Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Domestic Affairs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Айлин Гоудж

Заглавие: Махалото на съдбата

Преводач: Цветана Генчева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-119-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7661

История

  1. — Добавяне

19.

Докато Абигейл обмисляше кога да позвъни на Вон, той бе в кабинета на лекаря, приел възможността, че може и да не живее още една година.

Беше се стегнал, готов да чуе лошата новина, когато доктор Гросман затвори досието на бюрото. Обикновено сестрата съобщаваше резултатите по телефона, но този път лекарят го помоли да дойде. Вон наблюдаваше изражението му със същото внимание, с което допреди малко докторът проучваше досието му. Нисък, закръглен, с гъсти рижави къдрици, на места прошарени, със слабост към мокасини и смачкани сака от туид, докторът напомняше на застаряващ комедиант в ролята на лекар, с тази разлика, че у хематолога онколог с ум, остър като хирургически инструмент, нямаше нищо смешно. Безизразното му лице не даваше надежда. Сигурно обмисляше как да му съобщи, че го чака смъртна присъда.

Най-сетне лицето на лекаря се отпусна в усмивка и на Вон му се стори, че в последната минута го свалят от електрическия стол.

— И така, Вон, с удоволствие мога да ти съобщя, че всичко ми се струва нормално — заяви той и забарабани с пръст, изцапан с мастило, по папката. — Изследванията ти са добри. Белите са тринайсет цяло и три — в границите на нормалното. Този път скенерът не показа нищо. Затова те помолих да дойдеш, за да ти съобщя новината лично. Мога спокойно да кажа, че от рака ти няма и следа. — Усмивката му стана по-широка. Вон го виждаше широко усмихнат за пръв път през тези месеци.

Вон изпусна дълго сдържания дъх. Стори му се, че стаята се люшна пред погледа му, също като лодка сред вълните.

— Леле. Че това… — Поклати глава, тъй като не успя да намери думи, с които да изрази чувствата си.

— Трябва да продължим да те наблюдаваме, разбира се — продължи доктор Гросман. — Искам да дойдеш след три месеца и на всеки три месеца поне през следващите две години. Засега обаче всичко е наред. Честито, Вон. — Той стана и подаде ръка на пациента. — Сега какво? Сигурно нямаш търпение да се върнеш на работа.

— Нямате представа. — Вон живееше от ден за ден и се опитваше да не гради планове за бъдещето, но сега осъзна, че няма търпение отново да стъпи на бойното поле.

— Значи в най-скоро време ще отпрашиш към някое далечно кътче на земята.

— Колкото по-далече, толкова по-добре. Стига да не стъпвам в лекарски кабинет. Поне три месеца — сети се да добави той. — Не ми се сърдете, докторе.

— Не се сърдя — усмихна се лекарят. — Само да не е по-дълго. — Погледна календара на бюрото си и преброи месеците след април. — Значи ще те чакам в края на юли.

— Задължително. В противен случай трябва да разчитам на разни шамани, а можете да ми вярвате, че макар да имам слабост към новите преживявания, с тях нямам желание да се разправям — пошегува се Вон. Прокара ръка през косата си, доволен, малко изненадан, както обикновено, колко дълга и гъста е станала. Беше се върнала заедно с новия му живот.

Тръгна щастливо усмихнат по Източна шейсет и осма на път към метрото. Не бе изпитвал подобна радост от много отдавна. Видя как животът му се е ширнал напред също като безкрайна магистрала. Замисли се за местата, към които щеше да пътува, за предстоящите приключения. Замисли се за…

Абигейл.

Едва сега осъзна какво би означавало това за тях. Седмици откраднати тук и там между поръчките му. Телефонни обаждания, имейли, които в никакъв случай не можеха да заместят истинската връзка. Каква друга възможност имаше? Нямаше намерение да се пенсионира, не можеше да я моли да пътува с него. Дори да искаше, тя трябваше да мисли за дъщеря си и за бизнеса. Пък и когато работеше, той винаги пътуваше сам с екипа си.

Припомни си думите на майка си: „Крайно време е да се установиш и да създадеш семейство“. Беше ги повтаряла толкова често, че се бяха превърнали в шега. Тя като че ли имаше някаква представа какво е семейство, след като представата й бе размита от огромното количество вино, което изпиваше. Не бе имал никакво желание да й обяснява причините, поради които бе останал сам, затова все се оправдаваше, че още не е открил подходящата жена.

Сега обаче я бе намерил. Не, това не бе точно — част от сърцето му открай време принадлежеше на Абигейл. Същото това сърце в най-скоро време щеше да изстине.

Преди два дни му звънна Дон Демпси, продуцент в „Дискавъри“, с когото бяха работили заедно в миналото. Дон събирал екип — Дени Енгстром, Биф Хардър, Джъд Търнбул и добродушния гигант Олаф Лундгрен, известен още като Шведа — за новосъздаден резерват в Габон в Африка. Снимките започваха след две седмици. Дон се интересуваше дали Вон ще се присъедини. Вон прояви интерес, но за всеки случай си остави отворена вратичка. Сега, след като лекарят му даде картбланш, му оставаше единствено да си направи резервация за самолет.

Оставаше единствено въпросът какво ще стане с тях с Абигейл. Двамата не бяха продумвали за бъдещето. Дори не бе сигурен какво иска тя. В момента животът й бе прекалено сложен, защо да си навлича нова неприятност, този път с (доскоро) болното си от рак бивше гадже, което не го свърташе на едно място и й предлагаше срещи от време не време, между поръчките? А, да, освен това нямаше и дом. Въпреки това се надяваше, че може би…

Тази надежда бе напълно неестествено за него чувство, освен това го смути, след като през целия си съзнателен живот се бе старал да не се обвързва. Никога преди не си бе задавал въпроси за приоритетите си. Работата винаги бе на първо място, както и на второ, и на трето. Дори Абигейл да го приемеше, какво да прави с нея?

Не му бе никак приятно, че ще остави сестра си да се оправя сама. Лайла обаче щеше да успее. Справяше се много по-добре, отколкото той очакваше. Нийл бе добро момче, за кратко изгубило правилната посока, но сега изглежда всичко бе наред.

Ами Джилиан? Тя знаеше, че е въпрос на време той или да продължи напред и да замине, или да гушне букета. Опасяваше се, че разговорът, който му предстоеше с нея, щеше да е много тежък. Тя бе свикнала да се навърта около нея. Може и да не бяха заедно в смисъла, в който на нея й се искаше, но спяха под един покрив, хранеха се заедно почти всеки ден, а когато пералнята спреше, дрехите му бяха усукани с нейните.

Когато се прибра, завари Джилиан в ателието, където напасваше парче метал в огромна стоманена скулптура, предназначена за офис сграда в Сохо. Когато бившата му приятелка не присъстваше на инсталирането на свое произведение, тя прекарваше по-голямата част от времето си тук. Работното й място с циментов под бе отделено от хола със стабилна тухлена стена. Тук се чувстваше най-добре, както той на летищата и в пустошта. Докато я наблюдаваше как заварява с пропанова горелка, а около нея струи фонтан искри — беше облечена в гащеризон, нахлупила каска с визьор — той усети силна обич и си каза, че тя бе пожертвала много за него.

Щом го забеляза, Джилиан изключи горелката, вдигна пластмасовия визьор и му се усмихна.

— Здрасти. Не очаквах да се върнеш толкова рано. Как мина?

Той сви рамене.

— Нали ги знаеш лекарите — разправят ту едно, ту друго.

Тя впи поглед в лицето му.

— И? Какво каза този път? — От тихия й глас разбра, че цяла сутрин е била на тръни, в нервно очакване на резултата.

— Пред теб — заяви — е човек, напълно чист от ракови образувания. — Тя изписка и се хвърли към него, подскочи в ръцете му и го обгърна с крака. Беше толкова дребна, че тежестта й го изненада. Джилиан не приемаше живота небрежно. Нямаше и да го пусне да си замине без битка. Пусна я отново на земята. — Съвсем навреме. Дон Демпси от „Дискавъри“ се обади онзи ден. Предложи ми работа и попита дали ще приема — обясняваше небрежно Вон в опит да омаловажи думите си.

— Какво му каза?

— Все още нищо. Казвам първо на теб.

Джилиан изпъна гръб, напрегната, почти разтреперана, също като антена, прехванала сигнал за помощ. Когато осъзна какво означават думите му, тя поклати глава, отначало бавно, след това по-нервно.

— Не. Не си готов. Прекалено рано е!

— Лекарят каза, че мога да се върна на работа.

— Той не те познава като мен. Няма представа какъв живот водиш. Ами ако състоянието ти се влоши? Как ще намериш компетентна медицинска помощ в някое затънтено място?

— Няма да съм на чак толкова забутано място — изтъкна той. — Няма да съм на повече от два дни път с джип от най-близкия град. Освен това винаги мога да се кача на самолет за вкъщи. Ще се справя.

Тя отпусна примирено рамене.

— И къде отиваш този път? — попита уморено.

— В Габон.

— Извинявай. Не бях добра по география. Нямам никаква представа на коя майна се намира Габон — намръщи се тя.

— Едва ли ще ти се прииска да отидеш там — увери я той. — За онази част на света мястото е цивилизовано, така че ако имам проблем, мога да се върна бързо.

— Много успокоително — подхвърли саркастично тя.

— Не се цупи. Мислех си, че вече ти е омръзнало от мен — опита той да поразведри настроението. — Само си помисли, че като си замина, ще можеш да се разполагаш в апартамента. Вече няма да има кой да оставя мокрите кърпи в банята. Няма да се налага да ми напомняш да свалям седалката на тоалетната чиния.

Между събраните й вежди се появи бръчка и в очите й заблестяха сълзи.

— Не ми говори като на дете — изръмжа тя. — Много добре знаеш защо не искам да заминаваш.

Той въздъхна.

— Джил…

— Знам какво си мислиш — продължи тя. — Мислиш, че след като не спим заедно, можеш просто да си тръгнеш без повече да се обърнеш назад. Само че не става така, непрокопсанико. Човек е длъжен да се обръща назад. Само защото на теб ти е по-удобно да продължаваш напред, не значи, че е правилно.

— Не мога да остана. Знаеш го много добре. Не мисли, че не съм ти благодарен за всичко, което направи. Джил, и двамата знаехме, че този ден ще настъпи.

— Не съм помислила нито за миг, че ракът ще те отнеме от мен. Не това искам.

— А какво искаш? — попита той и в гласа му се прокрадна нотка на отчаяние.

— Няма да е зле да ми предложиш нещо различно от едно потупване по гърба. — Тя го погледна със странно изражение, сякаш търсеше нещо. Едва ли откри онова, което търсеше, защото вдигна ръце и извика: — Върви, просто върви. Събирай си тъпия багаж. Радвам се, че заминаваш. Да знаеш, Вон, че понякога си голям гадняр. Голям.

— Не съм казал, че си заминавам още сега. — Вон понечи да отпусне ръка на рамото й, но тя се отдръпна рязко, сякаш искра от горелката я бе опарила.

— Добре, тогава те моля да си тръгнеш. Поне това направи. Не виждам защо да оставаш тук, да си доставяш удоволствие, като ме измъчваш. — Тя извади смачкана салфетка от предния джоб на гащеризона и си издуха носа. — Можеш да останеш у Аби. Защо не? И без това вече спиш с нея.

Вон зяпна изненадан. Как бе разбрала? Той бе толкова дискретен.

Тя се намръщи, когато забеляза удивлението му.

— Мъже. Всички до един сте еднакви. Не, не съм намерила чужди дамски бикини под леглото, ако това си мислиш. Само че имам очи, също и инстинкти. Чукаш я, нали? — Това не бе въпрос.

Вон изпъна гръб. Не дължеше на Джилиан обяснение. Винаги бе открит с нея, дори по времето, когато бяха гаджета, никога не даваше обещания, които нямаше да спази.

— Няма значение — отвърна хладно той.

— Важното е — бодна го тя с пръст в гърдите, — че обичаш нея, не мен. — След като най-сетне изрече думите, премълчавани месеци наред, също като невидима река, която нито един от двамата не смееше да прекоси, дребничкото й личице се сгърчи. — Разбирам. Не съм глупава. Знаех, че не ме обичаш, но си мислех… — И изхлипа жално.

Вон я прегърна и притисна до себе си. Чувстваше се като мерзавец. Каквото и да кажеше, бе ясно, че се бе възползвал от нея, докато имаше нужда, а сега, след като повече не му трябваше, я разкарваше. Тя имаше пълно право да му се сърди. Не бе първата, която реагираше по този начин. По същия начин се бе отнесъл с твърде много други жени.

Защо с Аби беше различно?

— Съжалявам, Джил — прошепна той в косата й, която миришеше едва доловимо на разтопен метал и плодов шампоан. — Иска ми се да се получи както мечтаеш. Вече съм ти казвал. Дължа ти живота си. Ако не беше ти, сигурно досега щях да съм мъртъв.

— Ако се беше гътнал, поне щях да те оплаквам. — Тя вдигна глава и му се усмихна. Очите й бяха мокри, гъстите черни мигли — слепени също като малки туфички. — Погребението ти щеше да е невероятно. Щях да си облека черна рокля и да си сложа воал като Джаки Кенеди, и всички щяха да си мислят, че съм голямата ти любов. Щях да изиграя тази роля съвършено.

— Изглеждаш добре в черно — усмихна се той.

— „Добре“ е за добрите католички. За мен е супер.

— Така си е.

В този момент телефонът звънна. Нито един от двамата не се пресегна, за да отговори. След три позвънявания се включи телефонният секретар в другата стая и се разнесе гласът на Абигейл. Сърцето му затрепка и той усети, че е разкъсван между желанието да изтича и да се обади, преди тя да затвори, и нежелание да поръси със сол раните на Джилиан.

Тя взе решение вместо него. Отдръпна се и се намръщи.

— Върви се обади. Двамата се заслужавате един друг.

 

 

— Трябва да те видя.

Гласът на Абигейл му се стори като хладна сладка вода, която се стече по жадното му гърло след разправията с Джилиан, и Вон усети как част от напрежението го напуска.

— Кажи кога — отвърна той.

— Утре следобед.

— Става. Какво ще кажеш за италианския ресторант, където се видяхме последния път?

Тя се поколеба, преди да отговори.

— Мислех си за някое по-усамотено място.

— Можем да се видим в моя хотел — предложи той.

— Да не би да се изнасяш? — изненада се тя.

Той сниши глас и погледна към ателието на Джилиан, за да се увери, че вратата е затворена.

— Ако трябва да сме точни, бях изхвърлен.

— Ясно. — Не бе нужно да пита защо. Причината бе очевидна. — Съжалявам, Вон.

— И аз — каза той, замислен за Джилиан. Чувстваше се като мръсник.

— Не е много уместно да се виждаме в хотела ти — реши тя. — Ако отидем там, веднага ще се озовем в леглото, а има нещо, което искам да обсъдим.

Той се запита за какво ли става въпрос. Абигейл говореше сериозно.

— Добре. Кажи къде искаш.

Разбраха се да се видят в музея „Ногучи“. Бил далече, обясни тя, но едно от местата, където е малко вероятно да я познаят, така че там можели да поговорят на спокойствие. Музеят, бившето ателие на Ногучи, се намираше в позапусната индустриална част на Лонг Айлънд и там не гъмжеше от туристи.

На следващия ден Вон пристигна рано, доста преди уречения час, за да разгледа, преди Абигейл да се появи. Кой знае защо досега не бе посещавал този музей. Докато минаваше от една зала в друга и разглеждаше елегантните скулптури на Ногучи, бе облъхнат от спокойствие, сякаш се намираше в дзен оазис. Притеснението, завладяло го след вчерашния разговор с Абигейл, започна да се стопява.

След като разгледа експонатите, той излезе в задния двор, където забеляза слаба жена с черни очила и шал на главата, седнала на пейка под японски клен, загледана в гранитна скулптура, която му заприлича на преплетени ръце. Позна я едва след няколко секунди и сърцето му затрепка.

Абигейл стана и тръгна към него. Това не бе гордата, самоуверена Аби, която познаваше, тази Аби пристъпваше предпазливо, сякаш носеше препълнена чаша, която всеки момент можеше да се разлее. Ако попитаха някой случаен човек кой от двамата е болен, със сигурност щеше да посочи нея.

— Отдавна ли чакаш? — поинтересува се той.

Тя му се усмихна.

— Не. Дойдох преди няколко минути. — Свали си очилата и ги прибра в чантата. Очите й изглеждаха подпухнали, сякаш не беше спала. Очевидно нещо я измъчваше и той се запита дали е свързано с него.

Тръгнаха по посипаната с чакъл алея, обточена с дървета и скулптури, която обикаляше целия двор. Единствените звуци, освен далечния грохот на трафика бяха шумоленето на листата и приятното ромолене на фонтана.

— За какво искаш да говорим? — попита я, докато вървяха хванати за ръце.

— След малко. Първо ми кажи какво стана при лекаря.

— Мина добре. Дори повече от добре. Доктор Гросман ми съобщи официално, че съм в ремисия. Ако извадя късмет, няма да го виждам цели три месеца.

— Вон, та това е чудесно! — Тревогата й изчезна в миг и тя се усмихна щастливо. — Нямаш представа колко съм щастлива. Господи, какво облекчение! — Очите й блестяха, тя спря и го погали по бузата — със същия нежен допир, почти изпълнен със страхопочитание, и той бе докосвал статуите преди малко, когато един от охраната бе с гръб към него.

Следващият й въпрос сигурно щеше да бъде: „Ами сега?“ Нямаше никакво желание да водят подобен разговор тъкмо сега. Искаше да разбере какво я измъчва.

— Ами ти? Как мина вчера? — попита той.

Абигейл въздъхна.

— Много по-трудно, отколкото очаквах. По време на сеанса научих нещо… — Тя замълча за кратко, след това продължи с усилие. — Изглежда… дъщеря ми е била сексуално малтретирана от един от учителите си. — Въпреки че времето бе меко и слънчево, тя се разтрепери, сякаш температурата бе паднала рязко. Той разбра едва сега защо има толкова изтерзан вид и сърцето му се сви.

— Съжалявам, Аби. Господи! — Беше посещавал страни, в които бе законно мъже като учителя на Фиби да правят секс с момичета и момчета по на единайсет и дванайсет години. Беше ставал свидетел как по-възрастни мъже обикалят нощем страничните улички и алеи, за да си намерят нещо по-младо, и всеки път му ставаше гадно от подобна несправедливост.

— Двамата с Кент вече говорихме с областния прокурор — продължи тя. — Щом Фиби му предаде писмена клетвена декларация, той ще повдигне обвинение.

Вон поклати възмутено глава.

— Извратен нещастник.

Тя погледна настрани, стиснала устни.

— Можеш да ми вярваш, че знам повече от достатъчно за извратените нещастници, които точат лиги по млади момичета. Трябваше да разбера какво става.

— Откъде можеш да знаеш? На повечето хора не им минават подобни мисли.

— Аз не съм повечето хора.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

Абигейл си пое дълбоко дъх, сякаш за да събере сили, и отново го погледна.

— И аз бях сексуално малтретирана на нейната възраст.

Вон беше шокиран.

— Господи!

— Чичо ми — уточни тя. — Бях едва на шестнайсет. Единственият мъж, когото бях докосвала дотогава, беше ти. А ние никога… — Тя замълча и очите й се напълниха със сълзи.

— О, Аби. Горкичката ми Аби. — Вон я прегърна.

— Когато ти казах, че писмата ти са били спасението ми, говорех сериозно — прошепна дрезгаво тя.

Той я погледна в очите.

— Ако знаех, щях да преобърна света, да направя каквото е необходимо, за да те измъкна оттам. Вярваш ми, нали?

Тя кимна и се усмихна.

— Точно това си фантазирах през всичкото време. Моят рицар в бляскави доспехи идваше да ме спаси.

— Щях да направя много повече. Щях да го пречукам. Защо не си ми казала?

— Срамувах се. Мислех, че вината е моя, не знам защо. Дори не казах на Кент. Той разбра вчера, докато бяхме в психиатрията.

— Сигурно е бил безкрайно изненадан.

— По-скоро шокиран. И много ядосан. Така и не разбра защо съм скрила от него.

— А ти защо си крила? — полюбопитства Вон.

Тя сви рамене.

— Умеех да пазя тайна. Сега бих казала, че съм се справила ненужно добре.

Неочаквано Вон си обясни много неща. Ето защо мълчанието на Лайла бе наранило Аби повече, отколкото предполагаше. Сигурно се е чувствала напълно изоставена! Не е можела да мръдне от онази къща, майка й е била на смъртно легло, а чичото…

Вон не можеше да мисли за това. Ако продължеше, щеше да изпита неудържимо желание да удари нещо с юмрук.

Разбра защо Аби е трябвало да преглътне много, за да прости на сестра му, и усети, че любовта му избуява с нови сили.

— Това ли искаше да ми кажеш? — попита той.

— Това е едно от нещата. — Погледна го напрегнато и му се стори по-уязвима, отколкото бе свикнал да я вижда. — Преживяното вчера ме накара да осъзная нещо. Трябва да разбера какво става с нас, Вон. Не мисли — побърза да го увери тя, — че се опитвам да те вържа по някакъв начин. Не е това. В момента не съм в състояние да мисля дори за следващата Нова година, камо ли за нещо друго дългосрочно. Просто трябва да знам дали това… дали ние… — го правим заради едно време, или има и още нещо.

Той я прегърна и я целуна бавно, страстно, с надеждата да успокои страховете й.

— Това достатъчен отговор ли е на въпроса ти? — пошепна, когато се отдръпна.

— Не, но си се насочил в правилната посока. — Лицето й се озари за миг, след това отново помръкна. — Сериозно, Вон, как виждаш нещата между нас? Вече не сме деца. Животът и на двама ни е прекалено сложен, за да бъдем безотговорни.

Тя свали шала, слънцето се промъкна през клоните на дървото гинко, под което бяха застанали, и подчерта естествения червен нюанс на косата й. Лицето й бе съвсем бледо. На Вон му се искаше да й каже всичко, което тя би желала да чуе, но знаеше, че само ще повтори момичешките й фантазии как двамата се отправят към залеза. Нямаше да е честно да я подвежда и да я кара да си мисли, че на двамата им предстои съвместен живот, след като щяха рядко да се виждат и да се чуват по телефона, така че той се стегна и призна.

— Обичам те, Аби, но се страхувам, че в момента мога да ти предложа единствено това. И не съм сигурен къде ще бъда на Нова година.

— Заминаваш ли? — ахна тя.

Той кимна.

— Имам поръчка за филм от „Дискавъри“. Ще отсъствам два месеца, може би по-дълго.

— А след това ще има нова поръчка. А след нея друга. — Тя се усмихна уморено и той усети как сърцето му се свива. За разлика от Джилиан тя запази самообладание. Пое си дълбоко дъх, сякаш да събере кураж, и заяви с потрепващ глас: — Значи трябва да се сбогуваме.

— Не е нужно да се сбогуваме. — Вон се надяваше да има друго разрешение за живота, на който можеха да се радват един ден, след като се пенсионират (макар да не можеше да си представи, че един от двамата ще се пенсионира). — Заминавам чак в края на следващата седмица. Защо не останеш в града през уикенда? Ще бъде жалко да не използвам пълноценно стаята си в хотела. — Дяволитата му усмивка не постигна желания резултат.

Тя поклати глава.

— Не мога. Обещах на Кент да прегледаме финансовите документи. Сигурно ще отнеме целия уикенд. — Той усети, че това е просто извинение. Дали не искаше сбогуването да е дълго, или имаше нещо друго? Когато чу отговора, остана потресен. — Та като говорим за него, съпругът ми много галантно предложи да се върне у дома — заяви тя.

Вон имаше чувството, че някой го е изритал в корема.

— Ти какво му каза?

— Не съм признала, че съм влюбена в друг, в това поне можеш да си сигурен.

Вон усети как част от напрежението се оттича.

— Значи си му отказала.

Тя кимна и реши да не го измъчва повече.

— Той го предложи заради Фиби. Обясних му, че няма смисъл да сме заедно, след като едва ли ще бъдем щастливи.

— Мъдър избор.

Тя отново стана сериозна.

— Това не променя факта, че мъжът, когото обичам, ме напуска. — Той чу как гласът й потрепери и разбра, че едва се сдържа да не заплаче, но поне не го обвиняваше, както направи Джилиан.

— Не те напускам. Просто заминавам. За известно време. Има разлика.

Прегърна я, притисна я до себе си и я целуна отново, този път невъздържано, както целуваш жената, която обичаш, и не знаеш кога ще я видиш отново. Дори да бяха на оживена улица в града, където хората ги заобикаляха, той нямаше да обърне внимание, също както сега, докато бяха прегърнати, слели и устни, и сърца.

Когато най-сетне се отдръпна, прошепна:

— Обичам те, Аби. Винаги съм те обичал. — Стана му хубаво, когато го каза, сякаш най-сетне бе протегнал ръце и крака и си бе поел свежа глътка въздух, след като седмици е бил затворен. — Не е нужно всичко да свършва.

— За мен приключва — заяви със съжаление тя. — Не съм като теб, Вон. Не мога да живея без корени. Не ме разбирай погрешно. Обичам те какъвто си, но ти си всичко онова, което аз не съм.

— Това не означава, че трябва да си обърнем гръб.

— Не, но означава, че накрая ще бъдем нещастни. Признай го още отсега и нека да си спестим мъката.

— Аби… — Той протегна ръка към нея, но тя вече се бе отдръпнала.

— Трябва да се връщам на работа — отвърна сухо. — Фирмата ме чака.

В този момент Вон можеше да каже много неща. „Дори да обиколя целия свят, пак не мога да те оставя. Знам го, защото съм пробвал. Тогава може и да не разбирах, но през изминалите години, макар да имаше други жени, ти бе единствената за мен“. Вместо това обеща:

— Ще ти пиша. Ти ще ми пишеш ли?

Очевидно и Абигейл искаше да каже нещо за бъдещето им, но накрая просто сви рамене.

— Разбира се, че ще ти пиша. В това сме най-добри.

След това си тръгна с бърза крачка по същия път, по който бе дошла, сякаш се опитваше да избяга от невидим нападател. Остави Вон сред красотата и спокойствието на градината, която сякаш го притисна присмехулно. В едно бе права — бяха пълни противоположности — но грешеше, че могат да се разделят просто така. В това отношение спомените бяха като еволюцията, помисли си той, процес на естествен подбор, при който се запазваше единствено необходимото, а останалото се изхвърляше. Това бе заложено у Абигейл. Не ставаше въпрос за личен избор. Просто си беше така. Както земята се въртеше около слънцето, така мислите му кръжаха около Абигейл.

Изчака, за да е сигурен, че тя си е тръгнала, въздъхна и влезе вътре.