Айлин Гоудж
Махалото на съдбата (6)

5.

Пътуването му се стори безкрайно. Трябваха му цели три дни, докато стигне от Намибия до Йоханесбург, като се започна с почти шестстотин и петдесет километровата отсечка от лагера на екипа в пустинята до столицата Виндхук, измината с джип. Там успя да се качи на транспортен самолет, който летеше на юг. Последваха четири дни в болница в Йоханесбург, където му направиха пълен медицински преглед преди полета до летище „Кенеди“, Пристигна в шест и трийсет сутринта, взе такси до Манхатън, изморен, с набола брада и полузаспал.

Слънцето тъкмо изгряваше и озари сивото ноемврийско небе, набраздено от перести облаци. Сякаш гледаше недобре почистен прозорец. Вон бе успял да превари зимата, макар и с малко. Дърветата покрай пътя, по който пътуваха — шофьорът на таксито се бе отклонил, за да избегне натоварения трафик на магистралата Лонг Айлънд — приличаха на скелети, по които потръпваха неокапали листа, а над тях, под изсветлялото небе се носеше ято гъски, отправили се на юг.

Погледна към къщите отстрани на магистрала „Хорас Хардинг“. („Кой по дяволите беше този Хорас Хардинг?“, запита се той.) Някои бяха съвсем запуснати, други сравнително добре поддържани, всички до една съвсем еднакви по размер, с посърнали полянки отпред и изглед към автомобилите, които пъплеха по магистралата към Лонг Айлънд. Напомниха му на кутии, подредени върху спряла поточна линия.

Опита се да си представи обитателите на тези домове. Как става така, че се озоваваш на подобно място и всеки ден виждаш единствено автомобили, които профучават (или в този час едва се влачат), и вдишваш изгорелите им газове. Дали сами си бяха избрали мястото, или просто не бяха имали друг избор? Дали бяха доволни от живота си тук, или копнееха да се докоснат и до света отвъд?

Вон бе роден с желанието да пътува. Открай време желанието му бе да обходи далечни земи. Като момче обожаваше да се потопи в творбите на Тор Хайердал^[1] и Петер Матисен^[2], Джан Морис^[3] и Пол Теру^[4] и мечтаеше как един ден ще види екзотичните места, които те описваха. Щом стана на осемнайсет, се записа в Корпуса на мира. След две години на Марианските острови, където преподаваше елементарен английски на местните, той се върна в Щатите и откри, че сестра му се е сгодила и ще се омъжва, баща му се канеше да отведе пред олтара булка номер три, а майка му щеше да постъпи за четвърти или пети път в клиника за рехабилитация (вече не помнеше броя).

Настани се при приятели от гимназията и успя да си уреди работа като асистент на продукция в централата на Си Ен Ен в Атланта. За две години придоби уменията, необходими да стане оператор, и много скоро, благодарение на безстрашието му и лекотата, с която учеше чужди езици, започнаха да го изпращат в командировки до различни горещи точки на континента и в чужбина. Бързо стана известен, тъй като не се колебаеше да си осигури място на предна линия и винаги успяваше да заснеме великолепни кадри — през 1983-та бе сред първите, които запечатиха на лента клането в казармата на пехотинците в Бейрут след самоубийствен атентат. Във военните зони успешно избягваше вражески огън, мини, дипломатически бъркотии. Едва когато се отърва на косъм от куршума на снайперист в Сомалия, изгуби вкуса си към „бум-тряс“, както се изразяваше приятелят му Мат Макфетридж.

Скоро след това Вон напусна Си Ен Ен и започна работа на свободна практика. Приемаше поръчки за всички части на света и изчакаше търпеливо, докато нямаше работа, също като диво животно, лишено от леговището, с което е свикнало. Когато се появиха кабелните телевизии, изникнаха много нови възможности, предлагани предимно от „Нешънъл Джиографик“ и „Дискавъри“, докато преди това можеше да разчита единствено на Пи Би Ес и Би Би Си, които от време на време му подаваха по някой документален филм. През изминалите петнайсет години Вон бе почти непрекъснато на път, единственият му постоянен адрес беше пощенска кутия на гара Гранд Сентръл, а пък домът му бе онова кътче от света, в което се намираше, докато работеше. Това бе първото му връщане в Ню Йорк след погребението на зет му.

И по всяка вероятност щеше да е последното.

Само че точно сега нямаше да мисли по този въпрос. С подобни черни мисли щеше да се справи най-добре на пълен стомах, напомни си той. Щом се присети за храна, стомахът му изръмжа недоволно. Не бе хапвал нищичко от вчера сутринта, тъй като проспа времето, в което сервираха в самолета. Щеше да си купи нещо в града, преди да отиде във временното жилище на сестра си. Нямаше желание да потропа на вратата й в този час. Тя сигурно все още спеше.

Минаха по моста „Трайбъро“ и скоро завиха по познатите улици на Манхатън. Вон помоли шофьора на таксито да го остави на ъгъла на Мадисън и Осемдесет и девета, подхвърли няколко израза на арабски и това накара човека да го погледне учудено през рамо. Вон му подаде десетачка и по мургавото лице на шофьора разцъфна усмивка, все едно банкнотата бе от петдесет долара. Той изскочи от автомобила, за да извади багажа на Вон — раница и зелен платнен сак, които бяха пропътували безброй километри на „Боинг 747“, в тях се намираше всичко, което Вон притежаваше, с изключение на камерата HD и други апарати, които бе изпратил.

На тръгване Вон стисна ръката на шофьора.

— Бъди здрав, приятел — пожела му той на арабски.

— Аллах да те пази — отвърна грейналият арабин.

Вон откри кафене, отворено денонощно, и си поръча закуска от яйца, наденица, палачинки и кекс. Изяде всичко и изпи огромно количество черно кафе. Забеляза, че от време на време сервитьорката го поглежда любопитно, сигурно удивена, че слаб човек като него е в състояние да погълне такова количество тежка храна. Слаб не беше точната дума, бе станал буквално хърбав — в резултат на скорошен пристъп на дизентерия, след която стопи цели пет килограма. Все едно бе наскоро пуснат от военнопленнически лагер. Определено не приличаше на местен жител. Прорасналата му русолява коса бе станала почти бяла от слънцето, а по загорилото му лице се бяха врязали бръчки, също като улеи по гол хълм. Тенът му го отличаваше от белите лица около него. Както бе изморен от пътуването, едва ли някой би го помислил за ранобуден бизнесмен, който похапва набързо, преди да отиде на работа. Напоследък се чувстваше като чужденец в собствената си страна, за разлика от далечните земи, с които бе свикнал.

Плати сметката и остави щедър бакшиш на сервитьорката. Така и не се научи да си пази парите, както и не можеше да се установи на едно място и с една жена за прекалено дълго. Изкарването на пари не бе проблем — плащаха му доста добре, а истината бе, че би вършил същата работа дори безплатно — ала за него парите не бяха нищо повече от начин да си осигурява онова, от което има нужда. Затова се търкаляха в джобовете му и чекмеджета, в отдавна забравени сметки, а често откриваше и неосребрени чекове.

Бе готов с радост да даде всичко, което имаше, на сестра си, но тя се инатеше и отказваше да вземе от него нова сума.

— Не се знае. Може един ден да ти потрябват — подхвърли тя иронично, както обикновено, когато намекваше за неспособността му или по-точно за нежеланието да планира нещо друго, освен следващия полет. Колко точно излезе предположението й.

Вон стисна сака, метна раницата на рамо и измина пеша трите пресечки до апартамента, в който живееше сега Лайла. Нямаше търпение да я види, но също така се страхуваше да й съобщи новината, която щеше да й причини нова мъка, затова вървеше съвсем бавно. Освен че печелеше време, той се опитваше да свикне със забързания град, с клаксоните и претоварения трафик. Сякаш с всяка крачка се връщаше назад във времето към други места, които бе познавал. Маракеш, със старите подобни на лабиринт алеи и протяжни викове на мюезините, които призоваваха правоверните в джамията. Марианските острови, където селяните изкарваха за една година по-малко, отколкото забързаните люде около него харчеха за седмица, и въпреки това бяха по-щастливи от нюйоркчани. Спомни си изгрева на слънцето над гръцкия остров Лимнос, където бе снимал приблизително по това време на годината. Първите лъчи сякаш подпалваха прозрачните тюркоазени води и на него му се струваше истински грях, че рибарите, които замахваха, за да хвърлят мрежите, не забелязваха тази прелест.

Всичко това щеше да му липсва. Щеше да му липсва и кукуригането на петлите, скрибуцането на щурците вечер, когато заспиваше, както и цвърченето на дървесните жаби. Щеше да му липсва магията, която го обгръщаше, докато вървеше за пръв път по улиците на непознат град. Това чувство много приличаше на влюбването. Щяха да му липсват уличните продавачи на храна в град Хо Ши Мин и домашно сварената текила в Сан Хуан де Алима. Жените, с които бе споделял леглото си през годините, също щяха да му липсват — напълно различни, всяка красива посвоему.

Докато вървеше нагушен в износено авиаторско яке, с подплатена с вълна яка, вдигната до ушите, Вон отново започна да премисля трудния разговор, който предстоеше със сестра му. Горката Лайла. Та тя изстрада достатъчно! Възнамеряваше да отложи разговора за, след като се наприказват. Двамата не се бяха виждали отдавна. Защо да съсипва радостта им от срещата още с влизането?

Откри адреса, който тя му беше дала, елегантна сграда, където спретнато облеченият портиер позвъни, за да съобщи, че е пристигнал. Няколко минути по-късно той слезе от асансьора на тринайсетия етаж и откри, че Лайла го чака на вратата. Хвърли се към него и го прегърна толкова силно, че както бе натоварен с раницата и сака, за миг загуби равновесие. Когато тя най-сетне се отдръпна, веднага му се скара.

— Я се виж, само кожа и кости си. Да не би да си живял на корени и диви плодове?

— По-скоро на гущери и насекоми — отвърна той и се ухили.

— Гадост — намръщи се тя.

— Ами ти? Очаквах да видя развалина като от гръцка трагедия, а ти си почти същата, както едно време. — Бе доста по-слаба, но вече не приличаше на мъртвец.

— Само защото знаех, че ще дойдеш. Господи, колко се радвам да те видя! — Тя го прегърна отново, бързо, силно, след което се отдръпна и смръщи нос. — Мили боже. Кога си се къпал за последно?

— В пустинята не се намира вода на всяка крачка — отвърна закачливо той.

— В такъв случай влизай да се изкъпеш, докато аз сложа закуската. Знам, че предпочиташ да живееш в джунглата, но и цивилизацията си има своите предимства.

Вон изпъшка вътрешно, когато тя спомена за храна. Трябваше да се сети, че Лайла ще настоява да го нахрани. Сега се налагаше да намери място във вече пълния си стомах, защото в противен случай тя щеше да се досети, че не е дошъл направо при нея.

— Хубаво апартаментче — отбеляза той, когато влезе. Почти не обърна внимание на мебелите в стил ар деко, нито на дръзките минималистични платна по стените, докато минаваше през хола, и се насочи право към панорамния прозорец, откъдето се разкриваше прекрасен изглед чак до Ийст Ривър.

— Жалко, че съм тук за кратко.

Той се обърна и забеляза, че Лайла е впила невиждащ поглед право напред, силно притеснена.

— Приятелите ти кога ще се върнат от Европа? — попита той, като внимаваше да говори небрежно. Последния път, когато говориха, тя нямаше представа къде ще отиде и ако все още бе така, той не искаше да развали момента, като започне да разнищва въпроса.

— В края на седмицата — отвърна тя. Оставаха само четири дни.

— Къде ще отидеш?

Тя се притесни и се наведе, за да оправи купчината списания, натрупани спретнато на масичката за кафе.

— Ще ти разкажа, след като закусим — отвърна уклончиво.

Заведе го в стаята за гости, където той остави нещата си върху леглото и веднага влезе под душа. Остана под струята със затворени очи и докато горещата вода го обливаше, усети колко са стегнати раменете му, след като часове наред бе седял в неудобната седалка на икономичната класа, но поне черните облаци, надвиснали над мислите му, се разсеяха.

Излезе от стаята за гости освежен от душа, обръснат, облечен в единствените си чисти дрехи — дънки и риза върху фланелка. Лайла бе в кухнята и подреждаше масата — препечени кифлички, тънки резени пушена сьомга, кремообразно сирене и салата от бяла риба. Забеляза изхвърлената опаковка от „Забър“ и остана трогнат, че тя е ходила чак до Уест Сайд, за да купи любимата му салата.

Помогна й да сложи масата, като през всичкото време я наблюдаваше внимателно, докато оставяше чиниите, приборите и наливаше кафе. Тя не бе просто умислена, ами обзета от някаква мрачна решителност, която личеше в присвитите очи и стиснатата уста, докато подреждаше масата, сякаш очакваше на чиниите да им поникнат крила и да отлетят нанякъде. Единственото подобрение във вида й, освен че бе качила няколко килограма, от които определено имаше нужда, бе новият й небрежен външен вид. Едно време спортните дрехи за Лайла бяха маркови дънки с марков кашмирен пуловер и някое грижливо подбрано скъпо бижу, което придаваше класа на тоалета. Стана му приятно, че е с дънки и гуменки, без грим, с разрошена коса, а единственият накит бе сребърна висулка на врата. Вон си каза, че това е добър знак, тъй като вече не се държеше отчаяно за миналото, макар че тя едва ли възприемаше нещата по същия начин.

— Как е Нийл? — попита той, докато сядаха на масата.

— Добре. — След малко продължи с тежка въздишка. — Поне добре се преструва. Все повтаря, че всичко било наред.

— Още ли ходи при терапевта, с когото ви свързах? — Вон й бе дал името на известен психиатър, препоръчан от негов приятел продуцент.

— Да, допреди няколко седмици.

— Така ли? — попита небрежно Вон. Не искаше да разкрие пред Лайла колко е притеснен. Няколко пъти разговаря с Нийл по телефона и усети, че племенникът му е неестествено напрегнат.

— Нийл не е виновен — обясни тя. — Просто не можех повече да си позволявам да плащам на доктор Голдман.

Вон я погледна строго.

— Лайла…

Тя вдигна ръце.

— Знам какво ще кажеш, знам, че е за доброто на сина ми, и бях готова да преглътна гордостта си и да те оставя да платиш за сеансите, но когато предложих този вариант на Нийл, той ми каза, че и без това имал намерение да прекъсне. Било му писнало да слуша, цитирам: „някакъв психиатър да ми рови в главата със зъболекарска бормашинка“.

Вон се намръщи.

— Ужас.

— Знам. Казах му, че ще поговоря с теб, но той бе категорично против.

— Може би аз трябва да поговоря с него.

Лайла кимна замислено и духна кафето, преди да отпие предпазливо.

— Може и да се получи, но трябва да поговориш с него, когато се видите, а той няма да се прибере до края на семестъра. — Погледна Вон с надежда. — Ще останеш ли дотогава?

Той сви рамене, тъй като все още не бе готов да сподели новините. Вместо това попита:

— Ами ти? Смяташ ли да останеш в Ню Йорк?

Тя се поколеба и отговори с нежелание:

— Всъщност, тъкмо за това исках да ти разкажа. Намерих си работа.

Той се усмихна.

— Браво! Успя значи!

Лайла обаче не бе радостна.

— Не се надявах да започна точно такава работа.

— Чак толкова ли е зле? — Дори да започнеше от най-ниското стъпало, пак бе по-добре, отколкото да стои безработна.

— А, има и добри страни — подхвърли подигравателно тя. — Дават ми жилище, така че няма да се притеснявам, че ще остана на улицата.

— Че кой в днешно време предлага и жилище? Не ми казвай, че си се хванала в някой цирк — пошегува се той.

— Не съвсем.

— Кажи де?

— Аби ми предложи работа. — Лайла си пое дълбоко въздух, преди да добави: — Да й стана икономка.

Вон се отпусна назад. Беше шокиран.

— Леле. Това е… Просто не знам какво да кажа. — Не бе очаквал да чуе подобно нещо.

— Да, знам. Сигурно и ти се питаш за същото. Дали го прави, за да ме унижи, или просто иска да съм около нея — изсмя се сухо Лайла. — Кой знае? Може би по малко и от двете. Знам само, че не съм в положение да й откажа. Просто нямам друга алтернатива.

— Ами Нийл? Той при теб ли ще живее?

Лайла изпъна гръб и той забеляза в очите й старите искрици.

— Той идва с мен. Това е част от сделката.

Вон се опитваше да измисли нещо хубаво.

— Е, поне няма да си бездомна.

— Не, но ще се завра в провинцията, където познавам единствено Аби. Забравих да спомена, че пътят с кола е час. — Тя въздъхна и погледна през прозореца. — Не че има нещо, което да ме задържа тук, освен спомените.

Той се протегна през масата и стисна ръката й.

— Не се ядосвай. Работата е временна, докато откриеш нещо по-добро.

Лайла кимна и стисна зъби, за да пропъди сълзите.

— Да, знам. Просто ми се иска да не се чувствах такава нещастница.

— Не си нещастница. Ти си боец. Погледни се само. След всичко, което преживя, все още си на крака, все още намираш сили да се бориш.

Тези думи я накараха да се усмихне.

— Странно как се обърнаха нещата. Когато двамата с Гордън се оженихме, имах намерение да се върна да уча и да изкарам магистърска степен.

— Никога не си ми казвала.

— Не съм ли? Значи не е било чак толкова важно.

— И какво стана?

Тя сви рамене.

— Животът ме повлече напред. Забременях, роди се Нийл и задачите се редяха една след друга. Сега се оказва, че нямам квалификация за нищо, освен да мия подове, а не съм сигурна дали и в тази работа ще ме бива.

— И от мен не ставаше нищо, след като напуснах Корпуса на мира — напомни й той.

— Ти беше на двайсет. Аз съм минала четирийсетте. Повярвай ми, разликата е огромна. Освен това теб не те сочеха с пръст.

— Просто медиите раздухват нещата. Скоро всичко ще утихне и ще се забрави, ако вече не са го забравили.

— Може и да е така. Въпреки това все още съм персона нон грата. — Бяха осъдили Гордън, обясни тя, но за съда, наречен обществено мнение, тя също бе виновна. — Никой не иска да вземе на работа вдовицата на човека, пропилял спестяванията на куп хора. Освен това тя се вози в беемве и има повече чифтове обувки от Имелда Маркос.

— Наистина ли?

Тя го погледна злобно.

— Не, разбира се. Просто цитирам таблоидите.

— Ти не си виновна за онова, което е сторил Гордън — напомни й той.

— Пряко не съм, но със сигурност съм се възползвала от тези незаконно придобити средства. Което означава, че съм виновна — ако не за друго, то задето съм си държала главата в пясъка. Не е за пръв път. Същото беше и когато мама уволни Роузи. И тогава постъпих като страхливка. Може би просто си получавам заслуженото. Каквото си надробиш, това ще сърбаш, нали така?

— Доста фаталистична гледна точка, не мислиш ли?

— Какво да ти кажа? Напоследък са ме налегнали фаталистични мисли. — Лайла замълча, сякаш обмисляше съдбата си. След това въздъхна и посегна към кафеника на масата. — Да ти налея ли още?

— Не, благодаря, стига ми толкова.

Тя погледна чинията, която той бе отместил настрани.

— Само това ли ще ядеш?

— Хапнах малко преди да дойда — призна той.

— Защо не ми каза?

— След като видях колко си се постарала ли?

— Не съм се старала чак толкова. Колко често се виждаме? Кой знае кога ще се върнеш отново. Утре и вдругиден пак ще хукнеш към някое далечно място, където няма да успея дори да се свържа с теб по телефона, да не говорим, че не мога…

Така и не довърши, защото избухна в сълзи.

Той скочи, заобиколи масата и я прегърна.

— Кой ти каза, че ще заминавам? — опита се да я успокои той.

— Ти винаги заминаваш нанякъде. Открай време е така — прошепна тя през сълзи. Вдигна глава и го погледна укорително, ала след това омекна. — Не че те виня. И аз на твое място не бих искала да съм около такава като мен. Погледни ме само — на нищо не приличам.

— Никъде няма да ходя — повтори той и срещна погледа й.

Само че тя не се успокои.

— Да, знам, няма да е днес, ами утре или друг ден.

Вон разбра, че повече не може да отлага причината, поради която се е прибрал. Трябваше да й признае, че този път идването му не е просто за ден или два, преди да хукне към поредното диво място.

— Ще остана известно време. Поне няколко месеца.

— Тук ли? В Ню Йорк?

Той кимна.

— Джилиан каза, че мога да остана у тях. Нали помниш Джилиан?

— Скулпторката ли? Разбира се. Вие двамата не бяхте ли гаджета по едно време?

— Преди поне сто години. Сега сме просто приятели.

Лайла го наблюдаваше намръщена и учудена.

— Просто не разбирам. Ти никога не се задържаш повече от няколко седмици. Има ли нещо, което не ми казваш?

Той мълча дълго. Когато най-сетне заговори, очите му бяха впити в стената зад нея. Нямаше сили да погледне сестра си в очите, нямаше да понесе болката, която щеше да й причини.

— Болен съм, Лайла. Имам рак. Нехочкинова лимфома, ако трябва да съм точен. Лекарят в Йоханесбург направи биопсия, за да е сигурен. Затова се върнах, за да се лекувам в Ню Йорк.

Най-сетне погледна към Лайла, която го наблюдаваше, неспособна да повярва.

— Не. — Поклати енергично глава. — Невъзможно. Ти? Та ти си най-здравият човек, когото познавам. Сигурно са объркали резултатите ти с някой друг.

Той посегна към ръката й и я стисна. Заговори бавно, тихо, както в онзи случай, когато бяха още деца и тя се прибра разплакана от неделно училище, защото свещеникът й казал, че понитата й нямало да отидат в рая. Любимите й Шетланд и Попкорн тъкмо бяха приспани и тя бе неутешима. Вон я увери — макар да не разбираше от тези неща — че в този момент Попкорн е в рая и пасе по зелени поля.

— Това не е смъртна присъда, Лайла — увери я той. — Онкологичното отделение в нюйоркската презвитерианска болница е най-доброто. А лекарят в Йоханесбург каза, че имам добри шансове за пълно възстановяване.

Тя продължаваше да го гледа и бавно да клати глава.

— Господи, чувствам се ужасно. Не спрях да се оплаквам, че имам проблеми, а ти… — Тя отново се разрида.

— Искам да споделяш проблемите си с мен — настоя той. — Каквото и да се случи, двамата с теб сме заедно. Това се отнася както за единия, така и за другия. — Родителите им често се шегуваха, че двамата са излезли от утробата с една пъпна връв и не бяха много далече от истината.

— Но аз няма да бъда тук. Кой ще се грижи за теб? — попита жално тя.

— През последните четирийсет и няколко години доста успешно се грижа за себе си — напомни й той. — Както и да е, няма да съм съвсем сам, ако това те притеснява. Джилиан ще бъде около мен, ако имам нужда от нещо.

— Ще кажа на Аби, че се отказвам. Все още не е прекалено късно да се откажа.

— Не — настоя убедено Вон. — Няма да ти позволя да объркаш живота си заради мен. А и ако не приемеш работата, къде ще отидеш?

— Доста убедителен аргумент. Не е нужно да постъпваш чак толкова благородно. В сравнение с теб съм истинска ревла. — Тя се насили да се усмихне през сълзи.

— Че кой те сравнява с мен? Както и да е, ще забравя за благородството, когато ми окапе косата и си изповръщам червата.

— Много ще си готин плешив.

— Знаех си, че ще ти хареса. Нали съм плешив на всичките си бебешки снимки.

Замислиха се всеки за своята и на другия съдба. Никога не се бе чувствал по-близък с близначката си, отколкото в този момент. Запита се дали би споделял същата дълбока мълчалива връзка със съпругата си и го бодна съжаление, задето не бе обичал достатъчно нито една от приятелките си, за да се ожени за нея. Сега изглежда разбираше по-добре нещата. Бракът, поне за този, който си отидеше пръв от този свят, означаваше да не бъде сам накрая.

— Не си мисли, че ще се отървеш от мен — заяви след малко Лайла. — Ще идвам често и да знаеш, че чак ще ти писне.

— Разчитам на това — отвърна той.

— Значи, разбрахме се. Кажи какво ти се прави. Разполагаме с целия ден. — Тя се насили да говори ведро, решена да не помрачи посещението му. — Можем да отидем на разходка или просто да си останем тук. Как предпочиташ?

— Честно ли? Иска ми се да поспя.

Вон едва потисна прозявката си.

— Добре. — Лайла го хвана за ръката и го поведе по коридора към стаята за гости, сякаш той бе сънено дете. Спусна щорите, свали му обувките, а очите му се затвориха в мига, в който се отпусна на леглото. — Да спиш в кош, да сънуваш грош — прошепна тя, зави го, наведе се и го целуна нежно по бузата.

Докато се унасяше, Вон си каза, че грошовете са последната му грижа.