Айлин Гоудж
Махалото на съдбата (16)

15.

Консепсион слезе от самолета на летище „Кенеди“ и попадна в свят от кафяви лица. Около нея бе пълно не само с paisanos, но имаше и чернокожи. Азиатци, мургави indios^[1] от изток, латиноси, които бъбреха с непознат акцент. Имаше и gringos, бяха много, те профучаваха покрай нея, теглеха куфари на колелца и говореха по мобилни телефони, но най-много я порази броят на чужденците като нея. В Ел Ей, когато видеше мургаво лице, най-вероятно бе compadre. В някои отношения Еко Парк бе като Лас Крусес, пренесен незнайно как на север, като единствената разлика бе, че повечето хора говореха не само испански, но и английски. Тук се бе превърнала просто в една капка от необятното море от многообразие. Ако не намереше човек, който да говори испански и да знае как да се оправи, нямаше дори да успее да попита накъде да тръгне, в случай че се изгубеше — английският й бе станал много по-добър, но не чак толкова, че да разбере пороя от думи, с които я заливаха, ако попиташе нещо.

Помисли си за Хесус и усети как я прободе копнеж. Той щеше да разбере какви ги дрънкат gringos на техния неразбираем английски. Дори присъствието му щеше да я успокои.

Можеше да вини единствено себе си, че той не бе до нея в този момент. В дните преди да замине той я помоли да му позволи да я придружи. Предупреди я за опасностите, с които щеше да се сблъска сама жена по улиците на Ню Йорк.

— Хората ще се опитат да се възползват от теб — заяви той. В Ню Йорк имало gabachoa, още по-безскрупулни от тези в Ел Ей. Там се въртели мъже, които нямало да се поколебаят да те убият, за да те ограбят, а също и други, готови да те измамят, за да ти откраднат парите.

Тя остана непреклонна. Това пътуване си беше само нейно. В някои отношения й напомняше на поклонничество до светилището на Мадоната от Гуадалупе, където бе ходила нейната abuelita^[2] преди много години, когато Консепсион бе още дете. Спомняше си разказите на баба си, как тя с останалите пилигрими пълзяла на колене, стиснала броеницата си, докато камъните по пътеката не станали червени от кръв. После целунала нозете на Девата и се молила за изцелението на съпруга си, който бил повален от болест на бъбреците.

На Консепсион й се искаше страданията й да свършат — нейните страдания. Нямаше представа дали това ще бъде отговорът. Щеше ли да намери утеха за мъката, като принуди Сеньората да признае вината си? Може би не. Може би Хесус бе прав и идването й тук бе точно толкова безсмислено, колкото и смъртта на дъщеря й. Само че, ако имаше шанс да намери утеха, като накара Сеньората да покаже, че искрено се разкайва, или като я накаже, тя щеше да упорства докрай. В противен случай нямаше да може да живее в мир със себе си.

Консепсион следваше надписите през лабиринта, който отвеждаше към мястото за получаване на багажа, където огромен, русокос gringo едва не я премаза с количка, отрупана с куфари.

— Perdoname — прошепна любезно тя, макар вината да не бе нейна. Мъжът просто профуча покрай нея, без дори да се извини или да я погледне. Все едно бе невидима, а то бе точно така — просто поредното мургаво лице, поредната имигрантка, изсипала се сред човешката гмеж на Ню Йорк.

Добре. Това означаваше, че има шанс да се смеси с местните. Нямаше никакво желание да привлече вниманието на имиграционните власти. Бе истински подвиг, че успя да стигне дотук. Дори след като спести достатъчно пари за самолетен билет, тя все още нямаше необходимите документи, за да се качи на самолета. Хесус я спаси и този път. Познавал човек, който можел да й направи фалшива шофьорска книжка (леко престъпление, поне според нея, още повече че тя и без това пребиваваше нелегално в страната). Останалото мина спокойно, макар да знаеше, че най-трудното предстои.

Взе си багажа и излезе през въртящата се врата на тротоара, където я посрещна леденият порив на вятъра. Никога през живота си не бе изпитвала такъв студ, дори през нощите в пустинята, след като жегата от деня се изпаряваше също като водата от деретата и те се гушеха около трепкащия огън, разтреперани в леките си дрехи. Тънкото вълнено палто, което си купи от магазин за дрехи втора употреба в Ел Ей, където зимите никога не бяха толкова жестоки, не можеше да я стопли и на нея й се прииска да си бе купила шал и ръкавици.

Качи се на автобуса совалка, към който я насочи един от портиерите, и скоро пътуваше за града. Беше намислила да отиде право при Сеньората, но скоро се от отказа от първоначалния си план. Първо трябваше да се ориентира. Утре сутринта, след като си почине, щеше да се качи на автобус или влак до мястото, наречено Стоун Харбър, където живееше Сеньората. (Хесус бе открил адреса й в интернет.) Бе отхвърлила предложението да отиде на работното й място в града, като заяви, че било прекалено опасно. Важни люде като Сеньората винаги били заобиколени от цяла армия служители и някой от тях можете да я издаде на властите, преди Консепсион да успее да се добере до шефката. Опасяваше се, че ще я спрат още на рецепцията. Освен това, докато си беше у дома, Сеньората едва ли щеше да е нащрек.

Консепсион се унесе от поклащащото движение на автобуса, затвори очи и отпусна глава на седалката. Мислите й отново се върнаха към предишната вечер. Пикапът на Хесус бе паркиран до тротоара, когато излезе от сградата след последния си работен ден. И преди бе идвал да я вземе и не я откарваше направо у дома. Тази вечер обаче заговори твърдо, също като мъж, който няма да търпи никакви възражения.

— Днес оставаш при мен.

Бе късно, а тя бе на крака през последните осем часа, не бе спала от притеснение и вълнение около предстоящото пътуване, но щом го видя, умората й се изпари и тя почувства тръпка, която почти бе забравила какво представлява — сякаш крилца на пеперуди трепкаха в корема й… и по-надолу.

Щом пристигнаха у тях, той изгуби част от самоувереността си. Сякаш, за да й даде възможност да се отдръпне, предложи срамежливо:

— Можем да поседнем и да си поговорим, ако предпочиташ. — Посочи канапето, над което бе закачена картина с Девата. — Искаш ли кафе?

Отговорът й бе недвусмислен.

— Благодаря, не искам. Не пия кафе толкова късно. А можем да си говорим и след като полегнем — предложи с прелъстителна нотка в гласа.

Лицето на Хесус грейна. Не му трябваше друго. Ако си мислеше, че тя ще е срамежлива в спалнята, очакваше го изненада. Макар Консепсион да не бе спала с мъж от много години — откакто бе с фармацевта вдовец, в чиято компания постъпи на работа още когато Милагрос ходеше на училище — тя не бе забравила нито усещанията, нито вкуса, нито страстта, която те завладява също като магията на някоя bruja. Свали си дрехите, без да се налага Хесус да я убеждава. Когато най-сетне застана гола пред него, не показа срам. Не се извини, задето коремът й бе набразден от стрии след бебетата, които бе износила, стрии, които приличаха на пресъхнали притоци на някога пълноводна река, нито че гърдите й вече не са стегнати както едно време. „Вземи ме каквато съм или не се занимавай с мен“, бе посланието в очите й.

— Не съм млада както едно време — рече тя почти предизвикателно.

— Нито пък аз — отвърна Хесус и сведе поглед към позакръгления си корем.

— Иска ми се…

— Какво ти се иска, mi corazón^[3]? — попита той и я привлече към себе си.

— Да ме беше видял, преди да си отрежа косата — усмихна се срамежливо тя и вдигна пръсти към внимателно подравнените краища. Косата й вече покриваше ушите, но дългата плитка, която се люшкаше чак до кръста — последното останало й от младостта — продължаваше да й липсва.

Той поклати бавно глава.

— За мен си красива каквато си — промълви.

Отначало целувките му бяха изпълнени със страхопочитание, тъй като Хесус се страхуваше, че тя ще изчезне при най-нежната ласка, също като картина, родена от въображението му, но след като тя го приласка с прошепнати думи и леки докосвания, той стана по-смел. Дори тогава се държа така, сякаш тя му правеше услуга. Видя образа си отразен в очите му като безценен дар, за който той се страхуваше, че не е достоен.

Ако имаше някой недостоен, то това бе тя. „Коя съм аз, че да ме поставя на пиедестал?“ — мислеше си. Та ръцете й бяха груби като на мъж, лицето й бе белязано от повратите на съдбата. Тя трябваше да му благодари, тъй като бе стоварила на раменете му и своя товар.

Докато лежаха отпуснати в леглото, притиснати един до друг, тя се възхищаваше на стегнатото му тяло — ръцете и краката му бяха набраздени от мускули, местата, където тя бе изтъкана от мекота, при него бяха като от стомана. Не беше красавец, но това го правеше дори по-желан. На времето съпругът й бе най-красивият мъж в селото (той го знаеше много добре и не спираше да се надува), но накрая я разочарова. Докато за Хесус бе сигурна, че никога няма да я изостави като Густаво. Предстоеше й тя да го изостави.

Нямаше да е тази нощ. Тази нощ бе изцяло негова. Докато се движеха заедно, съединени и телом, и духом, тя нито за миг не помисли какво й готви бъдещето. Не се и сети за багажа, който я чакаше у тях. Усещаше единствено топлотата на Хесус… Ръцете му я докосваха на места, които биха накарали невинно момиче да се изчерви… тялото му се движеше над нейното също като бавно надигнал се прилив. А после този прилив я отнесе към морето и след няколко секунди я изхвърли на брега отпусната, потна и жадна за глътка въздух.

По-късно, докато лежеше приятно изтощена в ръцете му, я осени неочаквана мисъл. Била е мъртва от толкова дълго и просто не го е знаела. Бе продължила да живее в подобно състояние, тъй като не си бе дала сметка какво пропуска. Каква ужасна ирония, че трябваше Милагрос да загине, за да се освободи тя от самоналожения си затвор. На Консепсион й бе трудно да признае, че трагедията е довела до нещо хубаво, но нямаше смисъл да отрича. От пепелищата на огъня, убил дъщеря й, тя, Консепсион, се бе надигнала като жена, способна на велики дела, които никога преди не би помислила да извърши. Вече бе жена, която не се страхуваше от никого и от нищо. В този момент я прониза тъга, тъй като осъзна, че няма да изпита отново завладяващото удоволствие и че е обречена цял живот да жадува за него.

Сега, докато автобусът я откарваше към съдбата й, каквато и да бе тя, Консепсион държеше кормилото, след като бе закалена в огъня за по-висша цел. Представи си Сеньората, както изглеждаше на снимката в списанието, което бе разгледала. Бяха я снимали по време на пикник на поляната пред къщата заедно със съпруга и красивата й млада дъщеря. Тримата бяха насядали около разнообразни ястия, които уж Сеньората бе приготвила. Прелестното й лице бе напълно спокойно, от него струеше задоволство и нищо не помрачаваше семейната снимка. Ами ако нейната дъщеря бе загинала? И тогава ли щеше да се усмихва?

Автобусът остави Консепсион на терминала „Порт Оторити“, поредното необятно място, откъдето излезе на невъобразимо оживена улица. Пешеходците профучаваха покрай нея, автомобилите бучаха по улицата, надуваха клаксони — жълти таксита, камиони и автобуси, лъскавите нови коли на gringo. Един мъж — предположи, че е просяк заради окъсаните дрехи и черната найлонова торба, вързана на гърба му като плащ — я погледна с надежда, когато мина забързано покрай него, стиснала чантата в едната ръка, а сака в другата. Само че нямаше излишни пари.

В джоба бе пъхнала лист с адреса на хотел, написан с прибрания почерк на Хесус. Това бе най-евтиният хотел близо до терминала, който успя да открие. И въпреки това остана поразена от цената. Четирийсет долара! Та това беше почти четвърт от спестяванията й, а тя щеше да ги похарчи за една нощ. Трябваше или да се настани там, или да спи на улицата. Ако беше единствено заради времето, това нямаше да я спре — та нали издържа на много по-лошо време! — но рискуваше да я оберат и дори да я убият. Да стигне чак дотук и да намери смъртта си от ръката на някой безименен indigente^[4]? В никакъв случай. Макар и бедна, тя си имаше достойнство.

Само че хотелът, който на картата изглеждаше съвсем близо, се оказа много далече за човек, тръгнал пеша, носещ багаж. Когато пристигна, краката я боляха и бе измръзнала. Мина покрай група момчета на тротоара, които си говореха на висок глас, облечени в дрехи, които тя мислеше, че са униформа на чернокожите от бедните квартали — провиснали до коленете панталони, които очевидно се опитваха да надвият гравитацията, суитшърти с качулки, в които спокойно можеше да се побере поне три пъти по-дебел човек, и скъпи на пръв поглед гуменки, по които нямаше и следа от прах, въпреки че улиците бяха мръсни. Не й обърнаха никакво внимание, когато ги заобиколи и се качи по стълбите към входа.

Във фоайето яркото луминесцентно осветление я посрещна като полярен изгрев. Едър gringo с оредяла коса и торбички под очите се бе настанил на рецепцията и пушеше цигара, въпреки че над главата му се виждаше надпис „Пушенето забранено“.

— Да, имаме свободни стаи — уведоми я той нелюбезно. — Плаща се предварително. В брой — допълни, като огледа евтините й обувки и старо палто, сигурно веднага разбра, че е дошла пеша.

— Имам пари — отвърна тя бързо и извади портмонето си.

След няколко минути се качваше по стълбите, след това сви по опушен коридор. Стаята й се оказа още по-неугледна от тази, която делеше със Соледад и двете й сестри в Ел Ей. Имаше само двойно легло, малък скрин и нощно шкафче, лекьосано с кръгове от чаши. На места мокетът бе протрит, а вместо гардероб имаше метален прът на стената с празни закачалки, които изтракаха самотно, когато затваряше вратата. В единия ъгъл бе монтирана малка мивка, на ръба бе метната сгъната хавлиена кърпа. Тоалетната, както я уведоми gringo на рецепцията, била в края на коридора.

Независимо от всичко след дългото пътуване и още по-дългата разходка в студа Консепсион си помисли: „Истински палат“. Изрита обувките от подутите си крака и се изтегна на леглото, без дори да свали палтото. Знаеше, че утре, когато се събуди, ще поеме към целта си с нова надежда. Сега обаче единственото й желание бе да поспи. Нуждата да се отпусне бе толкова силна, че не обърна внимание нито на къркорещия си корем, нито на позивите да отиде да се изпишка, не се и сети за Сеньората.

Очите й се затвориха и докато още бе в полусънно състояние, малко преди сънят да я покори, тя видя как кръглата луна се издига в кадифения мрак и озарява усмихнатото лице на дъщеря й. Милагрос. Усмихваше й се също като Девата от Гуадалупе.

 

 

Фиби прие новината сравнително леко.

— Да не би да си въобразявате, че ми казвате нещо, което да не знам, при това отдавна — заяви тя, когато родителите й съобщиха, че ще се разведат. Изглеждаше толкова отегчена, сякаш бе гледала за втори път серия от „Кварталът на богатите“.

— Трябваше да поговорим с теб по-рано — каза виновно Абигейл. — Просто двамата с баща ти не бяхме сигурни дали раздялата ни ще бъде временна или не. — След като Кент се изнесе, на нея й стана ясно, че той няма намерение да се върне, въпреки това не искаше да нанесе тежък удар на Фиби.

Дъщеря й не беше глупава.

— Татко се чука с друга, а ти очакваш да повярвам, че става въпрос за нещо временно. Да, бе, сигурно — изви очи тя. — Господи, вие сте жалка работа.

Тримата се бяха събрали в хола, както много пъти през годините, огънят в камината пропукваше, Брустър се бе изтегнал на килима отпред, но настроението съвсем не бе весело. Ако можеше да се съди по кръговете под очите на Фиби, макар тя да се преструваше на изпълнена с досада, проблемът очевидно й тежеше.

Абигейл прехапа език и не направи забележка на дъщеря си за грубите думи.

— Знаем, че не ти е лесно, миличка. Само че ние… аз… — Сети се, че вече нямаше „ние“. Отсега нататък щеше да е сама. — Мисля, че така ще бъде най-добре.

— Единственото, за което двамата с майка ти постигнахме съгласие — намеси се Кент, — е, че ти си на първо място. И двамата много те обичаме, затова не искаме да те измъчваме допълнително.

Фиби седеше и клатеше глава, сякаш не можеше да повярва, че я смятат за толкова глупава.

— Нали не очаквате да застана на страната на единия от двамата? Я слезте на земята!

— Миличка, знам колко ти е трудно. — Кент изглеждаше измъчен. — Двамата с майка ти ще направим всичко по силите си, за да не раздухваме нещата. А между нас с теб нищо не се е променило. Ще се виждаме винаги, когато можем. У Шийла има свободна стая и тя предложи да я обзаведем специално за теб, за да можеш да оставаш. Ако искаш, да отидем заедно на пазар, за да изберем мебелите. Какво ще кажеш?

Фиби му хвърли смразяващ поглед.

— Слушай, татко. Не ми се сърди, но нямам абсолютно никакво намерение да оставам при вас с онази… как й беше името. Разбра ли?

Абигейл никога не бе предполагала, че дъщеря й би могла да погледне Кент с толкова презрение. Достави й известно удоволствие, че той най-сетне е получил горчивия хап, който заслужаваше, ала след това се замисли как се чувства момичето. Знаеше колко са близки с баща си, а пренасянето му при друга жена за нея бе също толкова болезнен удар, колкото и за Абигейл.

Кент се бе прегърбил на стола пред камината. Погледна безпомощно съпругата си. Само че тя нямаше намерение да го спаси. „Той ни въвлече в тази каша“, напомни си тя. Същевременно знаеше, че като го оставя да се измъчва, доказва правотата на Фиби.

Затова стисна зъби и се обърна към дъщеря си.

— Знам как се чувстваш в момента, миличка, но съм сигурна, че ще свикнеш. Идеята не е чак толкова лоша.

Фиби се изсмя.

— Абе, вие не разбирате ли?

Стана и излезе от стаята, като остави майка си и баща си да се питат какво е искала да каже.

На следващия ден Абигейл научи, че не само семейният й живот се разпада. Беше в кабинета си и прелистваше документи, когато Ханк Уайнтрауб, изпълнителен директор на „Абигейл Армстронг“ ООД, надникна и помоли да си кажат няколко думи. Тя му махна да влезе, макар да бе затрупана с работа. Беше мрачен и Аби разбра, че въпросът, заради който е тук, не търпи отлагане.

Той седна в кресло без странични облегалки срещу бюрото.

— Цяла нощ преглеждах баланса — започна напрано той. — Абигейл, повече не можем да си затваряме очите. Нетният приход е паднал с пет процента от последното тримесечие. Ако не вземем сериозни мерки, дори не ми се мисли как ще изглежда следващото тримесечие.

Обикновено спокойният изпълнителен директор не криеше тревогата си, а щом чоплеше кожичка на палеца си — навик, който издаваше, че е подложен на стрес — бе очевидно, че не преувеличава.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Ханк? Да не би, че сме пред фалит?

Абигейл говореше спокойно, въпреки че цялата тръпнеше. Не можеше да допусне Ханк да види как шефката му се поти.

— Не… не. Положението не е чак толкова зле. Все още — добави зловещо той. — Ако не вдигнем приходите обаче, може да се стигне и дотам. Току-що разговарях със „Ситибанк“. — Ханк преговаряше с банката за съставянето на нов план за погасяване на задълженията на фирмата. — Не знам защо, но те отлагат. Не казват каква е причината, ала ми се струва, че ще поискат да изплатим заема.

— Това е лудост! Не могат да го направят — не се въздържа Абигейл.

— Напротив, могат и ще го направят, ако не изплатим вноска или не предложим алтернативен план. — Ханк клатеше оплешивяващата си глава и приличаше досущ на счетоводител, какъвто бе преди тя да го извади от редиците на обикновените служители и да го направи изпълнителен шеф, който ходеше в кафяви костюми, с меки мокасини по поръчка и вратовръзка с емблемата на „Йейл“. Той не залагаше на показността, но бе най-разумният глас, който се обаждаше в моменти на криза. И сега тя разчиташе на него.

— Нали им обясни, че сме позакъсали, защото сме изостанали с поръчките? Щом влезем в крачка…

— Не се интересуват от предполагаеми печалби. Искат убедителни доказателства.

Тя задържа погледа на Ханк с мрачна усмивка.

— Хайде, кажи го. Знам, че едва се сдържаш. Ти ни посъветва да не се захващаме с производство. — Той бе предупредил, че високият риск ще намали приходите. — Аз обаче настоях да започнем.

Ханк поклати глава.

— Нищо не печелим, дори да ти го кажа. Стореното — сторено. Най-добре да възстановим фабриката и да ускорим производството, при това в най-скоро време, иначе сме яко загазили. При ново закъснение… — Не бе нужно да довършва изречението. Мрачното му изражение бе достатъчно красноречиво.

— Добре. — Абигейл си пое дълбоко дъх. — Да поговорим какво можем да направим междувременно.

Говореше делово, докато обсъждаше с Ханк план за съкращения, въпреки че мислите й се въртяха също като колело, което всеки момент можеше да изскочи от оста. Спомни си отново за скърбящата майка на мъртвото момиче. От известно време нямаше никакви новини от Перес, но ако жената бе дошла в Америка, значи пътуваше насам. Щеше да се появи всеки момент. Какво да прави тогава? Дали щеше да се задоволи с още пари или с някое обяснение, което щеше да се стори недостатъчно дори на Абигейл? Може би щеше да я изнудва?

Ами ако отидеше при пресата? Абигейл го заслужаваше, но не искаше да се отрази на фирмата и служителите. Ханк може и да бе подготвил цифри и факти, то тя знаеше, че основното в един бизнес са хората, че зависеше от тях. Какво щеше да стане с тях, ако фирмата рухнеше?

Ханк я бе предупредил, че производството крие много опасности. Тя обаче пренебрегна съветите му. Ето какво стана! Нещастното момиче щеше да е живо, ако го беше послушала.

Освен всичко друго, построяването на нова фабрика в Лас Крусес отнемаше повече време от предвиденото. Закъсненията следваха едно след друго, както заради застрахователната компания, така и заради мексиканските власти — обичайните бюрократични спънки. Както Ханк й бе напомнил неведнъж, тези пречки се появяваха в момент, когато фирмата не можеше да си ги позволи.

Сега Абигейл бе изправена пред напълно реалната възможност да изгуби всичко. Ами ако наистина се случеше, щеше ли да успее отново да се вдигне на крака? Всичко бе възможно, каза си тя и се опита да потисне лошото предчувствие. Оживя, след като Кент я напусна. Ами Лайла? На нея й се наложи да започне от нула, а пък не потъна. Напротив, бе станала по-силна и по-изобретателна, превръщаше се в човек, когото Абигейл започваше отново да харесва.

Не бе простила напълно на Лайла, но поне двете бяха постигнали някакво примирие. Напоследък често разговаряха, не си разменяха просто любезности, ами говореха и споделяха. Лайла се отнасяше напълно безпристрастно към настъпилите дълбоки промени, след като Кент се изнесе. Избягваше да вземе страна и същевременно показа ясно на Абигейл, че старата й приятелка може да разчита на нея винаги когато има нужда. Засега — с изключение на онази нощ, когато двете изпиха бутилка „Дом Периньон“, стояха до малките часове и ту оплакваха, ту проклинаха не само съпрузите си, ами всички мъже — не бе изпитала подобна нужда, но бе истинско облекчение да знае, че Лайла е отново до нея.

Докато Абигейл обсъждаше новите мерки с изпълнителния си директор, тя усети как напрежението й започва да се оттича. Не беше безпомощна. Дори фирмата да рухнеше, тя все още можеше да разчита на името, което си бе създала. Ако се наложеше да започне отново, щеше да го стори, нямаше да е краят на света. Веднъж вече го бе направила, щеше да го направи отново. Може би с края на брака й, който макар и труден, се оказваше истинско облекчение в някои отношения, тя откриваше и положителни неща. Товарът, който сама си бе избрала, на моменти й се струваше непосилен, докато в други бе почти поносим. Къде я отведе амбицията? Беше се изправила на връх, където се оказа не само сама, ами я грозеше опасност от падане в зейналата под краката й пропаст.

Сама не можа да си обясни как успя да отговори интелигентно на предложенията на Ханк. Накрая имаше чувството, че нещата се подреждат.

— Струва ми се добре. Нека помисля през уикенда и в понеделник ще поговорим отново. Сега ще се обадя тук-там. — На първо място в списъка й беше Перес. Щеше да се свърже и с господин Хенри, бившия й работодател от Гринич, който вече бе пенсионер, но все още имаше връзки сред банкерите — може би той щеше да успее да й уреди заем в друга банка. — Браво, Ханк. — Тя стисна ръката му, когато той се изправи. — Да знаеш, че много ценя всички усилия, които полагаш. Щяхме да сме в много по-тежко положение, ако не беше ти.

Той се изчерви и не успя да прикрие задоволството си, при което тя се запита дали в миналото не е била прекалено остра с него.

Когато най-сетне остана сама, се замисли над дългия списък имена пред нея. Бяха подредени по важност, все хора, с които трябваше да обсъжда най-различни делови проблеми. В момента обаче й се искаше да говори само с един…

Без да се замисля, набра номера на Вон.

— Какво правиш? — попита, когато той се обади.

— Чета за различните методи на изтребване на комарите в Източна Африка. Нямам нищо по-интересно наум — отвърна той през смях.

Беше се захванал да изчете колекцията на Джилиан от книги, издавани в поредицата „Тайм-Лайф“, за да минава по-бързо времето, докато се възстановява, затова тя се поколеба, преди да отговори.

— Мислех си да се чупя от работа. — Никак не й се искаше да му отиде на гости, ако той не бе в настроение.

— Напрегнат ли беше денят ти?

— Хич не питай — въздъхна тя. Знаеше, че е напълно безотговорно да зареже работата си по средата на деня, още повече че я чакаха безумно много задачи, но ако не си починеше, нямаше да бъде от полза на никого, най-малко на себе си. — След малко ще си бъдеш ли вкъщи?

— Че къде другаде да бъда?

— Не знам. Може да решиш да се бориш с алигатори в Сентрал Парк — подхвърли небрежно тя, тъй като знаеше колко му е неприятно да му се напомня за причината, поради която е непрекъснато затворен и на легло.

Той се разсмя.

— Де такъв късмет. Всъщност, много бих се зарадвал на малко компания. Кога можеш да дойдеш?

Тя усети как в гърдите й пламва искрица и посегна към чантата.

— Тръгвам.

 

 

— Задъхана си. Да не би да си тичала? — ухили се Вон, когато Абигейл влезе. Не й се случваше често да мине просто така — обикновено се разбираха няколко дни предварително — и той искрено се зарадва, че я вижда.

Целуна го по бузата.

— Не, но я се опитай да хванеш такси в това време.

— Къде е шофьорът ти?

— Днес има почивен ден. Семейни проблеми. Налагаше му се да отиде до Хобокън.

Вон вдигна очи, но не каза нищо. Тя разбра какво си мисли. Откога даваше свободни дни на служителите си, защото имали семейни проблеми?

„Откакто те открих отново“. Думите останаха неизречени.

Тя се огледа, докато се събличаше.

— Къде е Джилиан?

Бившата приятелка на Вон се появяваше винаги когато Абигейл идваше на гости. Дори в случаите, когато бе заета, си намираше извинение, за да се мотае около тях, вместо да си върши работата в ателието. Каква приятна изненада, каза си Абигейл, че Вон поне този път е сам.

— В „Брин Моур“ — отвърна той. — Откриването на изложбата й е след няколко седмици. Днес следобед има среща с куратора, след това ще вечеря с някои от спонсорите. Ще се прибере чак утре.

Едва сега Абигейл си спомни, че Джилиан бе споменала за изложбата си в малък музей към колежа „Брин Моур“ близо до Фили^[5].

— Сигурна съм, че ще има страхотен успех — каза тя. Стараеше се да се отнася мило с Джилиан, въпреки че бившата приятелка на Вон не криеше враждебността си към нея. Така поне се опитваше да й покаже благодарността си. Абигейл наистина й беше благодарна и си даваше сметка, че ако не беше тя, Вон нямаше да има къде да живее и щеше да се наложи да се лекува в някоя болница в чужбина, а там нямаше да може да разчита на същите грижи. В такъв случай къде ли щеше да се намира сега?

Ами какво щеше да прави тя?

В началото Абигейл се стараеше да помага на тежко болния си приятел, но сега всичко се бе обърнало. Вон много често я успокояваше и й предлагаше утеха.

— Искаш ли чаша вино? — попита той и тръгна към кухнята.

Забеляза, че е без обувки, само по вълнени чорапи. Спомни си стара негова снимка, която видя наскоро. Помагаше на Лайла да пренесе нещо в нейното жилище — малката библиотека, която досега стоеше в кабинета на Кент, а сега Абигейл бе решила да го превърне в стая за шиене — когато зърна снимка, поставена в рамка върху скрина. Беше на младия Вон, какъвто го помнеше от младежките си години. Взе я, за да я разгледа отблизо. Той бе бос, без риза, сниман на тропически плаж, почернял като туземец, само по широки боксерки, а дългата му руса коса бе разрошена от вятъра. Все едно бе на корицата на дамски любовен роман. Абигейл не можа да откъсне поглед. И сега имаше същия вид в най-старите си дънки, карирана бархетна риза в същото синьо като очите му, разкопчана така, че отдолу се виждаше избеляла тениска с логото на „Грийнпийс“. Сега обаче бе малко по-стар и нямаше коса.

— Не, благодаря — отвърна тя. — Цял ден не съм хапвала нищо. Ще ме хване веднага.

— Какво ще кажеш за един сандвич?

— Добре, стига да не те затруднявам.

— Ни най-малко. Сядай.

Тя се настани на масата, загледана как вади хляб и покрита с фолио салата с риба тон от хладилника. Беше накарала секретарката си да отложи обедната й среща във „Фор Сийзънс“ с Бърни Гудман от „Кънтри Ливинг“ и сега се усмихна на иронията, че вместо да похапва хек със зеленчуци, ще яде сандвич с риба тон, който ще й бъде много по-вкусен. След като той направи сандвича, го пренесе на масата заедно с кана сладък студен чай — не можеше без него, очевидно бе свикнал, докато живееше на юг — и се настани срещу нея. Наля и на двамата.

— Ти няма ли да ядеш? — попита тя, когато забеляза, че пред него няма чиния.

— Не, ти хапвай. Напоследък нещо нямам апетит — отвърна Вон и тя се сети, че в началото на седмицата бе започнал втори курс химиотерапия.

Не каза нищо повече по въпроса. Абигейл не настоя. Когато Вон намереше за необходимо да говори за здравето си, щеше да й съобщи онова, което смяташе за нужно. През останалото време си мълчеше, сякаш желаеше времето, което прекарваха заедно, да е като убежище. Обикновено, когато идваше при него, тя потискаше мислите за болестта. Много рядко — както сега — мисълта я поразяваше като удар в слънчевия възел. Той, по-скоро те двамата може би не разполагаха с всичкото време на света.

Стана й приятно, че е качил няколко килограма от последната им среща. Пък и бе позагорял. Вон, както можеше да се предполага, бе открил слънцето дори в най-мрачните зимни дни. Косата му дори имаше нужда от подстригване и сега вече не приличаше на болен от рак, макар да не бе възвърнал напълно вида си на изследовател, който се връща от пустинята, след като седмици наред се е хранил, с каквото му попадне.

След като тя се нахрани, двамата се преместиха в хола и се настаниха на канапето. Абигейл погледна през френските прозорци.

— Струва ми се, че ще се извие буря — рече тя, като видя черните облаци, надвиснали над Флетайрън Билдинг в далечината. След малко прокънтя гръм, който потвърди думите й. — Трябваше да си взема чадър. Случайно да имаш да ми дадеш назаем?

— Да не би вече да си тръгваш? — пошегува се той. — Току-що дойде.

— Нали ме знаеш, обмислям всичко предварително.

— Мислех, че затова си тук, за да си починеш от всичко.

— Прав си — засмя се тя, изрита обувките на токче и качи крака на дивана. — Да знаеш, че няма да се отървеш от мен, докато бурята не премине.

— Ти слушала ли си прогнозата? Казаха, че ще продължи цяла нощ. Както и да е. Можеш да останеш. — Нямаше нужда да й напомня, че Джилиан няма да се прибере.

— Не ме изкушавай.

Тя ли си въобразяваше, или той наистина я погледна многозначително? Напоследък бе усетила ново напрежение помежду им. Откакто Кент се изнесе, тя непрекъснато си фантазираше какво би било с Вон. Изглежда Вон си задаваше същия въпрос, защото често забелязваше, че я наблюдава особено — както мъж наблюдава жена, когато времето навън е последната му грижа.

— Как е у вас? — попита той.

Тя усети позната болка, когато се сети за Кент.

— Нали знаеш… Имам и добри, и лоши дни. Нощем е най-зле. Не е лесно да заспиш, когато си свикнал някой да е до теб.

Той кимна със съчувствие.

— Били сте женени дълго.

— Прекалено дълго, според Кент — призна тя с горчивина.

— Хората разлюбват партньорите си непрекъснато — напомни й тихо Вон. — Не че го правят нарочно.

Тя въздъхна.

— И аз си повтарям същото, но понякога наистина ми е трудно.

— Някога замисляла ли си се, че той всъщност ти прави услуга? — Сигурно го бе погледнала с нескрито учудване, защото Вон побърза да добави: — Не исках да прозвучи толкова безсърдечно. Обикновено след подобни инциденти нещата се преобръщат за добро. Разводът е катализатор за промяна.

— Ти като че ли знаеш. Дори не си бил женен, камо ли разведен — подхвърли тя и го побутна с лакът. — Сигурна съм обаче, че доста жени са пробвали да те вържат.

Той не отговори. Усмихна се загадъчно, както обикновено.

— Исках само да кажа, че след като хоризонтът се проясни, ще видиш нещата в съвсем различна светлина.

Тя кимна замислено. Вече започваше да й става ясно какъв живот я очаква. В момента бе заобиколена единствено от разруха.

— Надявам се да си прав — рече мрачно. — Поне спрях да си представям как ще го накарам да страда. И това е някакъв напредък. Много скоро може дори да си припомня защо се омъжих за него. — Усмихна се. — Ами ти? Защо не се ожени? Питам сериозно. Никога не си ми казвал.

Той сви рамене.

— Не обичах достатъчно нито една, за да се оженя за нея.

— Дори Джилиан ли? — Той поклати глава и по лицето му премина сянка на съжаление. — Нали знаеш, че тя все още е влюбена в теб? — продължи Абигейл. Нямаше намерение да го каже толкова нетактично. Бившата приятелка на Вон бе като прословутото страшилище, около което всички пристъпват на пръсти, и Абигейл бе много любопитна да разбере как се развиват отношенията им. Не че й влизаше в работата, както й бе казал Вон единствения път, когато повдигна въпроса, но пък никога не го бе виждала да прояви жест на обич към нея. Истината бе, че мъжете спяха с жени по най-различни причини, повечето от които нямаха нищо общо с любовта. Защо да се залъгва, че Вон е различен?

Той не отрече, че Джилиан е влюбена в него, но като че ли не се радваше особено.

— Би трябвало да съм поласкан, че все още ме намира привлекателен — отвърна начумерено. — В сегашното ми състояние си мислех, че ще имам чара на трикрако сляпо куче.

— Значи няма шанс да започнете оттам, откъдето сте приключили? — Абигейл се опита да прикрие интереса си, но усети как бързо започва да бие сърцето й.

— Никакъв — отвърна прямо той с неприкрито съжаление.

Абигейл усети огромно облекчение.

— А Джилиан знае ли, че е така? — попита.

— Струва ми се, че вече е наясно.

— Може, но надеждата умира последна. Виж само колко дълго те чаках. — Говореше шеговито, но в тази подхвърлена забележка имаше много истина. Спомни си как фантазираше, че той се появява изневиделица, за да я спаси. Представяше си го как идва в дома на леля й и чичо й и двамата поемат към залеза в лъскавия му червен автомобил. Нито веднъж не помисли за дреболии като например къде ще живеят и как ще се издържат. Но какво бе надеждата, освен липса на здрав разум?

— Наистина ли? Горката Аби. А получаваше само онези тъпи писма. — Усмихна се и протегна ръка, за да я прегърне през раменете, както правеше редовно, докато бяха още деца. Само че този път бе различно. Тя усети, че не й достига дъх и сърцето й препуска.

— Не бяха тъпи — възрази тя. — Бяха… — „Единственото, което ми помагаше да оцелея“. — Те ми помагаха да гледам към бъдещето. Ако искаш вярвай, но по онова време нямах кой знае каква надежда. Може и да ти звучи шантаво, но имах чувството, че знаеш и ми помагаш да се почувствам по-добре.

— Не съм ти писал от съжаление.

— Тогава защо?

— Бях влюбен в теб. — Каза го толкова спокойно, че тя отначало не разбра, а след това потръпна от радост. — Не можех да го призная в писмо. Страхувах се, че ще ти се стори глупаво. Затова пишех за всякакви всекидневни баналности.

— Така е било най-добре. Щях да се измъчвам още повече, ако знаех как се чувстваш. — Щеше да е истинско мъчение, тъй като нямаше да могат да направят нищо. — Нека бъдем реалисти. По една или друга причина времето все беше неподходящо. Единият от нас заминаваше нанякъде.

— Сега няма да ходя никъде — погледна я той в очите.

— Засега.

Вон се усмихна.

— Засега.

Тя отказа да мисли по този въпрос. Не искаше да знае дали следващия път ще бъдат разделени от разстояние или от смъртта.

Навън проехтя нов гръм, последван от ослепителна светкавица. Бурята се разрази и дъждът започна да барабани по прозорците, сякаш някой хвърляше шепи чакъл. Тя се сгуши до Вон и отпусна глава на рамото му. Той ухаеше на препечена филийка с масло и на старата бархетна риза, стоплена от кожата му.

Сведе поглед между краката му и забеляза издайническата подутина на ерекцията. Усети как я залива възбуда и спомените от нощта в кариерата се върнаха. Същевременно в гърдите й започна да се прокрадва паника. Дали да каже нещо, или да се престори, че не е забелязала? Имаше ли установени правила за жена, наскоро разделила се със съпруга си, и старо гадже, което току-що бе признало, че е било влюбено в нея.

Накрая, заслушана в дъжда, тя подхвърли:

— Вали като из ведро.

В същото време си мислеше: „Това е единственият порой, който няма да ме повлече към дъното“.

— Ако искаш да останеш, поканата ми е все още в сила — рече той. Сериозно ли говореше? — подвоуми се тя. Вон изглежда усети колебанието й, защото повдигна брадичката й, за да срещне погледа й. — От какво се страхуваш, Аби? — Не спираше да я гледа. Очите му бяха като бистрата вода в кариерата, в която се гмуркаха през онази далечна нощ.

Тя не знаеше какво да отговори. От какво се страхуваше? Да се влюби отново толкова скоро след като съпругът й я бе напуснал ли? Или да се влюби в мъж, който също щеше да я напусне?

— Откъде ти хрумна, че се страхувам? — запита тя възмутено, но дъхът не й достигна и думите прозвучаха като нервен шепот.

Той се усмихна, прокара пръст по едната й буза и тя усети как кожата й пламва. В очите му забеляза същата предизвикателна искра както в нощта, когато я убеждаваше да поплуват в кариерата.

— Добре тогава, да пробваме. Целуни ме.

Тя нито възрази, нито се отдръпна и той го прие за съгласие. Притисна лицето й в дланите си и сведе устни над нейните. Целувката бе различна от онази на Коледа, когато се бе чувствала нещастна. Този път нямаше предпазливост, нямаше и носталгия по миналото. Дори тогава да бе раздвоена, сега вече не бе така. Обви врата му с ръце и отвърна на целувката открито, както първия път, когато бяха тийнейджъри. Прокара пръсти по новопоникналата коса, мека като бархетната му риза. Както бе сгушена до него, извивките на тялото й съвършено допълваха неговите и й се стори, че се връща у дома. Дори да бе имала страхове, че поема по път, който може да я отведе до нова мъка, те се стопиха, а докато дъждът навън се изливаше и светкавиците раздираха небето, тя се отвори за Вон така, както не го бе правила за нито едно друго човешко същество повече от двайсет и пет години. Дори за съпруга си.

Двамата се съблякоха безмълвно и се отпуснаха на дебелия килим пред канапето. Да види Вон гол бе колкото шок, толкова и откровение. Той вече не бе онзи младеж с гладка кожа, с когото бе лежала в кариерата. Едва сега видя колко висока цена бе платил на болестта. Костите му се очертаваха, а на едната ръка все още личеше белегът от биопсия, където бяха махнали лимфен възел. Имаше и стари белези, останали от невероятните му приключения в чужбина. Независимо от всичко, той й се стори дори по-красив. Бе като диво животно, белязано в битки.

— Този откъде е? — попита тя и погали бедрото, където се виждаше червен сбръчкан белег.

— От пустинята Гоби, подарък от шумяща пепелянка. Да кажем, че не си допаднахме. — Говореше спокойно, сякаш ухапването бе от пчела — докато стигна до най-близката клиника, кракът ми беше толкова подут, че се наложи да срежат панталоните.

— Само че това не те накара да се върнеш. Просто продължи да вършиш онова, което вършеше, без да обръщаш внимание на страха — каза тя и си помисли, че в това отношение си приличат, че нито един от двамата не се отказва лесно.

Той стисна ръката й и поднесе дланта й към устните си.

— Не. Единственото, от което се страхувах, беше да не умра, преди да съм си поживял. — За Вон да не изживее живота си на пълни обороти бе съдба, по-лоша от смъртта.

В отговор тя го привлече към себе си, така че той се отпусна върху нея. Притиснати един до друг, двамата започнаха да се движат като едно цяло. Почувства се странно да се люби с друг мъж, след като толкова години бе единствено със съпруга си, но същевременно усети, че всичко си идва на мястото. Сякаш двамата с Вон бяха две части от едно цяло, разкъсано някога, едва сега споено. Отново.

— Нали не те наранявам? — прошепна той.

— Не, защо?

— Плачеш? — С палец избърса сълзата от бузата й.

Тя се засмя смутено.

— Ако искаш вярвай, но това е хубаво.

След това се притисна в него, сякаш от това зависеше животът й. Надигна се стар страх и тя усети как плъзва надолу, устремява се към онова отдавна познато тъмно място… само че то вече не бе тъмно, ами топло и примамливо. След малко стигна до разтърсващ оргазъм, който я изненада. С други мъже, дори с Кент й бе необходимо известно усилие, но с Вон се получи напълно естествено, все едно си поемаше дъх. Екстазът я разтърси цялата, през тялото й преминаха вълни на възхитително удоволствие и тя остана тръпнеща — от главата чак до пръстите на краката.

Минаха няколко минути преди да намери сили да проговори или да си поеме дълбоко дъх. Страхуваше се, че ако каже нещо, независимо какво, ще издаде чувствата си.

— Сега вече разбирам — заяви най-сетне. — Значи през всичкото това време си се преструвал на болен.

Той се подпря на лакът и й се усмихна.

— Добре ли ти беше?

— Добре изобщо не е подходящата дума.

Той се ухили.

— И при мен беше така. Доста време мина от последния път.

— Виждам, че имаш добър тренинг.

— Не съм бил монах — подхвърли той.

— За десетки или хиляди говорим?

Вон сви рамене и познатата загадъчна усмивка се появи също както, когато му бе задала друг въпрос за жените.

— Ами сега? Какво ще правим? — Постара се да зададе въпроса напълно спокойно, макар да бе много важен за нея.

Вон не отговори. „Това не е никак добър знак“, помисли си тя и сърцето й се сви. Най-сетне той заговори с известно неудобство.

— Ще бъда напълно откровен с теб, Аби. Никога не ме е бивало по тази част. Говоря за времето, след като сте се гушкали в леглото и сте си шепнали сладки неща. Не се тревожи, че не ти казвам онова, което искаш да чуеш.

— Тъй като не сме в леглото, май успя да се измъкнеш и този път — пошегува се тя, макар да бе силно разочарована. Беше се надявала… На какво се бе надявала? Да чуе признание в любов? За подобно нещо бе прекалено рано.

Или може би прекалено късно.

— Не го приемай лично. Това е типично за мъжете. За твое сведение, говорех напълно искрено, когато казах, че е невероятно. — Той се надигна и прокара върха на езика си по устните й, сякаш да улови последните капчици сладост.

Абигейл знаеше, че сега е моментът да престане с въпросите по темата, но нещо я подтикна да запита:

— Различно ли беше с другите жени?

— Различно ли? Да, може и така да се каже.

— В какъв смисъл?

— С теб се чувствам… — Той се намръщи, сякаш търсеше подходящите думи. — Имам чувството, че съм си у дома. Не просто там, където съм отраснал. Говоря за дома, в който бих искал да се прибера, когато съм готов да се установя. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

Тя се усмихна и се поотпусна.

— Напълно.

Та нали и тя изпитваше същото към него.

— Значи не си разстроена.

— Не. Защо да съм разстроена?

— Не знам. Май на повечето жени нося разочарование.

— Ако не си забелязал, държа да изтъкна, че не съм като повечето жени.

— Напротив, забелязал съм. — Той спусна пръсти по шията й и ги плъзна по едната гърда, при което тя цялата настръхна.

След това започнаха да се целуват отново. Целуваха се така, сякаш преди минути не бяха утолили жаждата си един за друг. След като се любиха отново, и двамата с Вон се унесоха, преплели тела, за да им е топло. Когато се събудиха, бе почти тъмно, а навън продължаваше да се излива проливен дъжд.

Абигейл погледна часовника си и изпъшка.

— Мили боже, кога стана толкова късно? Фиби ще се чуди къде съм се дянала. — Поне така й се искаше. През повечето време дъщеря й полагаше огромни усилия да я избягва.

— Много ми се иска да останеш — отвърна той и близна ухото й.

— И на мен ми се иска. — Изкушаваше се, но дългът я зовеше. С огромно нежелание стана и вдигна дрехите си, пръснати по пода и канапето. Двамата се облякоха в мълчание, тъй като нито един от тях нямаше желание да се върне обратно в истинския свят с грижите и задълженията.

— Благодаря — рече тя, когато Вон я изпращаше.

— За какво? — попита той, прегърна я и я привлече към себе си.

— Задето ми показа, че животът не приключва с развода.

— Не ти бях необходим, за да го разбереш. И сама щеше да го откриеш след време.

Останаха заедно още минутка, поклащаха се бавно ту на една, ту на друга страна, сякаш в такт с музика, която чуваха единствено те. След това тя тръгна и изскочи под дъжда, стиснала с всички сили взетия назаем чадър.

 

 

Вече бе тъмно, когато се прибра. Дъждът все още не бе спрял, но поне не се изливаше както одеве. Таксито, което хвана на гарата, я остави на алеята пред къщата и тя с облекчение видя, че пораженията от дъжда са минимални — на няколко места бе наводнено, имаше и няколко счупени клона. Къщата тънеше в мрак. Дори лампата на верандата не бе пусната, както обикновено в този час, за да вижда къде стъпва. Ако беше включена, щеше да забележи неугледната фигура, сгушена под стрехата.

Когато най-сетне я видя, спря на място и сърцето й сякаш се качи в гърлото. Луната, която досега си играеше на криеница с облаците, се показа и тя разбра, че пред нея е застанала жена. Непознатата се изправи и пристъпи напред.

— Сеньора Армстронг? — Беше испаноговореща, приблизително на възрастта на Абигейл, мокра до кости. Единствено очите й бяха сухи и пламтяха като горещи въглени. Вирна глава и се представи бавно и колебливо на английски: — Аз съм Консепсион Делгадо.