Айлин Гоудж
Махалото на съдбата (13)

12.

Консепсион си намери работа благодарение на приятел на Хесус. Офис сградата се намираше в Сенчъри Сити, където чистеше след работно време. Заплащането бе прилично и макар работата да бе трудна, тя имаше късмет, че не е на улицата. Лесно свикна, тъй като всеки от четирите етажа, за които отговаряше, бе разделен по същия начин, както и останалите — офисите на ръководния състав бяха отстрани, а в средата бяха вдигнати свързани модули, осветени от луминесцентни лампи на тавана. Не можа да свикне единствено със самотата. Поне във фабриката бе с други хора, докато тук единствените, на които попадаше, бяха закъснели служители, които довършваха работата по бюрата си, когато пристигаше за нощна смяна, а и те никога не разговаряха с нея, освен понякога да я поздравят.

Независимо от всичко тя често си казваше, че знае за тези служители повече, отколкото те знаеха един за друг. Знаеше, че човекът, чието бюро бе най-близо до директорските кабинети на шестнайсетия етаж, на чийто компютър се виждате лице, най-вероятно неговото — светлокос млад мъж на руля на лодка — копнееше за нещо повече от живот в тази килийка. Знаеше, че жената с розовия пуловер, метнат на облегалката на стола, и колекцията от порцеланови котки, разположени на всяко свободно местенце на бюрото й, е самотна, тъй като нямаше нищо друго лично… че жената точно срещу стаята за почивка е мърла, тъй като кошчето й бе пълно с изхвърлени кръстословици, а пък списанията бяха натикани безразборно в чекмеджетата.

Консепсион се бе превърнала в нещо като воайор. Всяка вечер между пет и полунощ тя обикаляше лабиринта килии, тласкаше напред количката и без да иска, се докосваше до живота на хората, на които чистеше. Изпод столовете и бюрата вадеше парченца от живота им — изгубени ключове и обеци, изпуснати капачки от бутилки и станиоли от дъвка. От недопитите чаши с кафе по бюрата знаеше кой го пие чисто и кой предпочита сметана. Когато изпразваше кошчетата за боклук, разбираше кой пази диета и кой трябва да започне диета, а пък от опаковките от презервативи научаваше кой от директорите е правил секс.

Шефът й, нисък закръглен мъж на име Филикс Салазар с лице, обветрено като врата на обор, беше от Такско, недалече от родното й място — paisano^[1] — така че когато Хесус настоя да я вземе на работа, Салазар я съжали, макар отначало никак да не му се искаше и да разправяше, че не наема нелегални. Стигнаха до споразумение. Плащаше й в брой, а тя приемаше заплатата си, без да се оплаква. Като поразпита, научи, че надницата й е по-малка, отколкото ако имаше зелена карта, но с тези пари задоволяваше скромните си нужди и всяка седмица заделяше по малко.

Хесус й намери и жилище — къща в Еко Парк, където живееше с още девет души, до един мексиканци като нея. Беше шумно, никога не можеше да се уедини. Леглото й бе до това на Соледад, която хъркаше толкова звучно, че можеше да събуди и мъртвите, а за банята винаги имаше опашка. Въпреки това бе благодарна, че има покрив над главата. Най-вече бе благодарна за добрината, проявена от Хесус. От първия ден той бе пътеводната й светлина, грижеше да има всичко и не искаше абсолютно нищо в замяна.

Припомни си миналата неделя, когато ходи у тях, за да му сготви вечеря, в комплекса, където бе живял зет й. Беше му казала, че това е най-малкото, което може да стори за него, след като той бе толкова мил с нея, а той прие предложението й с удоволствие. Отидоха заедно до пазара и се върнаха с няколко плика с покупки, за които той настоя да плати, след което Консепсион веднага се залови за работа в тясната му кухничка.

Три часа по-късно бе готова с истинска гощавка — arroz con polio^[2], питки, пълнени с кълцано козе месо, черен боб с чили, а за десерт приготви крем карамел. Хесус похапна с огромно удоволствие, а най-сетне отмести чинията и заяви, че това е най-хубавото ядене, което е вкусвал от години. Погледна я многозначително.

— Един мъж може лесно да свикне.

Вероятно благодарение на изпитите бири тя събра кураж да попита:

— Защо не си се оженил досега?

Отначало Хесус не отговори. Остана замислен, а лицето му потъмня от мъка. Най-сетне взе решение, стана от масата и отиде в съседната стая. След минутка се върна със снимка в богато украсена калаена рамка на красива закръглена жена с малко момиченце в скута й.

— Съпругата ми и дъщеря ми — посочи той. — Загинаха в автомобилна катастрофа скоро след като бе направена тази снимка. Случи се преди дванайсет години. Сега Селена щеше да е млада жена.

В гласа му нямаше и следа от горчивина — очевидно бе постигнал мир в душата си и не копнееше да отмъсти на онзи, който бе убил съпругата и дъщеря му — но Консепсион забеляза болката, врязала се в лицето му. За това нямаше лек. Сърцето й се сви заради него. Тя самата добре познавате подобна загуба и знаеше каква болка е понесъл.

— И аз изгубих дъщеря си — сподели тя. Досега бе отговаряла уклончиво защо е дошла в Америка, тъй като въпросът бе много личен. След признанието на Хесус тя почувства, че може да му се довери. — Мъжът, когото търсех, зет ми, той й беше съпруг.

Хесус поклати глава с много съчувствие и се отпусна тежко на стола.

— Наскоро ли се случи?

Тя кимна и усети как гърлото й се стяга.

— Загина в пожар.

— Моите съболезнования, mi amiga^[3]. — Това не бяха просто думи. Тя усети, че на него наистина му е мъчно. Пое ръката й и я стисна лекичко. Очите му блестяха на светлината на свещите, които тя бе запалила, за да създаде празнично настроение. — Имаш ли други деца?

— Не, тя ми беше единственото. Милагрос, моето чудо. — Консепсион не спомена и дума за бебетата, които бяха починали при раждането. Щеше да му разкаже някой друг ден.

Той кимна бавно, но така и не пусна ръката й.

— Знам колко е трудно. Тъгувах за жена си, разбира се, но няма нищо по-тежко от загубата на дете… да знаеш, че никога няма да я видиш как расте… никога няма да я чуеш отново да те вика. — Той погледна снимката. — Гледам я и се питам. Каква ли щеше да е сега? Дали щеше да е омъжена и да си има свои деца? Всеки път, когато се опитам да си я представя, виждам лицето й каквото бе в деня, когато ми я отнеха.

— Мечтата на дъщеря ми бе да дойде в Америка. — Консепсион затвори очи за момент и си представи нежните черти на Милагрос. — Чакаше съпругът й да събере достатъчно пари, за да я вземе при себе си. Бяха планирали всичко. Един ден щяха да си купят къща. Все ми казваше: „В Америка всичко е възможно“. — Консепсион откри, че се усмихва на спомена, макар да бе болезнен.

Отвори очи и видя, че Хесус я наблюдава сериозно.

— Била е права — рече той.

Хесус бе живото доказателство. Беше й разказал всичко още първия ден, докато се връщаха към апартамента след закуска. Родителите му дошли без нито един цент и цял живот работили, за да осигурят по-добър живот на него, братята и сестрите му. Единствено Хесус, най-големият, не учил в колеж. Щом завършил гимназия, се хванал на работа, за да помага с издръжката на семейството. Когато станал на двайсет и една, вече бил спестил достатъчно пари, въпреки че част от заплатата давал на родителите си. Успял да си купи стар пикап и започнал свой бизнес. Поддържал градините на богати клиенти от Бевърли Хилс и двайсет и пет години по-късно бизнесът му процъфтяваше. Сега имал два пикапа и шестима работници.

— За някои може и да е истина — призна тя и си каза, че за хора като Хесус, които се стремяха да постигнат нещо, може и да се получаваше. Само че тя не бе дошла в страната на gringos, за да търси по-добър живот за себе си. Предстоеше й по-важна работа.

Хесус изглежда не я разбра.

— Защо да не се получи и при теб? Салазар твърди, че никога не е имал по-усърдна работничка. Не е нужно цял живот да чистиш. Има курсове, които ще ти помогнат да си намериш по-добра работа, за да изкарваш повече пари.

Тя поклати глава.

— Дори тогава няма да имам зелена карта. А дори да имах, нямаше да остана достатъчно дълго, за да си намеря нова работа. Трябва да отида в Ню Йорк.

Той отпусна рамене.

— Надявах се да си променила плановете си — погледна я тъжно.

— Не съм — заяви решително тя.

— А след това ще се върнеш ли?

Тя поклати глава.

— Дъщеря ми мечтаеше да дойде в Америка, не аз — отвърна тихо.

Хесус продължаваше да я наблюдава с тъга. Както бе седнал на масата сред остатъците от вечерята, той приличаше на самотна мечка.

— Значи решението ти е твърдо.

Тъй като не искаше да си помисли, че го отблъсква, тя му разказа цялата история за пожара и ужаса след това, противното предложение на Перес да я купи и решението й да издири Сеньората и да се изправи пред нея. Планът й изглеждаше напълно неосъществим, докато го сподели с Хесус, който я наблюдаваше със съмнение, макар да я изслуша внимателно.

— И какво се надяваш да постигнеш, когато застанеш пред тази жена? — попита, след като тя приключи.

Ако бе доловила неодобрение в гласа му, щеше да прекрати разговора на мига, ала усети, че той пита от любопитство и може би от загриженост.

— Ще разбера, когато му дойде времето — сви рамене.

— Какво ще разбереш?

— Дали тя искрено съжалява за онова, което е сторила.

— Ами в противен случай?

Консепсион свъси строго вежди.

— Тогава ще съжалява.

Хесус пребледня.

— Да не би да…

— Няма да я нараня — отвърна нетърпеливо тя. — Има и други начина да накараш един човек да си плати.

— Какви например?

— Хрумна ми една идея. — Сети се късно една вечер, докато чистеше офисите. Статия в изхвърлен вестник привлече вниманието й. Разказваше се за актрисата от нашумял телевизионен сериал, осъдена за непредумишлено убийство, след като блъснала моторист, докато шофирала пияна. Английският на Консепсион бе станал по-добър, откакто пристигна в страната — учеше, използваше касетофона, който Хесус й даде — затова разбра почти всичко. В статията пишеше, че актрисата била уволнена от сериала след инцидента. Не влязла в затвора, но кариерата й била съсипана, а бъдещето несигурно. — Сеньора Армстронг е известна в тази страна — напомни тя на Хесус. — Ако разкажа на вестниците…

Той продължаваше да я гледа със съмнение.

— Това е единият начин. Другият е просто да оставиш всичко както си е.

— И защо да го правя? — попита тя.

— Първо, от онова, което ми каза, не е ясно дали преди пожара тази жена е знаела, че във фабриката не са били взети необходимите мерки за сигурност.

— Не може да не е знаела! Нищо не се правеше без нейното одобрение.

— Ти казваш, че мениджърът, онзи Перес, е въвел мерките.

— Какво значение има? — Консепсион стисна ръката на Хесус и подивялата bruja от онези кошмарни дни след смъртта на Милагрос се приведе към него и засъска: — Заради нея дъщеря ми е мъртва!

Хесус не се отдръпна. Срещна погледа й спокойно, без да трепне, и заяви:

— Запитай се това ли би искала дъщеря ти?

През следващите дни тя много мисли над думите му. Да не би в скръбта си да бе прибързала, като хвърли цялата вина на Сеньората? — питаше се тя. Възможно ли бе Сеньората просто да не е била информирана? Накрая Консепсион реши, че не е допуснала грешка. Та нали на хората като нея цял живот им повтаряха, че тъкмо те, бедняците, се трудят неуморно, за да пълнят джобовете на богатите, че не са нито достатъчно умни, нито достатъчно образовани, за да разберат как стават тези неща. От тях се очакваше да преглъщат с усмивка всяко извинение, с което се прикриваха злодеянията.

Е, тя нямаше да мълчи. Крайно време бе някой да надигне глас в името на справедливостта. Щеше да потърси справедливост не само за дъщеря си, но и за всички работници, които не смееха да се защитят. Единственото, което продължаваше да я измъчва, й бе внушено от Хесус и също като семенцето на упорит плевел, пуснал дълбоки корени, тя се питаше дали Милагрос би искала майка й да постъпи по този начин.

Не можеше да се сърди на Хесус. Беше Бъдни вечер и когато излезе от офис сградата в края на смяната си, зърна познатия син пикап, паркиран до тротоара. На връщане обикновено се качваше на автобус, така че се изненада приятно, когато го завари да я чака.

Въпреки това се престори на ядосана.

— Ти какво правиш тук? — скара му се тя, когато се настани до него. — Късно е. Защо не си си легнал като порядъчните хора?

Той се усмихна широко.

— Коледа е — рече. — Никой не бива да е сам на Коледа.

Коледа ли? Консепсион погледна часовника на таблото и едва сега видя, че полунощ минава и наистина е Коледа. Тази вечер й се бе отворила повече работа, тъй като се наложи да чисти след тържество, организирано на един от нейните етажи, и по бюрата бяха оставени картонени чинии и чаши, а по пода блестяха конфети, които едва успя да събере с прахосмукачката.

— Значи трябва да си със семейството си — сети се тя за братята и сестрите му.

— През деня ще ми остане достатъчно време да се видя с роднините си.

Наведе се и я целуна по бузата. Целувката му я стопли, въпреки това тя се намръщи неодобрително и си наложи да не се усмихва. Нямаше смисъл да го поощрява, помисли си. Нямаше намерение да се застоява и да позволи приятелството им да прерасне в нещо повече, независимо че възможността я блазнеше. След пет-шест седмици щеше да разполага с достатъчно пари, за да си купи билет за самолет до Ню Йорк, и тогава трябваше да се сбогуват. При тази мисъл я бодна тъга.

— За съжаление си избрал неподходящ човек за компания — изсумтя тя. — Твърде уморена съм, за да празнувам, нищо че е Коледа.

Той се престори на сериозен и изражението му й се стори смешно на зеленикавата светлина от таблото, подчертала дълбоките бръчки.

— Ще видим тази работа — заяви тайнствено.

Консепсион се запита какво ли е намислил. Хесус обаче не каза почти нищо, когато потеглиха към вкъщи, и я остави да размишлява на спокойствие, докато шофираше. Минаха покрай билборд, на който Дядо Коледа, облечен в червен бански, обточен с кожа, се бе качил на сърф, метнал на рамо чувал подаръци — реклама за нов универсален магазин — и тя се замисли, както обикновено, за странните измишльотини на gringos. Там, откъдето идваше, детето имаше късмет, ако на Коледа сутринта получеше някоя дрънкулка и няколко бонбона, ала в тази страна децата не спираха да искат още и още, а пък родителите пилееха огромни суми, за да ги глезят. Беше видяла дълги опашки пред касите на магазините и бе чула, че се е стигнало до физическа разправа заради популярна играчка, чийто брой бил ограничен. Това бе най-странното. Бе разбираемо, мъжете да се бият за чест и любов, също и за пари, но не и за пухкава играчка с батерии.

Когато се огледа, забеляза, че улицата, на която се намират, й е напълно непозната. Обърна се към Хесус, без да крие раздразнението си.

— Защо сме тук? — попита.

Беше късно. Искаше да си легне.

— Искам да ти покажа нещо — отвърна той и намигна.

— Какво? — попита тя.

— Ако ти кажа, няма да бъде изненада. — На светлината на автомобил, с който се разминаха, тя видя, че Хесус грее — здраво, силно лице, също като отрудените ръце, които стискаха волана. Съвсем не бе красавец, но много приятен, способен да те дари със спокойствие. През кратките месеци, откакто се познаваха, Консепсион бе опознала бръчките по това лице също както познаваше всяко ъгълче на къщата си в Лас Крусес — бръчките, врязали се от двете страни на широката уста, и по-ситните, подобни на стрели, в ъгли те на очите, които се извиваха към слепоочията винаги когато се усмихваше, както сега. — Ще ти кажа само, че е подарък за теб. Ако ти бях купил нещо от магазина, ти щеше да ми се накараш, че харча изкараните си с труд пари, така че това бе най-доброто, което ми хрумна.

Зави по друга улица със скромни стари къщи, на места между тях се виждаха нови или реставрирани, значително по-големи. Тази част от Еко Парк се променяше, тъй като gringos гледаха да купят евтини парцели, където могат. Поне така твърдеше Хесус, който недоволстваше, защото в скоро време нямаше да остане жилище, което техните сънародници да могат да си позволят.

Колкото по-скромен изглеждаше домът, толкова по-пищна бе коледната украса. По покривите препускаха ярко осветени елени. Огромни надуваеми Дядо Коледа и снежни човеци се пъчеха по ливадите пред къщите, гигантски пластмасови захарни бастуни бяха подредени по асфалтираните тротоари. Навсякъде имаше премигващи разноцветни светлини. Всички прозорци и стрехи, всеки храст и стръкче трева бяха очертани от светлини.

Най-сетне той спря пред малка запусната къща, окичена с толкова много пъстроцветни лампички, че наоколо бе почти като ден, а отблясъците стигаха чак до отсрещната страна на улицата и до близката пресечка. В средата, сред гирляндите от лампички, подредени на зигзаг като за научен експеримент, се виждаше сцена с младенеца, осветена и отгоре, и отдолу. Но не бе просто поредната сцена с младенеца. Тази бе толкова красива, изпълнението толкова артистично, че Консепсион притаи дъх. Всички фигури в естествен размер бяха изваяни от дърво, боядисани така, че да изглеждат съвсем като живи. Виждаха се Мария и Йосиф, приведени над малкия Исус в люлката, тримата влъхви, яхнали магаретата си, както и пълен обор животни — прасета, крави, кози, кокошки. Над тях, спуснат от един клон, се накланяше архангел Гавраил с разперени криле.

— Много е красиво — прошепна със страхопочитание тя. — На кого е?

— Собственикът на къщата е Игнасио Фуентес — отвърна Хесус. — Трябвали са му над десет години, за да извае фигурите. Всяка Коледа добавя по една нова. Всяка година идват все повече и повече хора, които се възхищават на творбата му. Отначало й се радвали единствено съседите. Сега вече идват от целия град. Дори писаха за него в един вестник.

Слязоха и приближиха към оградата, където застанаха безмълвни, за да погледат сцената. Когато Консепсион най-сетне се обърна към Хесус, очите й бяха пълни със сълзи.

— Ти как разбра?

— Кое?

— Че това е съвършеният подарък?

Допреди малко бе толкова изморена, че мислеше единствено за топлото легло вкъщи. Сега, след като видя това — истинско чудо — за пръв път след смъртта на дъщеря си усети някакво подобие на надежда. Тази надежда й нашепна, че един ден ще превъзмогне мъката си.

Хесус само се усмихна и я прегърна през кръста. Двамата останаха така още малко, обгърнати от тишина, сякаш бяха единствените останали навън в този час, освен една котка, която се шмугна в храстите.

След това, преди тя да разбере какво става, той я целуна. Устните му бяха меки, той изглежда усети, че трябва да е внимателен, тъй като нито един мъж не я бе докосвал повече години, отколкото тя помнеше. Усещането бе необикновено и същевременно много познато. Не че преди се бяха целували, но сега имаше чувството, че са били заедно години наред.

Отдръпна се и прошепна в ухото й:

— Ти си моят подарък. Още от първия момент, в който те видях, докато спеше под палмата, знаех, че господ те е пратил при мен.

Тя се размърда, ала не можа да отговори, затова се засмя тихо, замислена за преживяното в пустинята.

— И ме е накарал да мина през огъня на ада.

Той се усмихна.

— Основателна причина да те ценя още повече.

Тя се отдръпна от него и поклати глава със съжаление.

— Ако искаш да остана, за съжаление, не мога да го направя — призна тя. Докато изричаше тези думи, част от нея копнееше да остане завинаги с Хесус. Така щеше да загърби миналото и да остави мъртвите да почиват в мир.

Макар че той склони примирено глава, тя забеляза надеждата, проблеснала в очите му.

— Това не означава, че няма да се върнеш. Поне си помисли.

Тя кимна бавно и добави колебливо:

— Не смея да ти дам обещание.

Той се замисли за момент, вдигна очи и въздъхна дълбоко.

— Está bien — рече той. — Искам да знаеш, че когато всичко свърши, ще те чакам.

При тези думи усети леденостудена тръпка. Осъзна, че Хесус ще й липсва повече, отколкото предполагаше, че е възможно, тъй като двамата се познаваха от съвсем скоро. В този момент усети, някъде дълбоко в себе си, първата тръпка на избуяващата любов.

Хесус изпитваше същото към нея.

За момент си позволи да се наслади на победата, която заблестя също като светлините около нея. За пореден път се изкуши да се откаже от предстоящото пътуване и да остане в Ел Ей с Хесус, тъй като тук щеше да бъде с човек, който да я обича и да се грижи за нея. Същевременно знаеше, че това е невъзможно.

Не можеше да се откаже точно сега, след като бе стигнала толкова далече.