Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Domestic Affairs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Айлин Гоудж

Заглавие: Махалото на съдбата

Преводач: Цветана Генчева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-119-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7661

История

  1. — Добавяне

4.

Тази жена я оглеждаше, сякаш се опитваше да й каже: „Не се ли познаваме отнякъде?“ След секунда щеше да се сети. „А, да, това е Лайла Деврийз, вдовицата на онзи мошеник Гордън Деврийз“. Не един и двама възможни работодатели през изминалите седмици я бяха гледали по същия начин и тя бе готова да чуе поредния отказ, въпреки че госпожа Скордато от агенцията по заетостта „Стърлинг“ си направи труд да я интервюира.

— Имате ли компютърна грамотност, госпожо Деврийз?

— Малко — отвърна Лайла. От опит знаеше, че е най-добре да не дава обяснения. Още повече че единственият й опит с компютрите бяха имейлите и онлайн шопинга.

— Запозната ли сте с „Куикън“ и „Ексел“?

— Не, но вече се записах на курс. — Най-важно е да покажеш, че проявяваш интерес и си готова да положиш усилия, поне така прочете в една от книгите за взаимопомощ, които взе от библиотеката. — За нула време ще вляза във форма.

Госпожа Скордато се намръщи над молбата й.

— Тук се казва, че печатате шейсет думи в минути. Това твърдение точно ли е? — Едрата жена в началото на петдесетте с грижливо сресана руса коса приличаше невероятно много на госпожа Лентини, учителката на Лайла в шести клас, която бе изобретила специална форма на садизъм и караше прегрешилия ученик да напише на дъската петдесет пъти престъплението си, и то пред останалите от класа. Лайла бе спряла поглед на брошката й с размер на чукче за врата, боднато на ревера на яркозеленото сако на интервюиращата, умело съчетано с аксесоари — по възможност повече аксесоари! — задължителният шал от „Ермес“ на врата й. Госпожа Скордато очевидно нямаше търпение цялата тази шарада да приключи, за да се заеме с „истинската“ си работа.

Лайла усети как бузите й пламват.

— Прецених на око. Досега не съм измервала времето.

Госпожата я погледна подозрително над очилата за четене.

— Да имате опит с архивиране? Запозната ли сте със системата за двойно завеждане и други?

— Всъщност… не съм. — Броеше ли се проверката на баланса на чековата книжка?

Жената огледа молбата, намръщи се зловещо, ала най-сетне попадна на нещо, което неочаквано я накара да грейне.

— Виждам, че сте работили в центъра по изкуствата „Линкълн“.

— Не беше точно за център „Линкълн“. — Лайла държеше да уточни всичко. — Бях председателка на комитет, който набираше средства за джаз фестивал. Само миналата година събрахме над триста хиляди…

— Значи сте работили като доброволка? — Искриците на надежда в очите на госпожа Скордато угаснаха.

Лайла усети познатата влага под мишниците. Беше решила, че ще стане по-лесно, ако отиде в агенция по заетостта, след като се провали в огромен брой компании и фирми, но очевидно бе сгрешила.

Както и в много други неща.

— Да, но… вижте… — постара се да говори ведро — най-важно е да покажеш, че проявяваш интерес и си готова да положиш усилия — като се стараеше да не позволи усмивката й да угасне. — Не ми се налагаше да… искам да кажа, че съпругът ми… сега вече съм сама. Останахме само двамата със сина ми. Знам, че започвам късно, но съм усърдна и съм готова да уча.

Щеше да се изсмее на тази ирония, ако не бе толкова болезнена мисълта, че двамата с Гордън са стигнали дъното, след като него го осъдиха на затвор. Сега това изпитание й се струваше истинска дреболия в сравнение с преживяното през седмиците след смъртта му. Преди поне си казваше, че един ден съпругът й ще се върне при нея. Освен това се успокояваше, че може да разчита на пенсионната му осигуровка. Да, така се заблуждаваше, докато не откри, че и тази сметка е закрита. Несъмнено това е бил един от последните му опити да се спаси от затвора. Нямаше абсолютно никакво значение как и за какво са били похарчени парите. Тя не можеше да разчита на чадър за дъждовните дни, в които се изливаха истински порои. Отказа се от къщата под наем в Хоупуел и вече бе наясно, че няма да може да плати учебната такса, така че на Нийл щеше да му се наложи да прекъсне обучението си в колежа. Изборът бе отчасти негов, защото тя настояваше да подаде молба за студентски заем, но той реши да си потърси работа, за да може да помага финансово. Въпреки това не им стана по-лесно. В някои отношения беше дори по-зле. Сега се чувстваше виновна, че зависи от сина си, вместо да е обратното и тя да се грижи за него.

Дори с парите, които Нийл изкарваше, те оставаха без дом, ако и тя не си намереше работа в най-скоро време. Знаеше от самото начало, че няма да е лесно, но не бе и предполагала колко трудно ще се окаже. Търсенето на работа се оказа всекидневно унижение. Освен че в социално отношение вече беше принизена към класата на париите, тя се чувстваше като съвременен Рип Ван Уинкъл[1], прекалено закъсняла, за да се включи в играта на четирийсет и една години и да се състезава с амбициозните младоци наполовина на нейната възраст, при това поне три пъти по-квалифицирани.

Не можеше да разчита и на старите си приятели. Надпреварваха се да й дават полезни съвети, но нито един не й предложи работа. Не ги винеше. Повечето от социалния кръг, в който се движеха двамата с Гордън, бяха или от света на финансите, или с връзки в него и за тях вдовицата на Гордън Деврийз беше радиоактивна. Единствената, която предложи нещо, беше Бърди Колдуел. Двете с Лайла се познаваха, тъй като Нийл и синът на Бърди, Уейд, бяха първи приятели в „Бъкли“. Бърди й бе дала името и телефонния номер на своя приятелка, която работеше в „Човешки ресурси“ в „Бъргдорф Гудман“. За съжаление, когато се стигна до интервю, Лайла разбра, че единствените свободни места са за продавачки, затова отказа. Повечето жени, които познаваше, пазаруваха в „Бергдорф“, а тя не можеше да си позволи да обслужва онези, с които доскоро бе приятелка.

Сега, след като седмици наред безуспешно се бе опитвала да си намери работа, вече съжаляваше, че е изпуснала възможността. Гордостта — както и много други неща, които доскоро бе приемала за даденост — бе лукс, който вече не можеше да си позволи. А времето й изтичаше. Бърди и съпругът й позволиха на Лайла да използва апартамента им на Карнеги Хил, докато са в Европа, но в края на месеца двамата се връщаха. Ако Лайла не си намереше друго жилище, щеше да остане буквално на улицата. Не можеше да моли брат си за пари. Не и отново, макар той да бе готов да й даде. И без това вече му дължеше достатъчно и нямаше представа дали някога ще успее да му върне заема. А и той съвсем не бе богат. Единствената причина, поради която разполагаше с пари, бе, че не харчеше почти нищо за себе си.

— Имате ли опит в продажбите на дребно? — попита с надежда госпожа Скордато.

— През лятото след първата година в колежа. Тогава работех в магазин за дрехи — отвърна с нежелание Лайла. Работата я бе уредила съквартирантката й Ирина Колински, чието семейство притежаваше верига модни бутици в Атланта. Не бе включила тази информация в автобиографията си, защото се срамуваше, че единствената работа, от която бе изкарвала заплата, бе по времето, когато е учила в колежа. Бе толкова отдавна, че баркодовете все още не съществуваха; тогава работеше на старомоден касов апарат, което я поставяше в групата на динозаврите.

Нищо чудно, че госпожа Скордато не се впечатли.

— И нищо друго ли оттогава?

Лайла поклати глава.

— Не, освен ако не броим местата, където съм работила като доброволка. Отговарях за ежегодния панаир на книгата в „Бъкли“, докато синът ми учеше там. Можете да ми вярвате, че отговорността беше огромна и влагах много труд. Така че, макар да нямам много опит… поне технически… — Лайла замълча, когато забеляза киселата физиономия на жената. Веднага осъзна грешката си. Не подчерта, че си е вършила съвестно работата, а че синът й е бил записан в едно от най-добрите частни училища, от онези, които госпожа Скордато не можеше да си позволи.

Не се изненада, че служителката приключи интервюто бързо и рязко.

— За съжаление, госпожо Деврийз, в момента не мога да ви предложа нищо. А дори и да бяхте на ниво… — Тя замълча, преди да продължи по-откровено. — Няма нужда да изтъквам, че която и фирма да ви наеме, ще стане обект на интереса на медиите. Може би, ако изчакате нещата да се поуталожат, хората ще забравят.

Лайла усети как се напряга. Истината бе, че госпожа Скордато просто изричаше на глас онова, което прекалено тактичните вещици от „Човешки ресурси“, които умираха от страх някой да не ги даде под съд, не смееха да споменат, а именно че заради лошата слава, която я съпътстваше, тя щеше да им е в тежест. Ако трябваше да бъде честна, за акционерите на „Въртекс“ тя бе Мария Антоанета и Имелда Маркос в едно.

— За съжаление не мога да чакам толкова дълго. — Лайла преглътна последните остатъци от гордост и призна пред госпожа Скордато: — Трябва веднага да си намеря работа. Каквато и да е работа. — Постара се да покаже готовността си, но се оказа, че няма смисъл. Усети, че очите й се наливат със сълзи.

Служителката поомекна.

— Вижте, защо не подобрите компютърните си умения и не наминете отново след няколко седмици? Може би дотогава ще изникне нещо подходящо за вас — предложи тя малко по-любезно.

Лайла стана, стисна ръката на госпожа Скордато и й благодари за отделеното време. Бе сигурна, че дори да се върне след две седмици… месец… година… отговорът щеше да е същият.

Излезе от офиса и усети непосилната тежест на положението си. Бе напълно лишена от самоличност, не бе останало почти нищо от старата Лайла. В този момент щеше да е благодарна, ако получеше амнезия. Поне тогава нямаше да съжалява за нищо, нямаше да ги има мъчителните спомени. Нямаше да го има и потискащото чувство, че се е провалила напълно.

Когато се качи в метрото, на връщане към апартамента на семейство Колдуел на Мадисън и Деветдесет и втора, тя разлисти стар брой на списание „Ню Йорк“, оставено от друг пътник на съседната седалка, и попадна на служба за компаньонки. „Не ставам дори за момиче на повикване“, помисли си. В отчаянието си бе готова да опита почти всичко, само че едва ли някой би си избрал момиче с бръчки около очите и стрии.

Не, каза си тя, оставаше й само едно. Беше отлагала досега, не толкова от гордост, колкото от срам, но друга възможност нямаше. Налагаше се да проведе телефонния разговор, който я ужасяваше, с единствения човек, който можеше да й помогне… да преобърне живота на Лайла с едно-единствено щракване на пръсти… единствения човек, който нямаше да прояви нито съчувствие, нито жалост.

Абигейл.

 

 

— Затова богаташите имат секретарки и телефонни номера, които не са в указателя, за да пресяват всичките им така наречени приятели, които се натрапват, за да искат услуги. — Гласът на Вон прекъсваше от пращенето на сателитния телефон. Обаждаше се от Намибия, където заснемаше миграцията на стадо рядка порода пустинни слонове.

— Нямаше да го направя, ако не бях отчаяна — отвърна тя. — Както и да е, не моля за подаяния.

— Виж, сестричке, знам, че приемаш тази възможност като последния хеликоптер, който евакуира хора от Виетнам, но не ти ли е минавало през ума, че Аби може да е малко огорчена?

Това не бе просто предположение. Двамата с Аби си пишеха години наред. Вон никога не каза на Лайла какво точно си споделят. Не бе нужно да изтъква, че Аби има напълно основателна причина да бъде огорчена.

— Прав си. Дължа й извинение — призна бързо тя. — Струва ми се, че това е единственият ми шанс да поправя стореното преди години. — Съзнаваше колко неискрено звучаха думите й, защото Вон много добре знаеше, че тя нито веднъж не бе направила опит да се свърже с Абигейл. Той нямаше представа колко много писма бе започвала да пише, но така и не ги бе довършила. Сега вече нямаше значение. Всичко се бе случило много отдавна и бе неоспорим факт, че тя не изпрати нито едно писмо — бяха се озовали в кошчето за боклук. Истината бе, че Лайла обърна гръб на Абигейл и я изостави в момент на трудност. Ето че сега тя бе в положението на старата си приятелка. Ако се опиташе да се извини сега, щеше да излезе, че се подмазва, защото има нужда от услуга, но това бе риск, който се налагаше да поеме. Не й оставаше друг избор.

— Както и да е, може да съм от полза за Аби — продължи тя с пресилена настойчивост. — Може и да не съм типичният служител, но имам умения. Не искам нищо даром.

— Може и така да се каже — отвърна той, без да крие съмнението си. — Постави се на мястото на Аби. Не си се чувала с нея двайсет години, а след това, най-неочаквано, се появяваш с наведена глава и се извиняваш, задето си й съсипала живота. А, между другото, Аби, не можеш ли да ме вземеш на работа?

Вон, както обикновено, веднага се сети за какво мисли Лайла. Това бе едно от нещата, които тя най-много обичаше у брат си — той я познаваше по-добре от всеки друг и винаги казваше мнението си открито. Макар да я подкрепяше в този труден момент, той нито я глезеше, нито й спестяваше истината. Когато за него стана очевидно, че Гордън потъва, той я предупреди да вземе мерки. Съветът му щеше да е безценен, ала вече бе прекалено късно. Макар тя да ценеше откровеността му, в момента й бе трудно да я преглътне.

Въздъхна тежко.

— Разбирам какво се опитваш да ми кажеш. Не преувеличаваш ли малко? Не аз съсипах живота на Аби. Мама уволни Роузи, аз не съм направила нищо. Добре де, признавам, че не се държах както трябва, но това не означава, че съм лош човек, нали? Бях просто едно глупаво дете.

— Така си е — отвърна той с обич. — Не беше единствената виновна. Когато и да си припомня онзи отвратителен момент, сърцето ми се свива. Каквото и да бе направила Роузи — а може и да не е направила нищо, защото имам доста съмнения за официалната версия — Аби не трябваше да страда.

— Не беше виновна единствено мама. Вина имаше и татко — напомни му Лайла. — Той можеше да направи нещо по въпроса.

— Не направи нищо, защото бе все едно да признае, че мама е прекалено смахната и не знае какви ги приказва — отвърна възмутено Вон.

Алкохолизмът на майка им не бе единственият проблем. Вон обвиняваше баща им, че е бил прекалено слаб, че не бе преценил как стоят нещата в действителност и не се бе справил. Вместо да направи нещо, той просто се измъкна. Не, беше дори по-зле, изостави майка им, за да се омъжи за друга жена — секретарката си, почти двайсет години по-млада от него, която се оказа, че се интересува единствено от парите му. Това не бе единствената причина за възмущението на Вон. След като баща им си тръгна, отговорността за майка им — състоянието й непрекъснато се влошаваше — падна на тях с Лайла. Нямаше на кого друг. Нито една от икономките, които наемаха, не успя да замести Роузи и след някой и друг месец жените напускаха. След като премислеха, те решаваха да се махнат. А и кой здравомислещ човек не би го направил? Вон се присъедини към Корпуса на мира веднага след като навърши осемнайсет и остави Лайла да се грижи за домакинството по време на учението си във „Вандербилт“.

Сега, докато си спомняше събитията от миналото, тя си казваше, че уволнението на Роузи е било катализаторът за разпадането на семейство с дълбоко вкоренени проблеми, възникнали отдавна. А истинската причина оставаше неизяснена и до днес. Дори ако Роузи бе откраднала огърлицата, което бе много малко вероятно, тъй като това бе напълно нехарактерно за нея, какво можеше да направи с бижуто? Нямаше нужда от пари. В това отношение родителите на Лайла бяха изключително щедри; дори бяха предложили да платят образованието на Абигейл в колеж. Но ако Роузи бе невинна, как се бе озовал въпросният накит сред вещите й? Дали майката на Лайла нямаше нещо общо, както бе намекнала на времето Абигейл? И ако беше така, защо го бе сторила? Нямаше причина майка й да иска да се отърве от жената, от която зависеше изцяло. Просто нямаше смисъл.

— Как само ми се иска да върна времето назад — въздъхна със съжаление Лайла. — Щях да постъпя съвсем различно, след като знам някои неща. — През годините я измъчваше не само чувство за вина. Трудностите, които преживя напоследък, я накараха да си представи какво им е било на Абигейл и майка й, след като са били изгонени от дома си.

— Виж — рече Вон, — ако имаш нужда от пари, ще помоля в банката да ти преведат. Сериозно говоря, сестричке, настоявам да ти ги дам. Сега не е моментът да се инатиш.

Бяха водили този разговор и преди. Предложението му бе много примамливо, но Лайла остана непреклонна. Бе готова да пожертва гордостта си, но й бяха останали някои задръжки. Просто нямаше да е честно спрямо брат й. Ами ако му потрябваха пари?

— Благодаря ти, но не мога да приема. И без това направи достатъчно.

— Но парите си стоят — настоя той. — Виж, не е кой знае какво.

— За мен е много — заяви тя. — Не мисли, че не съм ти благодарна. Дори нямаш представа колко много съм ти задължена. Само че вече съм голямо момиче. Не мога да тежа на брат си до края на живота. Трябва сама да започна да се грижа за себе си.

Тези смели думи не успяха да уталожат страха й.

— Иска ми се да можех да ти предложа място за живеене. Но в момента и аз нямам жилище.

Вон никога нямаше жилище. Понякога й се струваше, че ще му е най-добре, ако можеше да живее на палатка, и то не само когато пътува, за да снима някое забравено от Бога място. В друг живот брат й сигурно е бил рак отшелник.

— Няма страшно. Все ще измисля нещо — успокои го тя.

Само че седмица по-късно тя не бе намерила разрешение. Бе оставила няколко съобщения в офиса на Абигейл, но тя така и не й отговори. При други обстоятелства Лайла щеше да спре да я търси — не я обвиняваше, че не отвръща на обажданията й — само че не й оставаше друга възможност. Бърди и Уит Колдуел се връщаха от Европа след по-малко от две седмици, което означаваше, че дотогава Лайла трябва да напусне апартамента им.

Бе напълно отчаяна, когато позвъни за пореден път на Абигейл. Този път я накараха да изчака. Бе истинско облекчение, когато след минута чу гласа на старата си приятелка — доста променен, с едва забележим южняшки акцент, очевидно изчезнал след години на медийни изяви — и едва я позна.

— Лайла. На това му се казва изненада. — Сякаш това не бе четвъртият опит на вдовицата да се свърже с нея. — Колко време мина само.

Лайла се бе подготвила за студено отношение и усети как напрежението я отпуска. Абигейл говореше небрежно, сякаш бе старата й приятелка, с която не се бяха чували известно време.

— Щях да ти позвъня — обясни тя гузно. — Нали знаеш как е, нямаш и миг спокойствие. Годините се изнизват неусетно.

От другия край на телефона прозвуча тих смях.

— Знам, разбира се! Самата аз бях много заета.

— Сигурно. Виждала съм те по телевизията. Между другото, честито. Открай време знаех, че ще постигнеш успехи. — Още от дете Абигейл бе амбициозна. Лайла си спомняше лексикона й, пълен с изрезки от списания, които издаваха, че тя мечтае за прекрасен живот. Прекрасни дрехи… прекрасни къщи… луксозни коли… събития, на които са поканени само богати и известни.

— Ами ти?

Лайла се поколеба, преди да отвърне тъжно.

— Сигурно си чула.

Имаше ли човек, който да не е чул? Животът й бе като отворена книга.

Абигейл й изказа съболезнованията си.

— Съжалявам за съпруга ти. Каква трагедия. Да си отиде толкова млад. Сигурно ти е било много тежко.

— Благодаря ти. Наистина ми беше тежко. — Лайла не сподели никакви подробности. Мъката й все още беше силна. Не биваше да забравя целта на обаждането си. Сега не бе моментът да се оплаква на Абигейл, не и по телефона.

Абигейл попита направо.

— Как са родителите ти?

Лайла усети как се напряга отново, но не долови враждебност в гласа на старата си приятелка.

— И двамата починаха — каза тя. — Мама почина от рак преди пет години, а татко от инфаркт две години по-късно.

— Моите съболезнования. — Гласът й се промени и стана делови. — Кажи какво мога да направя за теб.

— Надявах се да се видим и да пием заедно кафе — отвърна предпазливо Лайла.

— Чакай да видя… — Абигейл замълча, докато проверяваше блекбърито си. — За съжаление нямам никакво свободно време до края на месеца. — Лайла усети как сърцето й се свива и се питаше какво друго да измисли, когато Абигейл предложи: — Защо не дойдеш у нас през уикенда? Знам, че пътуването е дълго, но това е единственото време, с което разполагам. Какво ще кажеш за два в неделя?

Лайла усети как я залива облекчение.

— Добре. Чакай да погледна бележника си. — Седеше на старинното писалище в кабинета на Бърди Колдуел и изчака няколко секунди, впила поглед в червения кожен адресник от „Смитсън“, преди да изчурулика: — Става. Значи в неделя. — „Не издавай колко си нетърпелива“. Абигейл можеше да долови отчаянието й.

Внимателно си записа как да стигне. Когато затвори, се почувства по-обнадеждена от седмици наред. Каза си, че не бива да разчита прекалено много на поканата. Все още нямаше жилище.

Следващата неделя пое на север по Хенри Хъдсън Паркуей в десетгодишен форд „Таурус“, който купи на старо, след като продаде беемвето. Бе нервна, тъй като не знаеше какво я очаква този ден. Абигейл се държа мило по телефона, но истината щеше да излезе наяве, когато пристигнеше в дома й. Нещо й подсказваше, че няма да споделят стари спомени, докато похапват торта и пият кафе. Жената, с която разговаря, елегантната бизнес дама, постигнала успехи, чийто лик се появяваше на кориците на списания и книги, нямаше почти нищо общо със забавното, небрежно, обикновено момиче, което Лайла бе познавала. С онова момиче бе споделяла какво ли не, двете бяха танцували в стаята й, докато пееха с Пат Бенатар и Ким Карнс и използваха четка за коса вместо микрофон. В онези времена се кискаха като луди, ако едната беше тъжна, другата винаги намираше начин да я развесели. Същото бе и в седми клас, когато Абигейл бе разстроена, защото една от съученичките й не я покани на купона, който организира.

— Тогава ние ще си направим наш купон — реши Лайла. Двамата с Вон поканиха всичките си приятели, а Розали осигури разхладителни напитки. След това Абигейл призна, че това бил най-хубавият купон, на който е ходила.

Лайла се надяваше да не е прекалено късно да възстановят поне част от добрите си стари отношения.

Намали пред първата будка за пътна такса, веднага след моста „Джордж Вашингтон“, и забеляза, че дърветата покрай пътя са почти голи. Незнайно как есента бе дошла, а тя дори не бе забелязала. Сега погледна в почуда как поривите на вятъра брулят малкото останали листа и ги разпиляват във въздуха като птици от уплашено ято. Почувства се като човек, който излиза навън за пръв път след дълго тежко боледуване.

Бе краят на ноември и въпреки че прозорците на автомобила бяха затворени, Лайла усети студения полъх на приближаващата зима. В тауруса бе толкова студено, че можеше да остави кутия сладолед, без да се страхува, че ще се разтопи. Когато купи колата, не се сети да провери дали парното работи. Беше я купила през май, когато бе много по-топло, а и тогава имаше съвсем други грижи. Сега, тъй като не разполагаше със средства, парното щеше да влезе в списъка с неща, без които й се налагаше да свиква.

Не можеше да повярва какви неща е приемала за даденост — маркови дрехи, вечери в четиризвездни ресторанти, лимузини, на които се возеше из целия град. Всичко това бе част от съвсем друга ера. За нея фалитът на „Въртекс“ бе като падането на Римската империя. След това целият й свят се разпадна. Отначало се лиши от личния си треньор, от масажистката, от фризьорката, на която оставяше по четири стотачки за подстригване, и дума не можеше да става за романтичните уикенди, които двамата с Гордън си организираха или в „Пойнт“, или в „Туин Фармс“, където една нощувка струваше повече от едномесечния наем на къщата, от която се наложи да се откаже. Тогава бяха затегнали колана само с една дупка. Сега вече знаеше, че трудното не е, когато се наложи да обличаш дрехите от миналия сезон или се качваш на метрото, вместо на такси. Трудното бе, когато започнеше да се пита как ще преживее. А пък Нийл…

Всеки път, когато се замислеше за сина си, усещаше как сърцето й се свива. Той се държа безупречно, когато разбра, че ще се наложи да напусне колежа, и настоя, че това било желанието му, но тя знаеше, че му е безкрайно трудно.

Колко много приличаше на Гордън! Съпругът й до самия край се грижеше за семейството и се опитваше да ги предпази от ударите на съдбата, макар цената, която плати накрая, да ги съсипа всички. Сега Нийл й даваше кураж, макар самият той да бе потиснат от мъка.

— Няма страшно, мамо. Сериозно ти казвам. Не искам да преживяваш всичко това съвсем сама. Мога да продължа учението си, когато си стъпиш на краката. А и не е краят на света, че съм прекъснал за една година.

Не можеше да я заблуди толкова лесно. Тя бе забелязала кръговете под очите му и тревожно намръщеното му чело.

— Миличък, знам, че ти е трудно, но няма да е все така. — Бе отпуснала ръка на рамото му в опит да го утеши, но сякаш докосна непознат, направен от камък. Нийл бе толкова напрегнат, та на нея й се стори, че докосва статуя.

Не бе нужно психоаналитикът, при когото синът й ходеше, да й казва, че Нийл таи всичко в себе си. Беше толкова напрегнат, че всеки момент можеше да избухне. Най-лошото бе, че тя не можеше да му помогне с почти нищо. Та нали вината бе отчасти нейна! Трябваше да разбере, че с Гордън става нещо, да забележи издайническите знаци. Не биваше да го оставя сам онзи ден. Ако бе останала с него, може би днес той щеше да е още жив, а Нийл… Нийл нямаше да види онова, което нито едно дете не бива да вижда.

Ако имаше късмет, времето щеше да излекува тази рана. По-належащият въпрос в момента бе как да преживеят и да си намерят жилище. Наемите в Манхатън бяха умопомрачителни и нямаше никакъв смисъл да търсят там, но може би щеше да успее да открие нещо сравнително наблизо, например в Бруклин или Куинс. Бе сигурна единствено, че ако в най-скоро време не си намери работа, ще се наложи да живеят в колата.

Час по-късно влезе в Стоун Харбър. Докато минаваше през централната част, й направи впечатление, че през последните осем или девет години, откакто бе идвала за последен път с Гордън, за да обиколят антикварните магазини, тук не се бе променило почти нищо. Старомодното градче, типично за началото на двайсети век, бе сравнително близо до града и може би тъкмо затова викторианските къщи и държавните предприятия от годините на Депресията[2] не бяха разрушени още преди години в името на прогреса. С изключение на няколко елегантни бутика и магазинчета за подаръци, на времето семейна собственост, всичко си бе същото, каквото го помнеше.

Подмина хотела, в който бяха отседнали двамата с Гордън — натруфена двуетажна къща, кацнала на самия бряг на реката, с широка тераса, изнесена над водата — и с удоволствие си припомни как двамата се любиха пред запалената камина, страстта им бе разпалена от шампанското, подарък от собствениците. Този горчиво-сладък спомен за безвъзвратно отминалия им живот остави приятен вкус след последната горчива хапка.

След като мина през градчето, пейзажът стана по-провинциален. Лайла следваше криволичещия път, обточен с дървета, които образуваха безкраен тунел, прекъсван само на места от полето. Наоколо нямаше много къщи, повечето бяха далече от пътя. Тук живееха фермери джентълмени, богаташи и хора, които имаха възможност да си построят вила. Навсякъде бяха издигнати високи порти, през които не се минаваше без покана. Най-сетне стигна до насипана с чакъл алея, която отговаряше на описанието на Абигейл. Нямаше надпис, но портата бе оставена отворена в очакване на пристигането й. Тя зави, без да уведоми за пристигането си по интеркома.

Бе виждала в списанията снимки от имението на Абигейл, но се оказа, че на живо е различно. От двете страни на алеята, на полегатия хълм, се бяха ширнали прекрасни пасища. Мина покрай огромна зеленчукова градина, подготвена за зимата, а овощната градина зад нея изглежда бе няколко декара. Отстрани видя езерце и беседка с бели дървени решетки. Масичка и четири стола от ракита бяха готови да посрещнат гостите за чай или пикник. Всичко наоколо изглеждаше съвършено, също като декор от филм на „Мърчант Айвъри“[3]. Това впечатление стана още по-натрапчиво, когато най-сетне видя къщата — великолепно възстановена от периода на колониалния ренесанс, облицована с бели застъпващи се дъски и блестящи сини кантове, които издаваха, че са боядисвани наскоро. От комина се виеше примамливо дим, а на ливадата отпред не се виждаше нито едно листо или съчка.

След няколко минути Лайла бе на верандата и натисна звънеца. Сърцето й биеше до пръсване, устата й бе пресъхнала, въпреки че по пътя бе изпила почти литър вода. Не помнеше кога за последен път се бе чувствала толкова нервна. Май нещо подобно изпитваше в деня на сватбата, но тогава бе обзета от нетърпение, не се потеше от притеснение.

Стресна се, когато самата Абигейл отвори вратата. „Сигурно икономката има почивен ден“, помисли си тя. Кой знае защо, Абигейл се изненада не по-малко, когато я видя.

— Лайла? — последва момент на неловко мълчание, докато Лайла я наблюдаваше, сякаш бе непозната. След това домакинята се усмихна, ала очите й останаха студени. — Заповядай. Май си измръзнала.

Лайла дори не бе забелязала, че трепери.

— Радвам се да те видя, Аби. — Докосна с устни бузата на Абигейл и усети как другата жена се напряга, преди да се отдръпне.

Лайла влезе в обляно от слънцето антре. Ваза с прекрасни пурпурни гладиоли бе поставена върху старинен скрин, над който бе закачен портрет от деветнайсети век на жена със строго изражение в рокля с буфан ръкави, косата й бе опъната и стегната на кок. Върху боядисаното дюшеме, покрай стените опасано с кант, подобен на венец от листа, бе постлан килим. В края на коридора забеляза лакирания дървен парапет на елегантно извитото стълбище.

— Как пътува? — попита Абигейл, докато поемаше палтото й.

— Добре. Нямаше много движение.

— Сигурно се питаш защо човек, който работи в града, живее чак тук — отбеляза домакинята с мрачна усмивка. — Пътуването не е чак толкова. Ако тръгна достатъчно рано, обикновено ми отнема час до офиса.

— Разбирам защо харесваш мястото. Толкова е спокойно — призна Лайла.

— Нали? — Гостенката забеляза как по лицето на Абигейл преминава особено изражение, преди да се обърне и да тръгне по коридора, и се запита какво ли означава. — Чай ли предпочиташ или кафе?

— С удоволствие бих изпила чаша чай.

След като влезе в хола, Лайла се отпусна на дълго канапе с лице към камината, в която пламтеше огън. Приятното пропукване на дървата бе единственият звук, освен приглушените стъпки на Абигейл, докато излизаше от стаята. Лайла се огледа. Холът бе обзаведен с много вкус, мебелите бяха в млечножълто и синьо, имаше картини в дръзки цветове за акцент. Огромно огледало с боядисана рамка отразяваше къта за сядане и внимателно подбраните антики. През прозорците с изглед към езерото и вътрешния двор нахлуваше слънце. Аби определено имаше вкус, каза си тя. Макар да бе много уютно, гостенката се почувства неудобно. Къщата може и да бе обзаведена в различен стил, но по някакъв начин напомняше на Лайла за дома, в който бе израснала. Стори й се странно, сякаш се бе върнала назад във времето.

След малко Абигейл се върна с чая и чинийка прясно опечени кифли.

— Кифлички с круши и захаросан джинджифил — обясни тя, когато забеляза, че Лайла гледа към тях. — Крушите са от моята градина.

— Изглеждат страхотни. — Лайла си взе кифличка, след като Абигейл наля чай. Бе твърде нервна, за да яде, въпреки това отхапа малко, за да не обиди домакинята. — Благодаря ти, че се съгласи да се видим толкова бързо.

— Няма защо. Нали затова са старите приятели?

Лайла сякаш долови иронична нотка в гласа на Абигейл, но може и така да й се беше сторило. Домакинята се настани срещу нея, на стол с висока облегалка. Лайла остана поразена колко по-мила и приятна е на живо, отколкото на екрана. Беше си останала слаба и висока, което я притесняваше като тийнейджърка, но сега бе разцъфнала в елегантна, изискана жена, на която възрастта не й личеше. Човек, който не познаваше миналото й, не би повярвал, че невинаги е живяла в охолство. Притежаваше финес и същевременно успяваше да се представи като земен и общителен човек. Гримът й бе така умело поставен, че не личеше, а лъскавата й коса до раменете бе подстригана така, че изглеждаше колкото естествена, толкова и елегантна. Беше в маркови панталони, а под кашмирената жилетка в канелен цвят се показваха широките ревери на копринена блуза. Напомняше за актрисата Катрин Хепбърн във филма „Филаделфийска история“.

— Много ти благодаря, че намери време за мен в неделя — рече Лайла.

— Няма нищо. Съпругът и дъщеря ми отидоха да плават, така че следобедът съм свободна. — Абигейл се наведе, за да почеше пухкавата като губер староанглийска овчарка, която влезе в стаята и се отпусна в краката й. — Жалко, че няма да се запознаете. Ще се върнат късно.

— Някой друг път. — Лайла почувства облекчение. Не бе дошла дотук, за да води любезен разговор с напълно непознати. Последваха няколко секунди на напрегнато мълчание, преди да продължи тихо: — Наистина се радвам да те видя, Аби. Мина много време.

Абигейл кимна умислено.

— Твърде много. — В гласа й се прокрадна острота. — Държа да ти кажа, че изглеждаш забележително добре след случилото се.

— Черните траурни дрехи и скръбните физиономии не са в стила ми — отвърна иронично Лайла. Беше подбрала облеклото си за срещата много внимателно, дори отдели от оскъдните си средства, за да отиде на фризьор, макар да не беше както преди в „Супъркътс“. — Удивително е как те променят марковите дрехи и малко червило. — Не че не се оставяше на мъката. Имаше дни, когато избухваше в сълзи дори от една дума. Нощи наред лежеше будна и си казваше, че ако Гордън бе все още жив, не би му позволила да се самоубие, а след това се питаше как ще живее без него. Понякога не заспиваше чак до сутринта, след това се чувстваше прекалено изтощена и ставаше късно. Нямаше намерение да го признае, дори на Вон.

Абигейл се усмихна.

— Виждам, че не си изгубила чувството си за хумор.

— Много помага, когато се налага да преглътнеш гордостта си.

Абигейл остана загледана в нея, докато преценяваше.

— Защо искаше да се видим?

Лайла усети как коремът й се напряга, също както в часовете по физическо, когато се изправеше на високия трамплин за скок в басейна и погледнеше към водата, която й се струваше безкрайно далече. Въпреки това винаги си налагаше да скочи, не прояви малодушие и този път.

— Ами аз… виж, работата е там, че… — Усмихна се нервно и сведе поглед към салфетката, която мачкаше нервно в скута си. — Имам нужда от работа. — Говореше спокойно и небрежно, за да не издаде отчаянието си. — Мислех си… по-точно казано, надявах се… че в голямо предприятие като твоето може да има място за човек с моите… ъъъ… умения. Готова съм да започна от най-ниското стъпало, ще се науча бързо. Организирала съм благотворителни събития, така че знам как се действа по телефона, а в момента ходя на курс по компютърна грамотност.

Вдигна поглед и забеляза, че Абигейл не откъсва очи от нея.

— Защо се обръщаш към мен? — попита тя, намръщена от учудване. — Сигурно имаш не една и две приятелки.

— Нито една от тях не може да ми предложи работа.

— А защо реши, че аз ще искам да те наема?

Лайла осъзна, обзета от отчаяние, че с идването си тук е допуснала голяма грешка. Независимо от това направи последен опит да убеди Абигейл в името на старото приятелство.

— Знам, че нямам право да очаквам от теб подобен жест след случилото се с майка ти. — Бе изчаквала подходящия момент, за да се извини, но по изражението на Абигейл разбра, че този момент никога няма да настъпи. — Трябваше да се свържа с теб още преди години. Можех поне да ти пиша. Няма подходящо извинение, така че няма и да се опитвам да се извинявам. Просто искам да знаеш, че съжалявам. Разочаровах те, когато имаше най-голяма нужда от мен, и оттогава се чувствам ужасно.

— Значи си дошла за прошка? — Всяка дума бе като ледено кубче, което пада в чаша с напитка.

— Не те виня, че си ми ядосана.

Абигейл се изсмя презрително.

— Да съм ядосана ли? Изобщо не съм ядосана. Мога да се ядосам единствено ако държа на някого.

Сякаш й удари шамар. С едно-единствено изречение я бе поставила на мястото й много по-успешно, отколкото ако й се бе нахвърлила с обвинения. Разбра, че няма никакъв смисъл да остава повече. Двете с Абигейл бяха като непознати. Седналата срещу нея жена й беше съвършено чужда.

Лайла остави чашата и чинийката на масичката и се надигна тежко.

— В такъв случай няма да ти губя времето. Благодаря за чая. Сама ще изляза.

Тъкмо се обръщаше, когато Абигейл я спря.

— Чакай. — Лайла се завъртя към нея. — Може и да имам нещо за теб. Само че не е работата, с която си свикнала — продължи на един дъх тя, сякаш бързаше да каже всичко, преди да размисли. — Може би ще решиш, че е крачка назад. За съжаление не мога да ти предложа нищо друго.

Лайла я погледна неуверено и се усмихна тъжно.

— Както вече казах, уча бързо. Ще ти призная, че не пиша много бързо.

— Това не е важно, не се притеснявай. Не ми трябва още една секретарка.

— Какво тогава?

— Мястото е за икономка.

Икономка ли? Лайла реши, че не е чула правилно.

— Живееш в имението. Петстотин на месец плюс храна, жилището ти е в пристройката над гаража — продължи Абигейл и изброи останалите изисквания. — Четвъртък и неделя са свободните ти дни, също и половин ден в събота.

В първия момент Лайла бе толкова шокирана, че дори не успя да отговори. Имаше чувството, че някой е забил юмрук в корема й. Да не би Абигейл да търсеше начин да я накаже или това бе някаква извратена форма на благотворителност.

— Не очаквах подобно предложение — заекна най-сетне тя. — Може ли да си помисля?

— Разбира се, но не разполагаш с много време. Имам нужда от човек веднага, а списъкът с кандидатките е дълъг.

Лайла се опомни едва когато излезе от къщата. Спря на прага и се обърна към Абигейл.

— Защо го правиш?

Домакинята я погледна с безизразни очи, преди да отвърне:

— Да кажем, че е от приятелски чувства.

Що за приятелски чувства бяха това, чудеше се Лайла, след като трябваше да мие подовете на Абигейл и да пере мръсното й бельо?

— Ще ти съобщя решението си утре — обеща тя с глух глас, който й се стори, че се разнася някъде отдалече. Инстинктът й нашепваше да си върви, преди да е станало късно, но за съжаление не можеше да си го позволи. Имаше отговорности. Трябваше да мисли и за Нийл.

— Позвъни ми в офиса. Да кажем в десет. — Абигейл й подаде визитка с номера на личния си телефон. По устните й трепкаше познатата усмивка, когато подаде ръка на Лайла.

— Каквото и да решиш, желая ти всичко най-добро. Не храня лоши чувства.

 

 

Не хранела лоши чувства! Каква подигравка. Щом затвори вратата, Абигейл се подпря тежко на нея, цялата разтреперана. Истината бе, че искаше да накара Лайла да страда. Също както те с майка си бяха страдали заради безсърдечието на семейство Мериуедър. Дори и за миг да усети искрица жалост към приятелката си от детството, Абигейл реши, че тя прилича на фантомна болка в ампутиран крайник.

Предложи й импулсивно мястото на Вероник, освободено така ненадейно. Бе много любопитна защо Лайла настоява за среща и бе решила да я изслуша, дори само за да злорадства пред унижението й. Сега се питаше какво я накара да й предложи работата. Какво щеше да спечели? Тя нямаше да може да замести Вероник. Лайла не бе от хората, които биха се справили с домакинската работа. Сигурно откакто бе завършила колеж не си бе оправяла и леглото. А нямаше нужда някой да й смачка фасона. Животът се бе погрижил за това. Трябваше да благодари на съпруга си, че вече познава унижението и чувството, че няма нито един приятел на този свят.

Старата горчивина отново се надигна в гърдите на Абигейл. Къде беше Лайла, когато тя се нуждаеше от помощ? Никой от семейството й, освен Вон, не изпрати съболезнования, когато Роузи почина. Тежестта на спомените я притисна и тя усети как краката й се подгъват. Отпусна се бавно на пода, прегърна колене и се разтрепери неудържимо. Каза си, че докато бе създавала новата Абигейл, се бе провалила в едно особено важно отношение. Така и не бе успяла да потисне гнева, който се бе вкоренил здраво с течение на времето и се бе превърнал в неделима част от нея, също като тумор, който няма начин да бъде отстранен оперативно. Може би тъкмо от това се нуждаеше, за да се отърве от него — от шанс да преживее повторно миналото, като този път е от другата страна. Тя щеше да бъде силната, а Лайла да зависи от нея.

Най-хубавото бе, че дори не бе замисляла подобно нещо. Възможността й се предостави съвсем сама. На това му се казваше поетична справедливост.

Бе убедена, че Лайла ще приеме работата. Абигейл отлично познаваше това отчаяние. Представи си какво й е — приятелите са побързали да я изоставят, потенциалните работодатели се дърпат, защото се страхуват от отклика в пресата, спестяванията се топят, а проблемите се нижат един след друг. Така че Лайла бе готова на всичко, за да оцелее. Бе в положението на Абигейл отпреди години, след като бе заточена в Пайн Блъф.

Появи се стар спомен. Чичо Рей се навежда над нея, лицето му е на сантиметри от нейното и тя усеща миризмата на ментови бонбони, които той не спираше да си купува, за да откаже цигарите — дори в момента имаше чувството, че я усеща — същата тази миризма, която ненавиждаше до ден-днешен. Чуваше противния му дрезгав пушачески глас.

— Да знаеш, малката, извади късмет, че си при нас да те гледаме, докато майка ти е толкова болна. — Усещаше как дъхът му гъделичка ухото й. — Ако не бяхме двамата с леля ти Филис, щеше да подсмърчаш на улицата. Не е ли така?

Страхуваше се от чичо си и го ненавиждаше от мига, в който го видя. Едва влезли и той ги огледа бавно, преценяващо и много презрително, сякаш не бяха роднините на съпругата му, а още две гърла за хранене. През следващите седмици не направи нищо, за да разсее първото впечатление, което бе създал. Въпреки че леля й и чичо й бяха сравнително заможни по стандартите на Пайн Блъф, скромната им фермерска къща приличаше на едностайна барака в сравнение с дома, в който бе расъл чичо Рей. Той бе груб и гръмогласен, също като баща си, неспасяем пияница (за когото трябваше да слушат непрекъснато). Пред останалата част от света чичо Рей успешно се представяше като добър и сърдечен човек, като грижовен съпруг, който всяка сутрин обличаше костюм, за да отиде на работа в офиса на „Фармърс Мючуъл“, където завеждаше отдел „Жалби“, като добър съсед, който съвестно косеше ливадата около къщата, винаги се усмихваше, подаваше добродушно ръка или предлагаше студена бира. Затова пък у дома се превръщаше в тиранин, който редеше обиди, излайваше заповеди на Розали и Аби, когато не крещеше на съпругата си, сякаш причината за идването на майката и дъщерята бе да обслужват всяка негова прищявка. Същевременно рядко пропускаше възможност да им напомни, че са му длъжници. Все повтаряше, че ги бил прибрал, когато нямало къде другаде да отидат. Къде щяха да се озоват, ако той не беше толкова благороден?

Леля Филис, съсипана от изтощение жена, бе прекалено страхлива, за да му се опълчи. За нея пристигането на сестра й и племенницата й бе огромно облекчение, тъй като съпругът й щеше да има и други, които да тормози. Единственото спокойствие, на което жените можеха да разчитат, бе, когато чичо Рей заминаваше в командировка, за да прецени щетите от някоя катастрофа в съседен окръг.

Първия път, когато покани Абигейл да го придружи на една от командировките, тя се постара да се измъкне. Само че чичо Рей настоя, че имал нужда от човек, който да го сменя зад волана — тя вече имаше шофьорска книжка — така че не й остана друг избор, освен да се подчини. Дори леля Филис да бе разбрала какво цели, не посмя да каже и дума. По това време майката на Абигейл бе тежко болна и цялата й енергия бе посветена да преживее до следващия ден. Сега, докато си спомняше, Абигейл разбра, че чичо Рей е избрал съвършения момент.

Трябваше да се досети какво предстои, когато същата вечер в мотела той нае двойна стая, вместо две единични. Само че тогава бе още наивна и единственият й сексуален опит бе целувката с Вон — по онова време имаше чувството, че е била в друг живот — затова не заподозря нищо.

На първото пътуване чичо Рей не направи нищо. Просто изчака до следващия път, когато я убеди да тръгне с него. Тогава, тъкмо заспиваше, той бе загасил лампите, когато го усети да се вмъква в леглото й. Дори сега, повече от двайсет години по-късно, тя потреперваше при спомена. Кокалестите колене на чичо Рей й убиваха, тънката му ръка я бе прихванала през кръста, а тя лежеше, парализирана от шок, и не смееше да трепне. Той бе слаб мъж, главата му бе прекалено голяма за тялото, а дробовете му хриптяха, тъй като пушеше по два пакета цигари на ден още от тийнейджър. Едва ли тежеше много повече от Абигейл, но бе жилав мъж, силен като стар петел, събрал опит в боевете със себеподобни. Дори да се бе съпротивлявала, изходът щеше да е един.

Тази нощ не се случи нищо. Той просто я остави да привикне с мисълта, сякаш бе най-естественото нещо на този свят възрастен мъж да се вмъкне в леглото на шестнайсетгодишната си племенница. До следващата вечер не се случи нищо. Прекараха деня край разрушенията, причинени от наводнение близо до река Тъл, където много от застрахованите бяха останали или без дом, или къщите им бяха залети от вода, и когато се върнаха в стаята, Абигейл си легна, тъй като предишната нощ почти не бе спала и очите й се затваряха. Събуди се, когато той се притисна настойчиво до нея.

Тя изписка и се опита да го отблъсне. Тогава той я притисна още по-силно.

— Нали знаеш какво се случва с неблагодарните малки мръсници, които хапят ръката, дето ги храни? — изсъска той. — Горката ти болна майчица ще бъде изритана на студа и за всичко ще си виновна ти, малката.

С тези думи я укроти. Бе готова да изтърпи всичко заради майка си. Дори това.

Не каза на никого за нощите в мотелите, прекарани с чичо Рей. Не сподели и с терапевта, при когото започна да ходи скоро след като се премести в Ню Йорк, нито със съпруга си. Знаеше, че вината не е нейна. Достатъчно бе да гледаш шоуто на Опра, за да разбереш. Тя бе жертва. Дори след толкова време не можеше да се отърси от мисълта, че е допуснала грешка, че е могла да направи нещо, за да предотврати кошмара, но очевидно не бе достатъчно находчива, смела и упорита. От време на време я притискаше старият срам, събуден от някое събитие в миналото, и й се налагаше да се справи с дремещия в нея звяр. Някой ден този звяр щеше да се събуди.

Междувременно я чакаха по-важни задачи. Лайла. Пожарът, съсипал фабриката й в Лас Крусес.

Замисли се за горкото момиче, загинало по време на пожара. Едва на деветнайсет! Няколко години по-голяма от Фиби. Потръпна, когато си представи как пламъци поглъщат дъщеря й. Добре, че нямаше други загинали или ранени по време на инцидента. Поне в това отношение бяха извадили късмет. Знаеше, че това не е никакво утешение за семейството на момичето. А от всичко, което научи от посредника си в Мексико, и тази смърт е могла да бъде предотвратена. Били взети мерки, за да е сигурно, че работниците ще останат по местата си, докато траят смените им, поне така обясни Перес. Бил си позволил да ги въведе, след като тя наредила да ускорят производството, подчерта той. А когато се поинтересува дали тези мерки са причина за ненавременната евакуация на работниците, той отвърна, че било възможно.

— Защо не бях уведомена досега? — попита тя.

— Не исках да ви тревожа излишно. Въпросът ми се стори маловажен — отвърна той.

— Маловажен ли? Момичето е загинало.

— Да, много неприятно — промърмори съчувствено мексиканецът.

— Кой друг знае?

— Само работниците, но те ще си мълчат. Страхуват се за работата си. — Дори в този момент сеньор Перес й се стори нервен. — Майката на момичето обаче… — Така и не довърши изречението.

— Тя ще създава ли проблеми?

— Кой може да каже дали някой ще приеме сериозно дрънканиците на обезумялата от скръб жена?

— Има ли смисъл да поговоря лично с нея?

— Не, не! — заяви категорично Перес. — Оставете на мен да се оправя с този въпрос, сеньора. Познавам жената. Ще се разберем някак. Ако вие се намесите, ще излезе, че обръщате прекалено много внимание на обвиненията й.

И така, макар да не бе убедена, че това е правилното решение, Абигейл остави Перес да уреди въпроса. Нямаше смисъл да се намесва, ако по този начин щеше да създаде повече проблеми. А в момента най-важното бе да оправи нещата у дома. Компанията бе понесла удар и се налагаше да вземе необходимите мерки. Първо щеше да отложи планираното пускане на новата линия. Изпълнителните директори на „Таг“ едва ли щяха да се зарадват. Марти Баумгартън дори заяви, че обмислят дали да не ликвидират цялата сделка.

Затова екипът й в „Голдман Сакс“ реши да отложи подаването на молба в Комисията по ценните книжа от името на „Абигейл Армстронг“ ООД да пусне акции на борсата, докато нещата не се поуталожат. Не бе необходимо да й казват какво ще се случи с цените на акциите, ако потенциалните акционери дочуят нещичко за незаконна дейност, дори да се докаже, че е бил виновен посредникът, който е действал от нейно име. Особено ако някой е изгубил живота си. Фактът, че нещастието се е случило в страна от Третия свят, усложняваше още повече нещата. Щяха да я сочат с пръст като безсърдечна експлоататорка на бедните и да я заклеймят. Защитниците на човешките права щяха да й се нахвърлят като лешояди. А пък медиите щяха да са на седмото небе от щастие.

Не че цялата тази шумотевица щеше да върне горкото момиче.

Приготвяше вечерята, когато Кент и Фиби се върнаха. Очите на дъщеря й блестяха, бузите й бяха поруменели и тя изглеждаше по-жизнена, отколкото през последните седмици. Свежият въздух и времето, прекарано на открито, й се бяха отразили добре. Кент също й се стори освежен — поруменял, загорял, прошарената му коса бе разрошена от вятъра. Бодна я съжаление, че не бе отишла да поплава с тях. Само че я чакаше толкова много работа, а и Лайла…

— Правя спагети — каза тя. — Кой ще сложи масата?

— Не съм гладна — заяви Фиби и се наведе, за да получи мокра кучешка целувка от Брустър.

— Ядохме по един бургер в клуба — обясни Кент малко засрамено. — Не знаехме, че ще готвиш вечеря.

— Как така не сте знаели? Винаги вечеряме заедно в неделя! — повиши глас Абигейл, без да крие раздразнението си.

— Решихме, след като Вероник я няма… — Той смъкна якето си и го метна на облегалката на един стол. — Както и да е, не е настъпил краят на света. Ще ги оставим за утре вечер. — И надникна в тенджерата, където се варяха спагетите.

— Няма да е същото. — Самата Абигейл не знаеше дали има предвид спагетите маринара или пропуснатата възможност да вечеря със семейството си. — Защо поне не позвънихте? Нямаше да си правя труд да готвя, ако знаех, че ще ядете в клуба.

— Извинявай. Не се сетих. — Той я прегърна през раменете и я целуна по челото. Миришеше на влага и морски въздух. — Кажи как мина срещата. Мислехме, че тя ще те забави. Как мина?

— Кое?

— Срещата — погледна я любопитно той.

— А, да, да. Щях да ви разкажа, докато вечеряме. Днес наех нова икономка. — Говореше небрежно, в опит да омаловажи взетото решение.

— Какво си направила? — писна Фиби толкова силно, че кучето се сви, сякаш бе виновно за нещо.

Кент погледна сериозно съпругата си.

— Нали се разбрахме, че всички трябва да я одобрим?

— Много е мила — продължи Абигейл със същия небрежен тон, сякаш никой от двамата не бе казал и дума. — Всъщност, двете с нея се познаваме много отдавна. — Колкото по-малко знаеха за отношенията им с Лайла, толкова по-добре.

— Коя е тя? — попита Кент.

— Лайла Деврийз.

— Съпругата на онзи, дето се гръмна ли? — Фиби изпъна гръб и погледна невярващо майка си.

Кент също й се стори слисан.

— Аби, не съм сигурен, че е много разумно…

Абигейл не го остави да довърши.

— Нали ти предложи да й подам ръка. — Не бе нужно да разбира, че Лайла я е потърсила. — Така и направих. А тя спомена, че си търси работа. Затова й предложих работа.

— Нещо ми подсказва, че тя не е имала точно такава работа предвид. — Съпругът й продължаваше да я наблюдава внимателно.

Аби сви рамене.

— Работата си е работа.

— Не можа ли да й намериш нещичко в офиса? — попита Кент.

— Може би, но не се сетих. На нея й трябва работа, а на нас нова икономка. Стори ми се напълно естествено да й предложа. Мислех, че ще ви бъде приятно. — Абигейл се обърна, за да не види Кент виновното й изражение, и изсипа съдържанието на тенджерата в боклука. Щеше да запази соса маринара, но нямаше смисъл да се опитва да спаси спагетите. — Както и да е, дори не съм сигурна дали тя ще приеме. Ще ми съобщи решението си утре.

Кент се отпусна тежко на стола, на чиято облегалка бе метнал якето. Винаги бе същото, когато се караха. Колкото повече се ядосваше, толкова по-тих ставаше и изреждаше по-разумни аргументи. За един лекар това бе добро качество, но не и за съпруг.

— Да допуснем, че тя реши да приеме работата — започна той бавно и разсъдливо. — А да ти е минавало през ума какво ще стане, ако пресата надуши?

— Така е, мамо. И без това тук е достатъчно шантаво — вметна Фиби. — Пък и откъде можем да знаем, че не е същата като онзи гадняр, за когото е била женена, нали той открадна купища пари?

Истината бе, че Абигейл дори не се бе замислила за последиците, ако наеме Лайла. Едва сега се опита да прецени. Имаше ли начин да обърне нещата в своя полза? Как да използва ситуацията, за да се представи като застъпница на измъчените, макар в случая измъчената да бе светска дама от Парк авеню, която я чакаха трудни времена, а не някоя нещастна мексиканка, лишена от гражданските си права?

Вдигна поглед и забеляза, че Кент и Фиби я наблюдават осъдително. Често я притискаше обезпокоителното чувство, че съпругът и дъщеря й са част от конспирацията срещу нея. Сякаш по време на честите й отсъствия двамата бяха създали корпорация, в която място за нея нямаше. Първо, Кент бе единственият, който можеше да накара Фиби да изяде цял бургер. Дори да бе половин бургер, бе повече, отколкото изяждаше пред Абигейл. Още когато Фиби бе по-малка, викаше баща си, когато паднеше или не можеше да заспи, след като бе сънувала кошмар. А петъчният им ритуал с пица и филм устоя на промените, които момичето претърпя през пубертета. Често се случваше Абигейл да се прибира късно и да сяда при тях, но всеки път оставаше с чувството — не че някой бе казал нещо — че не им е приятно да „разваля“ партито им.

— Ще се справя с този проблем, когато му дойде времето — заяви тя и усети, че й става тежко, също както когато по цяла нощ преглеждаше макети или коректури. — Междувременно бихте могли да ме подкрепите поне малко. Направих го, защото прецених, че така е най-добре.

— Можеше поне да ни попиташ. Нищо повече. — Кент я наблюдаваше уморено, сякаш му бе омръзнало да говори все за едно и също. Реагираше като че ли му бе все едно какво прави тя, освен в случаите, когато се отнасяше за него или Фиби.

При тази мисъл изпита страх. Ами ако той я напусне? Веднага си каза, че няма основание за подобно притеснение.

— Стана късно. Ако тя реши да работи тук, просто ще се наложи да я приемете.

Настъпи потискащо мълчание. „От тази работа няма да излезе нищо добро“, зашепна познатият гласец в главата й. Беше гласът на майка й. Заради кого го правеше? Та нали бе заради майка й!

Най-неочаквано се сети за Вон. Двамата не се бяха чували от цяла вечност. Знаеше, че пътува по цял свят като оператор на свободна практика — когато го провери в „Гугъл“, се оказа, че е снимал доста предавания и документални филми — но сега се запита какво ли ще каже той за постъпката й. Дали ще заподозре, че мотивите й не са били съвсем безкористни, когато е наела сестра му? Почувства се странно, защото двамата не се бяха виждали повече от двайсет години, независимо от това се замисли дали бе постъпила правилно за решението, което нито съпругът й, нито дъщеря й бяха успели да я накарат да промени.

Бележки

[1] Рип Ван Уинкъл е герой на Уошингтън Ървинг, който се събужда след двайсетгодишен сън и открива, че всичко е променено. — Б.пр.

[2] Голямата депресия е спадът на промишленото производство и заетостта, започнал през октомври 1928 година в САЩ и продължил в различни страни до 1936–1939. — Б.пр.

[3] Филмова компания, чиито продукции са създадени по романи и разкази, главно на Хенри Джеймс и Е. М. Форстър. — Б.пр.