Айлин Гоудж
Махалото на съдбата (22)

21.

— За някои от вас може и да е истински шок… — Както бе застанала начело на масата в заседателната зала, Абигейл замълча и си пое дъх, преди да продължи, — но се оттеглям от поста главен изпълнителен директор. Решението ми влиза в сила от този момент. — Първоначалното мълчание, с което присъстващите посрещнаха изявлението й, бе по-въздействащо от възклицанията на недоумение на директорите на отдели. Тя се усмихна и вдигна ръка, за да ги накара да замълчат. — Не съм казала, че напускам! Много добре знам, че трябва да защитим марката, а тъй като всички знаем, че аз съм марката… — не се хвалеше, просто изтъкваше известен на всички факт — ще бъда част от бъдещата дейност. — Продължи с обяснението, че ще обсъжда творческите решения, ще работи над книгата си и ще участва в предавания. — Ще направя всичко по силите си, за да бъде преходът плавен и безболезнен. Сигурна съм, че имате въпроси, така че питайте. — Махна с ръка, за да даде думата на желаещите.

Шарлът Рътлидж, шефката на рекламния отдел, зададе въпроса, който вълнуваше всички.

— Кой ще стане главен изпълнителен директор? — Слабата атлетична Шарлът, която участваше в маратони, бе амбициозна във всяко отношение. Очевидно се надяваше все още да не е избран човек за поста, защото това означаваше, че за нея има надежда.

Абигейл посочи изпълнителната директорка, седнала от дясната й страна.

— Елън ще заеме мястото ми на руля. Както много добре знаете, докато отсъствах миналата година, тя доказа, че е способна да ръководи фирмата. — Елън се бе справила толкова добре, та Абигейл започна да се пита защо си е въобразявала, че самата тя е незаменима.

— Промяната как ще се отрази на ценовата ни политика? — попита Дъг Минорели от счетоводството. На Абигейл открай време й приличаше на спретнато момче от църковен хор, с румени бузки и пухкава кестенява коса, която вечно приглаждаше, както и в момента, въпреки че бе почти на нейната възраст.

— Няма причина промяната да има каквото и да било отражение, положително или отрицателно. — Това бе едно от предимствата компанията да е частна, изтъкна тя, доволна, че не бе пуснала акции на пазара. — Колкото до стоките ни, продуктите ще носят моето име и лик, а за потребителите бизнесът ще си е същият, както преди.

— Все още се възстановяваме от съкращенията на персонала — изръмжа Фред Хейнс, шеф на човешки ресурси, мрачното му изражение бе в унисон със сивия костюм, който бе облякъл.

— Налагаше се да направим съкращения, за да не потънем — обади се верният й изпълнителен директор по финансовите въпроси, Ханк Уайнтрауб, както винаги точен и прецизен. — Ако погледнеш приходите за последното тримесечие, сам ще видиш, че общата картина не е чак толкова черна. — Насочи вниманието на всички към последния тримесечен доклад. Копие от него бе поставено в прозрачна папка пред всеки от участниците. Когато я отвориха, Ханк обясни накратко. Пожарът и повторното построяване на фабриката в Лас Крусес бе причинило значително забавяне, което на свой ред бе довело до намаляване на приходите, но след като „Таг“ бяха пуснали през януари новата линия спално бельо — съвпадаше с ежегодната им краткотрайна разпродажба — печалбата ги бе извадила от застоя. По същото време догодина той очакваше да са се възстановили напълно.

Последваха нови въпроси и отговори, повечето свързани с протокола и сигурността на работните места. Абигейл стана отново, за да закрие съвещанието.

— Решението ми не беше лесно — започна тя. — Не е нужно да ви напомням, че в тази фирма съм вложила много пот, сълзи и безсънни нощи. И не само аз — добави тя със срамежлива усмивка, а останалите се засмяха. — Наложи ми се да жертвам много в други отношения. Затова прецених, че е крайно време да отговоря на въпроса, който мнозина от вас са си задавали. Имам ли живот извън работата. — Присъстващите отново се засмяха. — Искрено се надявам да имам.

Рядко се случваше шефката им да е толкова откровена и в смеха на хората се прокрадна чувство на неловкост, сякаш събралите се току-що бяха научили, че има някакъв недостатък в структурата на сградата. Дори онези служители, с които бе по-близка (може би, с изключение на Ханк Уайнтрауб), не бяха чували Абигейл да споделя съмненията си или пък да съжалява за избора, който е направила. Тази нова, напълно безпрецедентна крачка бе съвсем неочаквана. Повечето бяха забелязали промените у нея през изминалите месеци. Тя проявяваше повече търпение и потискаше раздразнителността си. Накратко, бе по-мила. Не че „мила“ бе дума, с която можеха да опишат главната си изпълнителна директорка (вече бивша) — тя от време на време се превръщаше в злия близнак на чаровната дама, позната на широката публика.

— Мина добре, нали? — отбеляза Елън, след като съвещанието приключи и тръгнаха към кабинетите си.

Абигейл обърна внимание, че е подбрала внимателно дрехите си за случая — семпъл, дори скучен черен костюм с панталони, никакви бижута, освен малките златни халки на ушите. Познаваше Елън и бе сигурна, че го е направила нарочно, за да не засенчи Абигейл в последния й час на ръководна длъжност, като привлече вниманието към себе си. Дребната Елън с лунички, пръснати по чипия й нос, можеше да заблуди непознати, които едва ли щяха да я приемат сериозно, но Абигейл знаеше, че е невероятно умна и хитра. Не се съмняваше в избора си и бе убедена, че новата главна изпълнителна директорка на „Абигейл Армстронг“ ООД щеше да постигне забележителни успехи.

— Ако имаш предвид, че никой не стана, за да ръкопляска, да, права си, мина добре — отвърна тя с ироничен смях. Елън нямаше представа колко се страхуваше от мига, в който ще направи това изявление. Сега, след като всичко мина, Абигейл усети огромно облекчение. Запита се дали щеше да изпита същото, ако бе скочила от висока скала, след като вече бе прекалено късно да промени решението си.

Само че това можеше да бъде спасението й. Наскоро й хрумна, че след десетилетия в бързата лента, при постоянна скорост от сто и петдесет километра в час, хоризонтът вече не й се струваше безкраен. Все още бе млада, но след десет години щеше да е на петдесет и две, официално жена на средна възраст. А пък последното десетилетие от живота й се бе изнизало за миг, така че не разполагаше с безкрайно много време. След това колко години на добро здраве й оставаха, години, в които да се чувства сравнително млада? По отношение на дъщеря си вече бе изпуснала влака. Времето да се прави на загрижена майка бе отминало и двете щяха да се виждат единствено по празниците, след като Фиби започнеше лекции във „Вандербилт“ през есента. Онова, което бе все още възможно, все още осъществимо, каза си тя, бе да има собствен живот извън работата. Стига да си спомнеше какво я очаква.

Ти ще го измислиш, каза си. След като десетилетия се бе катерила по прословутата стълба към висините, бе й странно, дори страшно да слезе, макар и само с няколко стъпала надолу.

— В интерес на истината, толкова отдавна не съм имала свободно време, че не съм сигурна какво ще правя — призна тя.

— Убедена съм, че няма да стоиш бездейна — поклати глава Елън и се усмихна. Основното сред новите задължения на Елън бе да не позволи на старата си шефка отново да заеме мястото си. Абигейл бе сигурна, че ще има моменти, когато ще усети непреодолимо желание да се върне в играта. — Попътувай малко — предложи Елън. — Кога за последен път си ходила някъде, като изключиш командировките.

— Ще замина за Мексико — напомни й Абигейл.

— А, да. Кажи как върви там?

Абигейл се усмихна.

— Ако щеш вярвай — а това си е истинско чудо, след като се наложи да прескачаме какви ли не препятствия — но ще успеем да открием навреме.

Говореше за безплатната клиника в Лас Крусес, отчасти финансирана от продажбата на Роуз Хил. (Кент бе изключително щедър и дари част от своя дял. И как да откаже? Тази кауза бе не по-малко важна от неговите.) Може би причината да се сблъскат с по-малко неприятности, отколкото при фабриката, мислеше си тя, бе, че се захвана с искрена обич. В някои дни мисълта за нея бе единственото, което не й позволяваше да изпадне в отчаяние, докато приключваше развода и се бореше с трудностите с Фиби. Абигейл усещаше задоволство всеки път, когато си повтаряше какво ще означава клиниката за хората в Лас Крусес. Нямаше да върне дъщерята на Консепсион, но можеше да спаси живота на други. Името й бе напълно подходящо: клиника „Милагрос Санчес“.

Когато остана сама в кабинета си, тя се загледа през прозореца, вместо да се заеме с документите на бюрото, както обикновено. Не мислеше какво предстои през идващите месеци, все неща, за които не бе намирала време в миналото. Мислеше за пощенските картички, прибрани в едно чекмедже на бюрото й у дома, от най-различни екзотични места, последната от Исландия (снимка на фоайето на хотел в Рейкявик, толкова изтънчено и модерно, сякаш бе в Ню Йорк или Ел Ей), където в момента си почиваше Вон с екипа след цял месец в морето, където бяха снимали документален филм за отдалечени острови в северната част на Атлантическия океан.

Написаното бе кратко, също като хайку: „Не съм сигурен дали някога ще се стопля отново, но слънцето грее и се чувствам добре. Липсваш ми. Обичам те, В.“.

Всички съобщения от него бяха в този дух — кратки, без излишни думи и винаги завършваха с много обич. Когато имаше достъп до компютър, й пращаше имейли. Всеки път, когато в пощата й се появеше нещо от Вон, денят ставаше по-хубав. И всеки път усещаше загубата му. Запита се дали по този начин не се измъчва. Все едно някой непрекъснато късаше шевовете от рана и тя не успяваше да заздравее.

Сега си помисли: „И ти ми липсваш. Как само ми се иска…“

Имаше ли значение какво иска тя? Нямаше да го получи. Не и с Вон. Той никога нямаше да се установи на едно място. Все едно да превърнеш гепард в домашен любимец. Дори той да се променеше, тя не искаше Вон да е различен, защото това нямаше да бъде мъжът, когото обичаше.

Налагаше се да приеме фактите. Повече от него не можеше да очаква — имейли, картички, в редките случаи, когато идваше, да се виждат: винаги очакваше посещенията му с огромно нетърпение, а сбогуването бе като физическа болка, когато моментът настъпеше. Обикновено се срещаха да пият по чаша или да вечерят заедно, миналия сезон ходиха на няколко бала, за които тя бе взела билети. Макар да спяха заедно, тя никога не прекарваше нощта в хотелската му стая. Ако се задържеше повече време с него, просто нямаше да издържи накрая. Нима спомените й не бяха достатъчно мъчителни? Преживяваше миналото толкова често, та вече не бе сигурна дали е истинско или украсено.

С въздишка се обърна към екрана на компютъра. Последният имейл от Вон бе отпреди два дни. „Ще се върна другата сряда. Може ли да се видим? В.“. Все още не бе отговорила. Не знаеше какво да му каже. Част от нея искаше да запрати предпазливостта по дяволите и да се затвори с него в хотелската му стая, докато е в Ню Йорк. Само че после си напомняше колко депресирана ще бъде и това я възпираше. В момента не й трябваше подобно нещо, не и докато не се възстановеше от миналогодишните събития — най-вече от процеса срещу бившия учител на Фиби.

Както трябваше да се очаква, той бе отхвърлил обвиненията и направи публично изявление, че е невинен. Бе истински шок, когато повечето от съучениците на Фиби застанаха на негова страна. В съдебната зала обаче вълкът, предрешен като овца, бе разобличен. Момиче, завършило наскоро, се осмели да свидетелства, че е опитал да подмами и нея, докато е била ученичка. Емоционалните и изключително мъчителни свидетелски показания на Фиби бяха последният гвоздей в ковчега му. В края на втория ден съдбата обърна гръб на господин Гуарнери и дори верните му поддръжници се оттеглиха. Единственият човек, останал до него, когато произнесоха присъдата, бе съпругата му. Никой не се изненада, освен може би самият господин Гуарнери, когато бе признат за виновен.

Не че имаше повод за веселие. Фиби бе все още емоционално нестабилна и се опитваше да се пребори с депресията и ниското си самочувствие. След като всички в училището й обърнаха гръб, тя взе трудното решение да напусне и да се прехвърли в близката академия „Пелъм“ в Уестчестър, за да довърши годината. Беше й трудно да се приспособи, но след като се дипломира, вече бе малко по-щастлива и по-спокойна, отколкото преди. В момента си събираше багажа, за да замине за Франция с баща си — това бе подаръкът на Кент по случай дипломирането. Абигейл знаеше, че дъщеря й ще й липсва. Това бе просто генералната репетиция за истинското сбогуване през есента, когато Фиби щеше да замине да учи в колеж. А най-тъжното бе, че се случваше в момент, когато двете започнаха да се сближават.

Импулсивно посегна към телефона.

— Здравей, миличка — започна тя, когато Фиби отговори. — Исках само да проверя дали имаш нужда да купя нещо на връщане от работа.

— Чакай да видя. Може би един шампоан. — Тя поиска марка, която невинаги зареждаха в местния магазин. — Останалото е готово. А, мамо, оказа се права. Не можах да събера всичко в куфара. Наложи се да извадя част от нещата — добави засрамено тя.

Тази сутрин, преди да отиде на работа, Абигейл надникна в стаята й и отбеляза, че е приготвила багаж като за околосветско пътешествие.

— Ако имаш нужда от нещо, в Париж със сигурност ще го намериш. Не са нарекли града столица на модата без причина — напомни й тя.

— Как си ме представяш като манекенка на „Вог“? Татко ще получи удар — изкиска се Фиби.

— Да не говорим, че ще ми се наложа да направя втора ипотека.

Побъбриха още минута и тъкмо преди да затворят, Фиби си спомни нещо.

— За малко да забравя. Обади се Лайла. Помоли да й звъннеш.

— Каза ли нещо?

— Не, но ми се стори важно.

Абигейл бе на път към вкъщи, когато реши да се отбие в туристическата агенция, вместо да звъни на Лайла. Завари приятелката си на бюрото да разговаря с клиент. Усмихна се на Абигейл и й даде знак да седне, като вдигна показалеца и средния пръст, за да покаже, че няма да се бави повече от две минути.

— Удобно ли е? — попита Абигейл, след като тя затвори.

— Разбира се. — Лайла свали слушалките и се намести на стола. Дните, когато вършеше домакинската работа облечена в овехтели дрехи, които никак не й отиваха, сякаш бяха останали в друг век. Жената пред нея бе в пола до коляното от сурова коприна и тънък кашмирен потник, подчертан от тюркоазено колие — истинска професионалистка. — Обади се госпожа Хендрикс. Помниш ли я? Дребната възрастна дама, която живее на Ридж Роуд. Миналият май я убедих да отиде на круиз в Скандинавските страни и там се запознала с мъж, за когото твърди, че е голямата й любов. Току-що звънна, за да ми съобщи, че са се сгодили. Сладури. И двамата са по на осемдесет. Те са доказателство, че никога не е препалено късно.

— За някои може и да не е — отбеляза сухо Абигейл. — Обзалагам се, че ще прекарам златните си години със старите лексикони, а единствената ми компания ще бъдат спомените.

— Ако искаш да се запознаеш с някого, ще те запиша за круиз — предложи шеговито Лайла с блеснал поглед. — Само че средната възраст на мъжете е над шейсет.

— Не, благодаря. Не съм чак толкова отчаяна. — Абигейл се опита да остане сериозна, но беше много трудно, докато Лайла й се усмихваше. — Като говорим за щастливи връзки, кажи как върви между вас с Карим?

— Върви — отвърна Лайла потайно, както винаги, когато Абигейл питаше, сякаш се страхуваше щастието да не отлети. Озърна се, за да е сигурна, че никой не подслушва, и се приведе напред, за да сподели:

— Иска да се пренеса при него.

— И? — изви вежди Абигейл.

— Търсим си къща — поясни тя предпазливо. — Карим иска нещо с градина, за да проявява уменията си. — След продажбата на Роуз Хил Карим бе намерил мечтаната работа в библиотека за редки издания към колежа по изкуства в близкия Харингтън.

Нещо в гласа й накара Абигейл да попита:

— Сигурна ли си, че си готова?

— Разбира се, че не съм — отвърна през смях Лайла. — Едва ли някога ще бъда готова. Но ако чакам, за да се уверя, ще стана на годините на госпожа Хендрикс. Понякога просто трябва да скочиш в дълбокото.

— А Нийл какво казва?

— Питаш за момчето, което ми се води син ли? Откакто двамата с Бетина живеят заедно, напълно забрави, че съществувам. — Колкото и да бе изненадващо, Лайла явно нямаше нищо против. — Покрай работата и любовния си живот изобщо не му остава време да се тревожи за старата си майка. — Нийл си беше намерил работа в кухнята на един ресторант в Сохо и се чувстваше великолепно там. След една година го бяха повишили в помощник-готвач. През есента започваше курсове в кулинарния институт.

Абигейл се запита дали и Лайла настръхва всеки път, когато заговорят за децата си. Вероятно и тя мислеше, че се бе случило истинско чудо, когато Фиби и Нийл оцеляха и успяха да продължат напред.

— Радвам се, наистина се радвам. — Протегна ръка и стисна пръстите на приятелката си, а очите й се наляха със сълзи.

— Какво има, Аби? Какво не е наред? — погледна я загрижено Лайла.

— Всичко е наред, дори мога да ти кажа нещо хубаво. — Разказа за решението си да се оттегли от поста главен изпълнителен директор, което бе пазила в тайна досега — единственият човек, който знаеше, беше Елън Цао. — Време беше — продължи тя. — Разбрах, че ако искам да имам личен живот, трябва сама да се постарая. А не можех да направя нищо, след като работех по осемдесет часа на седмица. Това е. Не че съм напълно свободна и мога да правя каквото си поискам, но поне графикът ми ще бъде по-лек.

Лайла се замисли.

— Ще ти призная, че когато Нийл се изнесе, изпаднах в паника. Не ми отне много време, за да разбера, че обичам да живея сама, въпреки че толкова години се бях грижила за други. Той искаше да открие себе си, аз също. — Усмихна се тъжно. — Всъщност, миналото все още ми липсва в някои отношения. Особено възможността да седя в леглото до късно с книга в ръка.

— Не помня кога за последен път съм чела книга от начало до край. Кой знае? Може дори да реша да отида на пътешествие — призна Абигейл, замислена над предложението на Елън Цао.

— Странно, че го казваш. Точно затова те търсих. — Лайла я погледна хитро, което означаваше, че е намислила нещо.

— Така ли?

— Днес се чух с Вон. Каза, че ти е пуснал имейл, но не си му отговорила.

Абигейл се запита какво общо има това с пътешествието.

— Искаше да се видим другата седмица, когато се върне. А не съм му отговорила, защото не бях сигурна дали мога да го вместя в графика си — излъга тя.

— Добре, само че сега той не може да мръдне от Рейкявик.

Абигейл не можа да си обясни защо се почувства разочарована. Може и да бе глупаво да се чувства по този начин, каза си, след като дори не бе решила дали да се види с него.

— Лошо. Сигурно с нетърпение го чакаш да се прибере. — Тя говореше небрежно, сякаш това бе въпрос, който интересуваше само Лайла.

— Вон е много разочарован. И това няма нищо общо с мен. — Погледна многозначително приятелката си. — Той искаше да се види с теб.

Абигейл усети как сърцето й потрепва, след това бързо се успокои.

— Тогава защо ти ми го казваш? Той би могъл да ми позвъни — отвърна раздразнено тя.

— Предпочита се видите лично.

— Нищо не разбирам — обърка се Абигейл.

Лайла извади тънък син плик от купчинка документи на бюрото — билет за пътуване до Рейкявик на нейно име.

— Какво е това? — попита Абигейл, макар вече да знаеше.

— Вон ме накара да ти направя резервация — обясни Лайла. — Каза, че така щяло да ти е по-трудно да откажеш.

— Да откажа ли? Да не би да предлагаш да замина за Рейкявик. Ни повече, ни по-малко Рейкявик. Та това е лудост — възмути се Абигейл, сякаш ставаше въпрос за полет до луната. А всъщност бе готова да отиде дори до луната, за да бъде с Вон, но какво щеше да стане тогава? Щеше да е още по-зле. — Защо да пропътувам половината свят, за да се видя с мъж, с когото не се чувам седмици наред, който не ми пише, а когато все пак благоволи, драсва по един ред. — Препрочиташе написаното от него по толкова пъти, че вече знаеше всяка дума наизуст.

— Нищо не предлагам — отвърна Лайла с усмивка. — Идеята беше на Вон. Значи да му кажа, че не можеш да заминеш. Няма проблем. Ще се обадя, за да откажа резервацията. — Тя дръпна плика от ръката на приятелката си, готова да го скъса.

Абигейл бързо го изтръгна от пръстите й.

— Поне ми дай шанс да помисля.

Лайла се разсмя многозначително. Дръпна рязко стола си напред, така че лицето й се приближи на сантиметри от лицето на приятелката й, и зашепна:

— Пипнах те, Аби.

Абигейл вдигна ръце.

— Добре, де, признавам. Най-голямото ми желание е да прекарам осем часа в самолет, след това да се чувствам смазана от часовата разлика през уикенда там, след което да се върна у дома. И то защо? За да прекарам четирийсет и осем часа с човек, с когото няма да се виждам през следващите три месеца. — Можеше да разчита на Вон единствено когато идваше в Ню Йорк за преглед.

— С други думи нямаш търпение да заминеш.

— Дори да беше така, какво значение има? — отбеляза кисело Абигейл. — Дори да го направя, няма да ми помогне. Ще стане още по-лошо. — След като няколко часа заедно не й даваха мира дни наред, какво ли щеше да бъде след един дълъг уикенд с него?

— С Карим в началото и аз се чувствах така.

— При вас с Карим е различно. Вие сте в един град. Да не говорим, че разводът ми приключи току-що. Последното, което искам, е някой отново да ми обърка живота. Знаеш какъв е брат ти. Виждаш ли ни заедно някой ден?

— Всяка връзка е различна от останалите. — Лайла се отпусна назад и подпря брадичка на преплетените си пръсти. — Двамата с Карим може и да живеем в един град, но сме от различни култури. Повярвай, не минава и ден, без да ми бъде напомнено. Ами първия път, когато остана у нас! Когато влязох, той се беше обърнал към Мека и се кланяше, сякаш търсеше нещо, което съм изпуснала. Дори предложих да му помогна да го открие. — Тя се засмя и поклати глава. — Ако трябваше да правя списък с всички неща, към които трябваше да се приспособя, щях да заприличам на дребнава глупачка, но рано или късно нещата се подреждат. Важното е да виждаме цялостната картина.

— И каква точно е цялостната картина? — продължи с кисел тон Абигейл.

— Много просто. Двамата се обичате. Нали знаеш какво казват. Любовта покорява всичко.

Абигейл изсумтя презрително.

— Прекалено опростяваш нещата. — Въпреки това се замисли. Да не би да пропускаше нещо? Ако беше така, единственото място, където можеше да открие щастието, бе в Рейкявик. — Ако използвам билета, какво ще получа в замяна?

— Не знам отговора. Знам какво представлява брат ми, така че няма да заблуждавам нито теб, нито друг, че ще успееш да го превърнеш в домашар — изтъкна Лайла. — Нали искаш личен живот, Аби, не съпруг. Не обърквай двете неща. Не съм сигурна, че в момента ти трябва съпруг.

Абигейл си пое дълбоко дъх и го изпусна.

— Права си — съгласи се тя. — Не ми трябва съпруг. Важното сега е да престана да мисля по този въпрос. Може би дългият уикенд с брат ти ще ме излекува от него веднъж и завинаги. — „Ако преди това не ме убие“.

Лайла се усмихна широко, когато Абигейл пъхна билета в чантата си.

— В такъв случай ти пожелавам приятно пътуване.

 

 

Точно четиринайсет часа и двайсет и седем минути по-късно Абигейл бе на полет на „Еър Айланд“ за Рейкявик и чакаше да излетят. По-рано днес изпрати дъщеря си на летището, а сега седеше в друг самолет, стегнала предпазния колан, и се чувстваше като тийнейджърка, която е потеглила към непознати земи. Все още не бе убедена, че постъпва правилно — напротив, бе сигурна, че допуска огромна грешка — но вече бе препалено късно да се върне. Люкът все още не бе затворен, така че технически можеше да го направи, но очевидно сърцето й взе надмощие. То знаеше какво иска и нямаше да намери покой, докато не го получи… или не бъде разбито.

Унасяше се, докато самолетът рулираше по пистата, тъй като още преди да се качи, изпи приспивателно. Винаги пиеше приспивателно преди полет над Атлантическия. Спа по време на цялото пътуване и се събуди осем часа по-късно, когато пилотът съобщаваше, че започват спускане. В Исландия беше пет сутринта. Тя вдигна щората и се загледа сънено към странния пейзаж долу — безкрайни километри гола сива тундра, която приличаше на океана, над който бяха прелетели. За миг се запита дали в контролната кула не спят. Сигурно ли беше, че ще кацнат на твърда земя?

Час по-късно, вече в колата под наем, която бе поръчала да я чака в Рейкявик, Абигейл все още имаше чувството, че е попаднала на чужда планета, на която едва ли имаше условия за хора или други същества. Затова пък самият Рейкявик й заприлича на Изумрудения град^[1], модерен, издигнат сред сивата пустош. Когато влязоха, се оказа съвсем пусто. Докато минаваха по почти празните улици, тя си спомни, че в самолета прочете в пътеводителя за значително по-малкото население на Рейкявик, отколкото на други градове със същите размери, но дори след като знаеше това и макар да бе рано сутринта, й се стори странно, че наоколо не се мяркат много хора.

През центъра минаваше река. Остана удивена, когато видя, че един човек лови риба.

— Безопасно ли е? — попита тя и посочи непознатия на шофьора, докато минаваха.

— Безопасно ли? Аха — сети се той. — Да, напълно. Водата е чиста, така че рибата е добра. — Както и повечето хора, които срещна, той говореше английски — това важеше за почти всички скандинавци.

Помисли си, че никой не би рискувал да изяде риба, уловена в река Хъдсън на юг от моста „Уайтстоун“. Усмихна се. Може пък това да е добър знак. Може идването тук да не бе чак толкова лоша идея.

Няколко минути по-късно спряха пред хотела, съвременна сграда, почти изцяло от стъкло. Позна фоайето веднага щом влезе. Беше същото на картичката, която й изпрати Вон — с изчистени линии, полирано светло дърво, рецепцията също от стъкло като гигантски леден блок, поддържана от колона в средата, така че плотът сякаш се носеше в безтегловност. Тъкмо се отправи натам, когато усмихнат рус портиер, толкова красив, че в Ню Йорк или в Ел Ей всеки би помислил, че е начинаещ актьор, се появи до нея и пое багажа й.

— Господин Мериуедър ме помоли да ви придружа до стаята му — уведоми я той на безупречен английски с лек акцент.

Абигейл усети колко силно бие сърцето й, докато минаваха през остъкленото фоайе с подово осветление, което му придаваше странни, лунни отблясъци. Какво ли щеше да завари, когато се озовеше в стаята на Вон? Ето и поредната причина, поради която не биваше да идва… или точно това бе причината, поради която да остане. Дали той се беше променил през месеците, откакто се видяха за последно? Ами тя?

Докато беше в стъкления асансьор, усети как умората от часовата разлика изчезва с всеки етаж. Почувства се свежа, сякаш излизаше от басейн, след като е поплувала и се е ободрила. Не само отиваше, за да се види с Вон, ами се намираше в този странен извънземен град, където природните закони изглежда не важаха — лятото не бе нито горещо, нито студено, а денем и нощем бе еднакво светло. Имаше чувството, че е излязла от старата си кожа, също както от дрехи, с които е пътувала, и всяка нейна клетка трепти от възбуда, чак до тънките косъмчета по ръцете и врата.

Асансьорът спря на единайсетия етаж, където двойникът на младия Робърт Редфорд я поведе по коридора, преди да спре пред една от еднаквите врати от светло дърво. Той почука, след това се оттегли толкова бързо, че Абигейл дори не успя да му даде бакшиш.

След миг вратата се отвори.

— Аби!

Притисната в прегръдката на Вон, Абигейл имаше чувството, че е пометена от природна стихия. Усети дъх на мента — може би паста за зъби? — а след това долови познатия аромат на Вон. Когато той я пусна, тя трябваше да си поеме въздух, преди да заговори.

— На това му се казва поздрав.

Той се ухили.

— Много съм добър в посрещанията. Само че сбогуванията нещо не ми се удават.

По нищо не личеше пътуването по море да му се е отразило зле. Напротив, бе заякнал, загорял, бузите му бяха поруменели от живота на открито. Ребрата му вече не се брояха, нямаше ги и сенките под очите, които издаваха, че е бил болен. Единственото доказателство за преживените трудности бяха дълбоките бръчки по лицето, които му придаваха още по-сексапилен вид. Беше облечен в тениска уникат на „Блек Сабат“, избелели дънки и тя забеляза, че тялото му се е поналяло. Беше само мускули, а дънките подчертаваха точно онова, което трябваше.

Тя откъсна погледа си с усилие.

— Готинко местенце — отбеляза, докато оглеждаше стаята, боядисана в студено синьо и сиво, обзаведена с модерни скандинавски мебели.

— Ако щеш вярвай, но съм свикнал с много по-примитивни условия, отколкото тук. По една случайност режисьорът на филма е приятел на управителя и ни настаниха на половин цена.

— Извадил си късмет. — Тя го погледна внимателно — очите, сини като термалните извори на снимката в рамка, закачена на стената; косата му бе пораснала и кичурите се открояваха в различни нюанси на русото; на бузата се виждаше белег също като шев, напомни й за подарък, който трябва да бъде отворен, като онези, които получаваше по пощата и имаха мирис на чужди страни и интрига.

Вон посочи малката масичка до прозореца с прибори за двама.

— Реших, че ще си гладна, затова поръчах. Дано обичаш пушена риба, защото тук това е основното меню и за закуска, и за обяд и вечер.

— Много си мил. — Тя се отпусна на стола, който той изтегли. Не бе хапвала от вчера и умираше от глад. Отчупи парченце кифла и го лапна, докато той наливаше кафе.

Миниатюрният изглед от града се бе ширнал отдолу и тя си помисли за архитектурен модел — стори й се прекалено съвършен, за да е истински. Сградите, стари и нови, бяха безупречно поддържани, никъде нямаше петънце. Дори покритите със сняг планински върхове в далечината, които ти се струваше, че ще докоснеш, ако протегнеш ръка, бяха чисто бели.

— Наистина невероятно, нали? — отбеляза Вон, проследил погледа й.

— Не очаквах подобно нещо — призна тя. — Не си представях толкова космополитен град.

— След ден ще се чувстваш като у дома си — предрече той. — Първо, тук почти всички говорят английски.

— Забелязах.

— Не разбирам само как така са съгласни да живеят на това място целогодишно. През лятото слънцето никога не залязва, а през цялата зима цари мрак. Тук съм вече цяла седмица и все още не съм свикнал. — Взе вилицата и бодна парче херинга от платото с пушена риба и сирена в средата на масата. — Ще остана още няколко дни. Във вторник отплаваме. — Лодката им се нуждаела от ремонт и в момента била на сух док, обясни той. Мислел, че ще успее да отскочи до Ню Йорк за няколко дни, майсторите обаче щели да приключат работа по-бързо, отколкото предполагали. — Проклетите скандинавци с тяхната ефективност — разсмя се той. — Всеки път те подлъгва.

Той несъмнено се чувстваше като у дома си. Бе истински съвременен номад, чийто дом бе там, където оставеше сака си, и тя усети как я обхваща отчаяние. „Нямам работа тук. Не биваше да идвам“. Същевременно, след като месеци наред бе разчитала единствено на спомените, а сега бе на една ръка разстояние, на нея й се прииска да му разкъса дрехите. Ами как само я гледаше той, сякаш едва се въздържаше да не стори същото. Дяволите да го вземат. Дяволите да я вземат и сестра му. Ако Лайла не я беше набутала в тази каша, Абигейл никога нямаше да замине.

Ръката й трепереше, когато вдигна чашата кафе.

— Колко време ще си в морето този път? — попита спокойно тя.

— Още две, най-много три седмици — отвърна той и лапна хапка херинга. — Ангъс е решил да снима лов на китове край Фарьорските острови, а това не можеш да го поръчаш както в „Сий Уърлд“^[2]. Освен това се натъкнахме на лошо време и изостанахме с плана, имахме и обичайните технически проблеми с екипировката, наложи да снимаме повторно, нали знаеш. Направо не е за вярване какви предизвикателства има, когато трябва да се съобразяваш с графика на продукцията, а си на остров, където през половината време телефоните не работят, а интернет няма.

— А после? Предполагам, че те чака нов филм. — Винаги го чакаше нов филм на някое отдалечено място. Вон измерваше времето в дни, часове и мигове, не в години.

Той остави чашата бавно и тя се напрегна.

— Зависи — отвърна той и впи сините си очи в нея.

— От какво? — попита тя.

— От теб.

Сърцето й ускори ритъм и запрати кръвта право в бузите й. Какво се опитваше да й каже той? Да не би да намекваше, че ще я послуша, че ще направи както тя поиска?

— Не те разбирам — призна тя.

— Не знам. Мислех си, че можем да заминем някъде на ваканция, на някое топло място. Например Таити — отвърна небрежно Вон и погледна през прозореца към ледения сиво-син пейзаж.

Това ли било великото му признание в любов? Обзе я разочарование, сякаш бе пълна глупачка, че се бе надявала на нещо повече.

— Имам си бизнес. Откъде да намеря време? — Зададе въпроса с безразличие, тъй като не знаеше колко е сериозен той. Може да се окажеше моментно настроение, прищявка, която да забрави при следващата поръчка. Остана доволна, че не му каза за решението си да се оттегли като главен изпълнителен директор. Нека да си мисли, че двамата са един дол дренки — погълнати от работата хора, на които не им остава енергия, за да поддържат истинска връзка. Така щеше да е по-добре, отколкото да му позволи да разбие сърцето й.

Лесно щеше да се възстанови след един романтичен уикенд, но ако прекараха повече време заедно, щеше да загази.

— Липсваше ми, Аби. — Тя го погледна недоверчиво и той се усмихна. — Знам какво мислиш. Но с теб… — Посегна да стисне ръката й. — Където и да отида, не мога да те прогоня от ума си.

Тя не смееше да помръдне, сякаш за да не пропъди кацналата на рамото й пеперуда.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Вон?

— Много съм щастлив, че дойде. Не бях сигурен, че ще се съгласиш. Не ми се иска да е вечно така, да се въртим като двойка чапли в сезона на ухажване. — Той поднесе ръката й към устните си, целуна кокалчетата едно по едно и с всяко докосване стопяваше съмненията й. — Ела с мен, Аби.

— За колко време? За седмица? За две седмици? — попита тя и отдръпна ръка. — Ами след това?

— Не мога да ти обещая нищо, но съм съгласен да се срещнем на средата на пътя. Човек разполага с много време за размисъл, когато е в морето, а аз осъзнах, че не правя нищо както трябва. Няма причина да не прекарваме повече време заедно, като поемам по-малко поръчки за филми, вместо да пътувам непрекъснато. — Стана от стола, застана пред нея и я изправи на крака. След това я прегърна и зарови лице в косата й, а тя усети устните му да пълзят по врата й, докато мълвеше: — Виждаш ли колко е лесно. Нищо работа. Ще се справим, Аби.

Тя се остави на въодушевлението му, затвори очи и се отпусна в ръцете му. Бухалът и котката потеглиха през вълните в красива граховозелена лодка…

След това се отдръпна и го погледна в очите.

— Докажи го.

— Добре. От „Нешънъл Джиографик“ искат да замина за Австралия веднага след като приключа с този филм и да снимам Големия бариерен риф. Отказах им. Обясних, че имам нужда от малко време.

Тя го наблюдаваше предпазливо, тъй като не бе сигурна какво да очаква.

— Това ти се случва за пръв път. Впечатлена съм.

— Така и трябва. — Той й отправи най-обезоръжаващата си усмивка. — Признай обаче, че и ти невинаги си свободна.

— Вече не е така. — Тя му разказа, че се е оттеглила като главен изпълнителен директор, че причината за това решение не е била изцяло лична и определено не заради него. Накрая добави строго: — Това не означава, че мога да хукна нанякъде, когато ми скимне. Все още си имам отговорности. Задължения. Някои хора зависят от мен.

При тези думи той изви въпросително вежда.

— Не ми казвай, че си срещнала друг.

— Друг мъж ли? — Тя се изсмя. Никога не бе имало друг, освен Вон. Дори докато беше с Кент, част от нея бе останала недокосната. — Не и в този смисъл. Свободна съм като птичка.

— Значи и двамата сме така.

— Ти нямаш ли момиче във всяко пристанище? — пошегува се тя.

— Не, само едно. — Наведе се и я целуна по челото. — В града, където слънцето никога не залязва.

— Да се престорим, че това е един дълъг ден — предложи тя с тъжна въздишка и погледна през прозореца към слънцето, обгърнато от мараня. — Така няма да се наложи да си тръгваме.

— Или просто ще я караме по слух. Мога да прекарвам повече време с теб в Ню Йорк, ако ме придружаваш, докато снимам, винаги когато има как. Какво ще кажеш?

— Става. — Тя отпусна ръка на гърдите му и както бе с отворени очи, се остави на съня за бъдеще, по-различно от онова, което винаги си беше представяла. Спомни си какво каза Лайла — че всички връзки са различни, и разбра, че спокойствието и еднообразието, които бе търсила, са били желанието на една домакиня, в каквато си представяше, че ще се превърне.

— Къде ще отидем? — прошепна Вон.

Тя си представи двамата на самотен тропически остров с тюркоазено море. В момента обаче имаше по-добро предложение.

Отпусна глава назад, за да го целуне и да не остави съмнение в него.

— В леглото — отвърна.