Айлин Гоудж
Махалото на съдбата (12)

11.

Докато Вон пътуваше на север по „Хенри Хъдсън“ в колата, която двамата с Джилиан бяха взели под наем, той си припомни изминалите Коледи. Беше прекарвал празника на Мадагаскар, когато заедно с други от снимачния екип пи почти през цялата нощ, докато маймуните ревачи им изнасяха серенада. А пък друга Коледа прекара на лодка за лов на раци в Берингово море вързан за утлегара, замръзнал до кости, грозеше го опасността да изгуби живота си, или поне крак или ръка, всеки път, когато лодката се килнеше на една страна. Затова пък Коледа в Танзания беше весела и забавна, тъй като хотелският персонал се постара и вместо традиционния панаир Сукума организираха „традиционна“ американска гощавка — печена пуйка, жилава като подметка, гъсто желиран боровинков сос и преврели зеленчуци с неясен произход.

Неповторими спомени, ала за негово огромно съжаление нито един от тях не навяваше уют. Истина бе, че през изминалите години нито веднъж не почувства носталгия по дома. Може би тъкмо той бе виновен, за да му се струва, че съвършената семейна близост е просто непостижим идеал. За скъпите спомени от детството можеше да благодари единствено на майката на Абигейл. Родителите му бяха прекалено незаинтересувани (обикновено майка му бе прекалено пияна) и само кимваха разсеяно по празниците. Затова пък Розали украсяваше елхата, закачваше разноцветни светлини навън. Всяка година настояваше елхата да е истинска, а не от изкуствените, за които майка му твърдеше, че били „по-практични“. Ако подаръците, които Дядо Коледа донасяше, бяха тъкмо каквото двамата с Лайла искаха, трябваше да благодарят на Роузи.

Коледната вечеря у тях бе истинска кралска гощавка, която се подготвяше дни преди празника. На близост в семейството им не можеше да се разчита, защото всяка проява на топлота се дължеше на икономката им, ала един път бе съвсем истинска. Спомни си как лицата на техните и сестра му грееха, Роузи бе сготвила страхотна пуйка и я бе сервирала на масата. Тогава изпита огромно задоволство. Чувството не издържа дълго. И то като празника изчезна. На следващата сутрин майка му отново се затвори в стаята си с поредното „главоболие“, а баща му се завря в кантората си също като човек, който няма търпение да напусне горяща сграда. Ето че сега Вон отиваше при сестра си, за да отпразнуват първата си Коледа заедно от петнайсет години.

Може и да бе последната.

Не бе нужно Лайла да разбира, че най-новите му изследвания не бяха никак обнадеждаващи — белите му кръвни клетки не реагираха според очакванията на лекаря. Само щеше да се притесни. И без това си имаше предостатъчно грижи.

Не че нямаше и нещо друго притеснително. Първо, Абигейл щеше да е на една крачка в голямата къща. Освен напрежението между двете им с Лайла, той знаеше, че ще бъде трудно, тъй като тя бе колкото близо, толкова и далече, пък и за него олицетворяваше „другия“ му живот. Щеше да му е приятно да се отбие и да пожелае весела и щастлива Коледа на стара приятелка, но бе наясно, че ще се натрапи. Не само това, ами семейният уют, който щеше да го посрещне, можеше единствено да го потисне. Напоследък си бе дал ясна сметка за чувствата си към Абигейл. Отначало възкресиха спомените за миналото, после той започна да й разказва за опасните моменти от пътешествията си.

— Защо се умълча. Добре ли си?

Вон отблъсна вихъра от мисли и погледна Джилиан. Бе толкова дребничка, та човек би казал, че шофира дете — решително момиченце с бяло руса коса, щръкнала във всички посоки и с розови крайчета, и големи зелени очи на сладкото личице, затова пък погледът й бе като лазер.

— Добре съм — успокои я той. Джилиан бе натрапчива — притежаваше кинетична енергия, която, ако не бе вложена в творчеството й, поглъщаше всичко по пътя си, а Вон вече трудно издържаше.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Успокой се. — Да, наистина беше уморен и му беше ужасно лошо, но напоследък бе все така. Нямаше нужда да повлича надолу и други.

— Ще си отдъхна, когато излязат резултатите от компютърната томография — рече тя. След още няколко седмици химиотерапията приключваше и тогава щяха да разберат дали са постигнали желания ефект. Искаше му се да притежава оптимизма на Джилиан. — Какво мисли доктор Гросман за температурата?

— Не съм му казал. Той замина за празниците, затова реших да изчакам до следващия преглед. А и не е кой знае какво. — Сигурно внезапното повишаване на температурата бе част от терапията заедно с останалите странни странични ефекти като повръщането, при което имаше чувството, че ще си изхвърли червата, а пък косата му окапваше на цели кичури.

Джилиан го стрелна с поглед.

— Вон, това не е повод за шегички. Болен си от рак. Подлагат те на какво ли не, а аз все се питам дали лекарите знаят какво правят. Не можеш да рискуваш. — Тя се намръщи и малките й ръце стиснаха здраво волана.

— Сигурен съм, че доктор Гросман знае какво прави.

Тя изсумтя презрително.

— Добре. Ако беше болен негов роднина или приятел, едва ли щеше да хукне на ски в Аспен.

— Случаят не е спешен. Да не преувеличаваме, а? — Вон едва сдържаше нетърпението си, но знаеше, че не може да й се сърди, тъй като го бе приютила, да не говорим, че се грижеше за него в дните, когато му бе прекалено лошо, за да стане от леглото. И не само това. Единственият път, когато Лайла не успя да дойде в сряда, Джилиан не се поколеба да зареже всичко друго, за да го придружи до болницата, макар да знаеше, че трябва да виси два часа пред лабораторията, да се чуди как да си уплътни времето, докато той бе на химиотерапия. Дори на моменти да прекаляваше, той си даваше сметка, че до голяма степен загрижеността й е оправдана. — Обещавам да позвъня на доктор Гросман веднага щом се върне — преди да стане още по-зле. — По лицето й се изписа страх и той усети как го залива вълна от нежност. — Виж, Джил, знам, че ако не беше ти, досега да съм мъртъв. Щях да лежа някъде в пустинята, а лешоядите щяха да кълват костите ми. Хайде, горе главата. Коледа е.

Тя се засмя.

— Никъде няма да ходиш. Прекалено голям инат си, за да умреш.

— Аз — инат! Ти ли го казваш?

Джилиан беше най-упоритият човек, когото познаваше, и се бе лепнала за него също като мида за скала. Не че той имаше право да недоволства. Беше го прибрала в труден момент, не бе задавала никакви въпроси и не питаше колко ще остане. Не само това, ами бе истинска Флорънс Найтингейл. Четеше му, когато му бе прекалено зле и не можеше да вдигне поглед. Даваше му кубчета лед, когато бе дехидратиран след повръщането и не можеше да помръдне, купуваше му пилешка супа от „Айзънберг“ и оризови вкуснотии от пекарна „Сити“, за да стимулира апетита му. Знаеше, че затова изостава с работата си, макар този факт да не я притесняваше особено. Тя дори… всъщност, забавляваше се.

Мисълта се уви като змия около сърцето му, в което пазеше най-скъпи чувства към бившата си приятелка. Змията изсъска: „Не мислиш ли, че за нея тази работа е много удобна. Ти си вързан като теле за майка си“. Та нали животът му на скиталец бе основната причина, заради която се разделиха. На Джилиан й беше писнало да чака завръщането му между поръчките. Беше го обвинила, че използва работата си като извинение да не започне истинска връзка. Ето че съдбата се бе оказала по-силна от любовта на една добра жена. Не се съмняваше, че Джилиан иска не по-малко от него оздравяването му, но нима част от нея не се радваше, че в момента е точно там, където тя искаше.

Тази мисъл не бе нито приятна, нито успокояваща. Прогони я от ума си и насочи вниманието си към картата, която държеше.

— Завий надясно на следващия светофар — нареди той. — Ще излезем на Мейн стрийт. Според тази карта оттам са няколко километра от дома на Абигейл.

— Тя знае ли, че ще й ходиш на гости? — попита Джилиан. Беше намразила Абигейл от мига, в който я видя за пръв път, и не се колебаеше да му го напомня при всеки удобен случай. Не че Абигейл бе казала или направила нещо, поне той не бе забелязал нищо подобно. Затова подозираше, че Джилиан го иска за себе си.

— Може и да съм споменал. Сигурен съм, че е заета със собственото си семейство. — Вон говореше небрежно, но сърцето му ускори ритъма си, когато бе изречено името на Абигейл. Посещенията й придобиваха все по-голямо значение за него, тъй като това бе възможност да види ново лице, човек, който не бе част от новосъздадената му орбита, в която се въртяха Джилиан, сестра му и персоналът в хематологичното отделение, с които вече си говореше на ти.

Джилиан зави по улица със странни магазинчета и кафенета, богато украсени за празника.

— На твое място нямаше да съм чак толкова сигурна — заяви тя и в гласа й се промъкна раздразнение. — Едва ли ще пропусне шанса да ти честити Коледа „поверително и лично“.

— Престани, Джил. Двамата с нея сме просто приятели — вметна небрежно Вон, макар да си даваше сметка, че не е точно така.

Джилиан сигурно бе на същото мнение, тъй като изсумтя презрително.

— Ами! Някой обаче трябва да й го каже. Тя май е на друго мнение.

— Въобразяваш си.

Вон се опитваше да я убеди в обратното, ала знаеше, че в думите й има известна истина. Усещаше, че чувствата на Абигейл не са просто платонични. Не че щеше да излезе нещо от цялата работа. Тя бе омъжена. А пък Вон — дали бе морален или повлиян от баща си, който не спираше с похожденията си, или просто около него винаги бе имало предостатъчно свободни жени — никога не се обвързваше със семейни дами.

Независимо от това не можеше да обърне гръб на старата връзка. Беше без значение, че животът й нямаше абсолютно нищо общо с неговия — и забележителната къща, и автомобилът с шофьор, и марковите дрехи, и скъпите парфюми, чийто аромат се стелеше след нея, когато си тръгваше. Ами публичният образ на Абигейл? Тя бе изящна, неповторима, също като сладкишите, които продаваше. Ако не познаваше истинската Абигейл — онази, която бе скрита от хората, също като натъртено място на иначе съвършен плод, нямаше да поощрява посещенията й. За Джилиан тя беше най-обикновена надута гаднярка, за Лайла — готова за отмъщение мръсница, докато той виждаше жена, която под блясъка на успеха и независимо от раните, които й бяха нанесени, докато стигне дотук, бе добра, искрена и копнееше за нещо повече от живота. Тъкмо това го привличаше към нея по начин, по който нито красотата й, нито парите, нито славата можеха да му повлияят.

Едва когато му разказа за дъщеря си, той откри колко е уязвима. Тревожеше се, защото Абигейл бе затворена и макар тревогите й да бяха примесени с известно раздразнение — понякога дори гняв, когато Фиби бе изчезнала за някакво важно събитие — той усети колко много усилия полага. Искаше й се двете с Фиби да имат същата връзка, каквато е била нейната с майка й.

— Знаеш ли, че бях на същата възраст като Фиби, когато мама почина — подхвърли тя онзи ден, когато му разказваше за последната им кавга, защото малката отказала да си изяде закуската. — Понякога ме боли, като си помисля колко много години можехме да сме заедно. Иска ми се Фиби да разбере, че хората, които обичаш, няма да са винаги до теб.

Погледът й го проряза и той разбра, че тя говори и за него. Беше му минало през ума, че тя влага в тези посещения повече, отколкото той предполагаше — наблюдаваше го как се бори с рака, също както бе наблюдавала Розали, и си даваше сметка, че има вероятност и да не успее. За разлика от Джилиан, тя не се отказваше. Не настояваше да научи подробности около симптомите му или пък резултатите от изследванията, винаги изчакваше той сам да й разкаже. Не го товареше със собствените си страхове, просто го оставяше да постъпва така, както прецени, че е най-добре за него. В дните, когато нямаше сили или настроение да излезе или предпочиташе да си мълчи, тя просто седеше до него, четеше книга или си работеше на лаптопа, докато той спеше. Понякога той се будеше и откриваше, че го наблюдава с намръщено чело, очите издаваха болката й и той знаеше, че преживява отново мъчителния момент, когато бе починала майка й, но тя винаги успяваше да се овладее бързо, усмихваше се и подхвърляше някоя шеговита забележка. Очевидно разбираше, че той се нуждае най-много от почивка.

— Изобщо не си въобразявам — обади се Джилиан. — Може би ти отказваш да признаеш, че съм права.

Най-сетне той изръмжа.

— Няма ли да престанеш? Поне за малко?

Джилиан го погледна притеснено, сякаш усетила, че този път е прекалила.

— Добре. Само заради теб. И защото е Коледа — благоволи да съгласи тя, макар че не се стърпя и добави: — Това не означава, че съм променила мнението си.

На Вон никак не му се искаше да търпи и изблиците й на ревност, освен всичко останало. Интимността между двамата бе угаснала преди години — в противен случай той нямаше да приеме предложението й — но скоро след като се пренесе у тях, разбра, че тя все още има чувства към него. Знаеше, че Джилиан няма да го отблъсне, ако той предложеше да се премести в леглото й, вместо да спи на канапето. Ако тя разбереше, че той проявява към Абигейл същия интерес, който тя към него, щеше да бъде силно наранена.

За да разсее съмненията й, Вон подхвърли на шега:

— Аби може и да промени мнението си, след като ме види без коса.

Бе започнала да капе миналата седмица, отначало по малко, след това на кичури, затова Вон реши, че няма да му стигнат силите да я наблюдава как окапва постепенно, и я обръсна. Все още не бе свикнал да се гледа без коса. Всеки път, когато посегнеше да прокара ръка през кичурите, тъй като чувстваше главата си по-лека при някой порив на хладния вятър, се изненадваше, че е плешив.

Тези думи накараха Джилиан да се усмихне.

— Според мен, така си много секси.

— Последния път, когато ме обръснаха нула номер, бях в четвърти клас — призна той. — Ако щеш вярвай, но тогава никой не ми каза, че съм секси.

— Напомняш ми на Брус Уилис.

— Виж какво стана с него. Жена му го заряза и се омъжи за хлапак на половината от неговите години.

— Според мен беше тъкмо обратното. Брус я заряза — заяви тя остро. Кой кого и защо е зарязал бе доста болезнена тема за Джилиан.

Вон побърза да се прехвърли на друга тема.

— Както и да е, нямам намерение да роня сълзи, защото съм останал без коса. Поне всичко останало ми е на място. А това е добър повод за празнуване.

— Прав си. — Тя отпусна волана и по лицето й се разля усмивка. Когато Джилиан се усмихваше истински, човек сякаш ставаше свидетел на чудо. Лицето й грейваше като супернова. — И затова джиткаме през снега в шейна, теглена от конче… опа, то май било шевролет.

— Ти знаеш ли, че в Холандия си имат митична фигура, Черен Петър? За свети Николай той е помощник като елфите за Дядо Коледа — обясни Вон с надеждата да я разведри. — Холандците излизат по улиците с почернени лица и все още не им минава през ум, че подобно нещо вече е политически некоректно.

— Ти, разбира се, си присъствал на парада — отбеляза сухо тя.

Той се усмихна, когато си спомни Коледа в Амстердам, веднага след поръчка, която го бе отвела до фиордите на Гренландия, където снима екстремни ски спускания за „Дискавъри“. По онова време двамата с Джилиан бяха гаджета и той можеше да се прибере, за да прекара празника с нея, но вместо това егоистично предпочете да го прекара със снимачния екип, да се порадва на непознатия град и да пие греяно вино до насита. Бодна го чувство на вина и той се протегна, за да стисне пръстите на Джилиан.

— Благодаря, Джил — прошепна той.

— За какво? — попита предпазливо тя.

— За всичко. Задето днес тръгна с мен.

Този път усмивката й бе по-предпазлива, сякаш подозираше, че той се опитва да я размекне, преди да й нанесе удар.

— Пак заповядай. Не че смятах да се прибера за Коледа. — Семейството на Джилиан живееше в Дулут, където бе расла, и тя имаше точно толкова общо с тях, колкото убеден гностик с баптистки проповедник. — Освен това харесвам сестра ти.

— И тя те харесва.

— Сигурно й е трудно. Това е първата Коледа без съпруга й — отбеляза на глас Джилиан, след като мълча известно време.

— Сигурно — въздъхна Вон, замислен за покойния си зет. Харесваше Гордън, макар да не бе прекарал с него достатъчно време, за да го опознае добре. Въпреки че изгуби уважението си към него покрай скандала около „Въртекс“, все още съжаляваше как приключи всичко. Беше му мъчно за сестра му и племенника, които изстрадаха най-много.

— Добре, че Нийл е до нея — рече той. — Не знам как щеше да се справи без него.

— В такъв случай да се надяваме, че няма да тръгне по твоя път, защото Лайла никога няма да ти прости — предупреди го Джилиан.

Вон се разсмя.

— Като я знам каква е, сигурно ще ми спести агонията на бавната смърт.

Беше открил, че черният хумор помага. Шегите, които пускаше за рака, откъсваха мислите му от битката, която се водеше в тялото му, и от пораженията, които причиняваше, като непрекъснатото гадене, често водещо до повръщане, странните обриви и най-вече съсипващата умора, от която не успяваше да се отърси.

През повечето време го притискаше страх. Подобен страх не бе изпитвал дори когато бе на метър от зинал крокодил по време на престрелка в блатата на Пантанал в Бразилия — животното очевидно имаше намерение да го схруска за закуска. Този страх го нямаше и в басейна на река Конго, когато лагерът им бе нападнат от бунтовници, които ги поведоха, насочили в гърбовете им оръжия, към щабквартирата някъде в пущинака (добре, че по някаква случайност комендантът бе ходил в Охайо с друг оператор и се оказа билетът им към свободата). Тези близки срещи със смъртта и приливът на адреналин бяха достатъчно основателна причина, за да си каже молитвите. Част от удоволствието да води подобен живот бяха почти всекидневните опасности, защото след като опасността отминеше, той се чувстваше жив.

Сега обаче бе различно. Този път опасността идваше от главорез, стиснал смъртоносно оръжие, нахлузил маска, който го дебнеше отзад. Не виждаше как би могъл да пребори въпросния безшумен, безлик враг само с оптимизъм. „Мисли положително! Можеш да победиш болестта, ако си с положителна нагласа!“ Лозунгите бяха взети назаем от армията оцелели от рак, закичени с розови панделки, от групи зя взаимопомощ, от хепънингите за събиране на средства за ракови изследвания, в чиито кръгове попадна против желанието си.

Дори не бе сигурен доколко вярва в западната медицина. Дали разните високотехнологични играчки и чудотворни лекарства можеха да предложат по-сигурна гаранция от традиционните лечители? Беше ли в по-голяма сигурност от хората на Бали, които рисуваха символи на вратите си, за да прогонят злите духове, или пък от непалците, които разчитаха на аюрведическата медицина?

Пристигнаха у Лайла късно. След като на няколко пъти завиха в неправилната посока — единствените табели по пътя бяха с надписи „Частна собственост“ и „Не влизайте, частна собственост“ — най-сетне стигнаха до охраняваната порта на имението. Оказа се заключено, но той знаеше комбинацията, затова спусна прозореца и я набра. Малко по-късно поеха по грижливо поддържан чакълест път, прорязващ ширнали се пасища, по които топящият се сняг от бурята миналата седмица бе образувал ледени архипелази. Пътят премина в широка извита алея пред къщата, великолепен образец на показността от деветнайсети век, пищно осветена на фона на пурпурното небе с намигащи коледни светлини.

„Значи тук живее Абигейл — в известното имение Роуз Хил“, помисли си той.

Затова пък жилището на Лайла бе много скромно. Когато влезе в малкия, простичко обзаведен апартамент над гаража, той веднага направи сравнение със старото й жилище на Парк авеню. Бе истински палат в сравнение с някои от местата, където бе отсядал — помнеше един хотел в Ботсвана, където се налагаше да заключва вещите си, за да не ги задигнат маймуните — въпреки това нямаше нищо общо със стария дом на сестра му.

— Честита Коледа и на двамата! Добре, че пристигнахте. Вече започвах да се притеснявам, че сте се изгубили. — Лайла пое плика с подаръци, който Вон носеше, след това се обърна и отправи на Джилиан благодарна усмивка. — Ти си истински ангел, след като го докара чак дотук. Движението натоварено ли беше?

— Не много. Освен това се изгубихме само веднъж. — Джилиан огледа стаята и по изражението й той разбра, че е доста неприятно изненадана. Беше ходила в апартамента на Лайла на Парк авеню, така че сигурно си мислеше същото, което си бе помислил и той. — Нещо да помогна? — попита тя.

— Няма какво. Аз вече съм приготвила всичко. — Лайла замахна иронично към кухненския бокс в другия край на стаята. Имаше печка и малък хладилник, два шкафа над мивката и по един тесен плот в двата края, отрупани с тенджери, тигани и купи. — Доста трудно е, но се справяме — увери тя скептично настроената Джилиан. — Единственото ми притеснение беше, че нямах представа дали ще се съберем около масата. На Нийл му хрумна да сложим отгоре парче шперплат. — Тя гордо посочи масата, застлана с пъстра покривка, която приличаше на чаршаф, толкова близо до елхата, че игличките докосваха единия ъгъл. Беше извадила и сгъваеми столове. — Voilà^[1]. Маса за петима.

— Кой е петият гост? — полюбопитства Вон.

— Не го познаваш. Казва се Карим. — Лайла се притесни, докато разместваше тенджерите и повдигаше капаците. Вон се запита дали поруменя, защото бързаше да довърши всичко… или заради въпросния Карим.

— Тук ли се запознахте?

— Да. И той работи тук.

— Ясно — кимна замислено Вон. — Значи двамата прекарвате доста време заедно.

— Не бих казала. Аз се грижа за къщата, а той за градината.

— Ясно, значи изпитваш съжаление към него.

Лайла присви очи.

— Нищо подобно. Той дори не празнува Коледа. Просто се държа мило.

— Мило значи. — Той се замисли над думата, без да откъсва поглед от Лайла.

Тя се врътна към него, подпряла ръце на хълбоците си.

— Ако искаш да кажеш нещо, давай направо.

Той вдигна ръце.

— Какво? Нещо лошо ли казах?

— Разбрах какво намекваш.

Вон се намръщи.

— Добре де, опитвам се да те защитя, но това не е престъпление. Ти си единствената, която остана от семейството ми, сестричке. Просто искам да съм сигурен, че около теб не се върти някой използвач.

— Не е използвач — настоя тя. — Както и да е, след малко ще дойде и ще го прецениш сам. Междувременно, ако не възразяваш, трябва да сервирам вечерята.

Вон пристъпи към нея и я прегърна през раменете.

— Нищо не съм казал. Сигурен съм, че е свестен човек, както казваш, и обещавам да се държа прилично. — След малко Лайла се поотпусна и склони глава на рамото му. Докато стоеше до нея, Вон изпита познатото чувство на близост, което не се дължеше единствено на факта, че са брат и сестра, близнаци, чувство, което му помагаше да се чувства завършен.

— Извинявай, че ти се сопнах. Истината е, че и аз съм се замисляла над същото — призна тя. — На Нийл не му е никак приятно, че двамата с Карим се сприятелихме. Просто той е единственият възрастен на трийсет километра, с когото мога да си кажа нещо повече от „добър ден“ и „здрасти“, с изключение на съпруга на Аби, който е много приятен. — Вон наостри уши, когато тя спомена съпруга на Абигейл. Запита се какво ли представлява Кент. Абигейл почти не говореше за него. — Нийл казва… Няма значение. Наистина няма значение. — Тя се отдръпна, сякаш уплашена, че е казала прекалено много, и се зае с ястията.

Джилиан и Вон се спогледаха.

— А къде е племенникът ми? — попита Вон.

— С Фиби, къде другаде? — въздъхна тихо Лайла.

— Фиби на Аби ли?

Лайла кимна.

— Напоследък не се разделят.

— Аби какво казва? — Вон остана изненадан, че Абигейл не бе споменала нищо. Обикновено му разказваше всичко за дъщеря си.

— Не знам. Двете с нея не си споделяме — отвърна подигравателно Лайла, но Вон забеляза умисленото й изражение, преди да се наведе да отвори фурната, и се запита дали не си припомня времето, когато те двете със старата си приятелка си споделяха всичко.

— Страхотно! Направо върхът! — плесна с ръце Джилиан, без да крие злорадството си. — Сигурно газ пикае.

Лайла огледа пуйката и я бодна с дългата вилица по-грубо от необходимото.

— Единственото, което ме интересува в момента, е да успокоя нещата, за да не използва тя връзката им и да си го изкара на мен по някакъв начин. Не искам Нийл да страда.

Вон знаеше, че Абигейл не е такава. Тя не бе дребнавата диктаторка, каквато я представяше Лайла, не беше и отмъстителна. Просто се бореше с живота както всички тях. Той се възползва от възможността, за да изтъкне:

— Вие с Аби не сте във война.

— Не, но на нея й е също толкова неприятно да ме вижда непрекъснато, колкото и на мен да съм тук. — Лайла затвори фурната и се изправи, а след това се надвеси над тенджерата, която къкреше на котлона.

— Ако се опиташ да поговориш с нея…

Лайла веднага се наежи.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че вината е моя?

Джилиан използва момента, за да се намеси и да прекрати спора още в началото.

— Тази Фиби какво представлява?

Извади маслина от бурканче на плота и я лапна.

— Разбираш, че е свястно момиче, след като я опознаеш — отвърна Лайла. — Всъщност, жал ми е за нея.

— Защо? — попита сериозно Вон. Той знаеше единствено онова, което Абигейл му беше казала.

Лайла се замисли за момент и се намръщи.

— Не знам. Просто ме се струва тъжна. Имам чувството, че нещо я яде отвътре. Каква ирония, след като тя самата не яде. Въпреки че откакто започна да излиза с Нийл, хапва по малко. Преди просто разбиваше порцията в чинията си. Сега хапва по нещичко от онова, което съм сготвила.

— Май не е типът на Нийл — отбеляза Вон. Племенникът му си падаше по атлетични момичета, които обичат живота на открито. Мелани Бек, приятелката му от гимназия „Ривърдейл“, беше капитан на отбора по футбол.

— Нали? Странно, че двамата си допаднаха. Все едно са две изгубени души. — Лайла замълча, пролича й, че е притеснена, но се овладя бързо и си наложи да се усмихне. — Няма смисъл да се тюхкаме. Двамата нито са сгодени, нито нищо. Да не говорим, че са още деца. Колко ли ще продължи тази връзка? Спомням си какво беше, докато аз бях на същата възраст — уж бях луда по някое момче, а след съвсем кратко време дори не можех да си спомня името му.

Сякаш по поръчка Нийл нахлу в стаята.

— Здрасти, мамо. Извинявай, че… — Закова се на място, когато забеляза вуйчо си и се усмихна широко. — Вуйчо Вон! Кога пристигна?

— Преди малко. Честита Коледа, Нийл. — Вон притисна племенника си в мечешка прегръдка, след което се отдръпна. — Чувам разни работи за теб и онова момиче Фиби. Да не би да си станал почитател на Опра? — подхвърли той. Вон обикновено се шегуваше, че човек разбира кога е хлътнал по някое момиче, ако престане да слуша хип-хоп по „Лайт Еф Ем“ и започне да гледа Опра.

На Нийл не му се стори никак забавно. Сви рамене и стана очевидно, че няма никакво намерение да обяснява на вуйчо си какво става.

— Струваш ми се различен — заяви и погледна Вон с присвити очи.

— Искаш да кажеш, че съм без коса. — Вон се разсмя и прокара пръсти по наскоро обръсната си глава. На времето Нийл щеше да се пошегува, но сега се почувства неловко, сякаш ракът на Вон бе забранена тема.

— Добре ли се чувстваш? — попита предпазливо младежът.

Вон бързо го увери, че е добре, макар да не бе напълно искрен.

— В страхотна форма. Обзалагам се, че ще те победя на канадска борба.

— Никакви такива! — скара им се Лайла. — Сядайте. Вечерята е почти готова.

Вон се обърна, за да представи приятелката си на Нийл.

— Помниш ли Джилиан?

Нийл кимна.

— Разбира се. Здрасти.

По изражението му стана ясно, че няма никаква представа коя е Джилиан.

— Веднъж родителите ти ни поканиха на вечеря — напомни му тя. — По онова време беше още дете, така че нищо чудно да не ме помниш.

В първия момент Нийл усети как го обзема паника, сякаш се страхуваше, че разговорът ще се насочи към миналото, а той не бе готов за подобни спомени. Лайла се намеси, за да му помогне.

— Кой иска вино?

Нийл се възползва веднага.

— Ей сега ще го донеса.

И изскочи отново навън.

— Държим го в хладилника на верандата. Тук няма място — обясни спокойно Лайла, сякаш това бе напълно нормално. Вон едва успя да сдържи удивлението си. Нима това бе същата сестра, която на времето се оплакваше, че не може да намери машина за еспресо, която да прави истинско европейско еспресо.

Новият приятел на Лайла, Карим, пристигна тъкмо когато тя се канеше да нареже пуйката. Още щом го видя да влиза — мускулест мъж, среден на ръст, облечен в тъмносиньо сако и кадифени панталони, с тъмни, късо подстригани къдрици и черни интелигентни очи. — Вон бе поразен от самоувереността му. Карим може и да бе чужденец, но се чувстваше като у дома си. Докато се здрависваха, Карим използва момента, за да прецени госта, и изглежда откри в него сродна душа, която му допадна. След малко двамата си говореха като стари приятели.

— Веднъж ходих в Кабул — започна да му разказва Вон, щом разбра, че Карим е афганистанец. — Беше в края на войната с руснаците. Муджахидините едва не ме хвърлиха в затвора. Поради някаква непонятна за мен причина, май се хванаха за дългата ми коса.

— Извадил си късмет, че си неверник, иначе щяха да те арестуват — разсмя се сухо Карим. Беше седнал на сгъваем стол, малко настрани от масата, спокоен, сякаш си бе у дома. — При талибаните, дори ако си без брада, се смята за сериозно престъпление. Доста сблъсъци имахме.

Вон забеляза, че очите на другия мъж стават леденостудени. Карим може и да изглеждаше безобиден, но очевидно нямаше да се поколебае да пререже гърлото на всеки, който застраши живота му или живота на хората, които обича.

Вон поклати възмутено глава.

— Не съм и предполагал, че ще се спася, защото съм неверник, в онази част на света — рече той. — Не че бих предизвикал късмета. Времената се менят.

Карим кимна мрачно.

— Но не отиват към по-добро. Терористите не ги е грижа за истинския дух на Корана. Гледат единствено най-общите интерпретации на ислямските закони и пренебрегват истинското духовно значение. Това не е нещо ново. Преди сто години последователите на движението „Уахаби“ се опитвали да прочистят исляма от онези, чиято вяра не била истинска. Колкото и да ни се иска да обвиним съвременните порядки за състоянието на нещата в Близкия изток — Израел, войната, политическите сили у нас и в чужбина — всичко опира до война, започнала преди векове между фундаменталистите и онези, които търсят истинска мъдрост и разбиране.

— Разбира се, че не всичко е ограничено до Корана — съгласи се Вон и се замисли за страни като Северна Корея и Мианмар. „Да не забравяме добрите стари Съединени американски щати, които взривяват клиники за аборти“. — И други религии са извели фундаментализма си до неподозирани висоти. Веднъж се запознах с един хасид^[2], който ми обясни защо не яде месо. Един от тримата равини, с които извършвали проверки в единствената кашер месарница, от време на време си пийвал и той се страхувал, че въпросният равин ще има прекалено силен махмурлук и няма да успее да си свърши работата както трябва. Да не пропусна да уточня, че на същия този човек не му трепна окото да ми вземе двойно, когато подменяше пукнатия обектив на камерата.

— А пък аз смятам, че съм извадила късмет, щом се измъкнах от религиозните фанатици на юг с непокътнати ум и душа — намеси се Джилиан и отпи от виното.

— Като чедо на Конфедерацията, да знаеш, че съм обиден — възмути се Вон. — Държа да ти кажа, че не всички сме фанатици, които се държим за религията. Да не забравяме, че някои от най-великите мислители са демократи от Юга. Вземи Томас Джеферсън. И Търгуд Маршъл^[3].

— Политика и религия са две от темите, които не бива да се разискват по партита — скара им се шеговито Лайла и се промъкна до масата, понесла горещата тенджера. — А вие незнайно как успяхте да ги вмъкнете в едно изречение.

— Нали затова ме покани, сестричке, за да пооживя атмосферата — засмя се Вон. Почувства се много по-добре, отколкото одеве. Не че се бе оправил — все още му се гадеше — просто сега се чувстваше жив. Да поговори на злободневни теми бе много по-приятно от разговорите за бели кръвни клетки и неутропенична треска^[4], че езикът му е обложен и дали не го грози опасност от анемия.

— Стига приказки — разпореди се Лайла. — Крайно време е да сервирам.

Сместиха се около масата. Нийл се настани до Вон, Карим между Джилиан и Лайла. Всички бяха весели, с изключение на младежа. Опитите му да се включи в разговора бяха пресилени и млъкваше всеки път, когато афганистанецът го заговореше.

— Реши ли вече какви часове ще запишеш? — попита го по едно време Карим. Питаше за общинския колеж, в който щеше да ходи Нийл.

— Още не. — Бе навел глава, докато лапваше хапка плънка.

Карим го погледна искрено учуден.

— Нали майка ти каза, че до записването за пролетния семестър остава седмица?

Нийл сви рамене, забол поглед в чинията си.

— Просто обмислям възможностите.

— Ако мога да ти помогна, кажи. В един друг живот бях преподавател, така че съм добре запознат с учебната програма — обясни той.

Нийл изръмжа нещо неразбираемо.

Лайла погледна смутено Карим, но той не бе нито притеснен, нито обиден. През повечето време не откъсваше очи от нея. Докато се хранеха, дори докато водеше оживен разговор с останалите, той непрекъснато я стрелкаше с поглед. Лайла може и да не забелязваше, но за Вон бе очевидно, че този мъж е луд по сестра му. Сигурно и Нийл бе на същото мнение, защото Вон забеляза, че племенникът му гледа обожателя на майка си със свъсени вежди.

Лайла също бе доловила тези погледи и Вон усети, че е смутена. Когато бе близо до Карим, поруменяваше, започваше да говори по-оживено от обикновено, а по едно време едва не се задави с хапка храна, когато лакътят му съвсем случайно се отри в нея. Според Вон тя се чувстваше виновна, задето изпитва подобно привличане. Познаваше сестра си добре и знаеше, че е прекалено рано да търси друг мъж, след като съпругът й още не бе изстинал в гроба.

— Не помня откога не съм опитвал толкова вкусна вечеря — похвали я Карим, след като тя вдигна и последната чиния, за да направи място за десерта. — Лайла, ти си жена с много таланти.

— Не знам дали е така — отвърна притеснено тя, — но се справих сравнително бързо.

— Предлагам тост за най-изключителната домакиня на света. — Вон вдигна чашата ябълков сайдер — напоследък не пиеше заради химиотерапията.

— Искаш да кажеш втората най-изключителна — изви вежди Лайла, докато подаваше на всеки чиния за десерта. — Не мога да се сравнявам с Аби.

Карим побърза да смени темата. Обърна се към Нийл.

— Майка ти ми каза, че си търсиш кола. Продава се една от 98-а, не е на много километри, наскоро са ремонтирали основно двигателя. На мой приятел е. Мога да поговоря с него да ти направи отстъпка.

— Благодаря, но вече съм си набелязал кола — отвърна рязко Нийл и впи поглед в масата.

— Така ли? — изненада се Лайла. Очевидно чуваше това за пръв път. — Нали одеве ми казваше, че не се предлага нищо за парите, с които разполагаш?

— Все още не е сигурно. — Нийл продължаваше да стои с наведена глава. — Просто… един приятел от училище иска да си купи по-хубава и реши, че може да проявя интерес.

— Запазена ли е? — попита тя.

— Не знам. Още не съм я видял — призна той.

— В такъв случай можеш да видиш и автомобила, който продава приятелят на Карим. Така ще можеш да ги сравниш. — Тя стисна ножа и започна да изрязва краищата на тиквения пай без дори да забелязва неудобството на младежа.

Синът й я погледна с раздразнение.

— Вече си имам уговорка, мамо.

Лайла прецени, че е най-разумно да замълчи.

След като приключиха с десерта, всички се включиха в почистването и дойде време да отворят подаръците. Лайла се извини, докато подаваше подаръка на Вон.

— За съжаление не е нищо особено. Просто бюджетът ми не е какъвто беше едно време.

В кутията той откри ръчно плетени шал и шапка. Бе сигурен, че не ги е майсторила Лайла, тъй като тя не можеше да оплете каквото и да било, дори от това да зависеше животът й. Въпреки това бе трогнат.

Нийл му подари колекция от мухи за риболов, на които бе попаднал при гаражна разпродажба. Поговориха за случаите, когато Вон го бе водил за риба, и младежът се пооживи. Вон се надяваше щастливите спомени от детството на племенника му един ден да изместят скорошните трагични преживявания.

Подаръците на Вон за сестра му и племенника му също бяха скромни, но внимателно избрани. Лайла много се зарадва на ръчно гравираната кутия, която той й бе донесъл от Намибия, подобна на подаръка на Джилиан. За Нийл имаше гравирана племенна маска и африкански музикален инструмент, чиито звуци напомняха капки дъжд върху ламаринен покрив.

Джилиан подари на Лайла кошница със сапуни и масло за вана. За Нийл имаше сиди с автограф от нова, много нашумяла рок група, в която свиреше неин приятел. Тя пък получи от тях уникална картичка на покрит мост в рамка от брезова кора.

Подаръкът на Карим за Лайла бе най-добре обмислен — сборник с поеми от афганския поет от тринайсети век Джалал ад-Дин Руми, превод от персийски. Томчето бе старо, в кожена подвързия.

— Руми е един от най-великите ни поети — обясни той и уточни, че по онова време не е имало Афганистан, онези земи били част от Византийската империя. — Иронията е, че прекарал значителна част от живота си в изгнание.

Лайла не скри, че е трогната, макар да пролича, че е и смутена, тъй като изданието бе рядко и сигурно му бе струвало много. Вратовръзката, която му подари тя, бе съвсем обикновена. Тя отвори томчето и зачете наслуки.

Множество ярки жилки открояват се в океана.

Множество тъмни жилки пронизват разпереното крило.

Същността ти пулсира като кръв в тези вени —

до една струни на лютия, от които се лее музиката на океана.

Няма и следа от тъжния напев на вълните,

само звукът на недосегаем бряг.

Замълча след последните думи, очите й бяха пълни със сълзи и Вон разбра, че е трогната от смисъла не по-малко, отколкото от самия подарък. След като затвори книгата, тя остана на мястото си, галеше с пръсти корицата, насочила поглед напред, докато най-сетне се съвзе и се наведе, за да вземе последния подарък под дървото — тънък бял плик, на който пишеше „Вон“.

Тя му го подаде и рече спокойно.

— От Аби е. Помоли ме да ти го предам.

Вътре бе пъхната бележката за сезонен абонамент за стадион „Янки“. Беше за двама. Места в ложите. Вон остана слисан и отначало не каза и дума, гледаше подаръка и не смееше да откъсне поглед от него. Никой не подарява билети за цял сезон на умиращ човек, помисли си той. Това бе начинът, по който Абигейл му казваше, че ще се оправи и ще ги използва. Бележката бе добре обмислена. „Надявам се, че Джилиан обича бейзбол“. Джилиан също остана слисана, когато той й я подаде. Само възкликна:

— Леле!

Подаде я и на останалите да я видят. Лайла не каза и дума, изражението й бе странно, а Карим кимна одобрително. Нийл наруши мълчанието и подхвърли шеговито към Джилиан.

— Ако не те кефи, мога да ходя вместо теб.

— Няма начин, дребен — изсъска тя и го погледна така, че на всички стана ясно, че по-скоро би дарила единия си бъбрек.

Най-сетне сестрата на Вон отбеляза:

— Много щедър подарък.

Той така и не разбра дали тя говори саркастично или не.

Изправи се.

— Трябва да отида да й благодаря.

Джилиан го погледна притеснено.

— Не е ли най-добре да изчакаш? Сам каза, че тя, по всяка вероятност, е със семейството си.

Вон не й обърна никакво внимание, грабна якето си и тръгна към вратата.

— Няма да се бавя — подхвърли през рамо.

Навън го блъсна леденостуден порив на вятъра. Температурата бе паднала с поне пет градуса, откакто пристигнаха. Вон тръгна през сенките в мрака, воден от блесналите прозорци на голямата къща, които хвърляха светли ивици по поляната, и усети, че го разкъсват противоречиви чувства. Представи си сцена на семеен уют зад тези прозорци — Абигейл със съпруга си и дъщеря си, седнали пред камината, вътре се усеща ароматът на бор и дим, също както и навън, далечен спомен от живота, който и той познаваше. Никога преди не бе обръщал внимание на самотата си, не изпитваше и завист към онези свои приятели, които познаваха утъпкания път на брака и бащинството, трепереха за работата си от девет до пет и робуваха на ипотеките. Те бяха потвърждението, че е взел правилното решение да остане необвързан. Съмненията бяха започнали да надигат глава напоследък. Вече се питаше дали не пропуска нещо, както настояваха женените му приятели. Не ставаше въпрос за живота със съпруга и деца, ами за спокойствието, на което можеше да разчита на смъртния си одър, ако бе заобиколен от хора, които го обичаха.

Знаеше, че винаги може да се опре на Лайла. Само че тя си имаше собствен живот и проблеми, които да разрешава. Не можеше всеки път, когато той имаше нужда от нещо, тя да изоставя всичко друго. А пък Нийл — нещастното момче бе така объркано, че едва ли щеше да знае какво да прави с умиращия си вуйчо. Сега, независимо дали му харесваше или не, единствената опора в живота на Вон беше Джилиан. Тя щеше да остане с него, докато той имаше нужда. Само че Вон не искаше да й позволи да зареже живота си заради мъж, който не я обича — просто не беше честно. Джилиан все още не го знаеше, но ако се окажеше, че химиотерапията не е успяла да надвие рака, ако палиативните грижи бяха единственото, което му оставаше, той имаше намерение да замине някъде далече — в онова селце на остров Бали, където прекара една великолепна мързелива зима, за да се възстанови след маларията… или може би на Марианските острови, където усмихнатите лица бяха в същото изобилие като мангото и бананите, които растяха навсякъде — за да умре на спокойствие, без да й тежи.

Чак сега си даде сметка, че единственият човек, който искаше да е до него, когато дойдеше краят, беше Абигейл. Чувстваше я толкова близка не само по отношение на миналото, ами и на онова, което предстоеше, затова бе готов да гради планове с нея, ако имаше късмет да поживее още и ако тя склонеше да се разведе със съпруга си и да избяга с него. Последната мисъл го накара да се усмихне. Абигейл в никакъв случай не би предпочела един свободомислещ (и на моменти безпаричен) непрокопсаник пред онова, което имаше, също като дете, което непрекъснато се заканва, че ще избяга с някой пътуващ цирк, но никога не пристъпва към действие.

Пътеката го отведе през страничния двор към задната част на къщата, до вътрешен двор с великолепно оформен жив плет, осветен отдолу. Едва пристъпил вътре, забеля за движение в сенките отстрани на беседката край басейна и се приближи, за да види кой е там.

На дървена пейка, сгушена в кожено палто, седеше Абигейл.

Беше обърната настрани от него и отначало не го забеляза.

— Аби? — повика я тихо той. Тя се обърна изненадано и Вон пристъпи в светлината на една от градинските лампи, за да може тя да го види. — Извинявай, не исках да те стресна. Просто дойдох, за да… какво има?

— Забеляза блясъка на сълзи по вдигнатото към него лице и се отпусна до нея на пейката.

— Нищо — смотолеви смутено тя. — Като дойдат празници, винаги ми става тъжно.

— Искаш ли да ми разкажеш? Дори да ти е тъжно, не е нужно да седиш навън и да зъзнеш в студа.

— Не. Само ще те отегча.

— Няма — настоя той.

Тя мълча дълго. Само призрачните бели валма от дъха й потрепваха в нощния студ. Подухна ветрец и завихри около тях шепа окапали листа, които се пръснаха като плашливи раци по плочките на задния двор. Откъм къщата долетя звънливо изпълнение на пиано. Най-сетне тя заговори.

— Фиби свири. Ходи на уроци по пиано още от дете.

— Свири добре. — Вон позна мелодията от мюзикъла „Южен Пасифик“ и си помисли: „Имам чувството, че тази вечер е омагьосана. Абигейл седи навън и плаче, докато съпругът и дъщерята се забавляват вътре“. Очевидно нещо не беше наред в семейството им.

— Нали? — Абигейл се поразведри, ала лицето й бързо помръкна. — Не че свири, когато съм вкъщи. Казва, че я притеснявам. Да видиш обаче как откликва, когато баща й я помоли. Всичко е готова да направи за него. — Гласът й бе наситен с горчивина и копнеж.

— Момичетата и татковците им — рече той в опит да я успокои.

— Не е само това. Понякога си мисля, че тя щеше да е много по-щастлива, ако изобщо не й се мярках.

— Сигурен съм, че не е вярно.

— Ами ако е вярно? — Тя обърна измъчените си очи към него.

— Тя е на шестнайсет. Всички тийнейджъри са такива — обясни той и си помисли колко мрачен е през последните месеци обикновено веселият му племенник. — Ще израсне и нещата ще се променят.

— И това ми го казва човек, който няма деца — разсмя се сухо тя.

Очевидно не забелязваше студа, защото бе отпуснала ръце в скута си с обърнати нагоре длани. Той докосна с пръсти вътрешната страна на китката й. Не си беше сложила ръкавици и макар кожата й да бе студена, той усети пулса й.

— Само това ли те измъчва? — попита, усетил, че има и още.

Последва ново дълго мълчание, преди Абигейл да довери с приглушен неуверен глас.

— И съпругът ми. Напоследък доста се караме. Не, думата е прекалено силна. Двамата с него не се караме. Нашето прилича повече на студена война. Държим се като колеги, които не се харесват, но се налага да спазват някакво приличие в името на фирмата.

Вон усети как го залива вълна от нежност — същото чувство бе изпитвал и преди, когато искаше да защити Лайла. Само че сега сестра му не бе разкъсвана от болка. Да, бореше се с живота, но вече не бе развалина както преди няколко месеца. Затова пък Абигейл, макар и олицетворение на успеха, очевидно бе нещастна — тази силна, способна жена, която бе изградила толкова много защитни стени около себе си, че те се бяха превърнали в нещо като капан. Макар сестра му да я мразеше, той си помисли, че Лайла всъщност си седи на топло, заобиколена от приятели и близки, докато Абигейл прекарва Коледа на студа, съвсем сама в мрака.

— Едно време си мислех, че ако прекарвам повече време вкъщи, всичко ще бъде както едно време, когато се оженихме — продължи тя със същото тъжно примирение. — За известно време се получи. Но вече не става. Той е продължил напред. Усещам го.

— Казал ли ти е нещо?

— Не с толкова много думи. Имам обаче чувството, че между нас се издига невидима стена.

— Защо не поговориш с него? — Вон знаеше, че е точно толкова квалифициран да предлага брачни съвети — при това на жената, с която си представяше как се люби — колкото и лекар шарлатанин, заел се да извърши сърдечна операция, но прецени, че си струва да опита.

— Вече говорихме — призна тя. — Само че се въртим в кръг. Не обвинявам Кент. Вината е почти изцяло моя.

— Не бъди толкова сурова към себе си. — Макар Вон да не беше експерт по тези въпроси, той знаеше, че за да върви една връзка, са необходими двама.

— Защо не? Кой тогава е виновен? — На светлината от прозореца очите й заискриха с познатия блясък. — На Кент се наложи да направи компромиси с приоритетите си. Моята цел бе да си създам име и да постигна слава, като междувременно изгубих представа за какво става въпрос. Сега обаче ми се струва, че всеки мой опит да оправя нещата води до обратния ефект. А пък Фиби почти не ми продумва, да не говорим, че тази вечер едва докосна вечерята си. Да не ти казвам колко усилия положих, за да сготвя нещо специално. Ами Кент? Не може да търпи дори да ме докосва. — Изкриви устни в някакво подобие на усмивка. — Видя ли сега? Съжаляваш ли вече, че попита?

— Ни най-малко. Вярно, че не съм човекът, към когото да се обърнеш за съвет по тези въпроси, тъй като никога не съм бил женен, но поне съм добър слушател. — Преплете пръсти с нейните.

Тя го погледна с благодарност и заговори с нескрито разкаяние.

— Ти си последният, пред когото би трябвало да изливам проблемите си. Че те са едно нищо пред твоите.

Вон се усмихна.

— Това да не би да е състезание?

— Няма значение. Ти трепериш. Какво правиш тук на студа? Ще ум… — Млъкна, преди да изрече докрай забранената дума.

В неловкото мълчание Вон извади от джоба си плика с билетите.

— Дойдох да ти благодаря — обясни той. — Просто не знам какво друго да кажа. Много си щедра. Сигурно ти е струвало едно малко състояние.

— Мога да си го позволя. Исках да ти подаря нещо, което ще използваш.

— Дано да имам шанс — отвърна той и усмивката му помръкна.

— Не говори така. — Тя се намръщи и стисна силно пръстите му, сякаш имаше опасност той да й се изплъзне. — Предстоят ти още много години. Притеснявам се повече за „Янките“, отколкото за теб, като ги виждам как губят напоследък — разсмя се неуверено тя.

— Не съм ти купил нищо — призна с неудобство той.

— Стига глупости. Та ти току-що ми направи най-хубавия подарък — увери го Абигейл. — Направо полудявах, докато седях тук сама. Благодаря ти, че ме отдръпна от ръба.

— За мен беше удоволствие. — Той направи жест, като да повдигне невидимата си шапка. — Винаги съм насреща, за да те изслушам. Или да ти предложа рамо, на което да поплачеш.

— В такъв случай… — Тя се сгуши до него и отпусна глава на рамото му. Яката на коженото й палто го погъделичка по врата, а сетне усети и копринената мекота на косата й. Отново чу гласа й. — Честита Коледа. Дано да е честита.

— Много. — Той си помисли за уютното събиране в малкия апартамент над гаража, нещо, което не би могъл да си представи допреди шест месеца.

— Добре е, че поне за единия от нас празникът е хубав. — Последва мълчание, след което тя отново заговори, този път по-тихо и нежно. — Вон? Ти питал ли си се някога какво щеше да стане, ако двете с мама не бяхме заминали? Говоря за нас. Ако ние двамата с теб… нали се сещаш… — Тя не довърши изречението, но той веднага се сети, че намеква за нощта край кариерата, която очевидно не бе отдавна забравен спомен. Абигейл въздъхна. — Предполагам, че родителите ни щяха да ни разделят, ако знаеха.

— Те изобщо не бяха в положение да ни съдят — отвърна грубо Вон. — Майка ти спеше с баща ми, а пък моята майка беше почти непрекъснато пияна.

— Въпреки това, не си ли се чудил? — Тя вдигна глава, за да го погледне.

— На няколко пъти съм се питал какво би станало — отвърна колебливо той. Очевидно подбираше много внимателно думите си, тъй като не искаше да развали магията на мига.

— Според теб, какво щеше да стане?

Вон се опита да си припомни как се бе чувствал тогава. Не бе просто поредният превъзбуден тийнейджър, който се опитваше да забие поредната бройка. Истината бе, че по онова време бе влюбен в Абигейл. Бе влюбен тайно още преди онази вечер.

— Щяхме да се влюбим до безумие — каза честно той.

Тя се разсмя. Двамата мълчаха известно време, преди тя да помоли с нетипична за нея стеснителност:

— Вон, би ли ми направил една услуга? Би ли ме целунал? Заради едно време.

Без дори да помисли, Вон се наведе и я целуна нежно по устните. Усети дъх на вино и ястие с много подправки. Неочаквано целувката стана по-дълбока, той я прегърна и забрави за всичко друго — болестта, съпруга й — докато се опитваше да върне чувството, което бе изпитал като тийнейджър. Тя също се отдаде на мига, разтвори устни и тялото й се отпусна в прегръдката му. Той усети, че трепери, и предположи, че не е само от студ. Чувството, събудено от носталгия — сладкото, почти иронично докосване на устни — се превърна в нещо повече, отколкото двамата очакваха.

Вон трябваше да призове цялата си воля, за да се отдръпне.

— Трябва да се прибираш — промълви той и я пусна.

— Прав си — отвърна тя. — Тук е кучешки студ. — Мина почти цяла минута преди тя да се изправи.

— Мислех за семейството ти — рече той. — Сигурно се питат къде си.

— Малко вероятно. Благодаря ти за загрижеността. Сигурно и двамата сме напълно полудели. — Тя му се усмихна, тръгна към къщата и подхвърли през рамо: — Честита Коледа, Вон.

Докато я наблюдаваше как върви и по устните си усещаше полепнала сладостта от нейните, Вон осъзна, че са се устремили към място, откъдето няма връщане назад. За пръв път си помисли: „Човече, този път си прецакан“, но това не се отнасяше за болестта.

 

 

След като влезе, Абигейл затвори вратата на вътрешния двор, облегна се за момент на нея и притисна чело към студеното стъкло. През затворената врата към хола долитаха гласовете на съпруга и дъщеря й. Фиби бе преминала от живите ритми на мюзикълите към по-традиционни коледни песни. Сега свиреше „Зимна приказка“, а Кент пееше с нея и приятният му тенор се разнасяше в цялата къща. Стана й студено, сякаш бе гола сред ледени кубчета, които се плискаха на всички страни. „Също като мартини“, помисли си тя. Имаше нужда тъкмо от мартини, от малко алкохол, който да я поуспокои. Господ й бе свидетел, че нищо друго не й действаше.

Целувката на Вон, колкото и да бе сладка, просто я убеди, че бракът й е пред разруха. Може и да си бе въобразявала, че ще сложи край на въпросите какво би било и така ще доведе до „завършек“ (едва ли съществуваше по-абсурден термин), както се изразяваше бившият й психиатър, но се получи тъкмо обратният ефект. Остана дори по-объркана от обикновено. Какво изпитваше към Вон? Любов ли беше това? Дали просто не се опитваше да се върне към онова далечно време на невинност? Или пък търсеше нещо, за което да се хване, докато животът, който бе изградила — както се оказваше от некачествени материали — щеше да се срути всеки момент?

Не само бракът й бе пред провал. В началото на седмицата Перес й съобщи, че роднини на въпросната Делгадо потвърдили, че била тръгнала да търси Абигейл, вероятно за да даде гласност на нещастието във фабриката. Какво искаше тази жена? Още пари ли? Беше отказала парите, които Перес й предложи от нейно име, значи искаше повече и бе решила, че ще ги получи, като се изправи пред собственичката. Само че Абигейл бе почти сигурна, че жената не иска пари.

Тогава какво искаше? Може би отмъщение? Дали не възнамеряваше да разгласи случая? Или пък бе решила да насъска жадните за кръв хрътки от медиите след Абигейл? Каквито и намерения да имаше, едно бе сигурно. След като бе дошла в страната, значи предстояха неприятности.

Абигейл съжаляваше безкрайно много, че бе послушала съвета на Перес. Трябваше да се качи на самолета и да отиде в Мексико, лично да се срещне с Делгадо, дори единствено за да я увери колко много съжалява за случилото се. Сега вече бе прекалено късно. Злото бе сторено.

Абигейл се изправи и си пое дъх.

— Весела Коледа — промълви мрачно тя на себе си.

Сцената, на която попадна, когато влезе в хола, сякаш бе аранжирана специално за някоя сладникава реклама. Съпругът и дъщеря й бяха приключили с концерта и се бяха сгушили пред пламтящия огън в камината, а Брустър спеше свит на кълбо в краката им. Кент разказваше на Фиби една от историите си — на нея никога не й омръзваше да го слуша — за Коледа, както я прекарваха истинските янки, в дома на родителите му във Феърфийлд, Кънектикът. Когато ги видя заедно, спокойни, изпълнени с обич един към друг, Абигейл усети как я пробожда болка. Струваше й огромно усилие да се усмихне.

— Кой иска десерт? — провикна се весело тя. След като се навечеряха, Кент и Фиби заявиха, че не могат да хапнат нищо повече, но Абигейл не искаше пудингът със сливи, за който положи толкова много усилия да остане.

Кент вдигна поглед, без дори да забележи, че е с палто.

— Няма ли да се запази? Преял съм — заяви той и потупа корема си.

— И аз — обади се веднага Фиби.

— Не ми се яде сама, значи ще почакам.

Аби говореше весело, макар да бе готова да кипне при отказа им.

Най-сетне единият обърна внимание, че е с палто. Фиби отбеляза без всякакъв интерес:

— Ще ходиш ли някъде?

„Не че някого от вас го интересува“, рече наум Абигейл.

— Излязох за малко на чист въздух. Вие двамата какво правите? — Свали палтото и го метна на един стол. Преди години бе чела, че една дама се отнася към палтото си от норка сякаш е от плат, а към палтото от плат, все едно е от норка, и оттогава не бе изневерила на този принцип.

— Нищо особено — отвърна с обичайната си студенина Фиби. Едно време щеше поне да стане, за да помогне на майка си да вдигнат масата, но сега не откъсваше поглед от пламъците в камината. Абигейл се питаше дали все още не се цупи, задето й направи забележка, че не се появи на специално организираната от телевизията коледна вечеря, след което двете се скараха жестоко. Когато Абигейл я обвини, че се интересува повече от момче, с което току-що се е запознала, вместо от майка си, Фиби й се нахвърли.

— Поне докато съм с Нийл, не се чувствам като невидима! Когато съм с теб, все едно ме няма. Изненадана съм, че дори си забелязала отсъствието ми от тъпата ти вечеря.

Болезнените думи накараха Абигейл да се почувства като невидима.

Отново се замисли за Вон. Преживя отново целувката, усети топлите му устни, притиснати в нейните, и студените пръсти, плъзнали се по врата й. За него поне не бе невидима. За Вон бе човек с чувства, желания и нужди. И с него щеше да допуска грешки, но двамата заедно щяха да ги поправят.

Едва седна, когато Фиби скочи.

— Излизам. Чао, чао.

— Къде ще ходиш по това време? — попита Абигейл по-строго, отколкото възнамеряваше.

В погледа на Фиби се четеше безразличие.

— Какво искаш да кажеш? Едва осем и половина е. Освен това татко вече ми позволи.

— Какво ти е позволил?

Фиби въздъхна с пресилено отегчение като човек, когото всички се опитват да командват.

— Двамата с Нийл излизаме да се повозим — обясни нацупено тя.

— Прекара с него почти целия ден — напомни й Абигейл. — Освен това е Коледа и хората са със семействата си.

Фиби се обърна към Кент и го погледна жално.

— Татко?

— Нека поизлезе — махна той с ръка. — Върви, миличка, забавлявай се. Но да се прибереш преди полунощ.

Щом Абигейл и Кент останаха сами, тя се обърна гневно към него.

— Трябва ли винаги да го правиш?

— Кое? — попита невинно той.

— Да подкопаваш авторитета ми.

— Нищо подобно — възрази спокойно той. — Вече й бях разрешил да излезе. Какво толкова?

— Значи според теб не е нищо дъщеря ни да прекарва всяка минута с това момче? — сопна се Аби. — Откъде да знаем, че не правят секс?

— Тя е разумно момиче — отвърна той с обичайното си спокойствие, което я вбесяваше. — Ако не сме я възпитали да цени онова, което е стойностно в живота, сега е прекалено късно да й опяваме.

— Май изобщо не те интересува.

Той я погледна замислено.

— Сексът по принцип ли те притеснява, или сексът с Нийл?

Както обикновено напипа проблема с хирургическа точност.

— Нямам нищо против Нийл — изтъкна тя. — Струва ми се добро момче.

— Въпреки че е син на Лайла — довърши той изречението вместо нея.

— Не съм казала подобно нещо. Пет пари не давам чий син е. По-голям е от Фиби, което означава, че е по-опитен.

— На осемнайсет е. Не бих го нарекъл обигран мъж.

— Няма значение. — Абигейл не знаеше какво друго да отговори. Истина бе, че Нийл нямаше вид на опитно момче.

— Фиби си има свое мнение — напомни й Кент. — Откъде да знаем, че не е обратното? Може пък тя да му влияе по някакъв начин.

— Глупости. Тя е само на шестнайсет!

Кент продължаваше да я наблюдава и да се мръщи.

— Освен това е твоя дъщеря. Ти не помниш ли каква си била на същата възраст? Самостоятелна и решителна, ако е вярно онова, което си ми казвала.

— Не говорим за мен — настоя умолително Абигейл. — Вината не е моя за всичко.

— Всъщност — продължи той, — имам чувството, че цялата тази работа е свързана с теб, не с дъщеря ни.

Тя присви очи.

— Защо?

— Много добре знаеш. Не ме карай да го изричам.

Знаеше, разбира се, че знаеше, но й се искаше да отрече. Та той й беше съпруг. Обичаше го и се надяваше и той да я обича. Успя да признае част от истината.

— Добре, тъй като ти повдигна въпроса, да, така е. Напоследък забелязвам, че си дистанциран.

— Така ли? Аз пък бих казал, че е тъкмо обратното. Ти се дистанцира от мен още преди години, Аби. Не че — той вдигна ръка, за да я накара да го изслуша, без да го прекъсва — си студена или че не ме обичаш. Не е това. Просто… има част от теб, до която отдавна съм усетил, че не мога да се докосна. Сякаш не ми вярваш достатъчно, за да ми се довериш.

В мислите й се появи споменът за чичо й, също като дим, който се вие от комина. За момент й се стори, че усеща как се притиска в нея, противните косми по гърдите му бодат голата й кожа. Усети как в гърлото й се надига горчилка.

Погледна отчаяно Кент и се опита да намери подходящите думи. „Можеш да му кажеш. Той ти е съпруг“, настояваше гласът в главата й. Само че думите отказваха да излязат и тя остана безмълвна. В началото на брака им скри от него, защото не искаше да съсипе радостта помежду им. Подобно преживяване щеше да му е напълно чуждо, колкото и да се стараеше да я разбере. Бе израснал в дом, където никой не криеше мръсни тайни, стаите не се заключваха, на масата никой не нареждаше, нито пък изричаше обидни думи — в неговия дом хората се уважаваха, обсъждаха се единствено възвишени теми.

С течение на времето доверието й към Кент нарасна и тя разбра, че нищо не би променило чувствата му към нея, дори това. На няколко пъти се поколеба дали да не сподели с него. Тогава я възпря страхът, че сянката от миналото ще застане между тях — не че е била малтретирана, а че е крила от него толкова години.

Сега вече бе прекалено късно.

— Щом е така, едва ли нещо ще промени мнението ти след толкова време — промълви най-сетне тя.

— Защо не пробваш. — Тя забеляза блясък в очите му и разбра, че не си играе с нея.

Отново се изкуши да разкрие истината, но и този път не й стигнаха силите. Въздъхна.

— Няма да е тази вечер. Твърде изморена съм за подобен разговор. Цял ден бях на крак в кухнята. — Престори се, че се прозява и се изправи. — Най-добре да си лягам.

— И аз ще се кача след малко.

Бе до вратата, когато нещо я накара да спре и да се обърне.

— Кент, аз… — Как само й се искаше да запълни зейналата помежду им пропаст. Не бяха правили секс от седмици. Гордостта й пречеше да прекрачи първа, затова каза простичко: — Ще те чакам.

Не очакваше да го види до сутринта. Напоследък той все си лягаше късно, пъхваше се под завивките, след като тя бе заспала. Затова остана изненадана, когато няколко минути по-късно той застана на вратата. Тя бе седнала в леглото и четеше. Затвори книгата и й остави на нощното шкафче.

— Много си бърз — пошегува се тя.

Той се усмихна и седна на леглото.

— Дори изведох Брустър.

Това бе вечерен ритуал — кучето им душеше всеки храст, преди да се изпишка върху него, и понякога отнемаше по половин час. Фактът, че Кент бе побързал, й се стори достатъчно красноречив. Отпусна ръка на крака й. Дори през завивката усети топлината му.

— Вечерята ти беше страхотна. Целият ден беше чудесен.

— Благодаря. Радвам се, че някой е забелязал.

— И на Фиби й хареса.

— Наистина ли? Сигурно затова побърза да се измъкне.

— Не го приемай лично. Влюбена е.

Дъщеря им не бе казала подобно нещо — настояваше, че двамата с Нийл са просто приятели — но се подразбираше.

— Да. Вече бях забравила какво е — усмихна се иронично тя.

— Искаш ли да ти напомня? — Ръката на Кент се плъзна нагоре по крака й.

— Не знам. Мина доста време. Не съм сигурна, че мога да се върна толкова назад.

Той се изправи с хитра усмивка.

— Да ти опресним паметта. Трябва само да се отървем от дрехите.

Няколко минути по-късно двамата лежаха голи под завивките, тя бе прегърнала съпруга си, ръцете му галеха тялото й, което той познаваше не по-зле от нея. Познатото усещане й се стори прекрасно. Точно това искаше, каза си тя и се опита да прогони мислите за Вон. Дори тази вечер да го бе целунала, бе единствено за да се увери, че е все още желана, че тази част от живота й не е приключила.

Устните на Кент се спускаха по врата й, нежни като пеперудени крилца. Той плъзна пръсти в косата й. Абигейл си спомни първия път, когато се любиха, колко нежен бе той, сякаш бе усетил притеснението й — не от него, а от самия акт, тъй като на времето продължаваше да го свързва с чичо си — и не искаше да я уплаши. Сега, много години по-късно, в сумрака, двамата сякаш отново се превърнаха в младите влюбени, на които им предстоеше живот заедно. Сигурно щеше да повярва, че са успели да върнат часовника назад, ако в този момент не бе видяла лицето му на светлината от лампата в банята. Кент не я гледаше. Беше зареял поглед някъде напред в тъмното към въображаема любима. Поне така й се стори.

Когато той свърши, сякаш бе насила. Лицето му се разкриви болезнено и той потръпна. След малко и тя получи оргазъм с лекотата, предизвикана от годините, прекарани с един мъж. После, сгушена в ръцете му, приятно изморена, Абигейл се върна на мисълта, която бе надигнала грозната си глава. Ако съпругът й не мислеше за нея, докато се любеха, тогава за коя? Отговорът я порази като светкавица.

„Лайла“, помисли си тя.