Айлин Гоудж
Махалото на съдбата (19)

18.

За Абигейл следващите дни преминаха като в мъгла. Ходеше на работа, следеше как върви почистването след пожара, местеше се в нов дом и през всичкото време успяваше да е на една крачка пред демона, който не спираше да я преследва: ужасната мисъл, че дъщеря й се е опитала да се самоубие. Всеки път, когато тази мисъл вземеше надмощие, имаше чувството, че е стиснала нагорещената дръжка на тиган, а след това бързаше да си напомни, че Фиби се е измъкнала жива и че сега е на безопасно място — на сутринта след пожара най-сетне дойде в съзнание, а седмица по-късно бе изписана и предадена на грижите на доктор Хюго Ърнст от психиатрична клиника „Дюхърст“.

Доктор Ърнст ги предупреди да не очакват незабавни резултати и каза, че процесът ще бъде като беленето на лук, пласт след пласт. Абигейл обаче бе преизпълнена с нетърпение. Искаше да знае защо. Какво бе чак толкова объркано в живота на Фиби, че да иска да сложи край? Докато не получеше отговори, нямаше как да помогне на Фиби и нямаше да намери нито миг спокойствие.

Междувременно се опитваше да подреди живота си. Беше се пренесла в обзаведена къща на брега на реката непосредствено до яхтклуба и мястото й се стори много удобно, колкото и да бе странно, поради същата причина, поради която преди това го мразеше. Тук бе анонимно и от нея не се искаше абсолютно нищо. Не й се налагаше да мисли (или да се вманиачава) нито за обзавеждането, нито за осветлението. Не беше нужно да гласи сцената за живота си, защото всичко вече бе направено и от нея се искаше единствено да се нанесе. За известно време отложи всичките си публични изяви и прехвърли всички задължения, свързани с бизнеса, на способната си изпълнителна директорка Елън Цао. През повечето дни се опитваше да се справи с последствията от пожара. Попълваше бланки, ходеше на срещи със застрахователите, разговаряше с архитекта, когото бе наела да възстанови Роуз Хил. Всички тези срещи се провеждаха, когато не бе с Фиби или не посещаваше личните си терапевтични сеанси с доктор Ърнст, или не се виждаше с Кент и адвокатите им, за да уточнят всичко около развода. (Както и при бебетата, никога нямаше подходящо време за развод, мислеше си тя.)

А в центъра на този хаос бе Вон, който като живителен пулс й помагаше да опази разсъдъка си, за да не я закарат в „Дюхърст“. Срещаха се, когато можеха, обикновено набързо, тъй като Абигейл я чакаха твърде много задължения. Тъй като откакто станаха любовници, се чувстваше неудобно заради жената, при която живееше, вече не ходеше в апартамента. Обикновено Вон се качваше на влака и отиваше при нея, когато му бе приятно. Първото му посещение бе две седмици след пожара. Тя го заведе на обяд в яхтклуба, а след това отидоха у тях и както обикновено, се озоваха в леглото.

— Нещо ново за къщата? — попита той, след като се любиха и влязоха в банята, за да си вземат душ. — Днес не каза нищо.

— Не исках да те отегчавам — отвърна тя и зашляпа боса към душа, спокойна и отпусната след прекарания час в прегръдките му. — Сигурно ти е омръзнало да слушаш за къщата. — Понякога отегчаваше дори себе си.

Той я целуна по рамото.

— Винаги искам да знам какво става с теб, скъпа. Знаеш много добре.

— Добре тогава. Вчера от пожарната ми изпратиха окончателния доклад. Записано е, че е нещастен случай. Най-вероятно някоя свещ е паднала, докато нямаше ток.

— Интересно, как ли е паднала? — Вон пусна водата и когато стана достатъчно топла, той се пъхна под струята. След малко и тя пристъпи до него.

— Смятаме, че Брустър е бил виновен. Много го е страх от бури. Сигурно е съборил някоя свещ, докато е опитвал да се завре някъде. Фиби и Нийл са били на горния етаж… — „Толкова надрусани, че дори не са разбрали, докато пламъците не са лумнали“.

Посегна към сапуна и отново усети как я обхваща напрежението, за което сексът бе само временно разрешение. Вон изглежда усети накъде се насочват мислите й, затова побърза да я увери:

— Знаеш, че всичко ще се оправи. — Пое сапуна от нея и започна да я сапунисва. Едрата му длан се движеше по тялото й бързо и уверено.

— Откъде да знам? — Засега единственото хубаво бе, че намериха Брустър. След като огънят бе потушен, го бяха открили в гората зад къщата, невредим, обикаляше в кръг и лаеше истерично.

— Нещата се подреждат сами. Понякога е нужно малко време, но рано или късно се получава. — Вон стигна до врата й и хлъзгавите му пръсти напипаха напрегнато място в основата на черепа и започнаха да го масажират. Тя затвори очи и се отпусна до него, наслади се на топлото мокро тяло до своето, на обгръщащата ги пара.

Това важеше ли за Вон? — питаше се тя. Той щеше ли да преодолее препятствията в своя живот? Тревожеше се и за него, освен за всичко останало. Може и да бе смъртно уморена в края на всеки ден, но не можеше да спи. Често й се случваше да лежи часове наред, докато най-сетне ставаше и отиваше или да гледа телевизия, или да чете книга. Не бяха говорили по този въпрос. Рядко им се случваше да говорят. Въпреки това тя много се тревожеше.

Изправи глава и въздъхна.

— Напоследък се въртя като в омагьосан кръг.

— Не е лошо да се движиш в кръг. — Той я завъртя да я целуне по устните и тя го усети как започва да набъбва.

Не останаха още дълго под душа.

Въпросът продължи да я измъчва и докато лежаха, след като се любиха за втори път. „Това ли правя с Вон? Въртя се в кръг?“, питаше се тя. Абигейл не знаеше отговора на този въпрос. Просто живееше от ден за ден. Нито един от двамата не говореше за бъдещето, освен някои общи неща. Сякаш предишният живот на Вон бе оставен на изчакване. Никога не й каза: „Обичам те“. Тя също не му каза. Щеше да е прекалено обвързващо, а в момента връзката им бе несигурна… и кой знае докога щеше да остане несигурна… а пък тя не искаше да разваля отношенията им.

— Не мога да повярвам, че ще го кажа, но май е време за подстригване — разсмя се тя и прокара пръсти през косата му, все още влажна и рошава от къпането. Беше пораснала толкова много, че покриваше ушите му.

— Какво, не ти ли харесвам като дивак? Мислех, че съм спасението ти от света на нормалните — пошегува се той.

— Това спасение дълго ли ще продължи… или съвсем кратко? — Не смееше да пита друго, нито да настоява.

— Ти решаваш. — Той се усмихна, обхвана едната й гърда и се наведе, за да я целуне.

„Наистина ли? От мен ли зависи?“ — питаше се тя. Може би съдбата щеше да реши, както едно време. Нима съдбата винаги щеше да ги разделя с обстоятелства, които не зависеха от тях? До известна степен наистина имаше право на избор в случая. Можеше да реши да остане на ръба на неизвестното или да направи крачка назад; можеше да се предпази от нови рани, като се държи на безопасно разстояние, дори в емоционално отношение.

С Лайла бе тъкмо обратното. Напоследък, когато и да се видеха, когато и да се чуеха по телефона.

Абигейл се чувстваше в безопасност, като човек с корени. Почвата, на която бе избуяло приятелството им, бе плодородна, затова отношенията им разцъфтяха отново. Говореха почти всеки ден, макар да не се виждаха често както преди. Лайла и Нийл се настаниха в апартамент в покрайнините на града и Лайла бе много заета с новата си работа в „Таркингтън Травъл“ (беше отказала предложението на Абигейл да приеме работа във фирмата й, като обясни, че предпочита Аби да й е приятелка, не шефка). Беше средата на април, повече от месец бе минал след пожара, когато най-сетне успяха да отделят време в натоварения си график и да се срещнат за обяд.

Докато минаваше с колата си през града, Абигейл забеляза, че форзициите са цъфнали — наситено златисто на фона на кафявите голи дървета. Забеляза и диви нарциси покрай пътя, надигнали се сред окапалите през есента листа също като малки перископи, които търсят другите пролетни знаци. Усмихна се. След зимата, която прекараха, бе започнала да се пита дали ще видят отново пролетта, а ето че тя бе настъпила неусетно, като малко чудо.

Беше запазила маса в „Габриела“, любимия й ресторант в Стоун Харбър. Когато пристигна, Лайла вече я чакаше.

— Закъснях ли? — попита Абигейл и погледна часовника си.

— Не, аз пристигнах няколко минути по-рано — отвърна с усмивка Лайла. — Добре си ме научила.

Абигейл отбеляза, че изглежда чудесно. Тъкмо тази Лайла помнеше от тийнейджърските години — здрава, с ясен поглед и грейнало лице. Беше с вталено велурено сако, копринена блуза в тъмнолилаво и черни дънки. Тоалетът не бе достоен за дните, когато бе кралица на висшето общество, но тя изглеждаше елегантна и й отиваше много повече от марковите тоалети, които Абигейл помнеше от снимките в клюкарските рубрики. Не бе само видът й, Лайла изглеждаше много по-самоуверена. Дори се пошегува, когато Абигейл я попита за новата работа.

— Струва ми се, че най-сетне хванах цаката на телефонната система. Тази седмица затворих по погрешка на един-единствен клиент.

— На това му се казва напредък — съгласи се Аби.

— Но пък ми е много приятно. — Очите й греха с блясък, който го нямаше, докато работеше за нея. — Все едно преживявам отново най-хубавата част от миналото. Всички места, до които пътувахме двамата с Гордън — Рим, Париж, Лондон, Карибските острови през зимата. — Въздъхна замислено. — Да, всеки ден нещо ми напомня, че едно време съм имала живот.

— А сега нямаш ли?

— Не ме разбирай погрешно. Не се оплаквам — заяви Лайла толкова разпалено, че не бе нужно да обяснява повече. — Работата е страхотна. В много отношения и животът ми е прекрасен. Първо, преди шест месеца кой би предположил, че двете с теб ще обядваме заедно? — Тя се огледа — бяха на остъклената тераса и слънцето ги топлеше — и отново се обърна с усмивка към Абигейл. — Може и да ти прозвучи като клише, но трябваше да изгубя всичко, за да разбера кои са най-важните неща.

Абигейл също й се усмихна, защото си бе помислила същото.

— Как е Нийл? — попита тя. Бяха говорили преди няколко дни и тя нямаше търпение да разбере как се възстановява, за да има надежда, която да я крепи.

— Добре — подвоуми се Лайла. Нийл ходеше на психотерапевт два пъти в седмицата и антидепресантите му действаха добре, бяха различни от първите, които пиеше, и поне според Лайла напредъкът беше огромен. Въпреки това тя си оставаше нащрек, тъй като не искаше да товари Нийл, нито пък себе си с прекалено много очаквания. — Онзи ден постигнахме мъничък успех. Много неща излязоха наяве по време на сеанса. Изглежда Нийл е таил гняв не само към баща си, но и към мен.

— Защо? Ти пък какво си направила?

Доброто настроение на Лайла се стопи и тя пребледня.

— Онзи ден оставих Гордън сам.

Не бе нужно да обяснява повече.

— В тези неща няма нищо сигурно — въздъхна Абигейл.

— Не само това. Нийл се е обвинявал, казвал си е, че ако е бил по-добър син, Гордън е щял все още да бъде жив. Знам, че е пълна глупост, но чувствата му са истински. — Тя смръщи угрижено чело, след това отново се поотпусна. — Радвам се, че ми каза, въпреки че ми беше много трудно да го чуя. Сега поне знам какво го е измъчвало. Предпочитам истинския Нийл с брадавиците и всичко останало, вместо съвършения син, който може да се окаже, че изобщо не е съвършен.

Абигейл се замисли за Фиби, която бе все така затворена в себе си. „Де да можех да я накарам да поговори с мен…“

Тъкмо тогава донесоха храната им. Салата със скариди и авокадо за Лайла и паниран костур за Абигейл със специалитета на заведението — домашно приготвена фокача, пълнена със сирене от Талегио.

— При Фиби как е? — Попита Лайла и бодна от салатата.

— Утре предстои първият ни семеен сеанс. — Абигейл усети как стомахът я присвива при тази мисъл. — Доктор Ърнст твърди, че била готова. Надявам се, че знае какво прави. Непрекъснато ме уверява, че имала напредък. Но честно да ти кажа, досега доказателство не сме видели. Имам чувството, че докато е с нас с Кент, казва и прави каквото се очаква от нея. — Призна го единствено пред Лайла. Когато други питаха как е дъщеря й, тя се усмихваше и им пробутваше официалната версия, че Фиби била при роднини, за да се възстанови от нараняванията си.

— Понякога и при Нийл е същото — призна Лайла. — Все още има неравности по пътя.

Абигейл се приведе напред и попита с тих напрегнат глас:

— Казал ли ти е нещо, споменал ли е какво ги накарало двамата с Фиби да… — Така и не довърши изречението. Думите бяха прекалено болезнени.

— Абсолютно нищо. — Лайла също нямаше представа. — Единственият път, когато попитах, той отговори: „Ако Фиби има нещо за казване, да го каже“.

— Смяташ ли, че премълчава нещо?

— Може и да е прав. Каквато и да е истината, Фиби трябва да я каже.

Абигейл въздъхна и си остави вилицата. Апетитът й се бе стопил, както и спокойствието.

— Лошото е, че не постигаме нищо с нея. Все едно се опитваме да пробием тухлена стена с глава. А как само ми се иска да знаех какво има зад тази стена.

— Обикновено не е само едно. При Нийл е лесно да се каже, че всичко е резултат от случилото се с Гордън, но истината е, че той си има свои проблеми. — Лайла отпусна ръка върху пръстите на Абигейл. — Ако има нещо, което Фиби крие от вас, то рано или късно ще излезе. И не забравяй, че важното е не онова, което се е случило, ами онова, което ще се случи в бъдеще.

Сякаш бездънна яма зейна в стомаха на Абигейл при тази мисъл.

— Тъкмо това ме притеснява. Да, искам да се прибере у дома, но в същото време съм уплашена до смърт. Дали съм заключила всички ножове? Дали съм изпразнила шкафа с лекарствата? Няма да мога да я следя непрекъснато.

Лайла я погледна със съчувствие.

— Не си единствената. И на мен ми е същото от време на време. Ще го преодолееш. И двете ще го преодолеем.

— Откъде си толкова сигурна?

Лайла се усмихна криво.

— Не съм. Само че си казвам, че ако го повтарям достатъчно често, един ден ще повярвам.

Докато обядваха, обсъдиха и други неща. Лайла разказа на Абигейл подробности за работата си и за живота на колежките й, който приличаше на сапунена опера. Абигейл пък я осведоми как напредва разводът й — тема, която допреди няколко кратки месеца би я накарал да започне да ругае Кент, докато сега, за нейна огромна изненада, не й въздействаше чак толкова болезнено.

— Не съм вярвала, че ще кажа подобно нещо — поклати тя глава в пълно недоумение, — но в известен смисъл му се възхищавам за онова, което направи. Преди може и да не съм съзнавала, но бракът ни беше приключил много преди той да ми изневери. Поне е имал достатъчно смелост, за да направи нещо.

— Ами ти? Вие с Вон все още ли си падате един по друг? — попита Лайла.

Абигейл й бе доверила какво става с Вон малко след като нещата се поуталожиха. Как да го скрие от нея? Как би могъл Вон да скрие? А и нямаше смисъл. Единственото, което Лайла не знаеше, бе, че Аби няма представа в каква посока се развиват отношенията им.

Абигейл остави вилицата.

— Да, но е твърде сложно.

— Защо? — изви вежди Лайла.

Абигейл въздъхна.

— В момента всичко е доста объркано.

— Всичко или само между вас с Вон?

— И двете.

— Това означава ли, че връзката ти с него не е сериозна?

— Нека просто кажем, че за момента се радваме на компанията си — отвърна уклончиво Аби. Зачуди се какво извинение да измисли. — Виж, все още не съм официално разведена.

Лайла нямаше да се върже на подобно обяснение.

— Дори да не си, в най-скоро време ще бъдеш. Стига, Аби, каква е истинската причина? Заради рака ли? — Не откъсваше очи от нея.

— Не, разбира се — отвърна бързо. Може би прекалено бързо.

Лайла я погледна изпитателно, сякаш се двоумеше дали да й повярва.

— Какъв тогава е проблемът? Какво те спира?

— Какво да ме спира? Двамата с него няма да се женим. Дори не мога да си представя, че ще живеем заедно.

— Защо?

— Първо, той иска съвсем различни неща от живота. Какво ще стане, когато се върне на работа? — Абигейл дори не искаше да обмисля подобна възможност, както и Лайла. — От онова, което ти ми разказа, той прекарва по-голямата част от времето си в чужбина.

— Е, и? Ти пък като че ли ще го чакаш да се прибере, за да му подадеш лулата и пантофите! — разсмя се Лайла и поклати глава. — Стига, Аби, вие сте един дол дренки. Създадени сте един за друг.

На Абигейл й се искаше да повярва, че е така. Истината бе, че и двамата бяха много амбициозни — тя по отношение на кариерата си, а Вон нямаше търпение да задоволи жаждата си да обикаля света — ала това не бе достатъчно, за да създадат здрава връзка. Искаше да играе по-съществена роля в живота му. Та нали проблемите между нея и Кент се появиха, защото тя никога не си беше у дома? Искаше следващия път да е различно — ако имаше следващ път. А като знаеше отношението на Вон към жените, бе наясно, че той не е образец на внимание и вярност. Та нали Джил все още чакаше той да й подхвърли някоя и друга троха.

Не можеше да пренебрегне и факта, че е болен от рак. Ами ако не влезеше в ремисия? Какво щеше да стане тогава? Да остане до него и да го наблюдава как се топи, щеше да е непосилно.

Ако кажеше всичко това на Лайла, бе все едно да отвори кутията на Пандора, затова смени темата.

— На идване се отбих до къщата — спомена тя, докато сервитьорът вдигаше чиниите.

— Как върви почистването? — поинтересува се Лайла.

— Почти са приключили. Карим и екипът му дори са спасили част от нещата — повечето порцелан и сребърни прибори. Почти всичко друго е заминало. Незнайно как бродираната кухненска кърпа на баба е оцеляла. Двамата с Карим се шегувахме, че тя трябва да има пръст в цялата работа. Мама все повтаряше, че била невероятна жена.

— Кажи как е Карим — помоли небрежно Лайла, макар да не успя да заблуди Абигейл. „Не съм единствената, чиито живот е объркан“, помисли си тя.

— Добре. Пита за теб.

— Ти какво му каза? — В гласа й се прокрадна едва забележим интерес, но се изчерви издайнически.

— Че си добре и се скъсваш от работа на новото място. Помоли да ти предам поздрави. — Нямаше нужда да казва друго. Тъжното лице на Карим й бе разкрило всичко.

— Това ли е всичко?

— Ти нещо повече ли се надяваше да чуеш? — попита закачливо Абигейл.

— Не, разбира се. Стига глупости. — Лайла се възползва от възможността да се наведе, за да вдигне салфетката от пода, която избра много подходящ момент да падне. Нито една от двете не спомена повече Карим и раздялата.

Поръчаха си кафе и десерт, тъй като не бързаха да се върнат към напрежението и грижите, които ги чакаха навън. Бе почти три, когато си тръгнаха. Докато се прегръщаха за довиждане на тротоара, на Аби й направи впечатление, че двете са като стари приятелки, които са обядвали заедно, сякаш помежду им никога не бе имало разрив. Как бе възможно само допреди няколко месеца да изпитваше единствено горчивина към Лайла? Бе подозирала, че има връзка със съпруга й. Не бе допускала дори за секунда, че двете с Лайла ще подновят приятелството си, сякаш единственото, което ги е разделяло, е било времето и разстоянието. Та това бе истинско чудо.

— За малко да забравя — добави Абигейл, преди да тръгне. — Получих картичка от сеньора Делгадо. Нали я помолих да ми съобщи къде е, ако искам да се свържа с нея? — Абигейл се опитваше да й издейства зелена карта.

— Тя как е? — попита Лайла.

— Май зелената карта няма да й бъде необходима. Вече е на крака и се е омъжила — за симпатичния господин, който я взе от болницата. Оказа се, че той бил американски гражданин.

Лайла се усмихна.

— Наистина ли? Чудесно. Дано животът й се подреди.

— Имам чувството, че всичко при нея е наред. Според мен тя е жена, която би се омъжила единствено по любов. — Абигейл реши засега да не казва другата причина, поради която искаше да държи връзка с Консепсион. Беше й хрумнала идеята да построи безплатна клиника в Лас Крусес и да я кръсти на името на Милагрос Санчес. Не искаше да казва дори на майката на момичето, докато не се убедеше, че всичко ще бъде наред. Сега, докато я чакаха и развод, и неприятности във фирмата, идеята бе все още мечта, която се надяваше един ден да осъществи.

— Любов — повтори замислено Лайла. — Ако има късмет, това ще бъде повече от достатъчно.

 

 

Всекидневната в психиатричната клиника „Дюхърст“ бе боядисана във весели цветове и обзаведена с меки кресла и канапета в пъстри тапицерии, кръгли маси и столове за работа, по стените висяха копия в рамки на произведения на Матис и Шагал. В единия ъгъл бе оставена кошница с играчки за децата, които идваха на посещение, а в библиотеката можеха да се намерят известни книги, подредени азбучно по имената на авторите. Дори гледката бе приятна — ширнала се великолепно поддържана поляна, където пациентите можеха да се разхождат, когато бе слънчево, покрай алеите имаше цветни лехи, пейки, някои бяха придружени от роднини, други се наслаждаваха на самотата.

Абигейл бе прекарала толкова много часове в тази стая, че бързо забелязваше дори най-незначителните промени — разместена възглавница или кривването на някоя картина, ново съобщение на таблото. Днес на масата до прозореца зърна недовършен пъзел, символ на целта, която се надяваше да постигне със семейния сеанс — да подреди парчетата и да разреши загадката защо Фиби бе опитала да се самоубие.

— Спокойно — прошепна Кент, докато тя крачеше напред-назад и чакаше Фиби и терапевтът да дойдат. — Ще протриеш килима.

Абигейл спря и се врътна към него.

— Защо се бавят?

Седналият на канапето Кент погледна часовника си.

— Минали са едва две минути. Ще се появят всеки момент. — Загорял, облечен в свободни памучни панталони и кафяво кадифено сако върху жълта риза от „Айзод“ (през годините така и не успя да създаде у него усет към модата), той изглеждаше спокоен, не само по отношение на терапевтичната поредица, ами и за живота изобщо. Най-вече за живота с Шийла. Абигейл усети как я бодва ревност. Той живееше щастливо с друга. Очевидно бе продължил напред без нея. Защо не можеше и при нея да е така? Всичко ли трябваше да е толкова трудно?

— Надявам се да мине добре — изказа тя тревогата си.

— Доктор Ърнст нямаше да предложи да се съберем, ако не беше преценил, че Фиби е готова — обясни Кент.

— Може да е готова да се съберем, но не и да разкрие какво я измъчва.

— И това е начало. Нали не си забравила, че Рим не е бил построен за един ден?

— Как е възможно да се отнасяш толкова философски? — В гласа й се прокрадна нетърпение. — Говорим за дъщеря ни, не за някого от пациентите ти.

— Известно ми е. — Въздъхна тихо и по изражението му стана ясно, че е решил да не й позволява да го провокира, нито пък да изкарва нетърпението и разочарованието си на него. — Просто двамата с теб имаме различни очаквания. Аз не търся отговори. Единственото ми желание е Фиби да се увери, че сме до нея.

Разговорът им бе прекъснат от терапевта, последван от Фиби, която влезе с по-бавна крачка, навела глава, скръстила ръце на гърдите. Доктор Ърнст ги поздрави с обичайното си здраво ръкостискане, което действаше успокоително на Абигейл. „Не се отчайвай. Всичко ще се оправи“, казваха сините му очи зад очилата с метална рамка. Всичко у този човек будеше спокойствие — и атлетичното тяло с широки рамене, и добре подстриганата му коса с цвят на неръждаема стомана, и колосаната риза с вратовръзка от „Ермес“.

— Благодаря ви, че отделихте време — започна той, сякаш те не бяха готови да зарежат всичко, за да дойдат.

— Няма нищо по-важно от дъщеря ни — усмихна се Кент на Фиби.

Момичето не отвърна на усмивката му.

— Не всички пациенти имат щастието да разчитат на семейство — каза доктор Ърнст като човек, който е виждал какво ли не. — Установихме, че присъствието на семейството много помага.

— Фиби, миличка, ела да седнеш до мен — подкани я Кент, отпусна се отново на карираното канапе и потупа мястото до себе си. Наблюдаваше дъщеря си с очакване, което за Абигейл бе много притеснително, защото означаваше, че независимо от думите му преди малко, той не бе по-сигурен в резултатите на Фиби от нея. Момичето седна до него, достатъчно далече, за да са на разстояние, но без да е прекалено очевидно, и Абигейл усети как притесненията й се надигат отново.

Най-хубавото бе, че Фиби изглеждаше по-здрава от много време насам. Все още бе слаба, но поне не приличаше на модел на Освиенцим. Значи се хранеше. И това беше нещо. При едно от предишните посещения Абигейл и Кент бяха обсъдили с доктор Ърнст възможността тя да има хранително разстройство, но лекарят бе на мнение, че отказът да се храни е резултат на емоционална криза, не на психологическа.

— Добре. Да започваме. Заповядайте, седнете. — Едва когато доктор Ърнст протегна ръка към Абигейл, тя забеляза, че е все още права. Изчака я да се настани и се обърна към пациентката си.

— Фиби?

Тя бе забола поглед в килима и отначало не отговори. Беше нервна. На брадичката й имаше пъпка, която бе чоплила, а ноктите й бяха изгризани до живеца. Абигейл едва се сдържа да не отиде при нея и да я прегърне, както правеше, когато Фиби беше още малка. Само че това не бе някоя дреболия, като ударено или ожулено коляно, което да целунат, за да й мине, и момичето го знаеше.

Най-сетне Фиби вдигна глава, погледна родителите си и впи очи в някаква точка над ухото на доктор Ърнст.

— Не знам какво да кажа — заяви тя с тих, неуверен глас.

— Онова, което ти идва наум — насърчи я търпеливо лекарят.

— Добре. — Тя изпъна рамене и се насили да се усмихне. — Как сте, мамо, татко?

— Добре сме — отвърна вместо двамата Абигейл и погледна Кент. — Нямаме търпение да се върнеш отново у дома. Стаята ти в новата къща те чака и мисля, че ще одобриш как съм я подредила. Трябва само да ти купим нови дрехи.

Фиби сви рамене с безразличие.

— Добре, каквото кажеш.

Кент прочисти гърло.

— Двамата с майка ти поговорихме и се разбрахме, че засега е най-добре да останеш да живееш при нея — обясни той. — Много ми се иска да идваш при мен през уикендите. Не е нужно да е всеки уикенд, поне не веднага. Можем да се виждаме у вас. Знам, че почти всичко е ново — добави той по-предпазливо.

Само че Фиби очевидно не мислеше за новата приятелка на баща си. Премести поглед от Абигейл към Кент.

— Вие двамата, да не би да сте започнали да се разбирате?

Кент стрелна Абигейл с поглед и тя изтъкна спокойно:

— Независимо от всичко ние си оставаме твои родители. Това е най-важното. И двамата те обичаме и искаме най-доброто за теб.

Фиби не отговори. Седеше и стискаше зъби, сякаш водеше някаква вътрешна битка. Най-сетне взе решение и с глас почти като едно време, преди да стане нацупена и раздразнителна или както напоследък любезно незаинтересована, изрече с овладян глас:

— Знам, мамо. Съжалявам, че те разочаровах. Ако ще помогне, държа да ви кажа, че нямам нищо против теб или татко.

От очите на Абигейл бликнаха сълзи. Тя мигна бързо, за да ги прогони, решена да не се предава на чувствата. Важната сега бе Фиби, не тя.

— И аз съжалявам — каза тя. — Знам, че невинаги бях до теб. Обещавам ти, че отсега нататък ще бъде различно.

Фиби се усмихна накриво също като много по-възрастен човек, преживял безкрайно много разочарования, за да повярва в новото начало.

— Вината не е твоя, мамо, нито пък разводът има нещо общо. Всъщност… има друго. То няма нищо общо с вас. — Тя замълча, очевидно се колебаеше дали да продължи.

— Всичко е наред, Фиби. Тук си в пълна безопасност — обади се тихо доктор Ърнст.

Фиби наведе глава, по бузите й избиха червени петна и тя стисна ръце в скута си. Заговори тихо и неуверено.

— Не искам да ме мразите.

— Миличка! — Кент понечи да я прегърне, но когато усети как дъщеря му се напрегна, побърза да се отдръпне, смутен, учуден и наранен. — Каквото и да направиш, няма да те намразим — увери я той с разтреперан глас.

— Каквото и да се е случило, можеш да ни кажеш — настоя Абигейл.

Фиби продължаваше да гледа в пода. Когато най-сетне заговори, думите бяха изречени със сведена глава, сякаш не говореше на никого.

— Отначало не си помислих нищо. Вършех допълнителни задачи за часовете му и той предложи да ми помага. Винаги помага на учениците, така че не заподозрях нищо. Реших, че се държи мило. — Замълча и прехапа устни.

— Какво стана след това? — подкани я доктор Ърнст.

Абигейл вече усещаше някаква празнота в стомаха. Досети се какво е станало. Та нали същото й се беше случило? Господи! Защо не бе забелязала нищо?

— Отначало всичко беше наред. Той нито пускаше намеци, нито нищо — продължи Фиби. — После, един ден след училище ме закара у тях, за да работим там над проекта. Било по-спокойно. Жена му и децата били заминали, така че можело да се разположим необезпокоявани. — Тя поклати глава, възмутена от наивността си. — Да, знам. Много съм тъпа. Знам, че подобни неща се случват непрекъснато, гледала съм репортажи по телевизията, но все си мислех, че той не е от онези типове. Беше доста по-стар, имаше си жена, деца. Откъде да знам? — Гласът й потрепери и тя погледна към лекаря, който кимна, за да продължи. — Не съм искала нищо да се случи. Кълна се. После, след като… — Отново замълча и бузите й станаха още по-червени. — Исках да спре, но не знам защо не можах да го накарам. Все едно имаше контрол над мен. Освен това се чувствах като ужасен човек, чийто живот потъва, така че нямаше никакъв смисъл.

Кент я наблюдаваше шокиран и не можеше да повярва.

— Да не би да ми казваш, че онзи човек е правил секс с теб? — Гласът му трепереше от възмущение.

Фиби вдигна глава и го погледна жално.

— Не ми се сърди, татко. Сега вече знам, че постъпката ми е погрешна, иска ми се да върна времето назад, но вече е препалено късно.

— Да не би да реши, че ти се сърдя? Господи! — Кент зарови лице в ръцете си и изхлипа. Когато вдигна глава, очите му бяха мокри. Обърна измъченото си лице към Фиби. — Миличка, искам да ме изслушаш, защото е много важно. — Говореше бавно и отчетливо, без да откъсва поглед от нея. — Вината не е твоя. Каквото и да си мислиш, този човек, учителят ти, се е възползвал от теб. Можеш обаче да си сигурна, че повече няма да се случи с нито едно момиче, защото ще се погрижа да отиде зад решетките — добави той през стиснати зъби.

Фиби му се стори уплашена.

— Той не е престъпник. Не беше така — възнегодува тя през сълзи.

— На шестнайсет си. Той е възрастен мъж. Господи, ако беше тук сега, щях да го подпра на стената и…

Доктор Ърнст вдигна ръка, за да накара Кент да замълчи.

— Оставете Фиби да довърши. Важното е как се чувства тя.

Абигейл седеше вцепенена, неспособна нито да проговори, нито да помръдне. Отначало не можа да повярва на казаното от момичето. След това се опомни. „Детето ми е било изнасилено“. Всеки можеше да го нарече както пожелае — прелъстена, използвана, сексуално малтретирана… за Абигейл това бе изнасилване. Ето че миналото се повтаряше. Сякаш гадостите, които се бе опитала да погребе, не бяха мъртви. Бяха се надигнали от гроба, за да откраднат невинността на Фиби и да я наранят до такава степен, та да пожелае да сложи край на живота си.

Докато слушаше грозната, но позната история, на Абигейл й се прииска да умре. Най-сетне заговори.

— Трябваше да ни кажеш. Наистина ли си мислила, че ще стоварим вината върху теб?

Фиби наведе глава. Мълчанието й бе достатъчно красноречиво.

— Миличка. — Абигейл усети, че губи контрол. Дълго седя, без да помръдне, след това поклати глава и сълзите рукнаха по бузите й. Най-сетне прошепна дрезгаво: — Много съжалявам.

— Вината не е твоя, мамо. Ти не си направила нищо. — Фиби я наблюдаваше, обзета от паника. Очевидно не бе свикнала да вижда майка си в подобно състояние.

— Важното е не онова, което съм направила, а онова, което не съм. Трябваше да ти кажа.

— Какво? Да ме предупредиш за господин Гуарнери ли? Откъде да знаеш?

— Не знаех за него, но можех да те предупредя.

— Какво се опитваш да кажеш, Аби? Да не би да си знаела нещо? — намръщи се учудено Кент.

— Аз… — Тя усети, че всички я наблюдават. Очакваха да продължи, но също както Фиби се бореше одеве с думите, така и Абигейл сега мълчеше, притисната от демоните, измъчвали я години наред. Стаята се завъртя бавно и тя стисна дръжките на стола, за да не падне. — Не знам откъде да започна — заекна.

— Нека да е от началото — чу спокойния глас на доктор Ърнст.

Абигейл вдигна поглед и забеляза, че я наблюдава със съчувствие. Всяка клетка от тялото й се бунтуваше и отказваше да извади на показ миналото си, но знаеше, че трябва да го направи заради Фиби.

— Помните, че съм ви разказвала как двете с мама отидохме да живеем при роднини приблизително по времето, когато бях на твоя възраст — започна тя и се обърна към дъщеря си. Фиби кимна. Наблюдаваше я съсредоточено. — Не съм ви казвала обаче, че чичо ми… чичо Рей… — Бе достатъчно да произнесе името му, за да се разтрепери. — Той ме изнасили. — Гласът й бе толкова тих, едва доловим, но думите изтрещяха като изстрел. Всички се смълчаха, само Фиби ахна. — Водеше ме със себе си, когато заминаваше в командировка, и отсядахме в мотели, където… правеше какво ли не с мен… не можех да кажа на мама. Тя умираше, страхувах се, че това ще я убие. Затова мълчах. Не съм казвала на абсолютно никого… досега. — Отпусна се назад на стола, изтощена, сякаш бе изнесла дълга реч.

— Господи, мамо! — Фиби беше зяпнала.

Никой друг не проговори. Кент клатеше глава изумен, докато доктор Ърнст бе обхванат от любопитство.

— Опитвам се да ти кажа, миличка, че знам какво ти е — продължи Абигейл. — И аз се срамувах. Мислех, че вината е моя. — Погледна Кент. — Не можах да призная дори на баща ти.

— Иска ми се да го беше направила — отвърна той с глух глас, в който прозвуча обвинителна нотка.

— И на мен ми се иска — погледна го със съжаление тя.

— Какво стана с него? — попита Фиби.

— С чичо Рей ли? — Абигейл поклати глава и срамът, който някога бе изпитвала, се оттече завинаги. — Не знам. Сами ще се сетите, че не поддържах връзка нито с него, нито с леля, след като се преместих. Сигурно вече са починали.

— И на мен ми се иска господин Гуарнери да е мъртъв. — Само допреди няколко минути Фиби гледаше в пода, изпълнена с омраза и презрение към себе си, но сега изпъчи гърди и в очите й проблесна гняв. — Защо съм затворена в този кукувичарник, а той си живее сякаш нищо не се е случило?

— Точно така — съвзе се малко Кент.

— Не се притеснявай. Няма да се измъкне толкова лесно — закани се Абигейл.

Фиби веднага се скри в черупката си и попита свадливо:

— Нали няма да му кажете нищо?

Абигейл се зачуди дали се страхува, че хората ще научат, или защитава учителя. Може би по малко и от двете. Все едно, въпросът не подлежеше на обсъждане.

— Не се налага — отвърна дръзко тя. — Той ще разкаже на съдията.

След срещата Кент изпрати Абигейл до паркинга. Тя се чувстваше едновременно нервна и напълно изтощена, сякаш бе работила четиринайсет часа, без да спи и единствено кофеинът й даваше сили, докато той изглеждаше като премазан, остарял с десет години през последния час, отпуснал рамене, лицето му бе набраздено от бръчки, които тя не бе забелязвала досега.

— Ако имаше как, бих убил мръсника с голи ръце — изръмжа Кент, докато вървяха. Сигурно за пръв път съжаляваше, че е положил Хипократова клетва, помисли си тя.

— Все пак ще имаме удоволствието да го съсипем — напомни му Абигейл. Доктор Ърнст им спести обаждането в полицията. След срещата той отведе нея и Кент в кабинета си и ги уведоми, че вече е съобщил на властите, както бе длъжен по закон при случаи с непълнолетни. Може би в този момент арестуваха учителя на Фиби.

— Ами ти? Ще се оправиш ли? — погледна я загрижено Кент.

— Още съм разтреперана, но ще се справя — увери го тя.

— Добре. Защото искам да знам какво, по дяволите, се случи преди малко. — Той спря рязко и очите му, досега мрачни, безжизнени, заблестяха гневно. — За бога, Аби, не мога да повярвам, че си крила от мен толкова години. Та това е важно. Ще ми кажеш ли защо разбирам едва сега?

Тя го погледна я очите и забеляза болката, прикрита зад гнева. Тя му бе причинила тази болка. Въздъхна.

— Де да можех да ти отговоря.

— Да не би да си мислела, че ще промени чувствата ми към теб?

— Не е това. Исках да ти кажа. Просто… — Тя сви безпомощно рамене. — Как бих могла да обясня необяснимото?

— Господи! Като се замисля, че през всичките ни години заедно… — Кент поклати глава, преди да добави с по-грижовен тон: — Можеше да ми кажеш. Това нямаше да убие любовта ми към теб. Напротив, дори щеше да я направи по-силна.

Абигейл погледна настрани. Нямаше сили за болката и недоумението, които сама бе предизвикала у него. Погледна към поляната, където хората се радваха на слънцето. Мярна възрастната двойка, която й направи впечатление още при влизането. Те продължаваха да се разхождат хванати за ръце. Русоляво момченце наблизо си играеше със златен ретривър и двамата реагираха със същата неподправена радост всеки път, когато малкият метнеше топката, а любимецът му хукваше по поляната, за да я догони. „Простички удоволствия“, помисли си тя, затвори очи за момент и се опита да призове онова време от живота си, когато не се стремеше към нищо, когато огънят на амбицията не гореше в нея, когато не мислеше, че известната Абигейл Армстронг е по-достойна от истинските жени с недостатъци, и не се криеше зад един измислен свят.

— Сега вече ми е ясно — промълви тя и отново се обърна към Кент. — Проблемът не беше в теб, а в мен. Просто не обичах достатъчно себе си.

— О, Аби. — Той я привлече към себе си.

— Просто част от мен винаги ще си остане онова момиче, което си мисли, че вината е нейна — прошепна, сгушена на рамото му — сигурното място, на което безброй пъти бе споделяла най-интимните си мисли. — Сега, след като знам, че съм могла да предотвратя случилото се с дъщеря ни, ако я бях предупредила, че има мъже като моя чичо… — Съжалението й бе толкова силно, та не можа да продължи веднага. — Вместо това се залъгвах, че като й осигуря живота, който никога не съм имала, тя ще бъде защитена от бедите. Никога няма да си го простя.

Кент я отдръпна, за да я погледне в очите.

— Ти не си господ, Аби. Няма как да се предпазим от всичко — напомни й. — Помниш ли, когато Фиби беше в трети клас и си счупи китката при падане от катерушката? И тогава се обвинявахме.

— Това не се оправя като счупена кост.

Той въздъхна.

— Така е. И какво да правим? Кажи? — За пръв път от години насам Кент се чувстваше напълно объркан.

— Ще й покажем колко я обичаме — заяви тя, припомнила си казаното от Лайла. — Нека знае, че може да се обърне към нас за всичко, дори за неща, които й е трудно да споделя.

— Мислех, че точно това правим.

— Значи трябва да се постараем повече.

Той кимна замислено и отпусна тежко ръце. Поеха отново, той все така разтревожен. След малко заговори отново.

— Аби? Дали да не се откажем от развода? Не искам на Фиби да й бъде още по-трудно. Нито пък на теб. — Стрелна я с поглед, сякаш за да прецени реакцията й.

Абигейл едва успя да прикрие изненадата си. Да не би Кент вече да се колебаеше? Може би животът с Шийла не беше чак толкова розов. Изпита огромно задоволство при тази мисъл, но то бързо се стопи. Двамата не преговаряха за сделка. Дори не ставаше въпрос кое е най-доброто за Фиби. Тя самата какво искаше? Още ли бе влюбена в Кент? Ами той влюбен ли беше в нея?

Даде си сметка, че макар все още да го обичаше, чувството не бе достатъчно, за да поддържа един брак. Всичко между тях беше свършило. И двамата бяха продължили живота си. В момента ги водеше загрижеността за дъщеря им и спомените за онова, което бяха споделяли.

Отново се замисли за Вон. Нещо у нея се надигна, след това отлетя, също като птица, която се носи по течението. И тогава, през внимателно охраняваната граница между разумното и необузданите чувства в сърцето й се промъкна мисълта, че тъкмо той бе човекът, с когото искаше да прекара остатъка от живота си — независимо в каква форма. Чувството бе толкова завладяващо, че тя дори не намери сили да диша. Трябваха й няколко секунди, преди да отговори.

— Оценявам желанието ти да помогнеш, Кент, но не бива да загърбваш плановете си. Важното е да се държим разумно и цивилизовано. — Тя го погледна с крива усмивка. — Мога единствено да ти обещая, че адвокатът ми няма да премаже твоя.

Той кимна, без да крие облекчението си. Предложението му бе продиктувано от чувство за дълг, а не от любов към нея.

— Може — кимна той.

Продължиха в мълчание, всеки потънал в собствените си мисли. Абигейл бе благодарна, че в живота си има мъж, на когото може да разчита. Кент изглежда бе учуден, че жената, която вървеше до него, прилича на бившата му непреклонна във всяко отношение съпруга единствено външно. И двамата бяха убедени, че макар да не се обичаха както едно време, все още можеха да се опрат един на друг.

Тя трябваше да разреши още един проблем — Вон. Разбра, че се е проявила като глупачка, когато е позволила на страха да не го изгуби отново да я спре. Да, той можеше да умре. Само че това нямаше да я спре да му признае какво чувства. Той трябваше да знае, че тя го обича, че ще намери начин връзката им да издържи.

Без да се замисли, Абигейл пъхна ръка в джоба и погали с пръсти гладката метална повърхност на нокията, в която бе записан номерът в апартамента на Джилиан.