Айлин Гоудж
Махалото на съдбата (7)

6.

— Всичко, което ти трябва, е тук. — Абигейл я поведе към пералното помещение и посочи полиците на едната стена, където бяха подредени най-различни препарати. Срещу тях се виждаше плъзгаща се врата, зад която бяха прибрани метли, парцали, прахосмукачка и някаква машина, която й заприлича на индустриална. Забеляза, че Лайла я оглежда с любопитство и обясни: — Полировъчна машина за пода. Два пъти в годината давам килимите на професионално чистене и викам фирма да оправи подовете. Тази е просто да поддържаме чисто междувременно.

Междувременно значи. Точно какъвто бе периодът в живота й в момента, помисли си Лайла. Намираше се между съсипания си стар живот и предстоящия нов, какъвто и да беше той. Едва ли й бе писано до края на дните си да пере чужди мръсни дрехи! Освен това предполагаше, че Абигейл я бе наела от жестокост. Лайла се плашеше, когато си повтаряше колко дълго е тляла омразата на Абигейл, също като онези подземни огньове, които горят десетилетия.

През последния уикенд в Ню Йорк Лайла събра вещите си и продаде по-голямата част от онова, което бе оставила на склад. Всичко, което притежаваше, се събра в тауруса, който сега бе паркиран пред гаража. Хрумна й примамлива мисъл: „Все още мога да си тръгна. Не е прекалено късно“. Отново си напомни в какво положение се намира. Къде щеше да отиде? Какво щеше да прави? Много скоро Нийл щеше да дойде при нея. Просто нямаше избор. Нямаше намерение да ходи, където и да било, освен ако Абигейл не я уволнеше.

— Ако нещо свърши — продължи Абигейл бързо, като типична бизнес дама — сигурно така се държеше с персонала си, — винаги има пари за всекидневни разходи. — Тя отвори чекмедже и показа на Лайла метална кутия, пълна с банкноти и монети. — За хранителните продукти ще използваш сметката ни в „Леписри“ — обясни тя за известния магазин в града. — Това, струва ми се, е всичко. Имаш ли някакви въпроси?

„Само един — помисли си Лайла. — Наистина ли ти доставя удоволствието, което ми се струва, че изпитваш?“ Очевидно Абигейл искаше да й натрие носа, както биха постъпили много други на нейно място.

Обиколиха цялата къща, всички етажи. Абигейл й показа кое къде стои, обясни й какво се очаква от нея — да е приготвила вечерята през всеки ден от седмицата, различни други задължения като чистене, пазаруване и изпълняване на дребни поръчки.

Лайла се чувстваше объркана, въпреки това намери сили да отговори сравнително самоуверено.

— Мисля, че ще се справя.

— В такъв случай те оставям. — Абигейл погледна часовника си. Все още бе рано, останалите не бяха станали, но тя бе готова за работа, облечена в сако на „Дона Каран“ и копринен потник, вълнена пола до средата на прасеца и кожени ботуши на висок ток. Кехлибарен гердан придаваше изискан вид на тоалета, който в противен случай щеше да изглежда твърде прост.

Тръгнаха обратно към кухнята, където слънчевите лъчи рисуваха дълги мазки по плочките. Медни тенджери и тигани блестяха над островчето за готвене. До печката, професионален модел „Гарланд“, върху безупречно чистия гранитен плот бяха подредени опаковка яйца, масло, кроасани, плик специално кубинско кафе (което се получаваше само по поръчка, поне така разбра Лайла; и едно от задълженията й бе да го поръчва навреме), които й напомниха, че трябва да приготви закуска за съпруга и дъщерята на Абигейл, когато най-сетне благоволяха да се покажат, а това по всяка вероятност щеше да стане всеки момент.

Лайла се питаше какво ли представляват. Единственият член на семейството, с когото се бе запознала, бе кучето. То поне се държеше приятелски. Брустър подскочи, за да я дари с лигава целувка, преди Абигейл да успее да му се скара и да го изгони.

Домакинята се бе отправила към вратата, когато спря, за да добави:

— Между другото, тази вечер ще закъснея, а Кент вечеря в клуба, така че няма нужда да правиш вечеря. Освен ако Фиби не иска нещо, но се съмнявам. Това момиче яде колкото врабче.

Майчинска загриженост смекчи чертите й и за кратко Лайла успя да зърне онази Абигейл, която познаваше и обичаше на времето.

Лайла я последва в антрето.

— Аби?

Абигейл спря, докато обличаше палтото и слагаше ръкавиците си.

— Да?

— Исках да поговорим за почивния ми ден… Питах се може ли да е сряда вместо четвъртък.

Всяка сряда през следващите три седмици между два и четири Вон щеше да бъде на химиотерапия в болницата и тя искаше да го придружава.

Абигейл се поколеба достатъчно дълго, колкото да покаже раздразнението си.

— Защо не — отвърна тя. Та на нея й беше все едно. Нямаше значение кой от двата дена ще използва.

— Нямаше да повдигам въпроса, ако не беше важно — почувства се длъжна да обясни Лайла. — Работата е там, че брат ми… — Замълча, тъй като не бе сигурна дали иска Абигейл да знае всички подробности от личния й живот. Само че закъсня. Абигейл веднага наостри уши.

— Вон върнал ли се е? — Постара се да попита незаинтересовано, но Лайла забеляза как поруменяха бузите й. Запита се дали тийнейджърските й подозрения са били истина, дали Абигейл е била тайно влюбена във Вон.

След като вече се бе изпуснала, Лайла се насили да отговори.

— Пристигна миналата седмица.

— Дълго ли ще остане? Иска ми се да го видя някой ден.

Лайла сви рамене.

— Никога не се знае.

Абигейл се задържа на вратата. Двоумеше се дали да каже още нещо, но изглежда размисли — или се уплаши, че ще разкрие прекалено много — защото се врътна и закрачи към автомобила с шофьор, който чакаше на алеята. След нея се понесе аромат на „Шанел“.

Лайла най-сетне остана сама и се върна в кухнята. Каза си, че би могла да се възползва от това време, за да опознае обстановката, преди останалата част от семейството да се появи. През първите години, след като се омъжи за Гордън, готвеше тя. Още помнеше няколко трагични гозби в началото, както и случая, когато направи пастет от риба тон върху канапе от картофено пюре вместо ориз, и се оказа точно толкова вкусно, колкото лепило за тапети. Споменът я накара да се усмихне, въпреки че сърцето й се сви. С течение на времето бе усвоила основните неща, но след като можеха да си позволят някой да й помага в домакинството, домакинските задължения бяха прехвърлени на други. След смъртта на Гордън бе твърде заета с неотложни проблеми и не сготви нито веднъж. Най-много да свари яйце или да затопли замразена порция лазаня. Сега се молеше да не се изложи.

Тъкмо надничаше в шкафа над мивката, когато я стресна дълбок глас и тя се завъртя.

— Добро утро. Ти сигурно си Лайла.

Мъжът бе приблизително на нейната възраст, с непокорна кестенява коса като козина на териер и открито приятелско лице, леко загоряло. Беше в зелен панталон и спортно кадифено сако, а ризата бе разкопчана на врата. Имаше интелигентни сиви очи, които я наблюдаваха с неприкрит интерес.

— Добро утро. Вие сигурно сте… — Тя се поколеба и се запита как да се обърне към него — на малко име или на фамилия? — но реши да използва фамилията. — Доктор Уитакър? — Не се намираха на коктейл, все пак. Тя бе прислужница.

— Казвай ми Кент. — Пристъпи към нея и й подаде ръка. — Доктор Уитакър съм единствено за пациентите си.

— Много ми е приятно да се запознаем. Чувала съм много за теб. — Ръкостискането му беше здраво и уверено. Лайла бе виждала негови снимки в списания, застанал до Абигейл, двамата изглеждаха като съвършената двойка, която се наслаждава на идеален начин на живот. На живо бе много по-красив, каза си тя.

— И на мен — отвърна той. — Добре дошла на борда. Предполагам, че вече си направила обиколка на къщата.

— Да, надявам се да не съм те събудила.

— Не, разбира се. Вече бях станал, просто не се бях облякъл. Доволна ли си от всичко в къщата?

И откога одобрението или неодобрението на икономката имаше някакво значение? — питаше се Лайла. Независимо от това си придаде приятно неутрално изражение.

— Да. Имате прекрасен дом. — Почувства се неловко да си говори с него, въпреки че приятелското му отношение бе напълно естествено. Ако се бяха запознали при приятели, тя щеше да знае как да се държи, но сега, докато бе в ролята на наемна работна ръка, старите правила не важаха. Наблюдаваше го как си налива чаша сок от кутията в хладилника и попита: — Искаш ли да ти направя нещо за закуска?

Личеше, че и Кент се чувства неловко.

— Имам по-добра идея — отвърна той. — Какво ще кажеш аз да приготвя закуска и за двамата? Днес е първият ти ден, а аз имам време преди работа.

— Мисля, че не… — Лайла се притесни още повече.

— Няма да кажем на никого — намигна заговорнически той. Не й даде възможност да възрази, загреба шепа зърна и ги прехвърли в кафемелачката. — На всички ни се налага да се приспособим, така че защо не караме по усет. Не знам дали Аби ти е казала, но предишната ни икономка живя при нас много години. Фиби беше много привързана към нея.

— Ще го запомня — прошепна Лайла.

— Още не си се запознала с Фиби, нали? Тя трябва да слезе всеки момент, ако иска да я закарам на училище — обясни той, погледна часовника на стената, намръщи се и пусна парченце масло в тигана на печката.

— Не съм, но знам как предпочита яйцата — съвсем рохки. — Аби й бе разказала какви са предпочитанията на всички от семейството.

— Та като спомена яйца, ти как предпочиташ твоите? — Кент счупи две яйца в загрятия тиган.

— Рохки.

— Браво, момиче по мой вкус. — Той й намигна отново. Минута по-късно сервира със замах две съвършени яйца, към които прибави препечен кроасан и нарязани ягоди. — Бон апети.

Седнаха да похапнат в къта за закуска, скрит между две библиотеки, в които бяха подредени многобройните готварски книги на Абигейл.

— Разбрах, че имаш син, който също ще живее при нас — подхвърли Кент, докато мажеше кроасана с масло.

— Той е почти на възрастта на дъщеря ти. Казва се Нийл.

— Нямам търпение да се запозная с него. — Съпругът на Абигейл отхапа от кроасана, задъвка замислено за момент и след това добави: — Какво ли ще бъде да имаме двама тийнейджъри под един покрив? Засега се справяме трудно с нашата. — Говореше спокойно, но тя долови нещо повече от родителско нетърпение към лудориите на тийнейджърката. — Не ме разбирай погрешно, Фиби е сладурана. Просто… напоследък е доста затворена. Не се обиждай, ако ти се стори дръпната.

— Повярвай ми, минала съм по този път — призна Лайла и се замисли за непрекъснато нацупения и мълчалив в последно време Нийл. Когато разбра, че ще живеят в селската дивотия, далече от приятелите и любимите заведения, той се вбеси. Вече не се преструваше на смел. Ако досега се бе старал да й угажда във всичко, откакто чу новината, направи живота й още по-нещастен.

— И ти ли? — погледна я Кент, открил неочакван съюзник. — Да, май трябваше да очакваме нещо подобно. Въпреки че аз не помня да съм бил такъв на нейната възраст.

— А какъв беше? — попита любопитно Лайла.

Той сви рамене.

— Доста скучен, всъщност типичният натегач. В известен смисъл съм роден прекалено късно. Пропуснах 60-те с драстичните промени, което, поне според Аби, щеше да разкрие истинската ми природа. Ако тя не ти е казала, аз съм нещо като рицар кръстоносец. Въпреки че според нея се опитвам да се преборя с вятърни мелници. — Лайла долови скрито огорчение и при тези думи, този път придружено от гримаса, която премина за секунди по лицето му.

— Ти си лекар — изтъкна тя. — Не е ли напълно естествено да искаш да оправяш разни неща?

Погледна я с благодарност, сякаш не бе свикнал никой да го хвали за положените усилия, още по-малко в тази къща.

— Много добре казано — отбеляза той. — На времето единственото, което ме интересуваше, бе дали онова, което правя, ще изглежда добре в характеристиката ми. Едва след като завърших и започнах стаж, открих, че в живота има и други неща, освен да си най-добрият. — Той остави вилицата и се замисли. — Трябва да благодаря на пациентите. Те влизаха и излизаха от спешното отделение всеки ден, бяха като прилива. Спомням си как си повтарях, че имам невероятен късмет и че никога досега не съм го разбирал, защото единствената ми цел е била да постигна онова, което съм си намислил. Едва тогава си казах, че искам нещо по-смислено в живота.

— Браво — похвали го чистосърдечно тя.

— Не го направих, за да бъда благороден. С риск да се представя като някой благороден рицар, ще ти призная, че наистина ми доставяше удоволствие да помагам на хората. Е, да си провинциален лекар не е същото като да си изпратен на мисия от Обединените нации, но дори в това затънтено място хората имат нужда от помощ — направо да не повярваш. Първо, много от възрастните хора са прекалено болни или слаби, за да дойдат в кабинета ми, и прекалено горди да признаят, че се нуждаят от помощ. Мое задължение е да се погрижа за тях.

— Сигурно си последният лекар в Америка, който прави посещения по къщите — отбеляза с усмивка тя.

— Не е само това — продължи той. — Посещавам пациенти, които не могат да си позволят здравна застраховка или чиято застрахователна полица е изтекла. Редовно идват бременни момичета — тук хлапетата нямат кой знае какви развлечения, а нали знаеш какво става, когато им е скучно. — Той изви очи. — Повечето се страхуват да кажат на родителите си, но по някаква необяснима причина ми имат доверие.

— Имаш такова излъчване.

— Наистина ли? Странно, жена ми не е забелязала.

Въпреки шеговития му тон, Лайла се запита дали няма истина в думите му. Нима в прехваления семеен живот на Абигейл се бяха появили пукнатини, за които не се споменаваше в лъскавите списания? Лайла току-що се бе запознала с Кент, но й бе ясно, че той е коренно различен от Абигейл. Запита се как изобщо са се запознали.

Не мисли дълго за Абигейл, докато двамата с Кент си приказваха. Наля си втора чаша кафе и си каза, че е безкрайно приятно да се наслади на спокойствието в къщата заедно със съпруга, преди той да тръгне за работа, макар въпросният съпруг да не беше неин.

Очевидно на Кент също му беше приятно, защото отмести празната чиния и заяви:

— И така, Лайла, ще се справиш чудесно. Признавам, че отначало имах известни съмнения, но това бе преди да те опозная.

— Сигурно си очаквал жена, която се страхува да не си изцапа ръцете — засмя се тя и се почувства по-спокойна, тъй като вече бе сигурна, че си има съюзник. — Добре де, признавам, че си слагам гумени ръкавици, но не съм чак толкова горда, че да откажа да лазя на колене с четката, а не е нужно да съм завършила ядрена физика, за да пусна прахосмукачката.

Той я погледна замислено за миг, намръщи се едва забележимо, след това заговори.

— Виж, надявам се не навлизам в прекалено лична територия, но няма смисъл да се преструваме, след като ще живеем под един покрив. Затова ще го кажа направо. Знам, че си преживяла много. Уважавам те заради начина, по който си се справила. Много хора биха се пречупили под такова напрежение.

На Лайла никой не й бе правил комплименти от много отдавна, още по-малко човек, който нямаше скрити мисли, затова едва успя да сдържи сълзите си.

— Благодаря ти. Много си мил. — Друго не се сети да каже.

Кент чукна чашата си с кафе в нейната.

— Да пием за успеха, независимо какво влагаш в тази дума.

Докато почистваха кухнята, той й разказа още за лекарската си практика и за кабинета с огромна витрина в помещение, което преди това е било магазин за обувки.

— Не съм клиника „Майо“ — призна той, — но тъй като двамата с партньора ми сме единствените в града, не получаваме много оплаквания.

Лайла отново се сети за Вон.

— Брат ми много би се зарадвал на човек като теб. На повечето от местата, където е пътувал, най-близкият лекар е на сто и петдесет километра. Ако го бяха прегледали по-рано… — Тя се усети, преди да каже всичко докрай.

Само че Кент разбра.

— Брат ти болен ли е?

Тя кимна сериозно.

— Току-що е открил, че има рак. Лимфома втора фаза. Започва химиотерапия вдругиден.

— Много съжалявам — рече с искрено съчувствие Кент. Сигурно бе забелязал тревогата й, защото добави: — Виж, Лайла, това не е смъртна присъда.

— И той повтаря същото.

— Кой го лекува?

— Някой си Гросман. Работи в презвитерианската болница.

— Пол Гросман ли? Да, познаваме се добре. Бяхме заедно на стаж в университетската болница „Кълъмбия“. Той е един от най-добрите — увери я Кент. — Да знаеш, че брат ти е в добри ръце.

Тя усети как безпокойството й намалява.

— Радвам се.

— Ако кажеш, веднага ще поговоря с Пол. Така, ако има нещо, което не разбираш, ще ти го обясня. Понякога е много трудно да разбереш медицинските приказки, а Пол никога не се съобразява с това, дали хората го разбират или не.

— Наистина ли? Би било чудесно. — Лайла бе толкова благодарна, че очите й отново се насълзиха. Бързо се извърна, за да не позволи на Кент да забележи.

Той отпусна ръка на рамото й.

— Няма нищо.

За момент Лайла почти забрави причината, поради която бе тук. След това побърза да си каже, че този човек, колкото и да беше мил и внимателен, си оставаше неин работодател. Затова прогони съпруга на Абигейл от кухнята и се зае да обиколи къщата, която вече не й се струваше враждебна.

Беше така, докато не се натъкна на Фиби.

 

 

— Значи ти си заместницата.

Лайла бе на колене в голямата спалня и търкаше джакузито. Вдигна поглед към тийнейджърката, застанала над нея. Беше красива, но прекалено слаба, с къдрава черна коса, късо подстригана, огромни кафяви очи, които напомняха за Бамби. Седна на пети.

— А ти сигурно си Фиби.

Дъщерята на Абигейл така и не слезе да закусва и къщата бе тиха, затова Лайла предположи, че се е измъкнала, без да каже и дума. Сега вдигна ръката си, скрита в гумена ръкавица.

— Здравей. Аз съм Лайла. Извинявай, че не се представих одеве, но нямах представа, че има някой тук. Ти не трябва ли да си на училище?

— Казах на татко, че съм болна.

— Не ми изглеждаш болна.

— Защото не съм — отвърна троснато Фиби, без да се впуска в допълнителни обяснения. Не откъсваше поглед от Лайла, скръстила ръце на гърдите си. — Хайде, разкажи. Мама каза, че двете сте се познавали на млади години.

Лайла кимна и се запита какво ли още й е казала Абигейл. Реши да заложи на сигурно.

— Майка й работеше за нашето семейство.

— Сериозно ли? — В очите на Фиби заблестя неочакван интерес. — Значи вие двете сте били нещо като приятелки. — Очевидно Абигейл не бе разказала на дъщеря си много за онова време.

Лайла се изненада, когато научи, че е просто случайна бележка в историята на Абигейл, и реши да разкаже повече.

— Всъщност, израснахме заедно. Нямаше как иначе — обясни тя в опит да бъде точна.

— Ами? Аз пък останах с впечатление, че спомените й от онези години не са много розови.

Лайла не можеше да спори. Просто сви рамене.

— Всеки помни нещата по различен начин.

— Странна работа. Сега ти работиш за нея.

— Наистина е малко странно — призна Лайла. Нямаше смисъл да отрича. Щом човек я погледнеше, веднага ставаше ясно, че не е на „ти“ с препаратите.

Фиби замълча за момент.

— Чела съм за теб във вестниците — обясни тя след малко.

Лайла се усмихна, без да крие напрежението си, сякаш искаше да каже: „Че кой не е чел за мен?“

— Значи си била адски богата — продължи Фиби.

— Може да се каже.

Фиби не бе особено впечатлена.

— Мама каза, че синът ти е почти на моята възраст.

— Да. Казва се Нийл. Всъщност е малко по-голям от теб.

— Какъв е?

— Приятен. — За разлика от теб. — Сама ще прецениш, когато се запознаете.

— Той кога ще дойде?

— След няколко седмици. Когато семестърът му приключи.

— Супер — подхвърли с пълно безразличие Фиби. Обърна се и погледна през прозореца, от който се виждаше алеята за коли отзад. — Значи това е твоята кола, с кашоните на задната седалка.

— Още не ми е останало време да си сваля багажа — обясни притеснено Лайла.

— Май ще ти трябва помощ. По-късно ще ти помогна, ако не си намеря друга работа.

Лайла се изненада от предложението. Не би и предположила, че е от момичетата, които биха подали ръка на друг, особено на човек, на когото се плаща, за да се грижи за нея. Лайла се опита да отговори любезно.

— Благодаря, но ще се справя сама.

Не искаше да стигне до Абигейл, че е накарала Фиби да й върши мръсната работа. Отново се зае да търка джакузито и когато вдигна поглед няколко минути по-късно, остана изненадана, че момичето е все още при нея.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита тя направо.

— Не. — Фиби захапа кожичката до нокътя. Мълча дълго, преди да попита тихо: — Просто се питах… тя каква е била по онова време?

— Кой? — попита разсеяно Лайла.

— Майка ми.

— А, да. Чакай да видя. — Лайла спря работа и се замисли. Най-сетне лицето й се отпусна и тя се усмихна при спомена. — Беше сладка, забавна. Много безстрашна. До къщата, в която живееха двете с баба ти, растеше един орех и тя често се качваше по клоните, за да се прехвърли на покрива и да обере нападалите там орехи. Веднъж се подхлъзна и падна и сигурно щеше да си счупи врата, ако не се беше блъснала в един клон, който я спря. Всички си мислехме, че след това ще има страх от височините, но на следващия ден тя пак се качи горе.

Споменът събуди старата обич. Двете се бяха забавлявали и лудували заедно, нали така? Макар сега Абигейл да не можеше да й прости, нищо не можеше да промени миналото.

— Помисли си само, ако си беше счупила врата, нито една от нас нямаше да е тук сега.

Лайла вдигна поглед към Фиби, стресната от мрачните мисли на момичето. Усети, че малката я подлага на проверка, че иска да види реакцията й, затова отговори спокойно.

— Аз не съжалявам, ами ти?

Предпочиташе да е тук, на колене и да търка чужда баня, вместо да поеме по пътя, който Гордън бе избрал за себе си.

Фиби не отговори. Наблюдаваше Лайла, проучваше я по начин, който съвсем не бе приятелски, но не бе и открито груб. Лайла забеляза, че е уязвима под фасадата на безчувствена и незаинтересована тийнейджърка, че в действителност е тъжно момиче в тялото на млада жена. Най-сетне Фиби заяви:

— Ако на някого му трябвам, ще си бъда в стаята. И хич не си прави труд да я чистиш. — Тя погледна с извити вежди кофата с препарати в краката на Лайла. — Там е забранено за влизане.

След тези думи се врътна и изчезна нанякъде.

Дори да не се налагаше да чисти стаята на Фиби, Лайла цяла сутрин не успя да приключи на горния етаж. Да се оправи леглото на Кент и Абигейл бе истинско предизвикателство. То се оказа огромно, с пластове одеяла, олекотен юрган, кувертюра, декоративни възглавници, които трябваше да подреди по двойки и намрази още от първия ден. Бодна я чувство на вина, когато си припомни леглото, в което спяха двамата с Гордън в апартамента на Парк авеню. Та то бе почти същото. Икономката й, Мартина, не се оплака нито веднъж, но Лайла оцени ли колко работа влага жената всяка сутрин, за да е чисто и подредено? Ако само бе помислила, сигурно щеше да махне поне част от възглавниците и кувертюрата.

Докато изчисти цялата къща, часовете бяха отлетели и нямаше мускул, който да не я боли. Запита се как ще успее да издържи цялата седмица, а за по-дълъг период дори не й се мислеше. Никога през живота си не бе работила толкова усърдно. Каза си, че е могла да спести от две места, като върши работата на Мартина и престане да плаща на личния си треньор.

Сега Лайла се засрами, когато си спомни как си въобразяваше, че сумите, които плаща на Мартина, са достатъчни, за да я компенсират за тежката работа, да не говорим за допълнителните задачи, които жената вършеше, без дори да я моли някой. Може би това е наказание, помисли си Лайла, не заради греховете, които имаше към Абигейл, ами към всички онези, които бяха бедни и нещастни.

Тъкмо прибираше препаратите, когато си спомни, че все още не е свалила вещите си от колата. Бързо излезе навън, докато бе все още светло. Вдигна един кашон от задната седалка и го понесе с усилие към апартамента на прислугата над гаража отстрани на къщата, където щяха да живеят двамата с Нийл. Сутринта Абигейл й показа къде се намира, но Лайла не знаеше какво точно представлява вътре.

Щом влезе, посърна. Беше толкова тясно! Имаше хол и кухненски бокс в единия край, малка спалня и баня. Нийл нямаше да има отделна стая. Но поне можеха да разчитат на покрив над главите, каза си тя, след като посвикна. Щеше да им е доста неудобно, но се налагаше да се справят. Хубавото бе, че нямаше да има проблем с чистенето.

Лайла тъкмо се върна долу и вадеше най-тежкия кашон от багажника на тауруса, когато чу дълбок глас с акцент.

— Аз ще ви помогна.

Изправи се и се обърна назад. Пред нея бе застанал мъж в изцапани от тревата панталони и суичър. Беше приблизително на нейната възраст, мускулест, мургав, с гъста къдрава коса като шапка. Имаше най-красивите кафяви очи, които бе виждала, с дълги мигли като на момиче и нищо друго женствено. Той вдигна кашона с лекота, сякаш бе пълен със стиропор.

Понесе го по стълбите и го остави на пода в хола.

— Карим Наджид — представи се той, когато се изправи.

Тя стисна протегнатата му ръка, загрубяла от работа, въпреки това се изненада, че има дългите фини пръсти на аристократ.

— Лайла Деврийз. Аз съм новата… икономка. — Поколеба се, преди да изрече думата. Икономка. Цял ден бе чистила къщата на Абигейл, ала така и не успя да свикне с новата си роля.

— Знам. Казаха ми да те потърся. — Акцентът му бе странна смес от британски и типичния за Близкия изток говор. Сигурно бе живял в чужбина, преди да дойде тук. — Аз се грижа за имението. Ако имаш нещо тежко за вършене в къщата, веднага ме повикай.

— Благодаря — отвърна тя. — Не знам как щях да се справя, ако не се беше появил. Ти ме спаси.

— За мен беше удоволствие — наведе глава той в нещо като поклон.

Двамата пренесоха останалите й неща. Единствените мебели на Лайла бяха малка масичка и люлеещият се стол на баба й, с които сърце не й даде да се раздели, когато продаваше останалите вещи.

— Това е всичко — заяви тя, след като остави и последната кутия на пода в хола. — Мога само да призная, че беше по-лесно от последния път, когато се местих. Тогава поръчах четири камиона.

— Когато пристигнах в страната, имах само един куфар.

Обърна се към Карим и забеляза ироничната му полуусмивка.

— Ти откъде си? — попита тя.

— Афганистан. — След това побърза да уточни. — Не от този Афганистан, който вие американците познавате. По онова време там нямаше срутени от бомби сгради, нито път муджахидини с оръжие. Беше много красиво, с дървета и цветя, а хората се усмихваха, когато се срещаха по улиците. — Замисли се. Докато рееше поглед през прозореца, за момент потънал в спомени, тя огледа внимателно лицето му, озарено от лъчите на залязващото слънце, което придаде златист блясък на скромната стая и я превърна в почти уютен дом. Той имаше високи скули и орлов нос, които напомняха за благородните профили на древни бронзови монети.

— Отдавна ли си в страната? — попита тя.

— От доста време.

Погледна я отново и тя предположи, че има какво да разкаже за миналото си. Нямаше намерение да го разпитва, освен това бе уморена, гладна и нямаше търпение да разопакова и подреди нещата си, за да си легне.

— Още веднъж ти благодаря — усмихна се тя, докато го изпращаше. — Много ми помогна.

— Кажи ми, ако има още нещо — каза й той, преди да излезе. — Още няма да си тръгвам. Работя до шест.

Тъй като не искаше да се натрапва, тя се поколеба, преди да отговори.

— Има нещо. Случайно да имаш чук, който да взема назаем? Има една картина, която искам да закача. — Посочи акварел в рамка, морски пейзаж, подпрян на канапето. Можеше да изчака до утре, но знаеше, че ще се почувства по-добре, ако е на стената — малък спомен от дома в това безрадостно място. Спомни си как видя картината за пръв път в една галерия в Кармел, където двамата с Гордън бяха на почивка. Влюби се в нея на мига, въпреки че на Гордън не му хареса много. Едва когато й я подари за годишнината от сватбата, месец по-късно, тя разбра, че той просто се е преструвал, че не му допада. Споменът я натъжи. Съпругът й може и да бе излъгал доста хора, включително и нея, но я обичаше — любовта му бе съвсем истинска.

Карим кимна, излезе и след няколко минути се върна с чук и кутия с пирони.

— За мен ще бъде чест, ако ми позволиш аз да се заема — настоя той и се наведе към картината. — Само кажи къде искаш да я закача. — Дворцовите му маниери й се сториха много приятни и й напомниха за рицари в броня и изискани джентълмени.

Лайла усети, че се изчервява.

— Ама аз не исках… не исках да ти губя времето…

Той махна с ръка.

— За мен е истинско удоволствие да ти помогна.

Щеше да го обиди, ако откажеше, затова се усмихна мило.

— В такъв случай не мога да откажа.

Избра място на стената, където картината щеше да се вижда добре, и докато Карим забиваше пирона, тя се върна при кашона, от който вадеше нещата, преди той да се появи. Разглеждаше стар албум, когато усети, че той наднича през рамото й.

— Това семейството ти ли е? — попита и посочи снимка, на която двамата с Гордън бяха на плажа, а съпругът й бе гушнал прощъпалник с пясъчноруса коса.

Тя кимна и се опита да преглътне буцата в гърлото си.

— Бяхме в Саг Харбър. Ходехме там всяка година за Четвърти юли. Беше семейна традиция — обясняваше тя замислено и приглаждаше смачканото ръбче на снимката. Двамата с Гордън гледаха право в обектива, широко усмихнати, вятърът рошеше косите им, а лицата им грееха. Нийл е бил на около три, все още пълничко детенце, което следващото лято вече бе източено и слабо.

— Изглеждате щастливи — отбеляза Карим.

— Наистина бяхме щастливи. — Ако можеше да се каже, че незнанието е благословия, то тя бе сред най-щастливите на тази планета. Поколеба се, преди да признае тихо: — Съпругът ми почина преди два месеца.

Карим кимна сериозно.

— Моите съболезнования. Неочаквано ли беше?

— Да, напълно неочаквано. — Побърза да смени темата, тъй като не искаше да провежда дълъг и болезнен разговор. — Ами твоето семейство? Те с теб ли са?

Карим поклати глава и за миг се намръщи.

— И двамата ми братя загинаха по време на войната, след това татко бе убит от талибаните. Конфискуваха дома ни и тогава мама взела сестрите ни и избягала в провинцията. Аз успях да се измъкна, защото имах приятел, бивш състудент, който работеше в министерството. — Обясни, че бил преподавател в университета в Кабул. Краят на преподавателската му кариера дошъл, когато талибаните забранили всички книги, освен религиозните. Щели да го хвърлят в затвора, ако продължи, дори тайно. Можела да го сполети дори по-тежка съдба. — Убиха татко — повтори й мрачно той. — Застреляха го хладнокръвно само защото се осмели да говори открито против политиката им.

Обърна се бързо, но тя успя да забележи потисканите чувства.

Значи и той бе жертва на жестоките обстоятелства, също като нея. Може и да бяха от различни култури, но имаха нещо общо.

— Онова, което сториха със страната ти, беше ужасно — каза тя. Беше гледала в шок репортажите по новините, когато показваха как взривяват каменните статуи на Буда в Бамиян. От онова, което й разказваше Карим, бе очевидно, че това не бе най-лошото.

— Не бяха единствено талибаните — продължи той. — Да не забравяме руснаците, британците, турците, арабите и монголците преди това. Сега воюващите секти се избиват. Младите не помнят време, когато страната ни не е била във война. Не помнят Кабул какъвто беше едно време, средище на култура и учение.

— Може би е по-добре, че не помнят — вметна тя. — Някои спомени са прекалено болезнени.

— Попита ме за семейството ми — подсети я той. — Най-много съжалявам, че така и не успях да се сбогувам. Мама и сестрите ми вече бяха заминали, а аз трябваше да избягам бързо, за да не ме арестуват. Пишем си, говорим по телефона, но не е същото.

— Откога не сте се виждали?

— От осем години. — Той се замисли.

— Ще се върнеш ли някога?

— Някой ден може и да се върна.

Бе толкова унил, та се запита дали не е оставил още някого, освен майка си и сестрите си. Дали имаше съпруга? Забеляза, че не носи халка, значи тъгуваше за приятелка. Преди да успее да го попита, той се усмихна.

— Прости ми. Едва се запознахме, а аз те товаря с мъката си. Сигурно си мислиш, че съм невъзпитан.

— Не, разбира се — увери го тя. — Както и да е. И аз мога да кажа същото. Изгубих и съпруга си и почти всичко, което притежавах, и то само за една година: Казвам го, ако се питаш как съм се озовала тук. — Усмихна се насила. — Каква ирония. До вчера имах апартамент на Парк авеню, икономка, а днес чистя на други хора. — Сама не знаеше защо с Карим се чувстваше в безопасност, макар че се бяха запознали преди малко.

— Поне е честна работа — отбеляза той. — А и аз се сещам за много по-неприятни места.

„Точно така — помисли си тя, — например Афганистан и управлението на талибаните“.

— Говориш като брат ми. Той непрекъснато ми повтаря, че тази работа няма да е вечна, че имам и други възможности. Поне да знаех какви са тези други възможности.

Карим й се усмихна, за да я окуражи.

— Днес беше първият ти ден. Не е нужно да решаваш веднага.

Колкото и да бе невероятно, каза си Лайла, беше преживяла първия ден и не беше чак толкова ужасно. Освен това си беше намерила приятел. Дори двама, ако броеше съпруга на Абигейл. Предстоеше й да спечели дъщерята, а накрая и самата Аби, което щеше да се окаже истинско предизвикателство. Можеше единствено да каже, че работата не беше чак толкова унизителна, колкото си бе представяла.

Може би… наистина може би… имаше някаква надежда.