се налага да се препъва в мрака. Утре, веднага щом се развиделеше, тя щеше да открие пътя към гарата.

В същия момент усети натрапчивата миризма на оборски тор. Бръкна в джоба си, за да извади кутията кибрит, която взе от закусвалнята — там беше изпила чаша кафе и хапна препечени филийки с масло и при мисълта за тях стомахът й изръмжа. Само че кибритът се бе намокрил и се наложи да драсне няколко пъти, преди една от клечките да се запали.

Огледа се на трепкащата светлина на клечката, стисната между палеца и показалеца и видя струпани градински инструменти — някои висяха на кукички, други бяха подпрени на стените — количка, дървени подпори, навит маркуч, косачка за трева, прибрана в калъф. Миризмата на оборски тор идваше от чувалите тор, струпани в единия край.

Бързо, преди кибритената клечка да изгори, тя откри купчина сгънато непромокаемо платно. Просна го на циментовия под и се отпусна на импровизираното легло сякаш бе матрак. Сви се на топка, за да се затопли, и се почувства по-близо до Хесус сред инструменти като онези, които той използваше всекидневно. Дори мисълта как я прегръща не успя да я стопли. Зад затворените й очи се появи ликът на Сеньората с онова изражение, когато Консепсион заплаши да я разкрие. Гледаше я така, сякаш е някоя гнусна vago, която се опитва да я ограби. Невидим обръч стегна ребрата й и тя усети, че не може да диша. Пое си малки глътки въздух през стиснати зъби и започна да се моли безмълвно: „Díme, Dios^[1]. Какво да правя сега? Къде да отида?“

 

 

Абигейл порови в кухненските чекмеджета, за да напипа фенерче. Запали го и лъчът заподскача в разтрепераната й ръка, плъзна се по стените и по плотовете. Фиби. Трябваше да намери Фиби. Срещата с майката на мъртвото момиче я бе раздрусала и изпълнила с лоши предчувствия. Едва ли имаше основание, въпреки това нямаше да намери и миг спокойствие, преди да се увери, че дъщеря й е жива и здрава.

Брустър усети настроението й, започна да вие и я следваше по петите, когато тя се качи, за да провери в стаята на Фиби, а докато отиваше, грабна мобилния си телефон от чантата. Стаята на дъщеря й беше празна. И у Лайла нямаше никого. Надникна през прозореца, за да се увери, но се оказа, че е тъмно. Изглежда и там нямаше електричество, но поне очакваше да види трепкащата светлина на свещ или фенерче. Спомни си, че Лайла щеше да излиза някъде тази вечер. Сигурно и Нийл е излязъл, след като таурусът не беше паркиран, както обичайно, отстрани на гаража. Навярно двамата с Фиби бяха отишли някъде и бяха изгубили представа за времето, реши тя.

Тази мисъл не я освободи от тревогата.

След като звънна на мобилния на Фиби и попадна на гласовата поща, тя реши да позвъни и на Кент. Бе много малко вероятно Фиби да е при него, тъй като дъщеря им ясно показа, че не иска да има нищо общо с тях двамата или с новата приятелка на баща си. Въпреки това можеше поне да провери.

— Аз съм — каза тя, когато той се обади. — Току-що се прибирам и Фиби я няма. При теб ли е?

— Не. Казала ли е, че ще дойде? — Абигейл си представи учуденото му лице. Сигурно и той си мислеше същото като нея — че ако Фиби е тръгнала към новия му дом, значи истинската им дъщеря е отвлечена от извънземни и онази, която ще го посети, е просто клонинг.

— Не знам. Нищо не е казала.

— Да не би нещо да не е наред? Струваш ми се притеснена.

— Май сама се навивам — отвърна Абигейл, тъй като не искаше той да си помисли, че се превръща в една от онези изоставени съпруги, които се лепват за децата си като начин да се справят. — Просто става късно и тя не е звъннала да каже къде е. Мислех, че може да е дошла у вас.

„У вас“. Думите прозвучаха странно, тъй като вече не ставаше въпрос за тази къща.

Кент въздъхна.

— Иска ми се да беше тук. За съжаление в момента ме приема като радиоактивен. — Говореше с тъга, макар да не бе особено притеснен, също като баща, дотолкова убеден във връзката с дъщеря си, че спокойно можеше да заяви, че рано или късно тя ще се прибере. — Не се притеснявай. Вероятно е излязла с Нийл или с някоя от приятелките си.

Спокойствието му, което доскоро дразнеше Абигейл, сега подейства като балсам на нервите й.

— Нали ще ми се обадиш, ако се чуеш с нея? — Някъде около него се чуваше тракане на чинии и мелодичен женски глас над шума от течаща вода. Сигурно се обаждаше, докато правеха вечеря. Абигейл си представи как сядат на масата и си бъбрят, докато се хранят — Кент, Шийла и синът й — и усети как гърдите й се стягат.

— Разбира се — обеща той. — И ти да ми звъннеш, ако се прибере, за да знам, че е добре.

Щом затвори, Абигейл отново тръгна надолу, грабна чантата и ключовете, готова да излезе. Брустър се опита да я последва, очевидно решил, че е време за вечерната му разходка, но тя го избута с крак.

— Не сега, момче. Трябва да открия Фиби.

Тръгна към гаража и се опита да набележи местата, където би могла да е отишла дъщеря й, ако не беше с Нийл. В библиотеката? В „Бийнъри“, където често се срещаше с приятели, за да пият кафе? Може би в училище? Може пък разсеяната й майка да бе забравила за някое събитие. Почувства се глупаво и си каза, че просто нервите й са разбити.

Въпреки това…

Нещо зашава дълбоко в ума й, също като куче, което скимтеше, за да излезе навън. „Не се притеснявай, мамо, няма още дълго да се мотая около теб, за да ти вгорчавам живота“. Абигейл предположи, че дъщеря й намеква за колежа. Сега се запита дали няма и някакъв друг, по-мрачен смисъл. Ами ако Фиби имаше намерение да направи някоя глупост, като например да пропусне колежа, за да обикаля по света, както бе заплашила веднъж? Можеше да си го позволи. Беше спестила пари, а когато навършеше осемнайсет, можеше да използва и попечителския фонд, който бяха открили за нея родителите на Кент.

Абигейл усети как сърцето й се свива при тази мисъл. Ами ако в момента Фиби бе на път към летището?

Хрумна й и друго, много по-лошо от това дъщеря й да хукне към малко познати части на света. Ами ако онази Делгадо имаше нещо общо с изчезването на Фиби? Абигейл не можеше да забрави пламтящите й очи. Ами смътната заплаха, която изрече? Един господ знаеше колко дълго бе висяла, преди Абигейл да се появи.

Скочи в беемвето, като си каза, че мексиканката едва ли е стигнала далече пеша. Ако бе тръгнала към гарата, скоро щеше да я настигне. Натисна газта и изпод гумите се разхвърчаха чакъл и кал. „Какво си сторила на дъщеря ми?“, питаше безмълвно тя.

Отговорът сам изникна в мислите й. „Око за око, зъб за зъб“.

 

 

— Какво ще правим сега? — Фиби седеше на леглото си, отпуснала ръце в скута, докато наблюдаваше Нийл спокойно и решително.

Стори му се необичайно ведра за човек, който се кани да се самоубие.

Той кимна неуверено, стиснал в ръка чашата вода, която донесе от банята. Остави я на нощното шкафче и се отпусна до нея. Вече не ставаше въпрос за празни приказки. Имаха и материал за действие — няколко опаковки лекарства, купени от колега в кулинарния магазин, който се правеше на търговец на наркотици — взеха ги преди малко от дома му в другия край на града. Освен това имаха и чудесна възможност. Неговата майка беше излязла, нейната също.

Майка му щеше да се върне поне след няколко часа — беше отишла на вечеря с Карим — но не се знаеше колко ще се бави майката на Фиби. Обикновено се прибираше късно, така че сигурно все още беше на работа, макар да не бе напълно сигурен, въпреки уверенията на Фиби, че хоризонтът е чист. Мярна черни беемвета, същия модел като на Абигейл, да минават, само че те се бяха отправили в обратната посока, докато на идване завиваха по Суонс Роуд. Когато влязоха в къщата, забеляза кал по пода на кухнята. Бе толкова притеснен, че предложи на Фиби да отложат плановете си, защото се тревожеше, че майка й е излязла за малко и скоро ще се върне, но тя го успокои и настоя, че не се знае чии са беемветата — половината хора в района караха черни баварци, така каза, а пък калта я е внесъл Брустър.

Сега Нийл седеше и обмисляше важността на онова, което се канеха да направят. „Това е единственият начин“, повтаряше си той. Беше обмислил всички други възможни пътища и те до един водеха, накъдето бе поел баща му. Някой може би щеше да каже, че това е постъпка на страхливец, но за него бе също като отговор на задача по алгебра, който ти се струва съвсем простичък и ти се питаш как е възможно да не си го видял досега. Както и в алгебрата, и тук решението бе само едно.

И въпреки това… мисълта за майка му не му даваше мира, беше също като жуженето на току-що наострен меч. Знаеше, че тя ще бъде съсипана, още повече че бе изгубила баща му по същия начин. Честно ли постъпваше, като я принуждаваше да изживее тази мъка отново? И то в момент, когато започваше да гради нов живот. След това Нийл с горчивина си напомни, че до нея ще бъде новият й най-добър приятел, Карим. За тази вечер му каза, че „двама приятели отиват да вечерят заедно“, но Нийл не се върза. Те двамата просто нямаха търпение да си смъкнат дрехите. Колкото и да го отвращаваше мисълта, бе въпрос на време да го направят, ако вече не се бяха изчукали. Ако имаше нещо, което да спира майка му, мислеше си той, то това бе трудният й син. „Но той няма да й създава проблеми още дълго“.

Двамата с Фиби бяха премислили различните методи, преди да се спрат на този. Стори им се най-безболезнен. И нямаше да има гадости след това. Нито кръв, нито парченца мозък, нито подути тела, които да вадят от реката. Провериха онлайн, за да са сигурни, че няма да се прецакат. Бе удивително колко много неща може да открие човек в интернет. Ако беше терорист, можеше да изтегли предостатъчно информация, за да направи бомба, ако пък беше сериен убиец, щеше да научи как да прикрие следите си. В сравнение с всичко това, най-удачният начин за самоубийство му се стори като детска игра, също като да получиш упътване за посоката. Само че за там, закъдето бяха тръгнали, карти нямаше.

— Какво чакаш?

Гласът на Фиби прекъсна мислите му. Той я погледна и забеляза бръчката между свитите й вежди. Тя нямаше търпение да действат. В известен смисъл й завиждаше. Искаше му се и той да е толкова убеден и никакви предателски мисли да не му мътят водата.

— Защо си се разбързала? — попита. — Нямаме определен час.

Когато се върнаха, откриха, че няма ток, и това му се стори съвършената метафора за онова, което се канеха да направят. Запалиха свещите също като участници в езически ритуал, а след това ги поставиха на различни места в къщата. Сега, докато наблюдаваше как трепти пламъкът на дебелата ароматизирана свещ върху нощното шкафче и хвърля причудливи сенки върху каната с вода, той усети странния й хипнотизиращ ефект.

От джоба на зеленото си спортно яке извади хапчетата и ги изсипа на леглото. Преброи ги внимателно и ги раздели на две еднакви купчинки. Фиби загребваше в длан едната, когато кучето започна да драска по вратата, за да го пуснат. Нийл забеляза, че тя се двоуми и мръщи. Единственото истинско чувство, което показа, бе при влизането, когато Брустър се втурна да я посрещне, размахал опашка. Тя коленичи, за да го прегърне, и зарови лице в рошавата козина. Когато вдигна глава, в очите й имаше сълзи.

Нийл погледна своята купчинка хапчета — половината бяха розови, другата половина бели. Изглеждаха напълно безобидни върху пъстрата кувертюра. Замисли се за вуйчо Вон, който се бореше за живота си. Не беше честно вуйчо му да страда, докато той поемаше по лесния път, все едно бе получил безплатен билет и не му се налагаше да плаща. Само че никой не е казал, че животът е справедлив. Това му беше пределно ясно.

Посегна към чашата вода на нощното шкафче. Хапчетата бяха като целувката на любим човек и той ги задържа за момент върху езика си, преди да преглътне. Наблюдаваше внимателно как Фиби лапва своите, преглъща и потърси някакъв издайнически знак на несигурност. Не забеляза. Все едно си пиеше витамините. Едва след това се усмихна и думите й разкриха, че напълно осъзнава колко сериозна стъпка са направили.

— Сега вече няма връщане назад.

На светлината на свещта очите й приличаха на бездънни езера, в които се отразяваше пламъкът. Запита се какъв ли щеше да бъде животът й, ако бе доживяла до дълбока старост. Когато обаче се опита да си я представи с бръчки и посивяла коса, се оказа невъзможно, все едно да си представи майка си омъжена за друг, не за баща му.

Двамата се отпуснаха на леглото и преплетоха пръсти. Хапчетата започваха да действат. Нийл усети как краката му натежават, а главата му сякаш се отдели от тялото.

— Ромео и Жулиета. Това ще си помислят, когато ни открият — прошепна с надебелял глас Фиби.

— Трябва да си свалим дрехите, за да сме по-убедителни. — Нийл усети, че му се върти свят, все едно бе препил на някое парти.

Тя се изкиска.

— Значи пак искаш да ми видиш циците, Деврийз. Ще чакаш, докато пристигнем там, накъдето сме тръгнали.

Нийл замълча и се замисли.

— Ти вярваш ли в рая и ада? — попита след малко.

— Май да.

— Мислиш ли, че има начин да се озовем в рая?

— Много скоро ще разберем — отвърна тя. Той се намръщи, а Фиби добави философски: — Ако има рай, той е създаден единствено защото животът на земята е гаден. Всичко друго ще ми се стори рай в сравнение с това.

— Благодаря ти за урока по теология. — Сам не можеше да обясни защо й се ядоса. Само че чувството изчезна, също като приглушени крясъци в друга стая. В момента се чувстваше… надрусан. Много беше приятно. Беше като астронавт без гравитация, в безтегловност, някъде в космоса.

Фиби мълча толкова дълго, сякаш бе заспала, но когато се обърна към нея, забеляза, че е впила очи в тавана толкова концентрирано, та той се уплаши. Погледът й бе изцъклен като на мъртвец.

Гъста мъгла обви мозъка му и той се предаде, отпусна се в кадифената й прегръдка. След малко очите му се затвориха. „Не беше чак толкова трудно“ — помисли си той. — „Просто трябва да…

… да се отпуснеш“.

Минути по-късно, дали не бяха часове, го разбуди острата миризма на дим. Както бе замаян, я усети някак отдалече, също както когато насън ти се припишка. Също както в случаите, когато мехурът му беше пълен, усети, че е абсолютно задължително да стане, затова си наложи да отвори очи.

Едва сега видя дима да замъглява лунните лъчи, промъкнали се през щорите — бледи валма се виеха към тавана. Усети паника, но тя бе приглушена, също като сирените, с които бе свикнал, докато живееше в града и ги възприемаше като фон. Едва когато си пое глътка въздух и се разкашля, разбра какво става. Къщата гореше!

Господи. Ако не се измъкнеха, щяха да изгорят живи. Както бе упоен, дори не му мина през ума, че и това е начин смъртта да ги споходи. Очевидно волята за живот, която необяснимо как продължаваше да пулсира в някакво далечно кътче на мозъка му, потисна всичко друго.

Опита се да се изправи.

— Фиби! — Разтърси я, но главата й се люшна на възглавницата, клепките й потрепнаха, ала тя така и не отвори очи. — Фиби! — изграчи отново той. — Хайде… събуди се. Трябва да се махнем оттук. — Езикът му бе надебелял, чувстваше го като чуждо тяло в устата си, също като след упойка на зъболекар, когато трудно произнасяше думите.

Отговор не последва.

Опита се да я изправи в седнало положение, но тя отново се килна назад. Усети как го завладява паника, разбра, че не му остава друго, освен да я остави, за да потърси помощ. Дори това му се стори невъзможно. Нямаше никаква представа как ще мине през вратата, камо ли да слезе по стълбите. Дори да успееше, щеше да е прекалено късно. Димът се сгъстяваше, с всяка секунда ставаше все по-трудно да диша, тъй като това не бе приятният дим от огън, ами от пламнали боклуци, мазен, задушлив. Закашля се отново, този път по-силно. Напъните го изтласкаха от леглото и той тупна на пода.

Пропълзя до вратата на длани и колене, точно както го бяха учили в училище по време на противопожарното обучение. Само че всичко наоколо приличаше на зрителна илюзия. Колкото повече доближаваше вратата, толкова повече тя се отдалечаваше. От долния етаж долиташе истеричният лай на кучето. И Брустър бе в капан, също като тях с Фиби, осъзна той и усети как сърцето му се свива.

С огромно усилие Нийл се изтласка още малко напред. Без да мисли, посегна към бравата и усети изгаряща болка, от която извика. Само че болката му подейства ободряващо. Запушената тръба в мозъка му се отвори още на сантиметър и нов адреналин нахлу в кръвта му.

Досети се да си свали ризата и да увие пулсиращата ръка в нещо като ръкавица, преди да посегне и отново да стисне дръжката. След това излезе в коридора, все още на длани и колене, и се опита да си проправи път през прииждащите горещи вълни и валма дим. Кучето на долния етаж продължаваше да джавка и скимти с всички сили. Единственият друг звук бе припукването на пламъците под него. В гърдите му се надигна паника и достигна мозъка му. Не се намираха в града, където пожарникарите щяха да се появят за нула време. Бяха в затънтената провинция. Нямаше кой да дойде да ги спаси. Дори да успееше да се измъкне жив, за Фиби щеше да е прекалено късно, когато някой пристигнеше на помощ.

 

 

Вечерята им се оказа неочаквано весела и приятна. Карим заведе Лайла в турски ресторант, където имаше и изпълнения на живо, танцуваха кючекини, а жизнерадостно трио свиреше традиционна турска музика. Дори да се бе страхувала, че на първата им среща той ще я заведе в някой романтичен ресторант, където ще се опита да я прелъсти по време на вечеря на свещи, се оказа, че попада под влиянието на нещо много по-коварно — великолепно прекарване.

— Не помня кога за последен път съм се забавлявала толкова много — призна тя, когато най-сетне им донесоха сметката.

Карим й се усмихна над ниската масичка, където седяха — по-точно казано, бяха се свили — около която бяха пръснати пухкави възглавници. Той се чувстваше като у дома си, също като бедуин, който я забавляваше в шатрата си.

— Говориш така, сякаш е напълно неочаквано — отвърна той през смях.

— Наистина не очаквах. — Щом изрече думите, Лайла усети как са прозвучали, затова побърза да добави: — Извинявай. Не се изразих правилно. Просто, откакто съпругът ми… — Замълча и зачака пробождането в сърцето, което усещаше всеки път, когато си спомнеше да Гордън. Само че този път то не се появи. Поредната изненада от вечер пълна с изненади. — Не ми беше никак лесно да се отпусна и да се наслаждавам на живота. Всичко е различно след подобно нещастие. Споменът за него е непрекъснато с мен.

— Знам — кимна съчувствено Карим. Думите му не бяха празни, той наистина знаеше. — Тъкмо затова трябва да ти благодаря.

Тя му се усмихна учудено.

— Ти да ми благодариш? Защо?

— Задето ми позволи да те придружа по време на това пътешествие.

Тя знаеше за какво говори, но омаловажи значението на думите му, тъй като се почувства в непознати води.

— Да не би да сме тръгнали нанякъде, а аз да не съм разбрала?

Той се пресегна през масата и положи ръка върху нейната. Очите му изглеждаха черни на светлината на свещта, а устата му се бе извила в усмивка, която разпрати топли вълни през тялото й, сякаш бе отпила глътка водка.

— Ти решаваш — отвърна й.

На гардероба й помогна да си облече шлифера. Спря, за да каже няколко думи на турски на собственика, възпитан възрастен човек с гъста бяла коса. Собственикът отвърна нещо неразбираемо, ухили се, шляпна Карим по гърба и погледна многозначително Лайла. Не бе необходимо да разбира турски, за да се досети за какво става въпрос. Изчерви се, докато излизаха.

Приятната топлина от изпитото с вечерята вино бе прогонена от ледения порив на вятъра, който ги перна. Очевидно това бяха последните издихания на бурята, която се разрази в късния следобед. Лайла стискаше ръката на Карим, докато вървяха към паркинга. Чувстваше се замаяна, не само от изпитото вино. Както винаги в негово присъствие, беше смутена. Той трябваше да е снабден с предупредителен надпис „Внимание! Причинява странични ефекти като замайване, аритмия и липса на равновесие“.

— Умълча се — отбеляза Карим, когато стигнаха при пикапа му.

— Мислех си за Нийл — отвърна тя. Отчасти бе истина. Цяла вечер се сещаше за сина си. — Очаквах да се нацупи, когато му казах, че с теб отиваме на вечеря, но той реагира така, сякаш му е все едно. Много странно. — Като че ли момчето бе на един милион километра и я наблюдаваше от космоса. — Изглежда беше забравил, че има майка.

— Влюбен е — засмя се Карим, докато се качваха в автомобила. — Когато бях на неговата възраст, веднъж вкарах каручка, теглена от магаре, в канавката, защото мислите ми бяха някъде далече.

Тя се опита да си представи сцената и се запита кое ли е било момичето, в което Карим е бил толкова влюбен, преди отново да върне мислите си към Нийл.

— Може и това да е… Все се питам дали наистина е чак толкова влюбен, защото през всичкото време е нещастен. — Щеше да има обяснение, ако Фиби го бе отблъснала, но тя също бе луда по него. — Нали любовта те кара да се чувстваш на седмото небе? Поне така беше с нас с Гордън. — „Така се чувствах и тази вечер с теб“, добави безмълвно тя.

— Може би не става въпрос за любов, каквато я приемаме ние с теб — предположи Карим. — Може би двамата с Фиби дават един на друг онова, от което се нуждаят.

— В това съм сигурна — кимна тя. — Просто имам чувството, че са част от тайно общество, нещо като например „Череп и кости“, в което членуват само двама.

Карим запали, но не включи на скорост. Беше впил поглед напред. Чуваше се единствено потропването на дъждовните капки по предното стъкло.

— И аз забелязах същото — сподели той след малко. Обърна се към нея. — Това не е ли типичното поведение за подрастващи? Същото е и в моята страна, младите негодуват срещу възрастните, макар и не чак толкова драматично, колкото тук — добави с усмивка той.

— Нийл никога не е бил бунтар.

— И аз не съм бил. На неговата възраст вдигнах скандал на нашите, който беше толкова бурен, та мама твърди, че още й държи влага.

Тя го погледна с любопитство.

— За какво се скарахте?

— Искаха да се оженя за момичето, което ми бяха избрали — дъщерята на наши близки приятели — а аз исках да замина да уча в Кеймбридж. Бях спечелил стипендия.

Тя се усмихна.

— Няма нужда да питам кое от двете си предпочел. — Карим кимна, макар да не бе особено доволен, че е разочаровал родителите си. — Но при Нийл е друго — продължи тя. — Нещо ми подсказва, че цялата тази работа е свързана с баща му, не с мен.

— Сигурен съм, че част от лошото му настроение се дължи на факта, че майка му прекарва доста време с мъж, който не му е баща — подхвърли предпазливо Карим.

— Нищо чудно. Обясних му, че сме просто приятели, но той не ми повярва — изрече на един дъх Лайла и усети как чувствата вилнеят в нея, също като поривите на вятъра, които разклащаха пикапа.

Карим беше по-точен.

— С други думи, има очи на главата.

Лайла усети, че й става топло, но успя да отговори спокойно и сериозно.

— Добре, хвана ме. Няма да отричам. Това не означава, че трябва да се предам на тези чувства. — Все едно бе в кабинета на лекар и описваше симптомите на някоя болест. — Аз съм възрастен човек. А възрастните хора би трябвало да владеят импулсите си.

— Могат, но трябва ли да го правят?

Посегна през мрака, който ги разделяше, и проследи с върховете на пръстите си челюстта й, при което тя усети тръпка. Все едно прокарваше пръсти между бедрата й, толкова въздействащо беше докосването му. Почувства се като парализирана, нямаше сили да отмести пръстите му, които се спуснаха по врата й и стигнаха до ключицата — част от тялото, на която рядко обръщаше внимание, напомни за себе си.

Все още леко замаяна от изпитото вино, тя забрави за предпазливостта и се приведе напред, за да го целуне. Разтвори устни и позволи на езика му да се заиграе с нейния. Той имаше вкус на екзотична подправка. Вмъкна пръсти в къдравите кичури, които и се сториха меки, също като агнешка вълна. Единственото, което ги разделяше в този момент, бе скоростният лост. Нямаше значение. Новоосвободената и малко пияна Лайла просто запретна пола и го прескочи, за да се прехвърли най-безцеремонно в скута на Карим.

Целуваше го и го остави и той да я целува, отказа да се вслуша в гласа на разума, който шепнеше, че това не е просто секс. Не искаше да мисли, че последствията ще са много по-сериозни от съжаленията, които щяха да я притиснат на сутринта. Можеше да се влюби в този мъж. Можеше да пожелае повече, отколкото получаваше в настоящия момент — ръцете му опознаваха тялото й, устните му пърхаха като крилца на колибри по кожата й, усещаше го през пластовете дрехи — и животът й отново да бъде съсипан, този път непоправимо.

Вече бе прекалено късно да спре, дори да бе в настроение да се вслуша в гласа на разума. Когато той плъзна ръка под пуловера и разкопча сутиена, за да обхване гърдите, тя простена от удоволствие и се притисна към него, за да облекчи напрежението между краката си. Господи, колко много време бе минало от последния път. Как бе живяла толкова дълго без секс? Не й трябваше извинение, когато плъзна ръка под полата, за да смъкне чорапогащника. Не се бе натискала в паркирана кола от гимназията, само че сега нямаше свенливост и не се дърпаше, когато ръката се плъзваше прекалено високо или се спускаше прекалено ниско.

Много добре знаеше какво иска. Точно това искаше. Искаше Карим.

Ръмженето на автомобилен мотор наблизо я върна към действителността. Тя се сви засрамено, когато колата избръмча покрай тях и фаровете й ги ослепиха. Сякаш някой я заля с кофа студена вода. Веднага дойде на себе си. Господи, къде й беше умът? Зряла жена, с голям син, да се натиска на паркинга като тийнейджърка, чиито хормони бушуват, да не говорим, че някой можеше да я познае от снимките във вестниците. Този някой можеше да разтръби на репортерите, които на свой ред да представят случката в коренно различна светлина. В пресата щяха да я кръстят „Веселата вдовица Деврийз“.

Когато наоколо утихна, тя се върна на седалката си.

— Да си вървим, може ли? — промълви едва чуто.

Карим очевидно се канеше да каже нещо, но размисли. Без да каже и дума, той включи на задна скорост и излезе от мястото. Едва когато подкара напред, тя се обърна към него и забеляза, че се усмихва.

— Ти пък от какво си толкова доволен? — сопна се тя.

— Доволен съм — отвърна. — Лайла, ти си от тихите води, които са най-опасни.

— Опасни може би, но за тихи не знам. — Не и след тази вечер.

— Няма от какво да се срамуваш. Не сме направили нищо лошо.

— Не се срамувам — изтъкна тя. — Само че не очаквай изпълнение на бис. Тази вечер беше… — „неочаквано, очарователно, възбуждащо“. — Да кажем просто, че пийнах повечко.

— Значи сега ще хвърлим вината на демона, скрит в алкохола, така ли? — ухили се той.

— Я си гледай пътя — нареди дръпнато тя. Подобни приказки само щяха да доведат до нови неприятности.

Бяха на около километър и половина от къщата, когато тя забеляза, че над дърветата се вие дим — черно петно на фона на бледите облаци, останали след утихналата буря. Идваше откъм къщата. След самоубийството на съпруга си Лайла винаги си мислеше най-лошото и усети как я пробожда страх. „Възможно ли бе?…“

Не, спря се тя. Не бе възможно да гори домът на Абигейл.

 

 

Консепсион се събуди от миризмата на дим. Напълно дезориентирана в първия момент, тя си помисли, че това е заради кошмара, който сънуваше често, след това се будеше с буца в гърлото, а по страните й се стичаха сълзи.

Изправи се и се намръщи от болка. Всяка част от тялото я болеше заради студения циментов под, на който бе лежала, и от дългото ходене през деня. В устата си имаше вкус като от подметка на стар ботуш. Главата й пулсираше. Въпреки че трепереше, беше й горещо, сякаш имаше висока температура. Насили се да се изправи на крака, открехна вратата и надникна навън. Все още беше тъмно, но отнякъде идваше странна светлина.

Едва тогава забеляза, че къщата на Сеньората гори.

В миг се пренесе отново в онзи ужасен ден, когато пълзеше завладяна от сляпа паника и викаше дъщеря си, докато пламъците поглъщаха фабриката в Лае Крусес.

Без да се замисля, се хвърли навън и затича към къщата.

Непознатата алея, по която се бе препъвала преди малко, вече не будеше страх. Къщата пламтеше като гигантски факел, огнените езици хвърляха жълтеникави отблясъци по тревата и дърветата и я водеха напред. Затича по алеята, разплискваше локви, не обръщаше внимание на острия чакъл, който се набиваше в тънките подметки на обувките й. Забеляза, че някой се измъква от горящия ад — висока фигура, която махаше с ръка като пияница, също като съпруга й, когато се прибираше с олюляване, след като бе прекарал цяла нощ в бара. Фигурата направи още няколко крачки и рухна на тревата пред къщата. Приближи и забеляза, че е момче.

Когато стигна до него, той се бе надигнал на длани и колене и кашляше толкова силно, че повръщаше. Когато вдигна глава, за да я погледне, от долната му устна потече слюнка, а и не приличаше на човек, тъй като лицето му бе покрито със сажди. Стори й се уплашен — бялото на очите му се открояваше също като на телетата, които водеха в кланицата. Успя да изрече:

— Тя е… тя е още вътре… Не можах да я събудя…

Вътре имаше някой!

„Милагрос“, помисли си тя и я обзе паника. Незнайно как времето се бе върнало назад и дъщеря й бе в горящата сграда.

— Donde está? — провикна се, забравила напълно знанията по английски.

Момчето посочи втория етаж, все още недокоснат от пламъците. Ръката му се тресеше неудържимо като на епилептик. Той изломоти с надебелял глас:

— Моля ви. Помощ.

Консепсион се втурна напред и палтото й се развя. Когато хлътна в горящата къща, дори не помисли за личната си безопасност. В трескавия й ум имаше една-единствена цел — да спаси Милагрос. Едва след няколко крачки, когато горещината и димът я блъснаха като локомотив, тя изтръпна за момент. Отстъпи, закашля се, имаше чувството, че гърлото и дробовете й са били накиснати в керосин и подпалени. След това свали палтото, все още влажно от дъжда, и го метна на главата си. Притисна подгъва към устата си, също като арабка, за да се предпази от дима, и пристъпи към стълбите.

На горния етаж бе дори по-горещо, отколкото долу, почти непоносимо. Dios! Възможно ли бе някой да оцелее в този ад? Въпреки това тя напредваше упорито. Очите й сълзяха толкова много, че нямаше да види нищо, ако не се подпираше с ръка на стената, която я водеше през изпълнения с дим коридор. Водеше я образът на дъщеря й.

— Milagros, mi hija! — извика тя с толкова дрезгав глас, че дори Сема не го позна. — Estoy aquí! Tu madre!^[2]

Отговор не последва. Чуваше се единствено страховитото припукване и пращене на пламъците, които поглъщаха долната част на къщата, където се бяха съсредоточили, поне засега. Най-сетне се добра до отворена врата. Едва различи фигурата на момиче върху леглото. В първия ужасен миг се уплаши, че е закъсняла. След това забеляза, че единият крак на момичето потръпва. С приглушен вик Консепсион се втурна към нея и сърцето й се отпусна от облекчение.

Видя, че това не е Милагрос.

Тъмната коса и слабите крайници бяха на друга, не на дъщеря й. В този миг Консепсион имаше чувството, че се е изтръгнала от един кошмар, за да попадне в друг, още по-ужасен. Нямаше време за отчаяние. Не можеше да остави момичето да умре.

Мексиканката протегна ръце и я разтърси. Момичето изломоти нещо неразбираемо и клепачите й трепнаха. Дори когато Консепсион я стисна за китките и я изправи, момичето се олюля за момент и отново се строполи на матрака.

— Ayudame!^[3] — извика Консепсион… към господ… към духа на дъщеря си… към всеки, който я чуваше. Не бе възможно да е изоставена напълно сама.

Необяснимо как откри сили, за да вдигне момичето от леглото и да го прехвърли през рамо. Как щеше да я отнесе на безопасно място, бе друг въпрос, защото макар дребна и слаба, тя бе напълно отпусната. Консепсион не мисли дълго преди да се заклатушка по коридора, откъдето бе дошла, като метна палтото върху главата и раменете си, за да може да покрие и момичето. Едва ли така щеше да успее да се предпази от огнения ад долу, но засега поне нямаше да мисли за него.

Докато слизаше с огромно усилие по стълбите, имаше чувството, че момичето, увиснало на рамото й, тежи като торба с цимент. Коленете на Консепсион се подгъваха на всяка крачка. Едно погрешно движение и двете щяха да се търкулнат надолу. Когато погледна напред, забеляза, че пламъците са стигнали до перилата. След малко проехтя оглушителен трясък и част от стената на коридора към кухнята — сякаш бе минавала по този коридор преди цяла вечност — се срути сред дъжд от искри. Искрите се сипеха навсякъде около нея също като облак жилещи насекоми, пареха голата кожа на бузите и челото и навсякъде другаде, където попаднеха.

Обзе я необикновено спокойствие. „Dios, вземи ме, ако трябва, но пощади момичето“, мълвеше тя.

Сякаш в отговор малката неочаквано се размърда и крайниците й отхвръкнаха настрани като на кукла на конци. Консепсион изгуби равновесие и щеше да падне сред пламъците и да повлече и момичето, ако не бе успяла да се задържи на крака. В този момент имаше чувството, че не тя контролира нещата, ами някакво невидимо присъствие е обладало тялото й, сила, която я пази — и нея, и момичето — от злини.

Господ може и да я бе изоставил веднъж преди, но този път нямаше да я предаде.

Бе в края на стълбите, когато забеляза, че последните две стъпала са погълнати от пламъци. Поколеба се, възпряна от страх — по скоро за момичето, отколкото за себе си — но знаеше, че ако не действа бързо и безстрашно, ще трябва да се върне горе, а там нямаше изход от този ад.

Консепсион скочи напред. Чу пропукване, усети как нещо поддава частица от секундата, преди да се приземи. Като по чудо бе слязла и като по чудо не бе изпуснала товара си. Само че облекчението бързо се стопи. Когато сведе поглед, забеляза, че подгъвът на палтото гори. Не гореше единствено палтото. Входът на къщата също бе погълнат от пламъци. Все едно се опитваше да надникне през портите на ада.

Бяха в капан.

 

 

Абигейл търси навсякъде, но така и не успя да открие Фиби на някое от обичайните места, където ходеше. Не беше и на гости на приятелка — всички до една останаха учудени, когато Абигейл им позвъни, за да я търси. Най-добрата приятелка на Фиби, Бритни Клаусен, й се оплака, че от месеци се виждат само в училище. („Защо научавам едва сега?“, питаше се Абигейл.) Уплаши се едва когато собственикът на кулинарния магазин, където работеше Нийл, набит мъж на средна възраст, господин Хабър, й съобщи сърдито, докато заключваше заведението, че не е виждал гаджето на Нийл — нито пък самия Нийл — от вчера. Явно днес Нийл не бе ходил на работа.

Кой знае защо, тази новина се стори на Абигейл много по-притеснителна от факта, че дъщеря й я няма. Нийл й бе направил впечатление на разумно момче. Бе напълно нетипично за него да не отиде на работа. Какво ли се беше случило? Да не би нещо да бе сполетяло Фиби? Ами ако двамата бяха избягали заедно?

Колкото и да се страхуваше от подобно нещо, то бе за предпочитане пред онова, от което Абигейл се боеше най-много. Отначало, след като не забеляза Консепсион Делгадо на пътя към града (сигурно бе тръгнала напряко през гората), страхът я сграбчи. Сега можеше единствено да се успокоява с мисълта, че Фиби е избягала с Нийл и че не я заплашва физическа опасност.

За момент се замисли дали да не позвъни в полицията, но оттам със сигурност щяха да й кажат да дойде отново след четирийсет и осем часа, ако дъщеря й все още не се е прибрала. Тогава й хрумна, че Фиби може и да се е прибрала, затова обърна и подкара към вкъщи.

Наближаваше отбивката за Роуз Хил, когато чу пронизителния вой на сирени. Подобни звуци рядко се разнасяха в това затънтено място, където престъпленията бяха ограничени до някоя и друга кражба с взлом и катастрофи на междущатската магистрала. Миг по-късно усети миризмата на дим. Това не бе приятният мирис, който излиза от комина или от купчина сухи клони, запалени в задния двор, ами на разгорял се огън. Може да бе пламнал горски пожар. Малко вероятно след дъжда, който се изсипа. Сигурно гореше нечия къща. Дори за миг не й мина през ум, че може да е нейната. Няколко секунди по-късно се сети за подобна възможност и я обзе паника.

Господи! Ами ако беше домът й?

Натисна педала на газта до край.

Щом зави по алеята в имението, видя гледката — на широк екран, в ярки цветове, втория й най-ужасен кошмар след опасността нещо да сполети Фиби — къщата й бе погълната от пламъци. Даде газ и мислите й се завъртяха също като гумите, които търсеха по-добро сцепление с калния път. Случайност ли беше? Да не би някой нарочно да бе запалил къщата й? Ако бе така, кой, за бога, би го сторил?

Сред обърканите мисли се появи ясен образ — мрачният поглед, който й бе отправила Консепсион Делгадо, преди да потъне в нощта. Неочаквано всичко се изясни. Точно така. Това бе „око за око“. Не бе отвлякла дъщеря й, беше подпалила къщата й.

Беемвето дори не бе спряло напълно, когато Абигейл изскочи. Пожарните автомобили все още не бяха пристигнали, но пикапът додж на Карим бе паркиран пред гаража. Карим не се мяркаше наоколо, но сред дима, който излизаше на валма, успя да различи Лайла, коленичила до положена на тревата фигура, очертана на фона на пламъците. Едва когато приближи, видя, че това е Нийл.

— Какво се е случило? Ранен ли е? — изкрещя ужасената Абигейл.

Лайла скочи, когато я видя. Беше облечена като за среща, в елегантна черна пола и пуловер, въпреки това изглеждаше ужасно. Косата й бе рошава, дрехите измачкани, по лицето и ръцете й бяха полепнали сажди.

— Не е на себе си, но ще се оправи. Добре, че е излязъл навреме — обясни тя с разтреперан глас.

— Къде е Фиби? С него ли е била? — огледа се като подивяла Абигейл.

Лайла я стисна за рамото, сякаш за да не й позволи да падне.

— Всичко ще се оправи, Аби. Пожарникарите са на път. Ще пристигнат всеки момент. Опитай се да не изпадаш в паника. — Говореше бавно и спокойно, както едно време с конете.

Само че Лайла не отговори на въпроса й и паниката я обхвана с пълни сили.

— Пет пари не давам за къщата! Къде е дъщеря ми? — извика истерично тя.

Погледът на Лайла не трепваше, сякаш така можеше да успокои страховете й.

— Мислим, че е все още в къщата, но не сме сигурни. Карим я търси.

— Господи! Боже! — Абигейл се отпусна на колене и притисна уста с длан, за да заглуши риданията. Отначало не можеше да мисли трезво, беше напълно объркана, след това се изправи отново и се разкрещя:

— Не стой така! Направи нещо! Ако не я измъкнем, ще умре!

Понечи да се втурне към къщата, но Лайла я сграбчи за лакътя и я дръпна назад толкова силно, че Абигейл се завъртя. Когато се опита да се освободи, Лайла я прегърна с две ръце, за да я задържи.

— Няма да те пусна вътре, защото ще умреш! — успя да изрече тя, докато Абигейл се бореше отчаяно с нея.

— Опитай се да ме спреш — изсъска със стиснати зъби.

В отговор Лайла я хвана още по-здраво. Кой да предположи, че е толкова силна?

— Мога и ще те спра — настоя тя. — Да не би да си въобразяваш, че ще те оставя да се самоубиеш?

— Пусни ме, гадино! — Абигейл успя да измъкне едната си ръка и започна да налага Лайла по главата и раменете, за да я принуди да я пусне. Лайла се опитваше, доколкото може, да избегне ударите, но така и не освободи хватката си. Стискаше я така, сякаш животът й зависеше от това.

— По-късно ще ми благодариш — каза й, когато един от ударите на Абигейл попадна в целта.

— Майната ти! Ще те смачкам! — изрева Абигейл и продължи да замахва.

— Можеш да ме мачкаш колкото искаш, но няма да те пусна.

— Дъщеря ми е вътре!

— Знам, затова не мога да те оставя да го направиш. Тя има нужда от теб, Аби, а няма да й помогнеш с нищо, ако загинеш в опит да я спасиш.

— Ако не отида, тя ще умре!

Лайла така и не я пускаше.

— Не знаеш дали е така. Дори не сме сигурни дали е вътре.

— Ами ако е вътре? Господи, не мога… не мога… — В този момент силите я напуснаха и тя се свлече на земята. Сви се на калната трева и се разрида истерично.

— Знам… знам… тихо, недей. — Лайла коленичи до Абигейл, прегърна я и започна да я гали по косата, този път много нежно. — Всичко ще се оправи, ще видиш — повтаряше тя. — Ако е вътре, ще я намерят. Трябва да повярваш, Аби.

— Моля те, кажи ми, че това не е истина — простена Абигейл.

— Не си мисли за най-лошото. Все още не знаем нищо.

Абигейл се притисна към нея и двете се залюляха ту на една, ту на друга страна. Когато риданията й утихнаха, тя заекна.

— Ами… Нийл успя ли да ти каже нещо?

— Малко, но както вече ти казах, не беше на себе си. Говореше несвързано.

— Знаеш ли какво се е случило?

Лайла стана още по-мрачна.

— Не знам всичко. Знам само, че са пили някакви хапчета. Нийл каза, че се опитал да я събуди, но не съм сигурна дали имаше предвид това. — Погледна уплашено сина си, все още проснат на тревата.

— Господи!

Абигейл наблюдаваше огнения ад, неспособна да повярва, и си мислеше, че пламъците поглъщат не само къщата й, ами и целия й живот — и брака, и дъщерята, която някога познаваше по-добре, отколкото Фиби познаваше себе си, и кариерата й дори. Ако Консепсион Делгадо го бе направила, може би не ставаше толкова въпрос за отмъщение, колкото за наказание, наложено от ръката на Господ Бог. Това бе наказанието, задето бе пропиляла живота си в името на амбицията. „Ако някой е «виновен» — мислеше си тя, — то това съм единствено аз“.

Погълната от тези мрачни мисли, не забеляза веднага движението сред гъстите валма дим, обвили входната врата. Там имаше някой. Карим ли беше? Дали бе влязъл, за да потърси Фиби? Беше ли успял да я спаси? Сърцето на Абигейл трепна.

Надеждата угасна, когато Карим притича и изкрещя нещо, което тя не успя да разбере. Господи! Значи е халюцинирала, искала е да види чудо, докато чудо нямаше…

Изглежда не всичко бе загубено. Миг по-късно от гъстата сива мъгла изплува фигура. Беше жена, наметната с палто. Носеше нещо — не, някого — преметнат през рамо.

Фиби!

В следващия миг Абигейл скочи и се устреми напред.

Жената се отпусна на земята, без да пуска Фиби, тъкмо когато Абигейл дотича до нея. Палтото, с което бяха покрити, гореше и Абигейл свали сакото си и започна да бие пламъците. Карим и Лайла се присъединиха и след няколко секунди успяха да потушат огнените езици.

С огромно облекчение видя, че и жената, и Фиби са живи. По бузите на Абигейл рукнаха сълзи и тя се отпусна на колене. Коя беше тази жена? Как бе попаднала тук? Човек ли беше… или ангел небесен?

Жената вдигна глава и Абигейл остана шокирана, когато позна Консепсион Делгадо. Изхлипа. Лицето и ръцете на Консепсион бяха черни от сажди, косата й бе щръкнала на опърлени кичури, също като жици на изгорял трансформатор. Когато погледите им се срещнаха, Абигейл се взря в кървясалите очи на човек, преминал през ада и успял да се върне. Тези очи гледаха през нея, сякаш виждаха невъобразим ужас, за който останалите дори не подозираха.

Абигейл отпусна ръка на рамото й.

— Господ да те благослови.

Не можа да изрече нищо повече.

Едва тогава Консепсион я погледна и в същия миг Абигейл усети как нещо преминава между тях, а след това мексиканката сведе поглед към Фиби. Погали я нежно по косата, с неподозирана нежност. Зад нея пламъците бушуваха, а воят на сирените приближи и Абигейл видя жълтата светлина през клоните на дърветата. Консепсион Делгадо прегърна момичето и прошепна:

— Сега вече си в безопасност, mi hija.