Айлин Гоудж
Махалото на съдбата (10)

9.

— Какво ще правим с коледната елха?

Лайла вдигна глава от кръстословицата, над която се бе привела, и погледна Нийл.

— Не знам, миличък. Не съм мислила.

Преди винаги подготвяше много внимателно Коледа — елхата бе украсена с играчки, събирани през годините, канеше роднини и приятели, купуваше билети за „Лешникотрошачката“, коледната вечеря бе изключително тържествена — но ето че тази година нямаше желание да се заеме. Очакваше ги първата година без Гордън и първата извън дома. Силите й стигнаха колкото да запали ароматна свещ и да закачи венец от борови клонки на вратата на малкия им апартамент над гаража.

Нийл седеше на канапето, което се разтягаше и ставаше на легло, и си обуваше апреските. Спря и я погледна с укор. През седмицата, откакто се върна от училище, тя все още не бе видяла познатата ведра усмивка. След смъртта на баща му не приличаше на себе си. Първоначалните му усилия да се държи смело, които на моменти приличаха на идея фикс, отстъпиха на мрачни настроения. Спомни си как изглеждаше, докато крачеше към нея на перона, когато отиде да го вземе от гарата. Сякаш се стегна. Не я посрещна с обичайната си мечешка прегръдка, лепна й хладна целувка по бузата, която й се стори напълно безлична.

— Благодаря ти, че дойде да ме вземеш. Не трябваше да се разкарваш.

Тя се стъписа, но се постара да не обръща внимание на студенината му.

— Стига глупости. Нали е първият ти ден в новия дом. Да не мислиш, че ще те оставя да се прибереш с такси?

Той сви рамене.

— Щях да дойда на стоп.

Блясъкът в очите му й подсказа, че отговорът е бил предварително обмислен. Нийл искаше да я накара да се чувства неловко. Въпросът бе защо. Да не би да искаше да й подскаже, че я смята отговорна за положението, в което се намираха.

Оттогава имаше чувството, че го разочарова с всичко, което прави. Ето и сега с елхата…

— До Коледа остават по-малко от две седмици — изтъкна Нийл.

— Не е нужно да ми напомняш. В който и магазин да вляза, ме посреща коледна украса и предложения. А ако трябва още веднъж да чуя песента на Мел Торм „Кестени се пекат на огъня“, направо ще полудея.

Ако се надяваше по някакъв начин да спечели съчувствието на Нийл, беше очевидно, че няма да се получи. Той изглежда не я слушаше. Гледаше отнесено през прозореца.

— Помниш ли, когато бях малък, на Бъдни вечер излизахме с вас с татко и разглеждахме коледните витрини?

Тя се усмихна.

— Винаги носех термос с горещ шоколад и го изпивахме в колата — върна се в миналото на свой ред. — Носех и одеяло, да не би да ти се доспи. Само че ти винаги се кокореше. — Времето, по което Нийл си лягаше, бе минало отдавна, когато се качваха на взетия под наем автомобил и обикаляха „Сакс“ на Пето авеню, „Мейси“, „Блумингдейл“ и „Лорд енд Тейлър“ в час, когато по улиците почти нямаше хора и те можех да се разхождат и да се порадват на витрините, без да ги блъскат минувачите.

— Най-хубаво беше, когато валеше сняг — спомняше си той на глас. — Беше весело, когато улиците побелееха. Представях си, че сме на Северния полюс. — Нийл вече се усмихваше замечтано, все още впил очи в снежния пейзаж, погледът му бе далечен и тъжен, вероятно пренесъл се в безоблачното минало. Тя го чакаше с притаен дъх да каже нещо, да прекоси бездната, зейнала напоследък между тях, но след това той продължи да си връзва ботушите.

„Аз съм лоша майка“, помисли си Лайла. Може би винаги е била лоша майка и едва сега го разбираше, тъй като Гордън го нямаше, за да й помага. Това обаче не означаваше, че ще се откаже.

— Слушай, миличък, след като има толкова голямо значение за теб, ще купим елха — реши тя. — Въпреки че не знам къде да я сложим. Плъзна поглед из хола, който бе едва четвърт от стария им хол на Парк авеню. Може би, ако поразместеха мебелите, щяха да успеят да сложат елхата.

— Няма значение — отвърна остро той. — Какъв е смисълът, след като нямаш желание?

— Има смисъл, след като ще ти бъде приятно. Тогава и на мен ще ми бъде приятно.

— Забрави тази работа. Не е важно. — Наведе се рязко, за да приключи с връзването, и на нея й стана ясно, че не му е никак приятно да е около нея.

Запита се как да пробие стената, с която се бе обградил.

— Съжалявам, ако съм те разочаровала — рече тихо тя. — И на мен не ми беше лесно, миличък. Не мисли, че съм си намерила мечтаната работа.

— Не беше длъжна да приемаш.

— Нямах друг избор. Да не би да мислиш, че не съм пробвала? — В гласа й прозвуча болка.

— Да бе, сигурно, иначе нямаше да живеем в тази дупка — отвърна саркастично той и думите му я прободоха като нож.

Лайла усети, че започва да я боли главата, затвори очи и се опита да наложи на болката да изчезне.

— Нийл, моля те. Не си го изкарвай на мен. Просто се опитвам да преживея.

— Ако не си забелязала, държа да ти кажа, че не си единствената. — Той я погледна начумерено.

— Знам, просто исках да кажа, че…

Той скочи рязко от канапето.

— Виж, може ли да обсъдим този въпрос някой друг път? Ще закъснея за работа. — Нийл си бе намерил работа в кулинарен магазин в града. Засега беше на пълен работен ден, но собственикът се съгласи да мине на половин ден, когато започне семестърът в общинския колеж в близкия Хъдсън-он-Крос.

Лайла не откъсна поглед от него, когато прекоси стаята с две крачки, за да извади якето си от дрешника. Стана, за да погледне през прозореца към едрите снежинки, които се носеха като гъши пух по време на бой с възглавници.

— Карай внимателно — предупреди го тя. — Още не са почистили пътищата. — Притесняваше се за сина си повече, отколкото трябва, но имаше основание. С Гордън се бе случило немислимото. Как да предотврати нещо също толкова ужасно да се случи с Нийл?

В този момент, съвсем за кратко, се появи старият Нийл и се пошегува.

— Не се притеснявай, мамо. Това да не ти е „Инди 500“^[1]. Обещавам да карам бавно.

След няколко минути тя го наблюдаваше как слиза по покритите със сняг стълби и се отправя към тауруса й. Докато се отдалечаваше, й заприлича на Гордън — висок, слаб, крачеше бързо, нетърпеливо. По косата му, все още влажна от душа, полепнаха снежинки. Знаеше, че къдриците щяха да се превърнат в едри вълни, след като изсъхнеше. Спомни си как изглеждаше като съвсем мъничък, след като го изкъпеше — розов, живичък, мократа му коса бе щръкнала във всички посоки. Напомни си, че вече е пораснал — почти — и може сам да се грижи за себе си. Нали се справяше, докато беше на училище. А и много скоро щеше да я напусне и да се бори сам за мястото си в света.

При тази мисъл сърцето й се сви.

Дълго след като той замина, тя остана приседнала на страничната облегалка на канапето, кафето изстина в чашата, а кръстословицата остана нерешена. Неделите, когато бе свободна през целия ден, й бяха най-трудни. Единственото хубаво на домакинската работа бе, че не се налагаше да мисли, докато прави все едно и също, тъй като еднообразието я успокояваше. Нямаше значение дали чисти тоалетни или мие подове, дали глади дрехи или реже зеленчуци, монотонността я поглъщаше и се чувстваше по същия начин, по който сигурно се чувстваха йогите, докато медитират. Единствено в дни като днешния, мислите й се лутаха, често по тъмни пътеки, докато не потънеха в чернотата, която се опитваше да избегне.

Обикновено мислеше за Гордън — ту я обземаше копнеж да е отново с нея, ту й се искаше да срита мъртвото му тяло оттук до Тускалуза^[2] — а понякога се питаше какво ли ги очаква двамата с Нийл. Мислеше и за брат си, който се бореше за живота си. Мислеше и за Абигейл, която непрекъснато я държеше в напрежение, така че тя не знаеше какво да очаква от някогашната си приятелка.

Напоследък Абигейл се стараеше да се държи по-мило с нея и Лайла се чувстваше объркана и малко уплашена. Онзи ден дори я похвали за ястието, което бе приготвила.

— Не помня откога не съм опитвала толкова вкусно задушено. Какви подправки си сложила?

— Най-обикновен пилешки бульон — отвърна Лайла и изпита странно удоволствие, когато Абигейл я погледна изненадано.

Вместо да се отнесе презрително, тя само се усмихна.

— И мама го правеше така. Не съм опитвала подобно нещо от години.

Лайла също се усмихна.

— Откъде мислиш, че знам рецептата?

Моментът бе много приятен, но Лайла не забрави нито за миг, че работи за Абигейл. На моменти я притискаше толкова силно отчаяние, че се чувстваше като парализирана, а в почивните си дни дори не намираше сили, за да се вдигне от леглото.

Днес обаче бе различно. Чувстваше се толкова неспокойна, усещаше, че ще се задуши, ако остане вътре още миг. Стана, взе си якето и дръпна шапката и ръкавиците. Майната му на времето.

Едва когато излезе навън, съжали за импулсивното си решение. Студът я зашемети като плесница и тя се сви в якето също като костенурка в черупката. Хората свързваха подобен студ с ескимоси и иглута, планинари с измръзнали пръсти на краката, цели квартали, засипани с по метър сняг. Въпреки че Роуз Хил не беше някое затънтено място — когато времето беше хубаво, до Манхатън се стигаше за час, точно както бе казала Абигейл — тук човек попадаше в един нов свят. Леденият вятър фучеше, тъй като нямаше хълмове, които да го спрат, виеше над ширналите се поля, след като се бе спуснал с писък от планините. А пък снегът, който в големия град щеше да бъде почистен от улици и тротоари, тук се трупаше нечувано бързо. Почти бе покрил следите от гуми, също като глазурите за торти, които приготвяше Абигейл, беше полепнал по оградата, превил боровете. В центъра на Стоун Харбър може и да бе оживено заради магазините, ресторантите и хотела, който през уикендите се пълнеше с туристи, но тук бе пусто както в арктическа тундра. Бяха така изолирани, че имаше вероятност да получи нервно разстройство… може би дори нещо по-лошо. По местните новини чу репортаж за възрастен фермер, който паднал в обора и си счупил таза. Тъй като не успял да пропълзи на топло или да се добере до телефон, за да повика помощ, починал от измръзване. Наблизо нямало съседи, така че открили тялото му дни по-късно. Трагедията разстрои Лайла.

Вървеше по скритата от снега алея и следваше бързо изчезващите следи от гумите на колата, когато забеляза самотна фигура да крачи към нея, с нахлупена плетена шапка, сгушена в яке. Беше Карим. През последните две седмици свикна да го вижда и й беше много приятно. Когато се налагаше да вдига тежко или да поправи нещо, което я затрудняваше — например капеща тръба, скърцаща врата, развален кухненски уред — той се появяваше също като духа от лампата на Аладин. Онзи ден, когато колата й отказа да запали, той веднага откри причината, отскочи до магазина за автомобилни части и купи нов ремък за вентилатора, така че колата запали за нула време. И днес бе така. Той носеше плик морска сол в едната ръка и лопата за сняг в другата. Нямаше значение, че бе почивният му ден.

— За мен ли е? — попита тя на шега.

Кафявите му очи блестяха, дъхът му излизаше на бели валма.

— Не мога да допусна някой да ме обвини, че съм изоставил дама в беда. — Усмивката му спокойно можеше да стопи натрупания сняг.

Колкото и да й бе тъжно, Карим винаги успяваше да я разведри. От една страна, той винаги бе толкова весел. Не позволяваше на трагедията да помрачи оптимизма му. Това бе достатъчно, за да събере Лайла сили и да преживее ада.

От друга страна, се страхуваше, че започва да зависи прекалено много от него.

— Значи дойде да ме извадиш от преспите? Само че аз успях да се справя и без твоя помощ — отвърна тя през смях и тропна с крака, за да падне полепналият по ботушите й сняг.

— Тогава ти можеш да ми помогнеш. — Карим й подаде плика с морска сол и се зае да почисти пътеката от снега.

— Колко ли още ще вали? — попита тя, след като поръси алеята за автомобили. Присви очи към едрите снежинки, които се сипеха от небето. Имаха цвета на прах, като под леглата, където редовно забърсваше.

— Няма да е много. Може да натрупа още два-три сантиметра. — Той спря да почиства снега и я погледна. Стори й се изморен от цялото усилие. — Защо? Ще ходиш ли някъде?

— Исках да се поразходя.

— В това време? — Той насочи очи към ботушите й, поизносени, които й служеха добре, докато живееше в града, но не бяха никак подходящи за подобни условия. Само че тя вече не разполагаше със стария екип за ски от ваканциите, които прекарваха в Аспен и Телюрайд, а сега не можеше да си позволи нов, нито пък по-дебели ботуши, така че се налагаше да пази тези.

— Нямаше да ходя далече, само до гората. — Тя посочи побелелия от снега хълм зад грижливо поддържаната градина на Роуз Хил. Там бе северната граница на имота на Абигейл и Кент — горист участък, който се простираше на километър и половина. Веднъж вече Лайла се бе разхождала там, макар тогава времето да бе много по-меко.

Карим я погледна със съмнение.

— Там човек може лесно да се изгуби, особено когато пътеките са скрити под снега.

— Тогава ще пръсна трохи, за да се върна по-лесно — рече шеговито тя. Не че имаше голямо желание да гази през снега в студа, но вече бе въпрос на гордост.

— Птиците ще ги изкълват — отвърна той с блеснали очи.

— Тогава ще рискувам. Пък и има нещо, което искам да направя. — Идеята й хрумна, докато посипваше алеята за коли с морска сол. — Исках да купя елха, но се сетих, че в гората има предостатъчно. Как мислиш, Кент и Аби няма да имат нищо против, нали?

Той се усмихна и поклати глава.

— Разбира се, че няма. Искаш ли да ти помогна? Ще ти трябва помощ, за да я отрежеш.

— Не мога да те моля да работиш през свободния си ден.

— Кой е казал, че е работа? Приеми го като услуга. Изчакай ме да приключа тук. Няма да ми отнеме повече от час. А и дотогава снегът ще послегне.

— Мога и сама — опита се да възрази тя.

— А знаеш ли как да боравиш с автоматичен трион?

— Не, но…

Той кимна, сякаш искаше да каже „Така си и знаех“.

— Значи ще те чакам тук след час.

Тръгна си, без да й даде възможност да каже и дума.

Както бе предположил, бурята беше поутихнала, когато двамата тръгнаха, и сред замръзналите клони по гористия склон зад къщата на Аби прехвърчаха рехави снежинки. Единственият звук, освен цвърченето на птиците и едва доловимите пориви на вятъра сред дърветата, бяха стъпките им с Карим по снежната кора над невидимата пътека. Бе толкова тихо, сякаш двамата бяха съвсем сами на планетата.

Лайла заговори първа.

— Нийл много ще се зарадва. Тази сутрин искаше елха. — Почувства се длъжна да напомни на Карим, че не са тръгнали единствено за удоволствие. Не желаеше той да остане с погрешно впечатление, защото усещаше, че интересът му не е чисто приятелски. Не че не го намираше привлекателен, но в момента не бе в състояние да започне каквато и да било връзка. Независимо от това самата мисъл, че между тях могат да пламнат чувства, я стопли.

— Синът ти е добро момче — отбеляза Карим и тръгна пред нея по пътеката, нарамил триона. В якето и плетената шапка, изпод която се подаваха черни къдрици, приличаше на шерп, който я превежда през заледен проход някъде в Хималаите.

— Така е. — Лайла бе доволна, че е останало достатъчно от стария Нийл, за да забележат хората.

— А ти — продължи Карим след кратко мълчание, когато се обърна, за да я погледне — си добра майка.

Незнайно как и защо, всяка негова дума й вдъхваше кураж. Нима бе усетил напрежението между тях с Нийл?

— Не съм сигурна — отвърна тя.

— Защо го казваш? — Бяха излезли на малко сечище и той забави крачка, за да вървят един до друг.

— За съжаление не мога да му дам онова, от което се нуждае в момента — въздъхна тя. Колко бе лесно да се довери на Карим. Той бе чудесен слушател и тя разкриваше пред него неща, които бе споделяла единствено с Вон. — Знам, че тъжи, но напоследък отказва да разговаря с мен. Сякаш е забравил, че сме в затруднено положение, а аз незнайно как се превърнах в част от проблема. Кой знае? Може би е прав. Може наистина да съм част от проблема. Ако си имах собствена кариера, вместо да чакам съпругът ми да ме издържа, нямаше да ни е чак толкова трудно. Сега щях да съм изпълнителен директор в някоя фирма, нямаше да чистя мръсните тоалетни и да бърша подовете на други хора.

Карим кимна умислено и подхвърли:

— Може би това е начинът, по който Нийл се справя с мъката.

— Като ми напомня, че съм се провалила ли?

Той продължи да обяснява.

— В моята страна най-големият син става глава на семейството, ако бащата почине. За младо момче като сина ти това може да се окаже непосилен товар. Дори да не се замисля над този въпрос, може би просто не успява да се справи и затова се опитва да се дистанцира.

— Сигурно си прав. Само че аз как да разбера какво изпитва, след като не желае да разговаря с мен?

— Дай му време — посъветва я Карим. — Може пък накрая да излезе нещо добро от цялата тази работа.

— Какво например? В момента не се сещам за нищо хубаво.

Той се обърна, за да й се усмихне.

— Коранът ни учи да проявяваме търпение, когато разучаваме думите на Аллах, тъй като прозрението не ни осенява веднага. Същото е и в живота. Колкото и да са трудни обстоятелствата, от тях винаги може да научим нещо, което разбираме с течение на времето и което ще озарява пътя ни към бъдещето.

— Звучи много мистично — поклати глава тя. — В момента ми стига по някоя и друга добра дума и целувка за лека нощ. — Не че Нийл не беше мил и внимателен от време на време, но напоследък усещаше, че го прави по навик.

— Когато пристигнах в Америка, и аз като теб бях разкъсван от съмнения и изпълнен с отчаяние — призна той. — Не знаех дали някога ще видя семейството или страната си, дали ще мога отново да преподавам. Не виждах смисъл да продължавам напред. И тогава в едно от писмата си сестра ми Сорая написа, че им вдъхвам надежда на всички. Едва в този миг осъзнах каква е целта ми — да опазя светлината, която ги води през мрака. Не бе кой знае какво прозрение, но се оказа достатъчно, за да ме тласне напред, докато не открия други причини да продължа.

Лайла се замисли над думите му, докато прекосяваха сечището. Олюля се, когато стъпи в дълбок сняг, и стисна протегнатата му ръка. Дори под дебелите дрехи усети стегнатите мускули. Щом стигнаха в края на сечището, тя пусна ръката му.

— Не знам дали има скрита цел в онова, което преживявам — размишляваше тя на глас, — но ако има, тя е свързана с нас с Аби.

Той забави крачка и я погледна любопитно.

— Защо?

— Като деца бяхме приятелки. Тя не ти ли е споменавала?

Карим поклати глава. Изглежда той бе единственият човек в страната, помисли си Лайла, който не бе гледал или чел какво бе казала Аби в нейна защита, когато водещата на „Ей Ем Америка“ я притисна по време на предаването.

— Преди години развалихме отношенията си — обясни тя. — Направих нещо, заради което Аби така и не ми прости. Затова ме назначи на тази работа, за да ме накаже. Така че, да, това е съдбата ми. Не мога да продължа напред, докато проблемът не бъде разрешен.

Дори той да остана изненадан, когато тя му каза, че двете с Абигейл са се познавали от деца, не го показа. Приличаше на човек, който едва сега е открил липсващата част от загадката. Очевидно бе усетил напрежението между двете жени.

— Някои казват, че приятелите и враговете са просто обратните страни на една монета — отбеляза той.

Тя въздъхна.

— В такъв случай сме свързани.

Не бе чак толкова зле, призна тя пред себе си. В известен смисъл бяха от един отбор. И двете много обичаха Вон. След като Лайла се пречупи и каза на Абигейл къде живее брат й, трябваше да признае, макар и с нежелание, че появата на старата им приятелка му се бе отразила добре. Последния път, когато отиде да го види, той бе по-оживен от обикновено. Когато го попита защо е в толкова добро настроение, той се усмихна загадъчно и обясни:

— Ако ти кажа, ще ме обвиниш, че съм предател.

Вместо това Лайла се бе почувствала дребнава и отмъстителна, задето се бе опитала да държи Аби настрани. След като присъствието на работодателката й му даваше сили, тя не можеше да негодува.

— И какво е непростимото престъпление, което си извършила — попита Карим, без да крие, че не може да повярва тя да е способна да прояви злоба, освен някоя и друга хаплива забележка.

Лайла се поколеба, преди да отговори.

— Чувал ли си историята за Юда Искариотски?

Той кимна.

— „Не аз ли избрах вас дванайсетте? Но един от вас е дявол“. — Цитира той от евангелието на апостол Йоан^[3]. Сигурно Лайла не успя да скрие учудването си, че той познава християнството толкова добре, защото й обясни с усмивка: — Може и да съм мюсюлманин, но също така съм и учен. Запознал съм се и с други религии. Да, знам кой е Юда Искариотски. Той е ученикът, предал Христос.

— Така беше и с нас с Аби — призна тя. — Майка й работеше у нас, докато бяхме малки. Двете с Аби бяха като част от семейството. Аби ми беше като сестра. Един ден, най-неочаквано, мама обвини Роузи в кражба и ето че двете заминаха, повече не се видяхме. Престъплението ми е, че не знаех на кого да вярвам, докато не стана прекалено късно.

— На колко беше по онова време?

— Достатъчно голяма, за да преценя. — Лайла усети познатото бодване, когато чувството за вина отново се надигна. — Срамувах се толкова много, че ни ми стигнаха сили дори да пиша на Аби, за да й кажа колко съжалявам. Колкото повече време минаваше, толкова по-трудно ставаше да взема химикалката. Сега вече е прекалено късно.

— За да й кажеш, че съжаляваш ли? Или за да ти прости тя?

— И двете — въздъхна тежко Лайла. — Много е трудно да се извиниш, когато знаеш, че извинението ти няма да бъде прието. Опитах. Нека просто кажем, че не се получи както трябваше.

Той мълчеше. Само дъхът му излизаше на валма в ледения въздух.

— Трудно е да простиш — рече най-сетне той. — Трябва да повярваш в искреността на онзи, който поднася извинението.

Лайла се замисли над тези думи. Беше ли дала възможност на Абигейл да й прости? Единственият път, когато й се извини, думите не прозвучаха кой знае колко убедително, особено след като бе в момент, когато имаше нужда от услуга, както изтъкна Вон. От друга страна, Абигейл никак не я улесни. След като знаеше, че Лайла вече е смазана, можеше да покаже поне малко съчувствие. Не бе ли страдала достатъчно?

В гората цареше тишина като в катедрала, само от време на време някой отрупан със сняг клон пропукваше и стряскаше цяло ято скорци, които излитаха с възмутени крясъци. Карим газеше напред през дълбокия сняг.

Бяха почти на върха, когато тя забеляза съвършената елха. Не беше нито прекалено голяма, нито твърде малка, имаше гъсти клони, които образуваха конус. Няколко минути по-късно в тихата гора отекна бръмченето на триона. Карим върза клоните с канап, вдигнаха елхата за двата края и я понесоха надолу по склона.

Когато се върнаха в къщата, той откри стара кръстачка в гаража и й помогна да я нагласят. Най-сетне сложиха елхата в единия край на хола и се отдръпнаха, за да й се порадват.

— Чудесна елха — отбеляза той.

— Нали? — Боровият аромат изпълни стаята. Лайла усети как празничното настроение се събужда. Обърна се към Карим с усмивка.

— Чувствам се странно, че един мюсюлманин ми връща коледното настроение, да знаеш, че съм ти длъжница.

— Няма такова нещо. За мен беше удоволствие. — Той отпусна ръка върху нейната, сякаш за да подчертае думите си, и макар докосването му да бе съвсем леко и без следа, от какъвто и да е намек, тя потръпна. Все едно докосна голата й кожа. Отстъпи назад, извърна се с гръб към него и погледна отново дървото.

— Трябват само играчки. Мислех да сложа цветни светлини и прозрачни стъклени топки — обясни тя. — Иска ми се да бях запазила старите играчки. За съжаление ги изгубих някъде, докато се местехме.

— Магазинът на Мейн стрийт е отворен в неделя — рече той. — Последния път, когато ходих там, играчките бяха намалени. Ако искаш, ще те закарам до града.

Изкушаваше се да приеме, но се отказа. Вече бе направил достатъчно. А и имаше нужда да остане сама, за да помисли над новите нежелани чувства, които афганистанецът бе събудил, преди отново да излезе с него.

— Благодаря. Много ти благодаря. Само че трябва да свърша малко работа тук.

След като той си тръгна, Лайла се отпусна на канапето и изпъшка. Истина бе, че коледното настроение се бе върнало, а заедно с него и чувствата, които предполагаше, че е погребала заедно с Гордън — копнежът някой да я люби, нуждата да се чувства желана. А как щеше да се справи с тези чувства, след като те бяха точно толкова желани, колкото бодливо цвете? А и вече й бе ясно, че чувствата й са несподелени.

 

 

Нийл плъзна затопления сандвич в картонена чинийка. Без да вдига поглед, попита следващия на опашката:

— Какво да бъде за вас?

— Малка диетична кола — отвърна момичешки глас.

Стори му се познат и когато Нийл вдигна поглед, за да подаде сандвича, забеляза, че пред него е застанала Фиби Уитакър, съседката му, ако можеше да я нарече съседка. Откакто се запознаха, той я бе мяркал, когато доктор Уитакър я караше на училище с мерцедеса си или когато тръгнеше нанякъде с червената си „Джета“. (Не че я дебнеше, но нали живееше над гаража и винаги разбираше, когато някой от семейството се прибира или излиза.) Обърна внимание на вида й. Отблизо личеше колко е слаба — беше като вейка, сякаш месеци наред не бе хапвала нищичко, а и се обличаше така, сякаш щеше да събира боклуци покрай магистралата. Никога не би предположил, че родителите й са богати, ако майка му не работеше за тях.

При тази мисъл Нийл трепна както винаги, когато се сещаше, че вече не са богати и нямат положение в обществото. Независимо от всичко се усмихна на Фиби, тъй като благодарение на родителите й двамата с майка му имаха покрив над главите си.

— Не знаех, че идваш тук. — „Колко тъпо“, помисли си той. Само че не успя да измисли друго.

— Не знаех, че работиш тук — отвърна тя и го погледна сериозно, без да трепне.

Нийл се наежи. Значи малката госпожица Надувкова щеше да му се прави на интересна. Не му пукаше.

— Искаш ли нещо с колата? — попита той като добър професионалист.

— Какво предлагаш?

— Специалният сандвич е страхотен, ако обичаш горгонзола.

— Ненавиждам горгонзола.

— Мога да го направя, с каквото сирене предпочиташ.

— Само колата — настоя сопнато тя.

Нийл се ядоса още повече. Как си позволяваше да се държи толкова гадно и нафукано? Фактът, че майка му работеше за нейната, не означаваше, че е по-добра от него. Това бе една от превратностите на съдбата, нищо повече.

— Веднага. — Грабна чаша и я напълни. — Долар и осемдесет. — Сложи чашата далече от себе си, сякаш нямаше търпение да се отърве от колата — и от нея — час по-скоро.

Тя изглежда се стресна от неочакваната му враждебност и смутено заопипва джоба си, за да извади пари от портмонето. Монетите се изплъзнаха и паднаха на щанда, няколко се търкулнаха на пода. Когато се наведе, за да ги вдигне, той забеляза, че е поруменяла.

В този момент съжали, че е изкарал гнева си на нея. Тя може и да бе надуто келешче, но със сигурност не бе виновна, че животът му бе скапан.

— Извинявай — промълви тя, когато той заобиколи щанда, за да й помогне. — Обикновено не съм толкова непохватна.

Усмихна й се, докато се навеждаше да извади монета от двайсет и пет цента, плъзнала се под кафемашината.

— Случва се непрекъснато. Откъде, според теб, идват бакшишите?

Тези думи я накараха да се усмихне. Окуражен от усмивката, той пренесе напитката й на маса до прозореца и я изчака да седне. В момента нямаше други клиенти — човекът със сандвича си беше тръгнал, а в неделите, когато почти всичко бе затворено, в заведението нямаше много хора — така че нямаше кого да обслужва.

— Да ти донеса ли нещо друго? Салфетка, сламка?

— Винаги ли си толкова услужлив? — попита тя.

Той сви рамене.

— Само когато познавам хората.

— Значи реши, че ме познаваш.

Тя наклони глава и го погледна високомерно, но той усети, че се преструва. Долови в нея уязвимост, скрита под дръзкото поведение.

— Знам, че не ядеш много — поясни той и сведе поглед към напитката. Нямаше да си позволи да направи подобна лична забележка, ако бе на нейна територия, но сега бяха на негова и единственият, на когото бе готов да прави мили очи, бе шефът. — Да не би да си на диета?

— Не ти влиза в скапаната работа.

Той вдигна примирено ръце.

— Не ме гледай така. Пет пари не давам. Казах го заради мама. Тя се притеснява, че ще умреш от глад. Но те майките са си такива. Работата им е да се притесняват.

— Май си прав. — Фиби се поотпусна и отпи глътка безалкохолно. — Не че говоря от личен опит. Ако не си забелязал, моята не е от отдадените майки. През повечето време е на работа. Много не се задържа вкъщи. — След малко, тъй като той стоеше до нея, тя попита направо: — Ти нямаш ли работа?

— Това намек ли е?

— Не.

— Ако предпочиташ да те оставя на мира, просто кажи.

Тя сви рамене.

— Както искаш.

— Винаги ли си толкова груба? — засече я той.

Останаха загледани един в друг няколко секунди, не продумваха, сякаш всеки отправяше предизвикателство към другия. След това тя извърна поглед и от усмивката, която затрепка по устните й, той разбра, че в тази борба за надмощие е победил.

— Извинявай — въздъхна тя. — Не го приемай лично.

Нийл прие това подобие на извинение и се отпусна на стола срещу нея, въпреки че първо се озърна през рано, за да е сигурен, че собственикът Ърл^[4] Хабър — графът от „Граф на сандвичите“ — не се мярка.

— А пък аз реших, че ме харесваш.

— Не се ласкай.

— Няма такава опасност. Не си ми казала и две думи, откакто дойдох. Да не би да съм те обидил с нещо или просто не ти е приятно да общуваш с наемната работна ръка.

Тя поруменя.

— Това пък откъде го измисли?

— Не знам. Ти кажи.

— Няма абсолютно нищо общо с теб. Така че не се меси.

За момент се уплаши, че тя ще се разплаче.

Нийл побърза да разведри положението.

— Виж, двамата с теб не започнахме както трябва. Какво ще кажеш да сложим ново начало? — Той й подаде ръка и се усмихна, за да й докаже, че е напълно безобиден. — Здрасти, аз съм Нийл. Нов съм в града. Ако по-късно ще ходиш някъде, ако ти се излиза или… Как се забавляват тук хлапетата на твоята възраст?

Тя се отпусна и той едва сега забеляза, че е красива.

— Накратко казано, няма нищо особено. Освен ако не си падаш по бингото, тук цари мрак и мъртвило.

— Затова ли си в толкова лошо настроение? — пошегува се той.

Тя го погледна, готова да извади бодлите си отново, но изглежда реши, че не си струва усилието.

— За твое сведение настроението ми е скапано заради тъпата вечеря, която майка ми организира довечера. Ти как би се почувствал, ако ти се налага да изтърпиш смотаната вечеря по случай Коледа, докато снимат камери и много добре знаеш, че милиони хора ще наблюдават всяко твое движение?

— А, да, чух — призна той. Беше за някакво предаване — „Коледа с Абигейл Армстронг“ или нещо подобно — което щяха да снимат у тях. На майка му й се налагаше да работи извънредно, за да подготвят всичко. — Ще бъде голяма работа.

— Да, за мама е наистина голяма работа — нацупи се Фиби.

— Има къде-къде по-лоши неща — отвърна той. „Като например цяла Коледа да гледаш празното място на баща си на масата“. Не позволи на мрачните мисли да го завладеят. Беше им се оставял неведнъж досега и знаеше, че те отвеждат по измамен път, който не ти позволява да проявиш никакво разбиране. Лесно можете да се изгуби и нямаше да успее да намери обратния път.

— Семействата трябва да прекарват празниците заедно, нали така? Само че мама обича показността. — Едва прикриваше негодуванието си. — На нея не й пука за нас с татко.

Нийл се почувства неудобно, когато тя го каза. Но поне вече го приемаше като съюзник, не като част от антуража на майка си. Въпреки това се почувства длъжен да изтъкне:

— Със сигурност не е така. Но това не означава, че не държи и на работата си.

— Ти на чия страна си? — погледна го ядно тя.

Нийл сви рамене.

— Не знаех, че има страни. Виж, ако ще се почувстваш по-добре, ще ти призная, че те разбирам добре. И аз съм се правил на интересен на партитата, които организираха нашите. Голяма досада е, знам, но си представи, че отиваш на зъболекар. Просто се налага да го направиш.

— Поне като отидеш на зъболекар, слагат упойка.

Нийл усети, че няма смисъл да й обяснява, затова пробва по друг начин, като преглътна предишното си нежелание да повдигне въпрос, който обикновено се опитваше да избегне.

— Ти поне имаш семейство — въздъхна той. — Тази Коледа ще бъде първата без баща ми.

— Да, чух. — Изражението й омекна. — Извинявай, досега не бях срещала човек, чийто баща… — Тя така и не довърши изречението.

Мъката и злият й близнак, гневът, се надигнаха от тъмната пещера, където ги бе затворил Нийл.

— Сега поне знаеш, че ми е познато какво е, когато животът ти е на показ пред милиони хора — натякна той. — Знаеш ли кое е най-гадното? Най-добрият ти приятел ти звъни, за да ти изкаже съболезнованията си, след като е чул за смъртта на баща ти по новините в шест.

Фиби го погледна с уважение.

— Сигурно ти е било много трудно.

Той сви рамене.

— Не обичаш да говориш за себе си — отбеляза тя.

— Никак.

— Добре, тогава няма да повдигаме този въпрос.

— Хубаво.

— Сетих се нещо. Ако не си зает, искаш ли довечера да отидем на концерт? — предложи тя с усмивка. — В общинския център е, благотворително събитие, организирано от баща ми. Помолил е негов приятел музикант да свири безплатно.

— Не трябва ли първо да попиташ баща си? — отвърна предпазливо Нийл, тъй като нямаше представа как го приемат в семейство Армстронг-Уитакър.

— Няма страшно. Ще го накарам да ми остави един допълнителен билет.

— Добре тогава. Ще бъде забавно. — Откакто се премести тук, вечер Нийл играеше скрабъл^[5] или гледаше телевизия с майка си. Днес поне щеше да се разнообрази.

— И майка ти може да дойде, стига да иска.

Нийл се замисли, преди да отговори, макар и не съвсем честно.

— Май има други планове.

Почувства се виновен, задето дори не я попита — може би щеше да й е приятно да излезе — но истината бе, че му се искаше поне за малко да се отдели от нея. Реши, че отсега нататък ще се интересува единствено от себе си. Толкова много се тревожеше за баща си, а ето какво стана.

— Започва чак в осем, но татко иска да отидем рано, затова ще те чакам отпред в седем и половина — предложи Фиби. — Можем да отидем с неговата кола. Ще бъдем само тримата, така че ще се съберем.

— Майка ти няма ли да дойде? — Не че му влизаше в работата, но му се стори странно. В неговото семейство тримата винаги бяха заедно.

Фиби изви очи.

— Тя разправя, че е прекалено заета да организира всичко за утрешното парти. Явно партитата за пред хората са свързани с прекалено много работа. — Тя се обърна към прозореца и остана загледана навън дълго, наблюдаваше хората, тръгнали да напазаруват преди Коледа, сгушени в палтата си, натоварени с пакети. Когато най-сетне се обърна към Нийл, гневът й се бе стопил, изместен от тъга. Побутна недопитата кола. — Трябва да вървя. Имам си работа — заяви тя, макар да не бързаше да си тръгва.

— Добре. Значи ще се видим пред вашата къща.

— Ще те чакам. — Тя насочи пръст към него. — В седем и половина. Да не забравиш.

— Няма страшно. Там съм.

В първия момент на Нийл му се стори, че старият му живот се е върнал и си уговаря спонтанна среща с приятелка, няма никакви грижи на света, освен да изкарва добри оценки, след като всичко му е осигурено.

В този момент шефът му, господин Хабър, подаде рошавата си посивяла глава от кухнята и изрева:

— Аз да не би да ти плащам да си седиш на задника и да си лафиш с клиентите?

Магията се развали.

Нийл се изправи с въздишка и се обърна към Фиби.

— Трябва да се връщам на работа. До довечера.