Айлин Гоудж
Махалото на съдбата (21)

20.

— Мамо, може ли да поговорим? — Нийл застана пред бюрото на Лайла. Вятърът бе разрошил косата му, ризата му бе извадена от панталоните сякаш току-що бе карал колело и сигурно бе точно така. Десетгодишният хюндай, който си купи по обява, не бе излизал от гаража, откакто го докара, и нямаше да помръдне от мястото си, докато момчето не събереше достатъчно пари, за да го поправи.

— Разбира се. — Тя натисна копчето на телефона, което го свързваше със слушалките на главата й. Бяха я оставили на изчакване от една от авиокомпаниите, но можеше да отложи разговора. — Какво има, миличък?

— Извинявай, че те притеснявам, докато си на работа. — Сякаш се разколеба, докато оглеждаше бюрото й, отрупано с документи и брошури, маршрути, които трябваше да състави. Може би просто му трябваха няколко секунди, докато възприеме майка си със слушалки, в облекло, подходящо за офис — днес бе избрала кремав ленен костюм и бледосиня блуза без ръкави, новите обувки без пети от „Кенет Коул“, които си купи от една разпродажба. — Ако си заета, мога да намина по-късно.

Тя му се усмихна.

— Никога не съм заета за теб. Както и да е, почивката ще ми се отрази добре. Цял ден не съм мърдала от бюрото. Искаш ли да поизлезем? — Какъвто и да беше въпросът, тя не искаше колежките й да слушат. Барб Хигинс беше сладурана, но обичаше да се меси навсякъде и във всичко, както Лайла разбра, след като започна работа в агенцията — временното място стана постоянно, когато се оказа, че е „незаменима“, поне според Барб.

Започна да се притеснява и се запита какво бе толкова важно, та не можеше да изчака, докато се прибере. Успя да овладее нетърпението си. Терапевтът на Нийл я бе предупредил да не си мисли най-лошото. В този момент й се стори, че чува гласа на доктор Фрай: „Не забравяй, че не можеш да контролираш решенията на Нийл. Не си отговорна и за последствията. Единствената ти роля е да го напътстваш, когато поиска съвет“.

Още на първата крачка ги посрещна горещ порив на вятъра и жълтата тента над главите им изплющя също като платно на кораб. Тръгнаха към антикварната книжарница малко по-надолу и седнаха на пейката отвън. Останаха смълчани няколко минути, докато наблюдаваха пешеходците, както местни, така и туристи. В този безоблачен летен ден никой не бързаше. Книжарница „Камбаната, книгата и свещта“ бе собственост на възрастна дама, Мери Кросли, която освен стари книги продаваше и картички, свещи, чанове и какви ли не кичозни дреболии. В момента бе затворено. На стъклото бе лепната бележка „Затворено заради погребение“. Лайла бе виждала същата бележка и преди. Онзи ден Мери подхвърли:

— Когато станеш на моята възраст, всичките ти приятели започват да окапват като мухи.

— Какво става? — попита предпазливо Лайла. Нямаше нужда да си мисли най-лошото единствено защото синът й искаше да поговорят. Може пък новината да бе добра. Той чакаше да му позвънят от адвокатската фирма, където търсеха човек за техническа поддръжка, и тя се усмихна с надежда. — Да не би да е за работата?

Той поклати глава.

— Не. Всъщност, още не знам. Не са ме търсили. — Очевидно искаше да говорят за нещо друго. Вдигна глава към нея, както бе подпрял лакти на коленете си. — Както и да е, реших да не приема, дори да ми се обадят.

— Защо така? — опита се да не издава неудоволствието си, въпреки че всяка клетка в тялото й застана нащрек. Доктор Фрай я предупреди да не показва колко е притеснена.

— Изникна нещо друго. — Той прокара пръсти през косата си и й се стори нервен. Забеляза, че има нужда от подстригване. Тъмните къдрици по челото му почти покриваха веждите. — Помниш ли Джон Каплън от „Ривърдейл“? — попита. Лайла кимна, сети се, че Джон е едно от момчетата, с които Нийл дружеше в гимназията. — Срещнахме се онзи ден, докато бях в града. Разприказвахме се и стана ясно, че съквартирантът му се изнасял. Джон попита дали искам да живея при него.

Трябваше й почти цяла минута, докато осъзнае казаното. Нийл искаше да напусне дома си. Да замине далече от нея, далече от спасителната мрежа. Тя положи огромно усилие, за да отговори спокойно.

— Ще можеш ли да си го позволиш? — Сякаш единствено парите бяха проблем, сякаш нямаше да се поболее от тревоги, че синът й ще бъде сам в Ню Йорк, където отчаянието може лесно да го погълне.

Той сви с безразличие рамене.

— Ще си намеря работа — отвърна с типичния за младите оптимизъм. — Няма да има проблем. В града има работа.

— Ами училището?

— Ще прекъсна за година.

„Ами аз? — изкрещя безмълвно тя. — Аз всяка вечер ли ще си седя вкъщи сама в очакване телефонът да звънне, за да разбера, че си добре?“

— Сигурен ли си, че е разумно? — попита гласно, като премълча истинския въпрос, който я измъчваше още от пожара. Досега не си бе позволила да го изрече. „Ще се опиташ ли отново да се нараниш?“

Нийл се изсмя подигравателно.

— Сигурен съм единствено, че ако не се махна от този противен град, ще полудея.

— Толкова ли ти е неприятно? — Спомни си, че отначало и тя се чувстваше в капан, също като Нийл. Само че тогава беше зима и обстоятелствата я бяха отвели много далече, също като ураганен вятър. Огледа се — хората, които чакаха пред сладкарницата за сладолед, някои вече си бяха купили, двойките по масите в „Габриела“ от другата страна на улицата, а малко по-нататък млади момичета по къси панталонки, с горнища на бански, излегнали се на тревата край реката с надеждата някое готино момче да ги забележи — и си каза, че не би искала да е никъде другаде.

— Не мога да повярвам, че тук ти харесва — поклати недоверчиво глава Нийл.

— Не знам, човек просто свиква. — Обърна се към него с усмивка. — Дай си време до края на годината и реши тогава. Може да ти дойде друг акъл.

— Не те питам за съвет, мамо. — Беше категоричен. Очевидно въпросът не подлежеше на обсъждане. Изправи се и я погледна в очите. — Вече казах на Джон, че ще се преместя при него. Уведомявам те, да не би да си правиш някакви дългосрочни планове.

Тя усети познатото пробождане в сърцето и решението й да не споделя тревогите си с него се стопи.

— О, Нийл! Готов ли си за това? Доктор Фрай…

Той я прекъсна, не й даде възможност да довърши.

— Доктор Фрай го предложи.

— Така ли? — Лайла се почувства обидена, сякаш двамата са заговорничели зад гърба й.

— Според него съм готов.

— Не можа ли първо да поговориш с мен?

— Не ти казах, защото знаех, че ще реагираш по този начин.

— Чак толкова ли съм предсказуема?

— Да. — Нийл говореше тихо, сякаш за да й покаже, че няма да я държи отговорна. — Гледаш ме понякога все едно не ми вярваш и не смееш да ме изпуснеш от поглед. Не те виня. Сигурно и аз щяха да се чувствам по същия начин с детето си, ако се случеше нещо подобно. Само че ми е трудно да го приема. През повечето време имам чувството, че стъпвам върху яйчени черупки.

— И на мен не ми беше лесно — отвърна тя предпазливо.

— Знам. — Синът й я погледна почти нежно. — Извинявай за всичко, което ти причиних. Дълбоко в себе си знаеш не по-зле от мен, че така е най-добре и за двамата.

— Говори само за себе си.

Той поклати глава и й се усмихна по странно снизходителен начин, сякаш тя бе дете, а той родителят, който вече губи търпение.

— Слушай, мамо, не го приемай зле, но трябва да си имаш свой живот.

„Свой живот“. Нима не правеше точно това? Нали затова си бе намерила тази работа?

— Нямах представа, че по някакъв начин те дърпам назад — каза мрачно тя.

— Не говоря за себе си. Ти дърпаш себе си назад — обясни синът й, неочаквано превърнал се в разумен възрастен човек. — Вечер не излизаш, освен с Аби или колежките. Кога за последен път си ходила на театър в града или да обиколиш някой музей? Не си стара, мамо. Би трябвало да ходиш по срещи. Какво стана с Карим? Да не би да сте се скарали?

— Не точно. Няма значение. Мислех, че не го одобряваш.

Радваше се, че седят под тентата, където имаше сянка, иначе той щеше да забележи, че се е изчервила. Мислеше, че вече й е минало, но очевидно не беше така. Всеки път, когато се натъкнеше на Карим в града, докато пазаруваше или изпълняваше някоя поръчка, тя усещаше как старата искра припламва. Спомняше си как я прегръщаше. Липсваха й дългите им разходки и чувството, което изпитваше, когато бе с него — че светът не е чак толкова ужасно място, че има надежда.

— Не е трябвало да ми обръщаш внимание — поклати глава Нийл. — Държах се като егоистичен негодник.

— И аз бях егоистка — призна тя. — Просто… — Посегна, за да приглади къдрица назад от челото му, както правеше, когато той бе малко момче, и усети, че ще се разплаче. — Много се страхувах да не те изгубя. — Никога не приемаше за даденост както повечето майки, че синовете им са здрави и възмъжават. Знаеше, че има огромен късмет.

— Държиш се така, сякаш заминавам завинаги. Ще идвам да те виждам. Ти също ще идваш — успокои я той. — Не отивам някъде в африканския пущинак като вуйчо Вон.

— Колкото по-малко говориш за местонахождението на вуйчо си, толкова по-добре — промърмори тя. Не й беше никак приятно, че брат й е толкова далече. Не и след като ги уплаши толкова много през зимата.

Нийл се изправи.

— Трябва да вървя, за да си събера нещата.

— Толкова скоро? — погледна го уплашено Лайла.

— Спокойно, мамо. Тръгвам чак утре. Имаш достатъчно време, за да зашиеш дупките на чорапите ми. — Ухили се, а след това се наведе и я целуна по бузата.

Това разсея напрежението и двамата се засмяха. Никога досега не й се беше налагало да шие дупки по чорапите и дори не знаеше как. Само че разбра посланието. Той й напомняше, че все още му е майка.

Докато го наблюдаваше как се отдалечава, Лайла си припомни първия му ден в детската градина. Спомни си колко горда се чувстваше, докато малкото й момченце подскачаше по стълбите, изпълнено с желание да влезе в училище, а не като други деца, които се дърпаха и плачеха. „Погледнете го всички, не се страхува от нищо!“ — беше си казала тогава. Сега си помисли същото. „Ще се справи чудесно и без мен“.

След като той тръгна, тя остана на пейката още няколко минути, за да помисли над разговора им. Нийл бе прав за едно, осъзна. Тя наистина тъпчеше на едно място, и то не единствено от майчинска загриженост. Докато Нийл бе около нея, не й се налагаше да мисли колко е самотна.

Истина бе, че животът й напредваше в други отношения. Имаше дни, когато й идваше да се ощипе, за да повярва, че работи в истински офис и е успяла да се докаже. Този месец направи резервации за пет круиза и още няколко я очакваха. Шефката им Джанет Менсън й бе поръчала да организира пътуване за дегустация, планирано за следващото лято в Бургундия, тъй като единствено Лайла говореше френски (въпреки че бе позабравила езика). Ако не направеше някой гаф, щеше да има и други подобни пътувания. Работата бе открила един нов свят на възможности.

Затова път личният й живот бе нещо съвсем различно. Нийл я засегна, когато я обвини, че е бездейна и апатична (не употреби тези думи, но смисълът беше същият). Истина бе, че вечер рядко излизаше, и то само с приятелки. След единствената среща с Карим — имаше чувството, че е минала цяла вечност оттогава — не бе ходила на други. Някои от мъжете, които им бяха клиенти, я канеха, а Боб Къшнър, собственик на застрахователната компания малко по-надолу на улицата, предложи да пият заедно кафе (тя отклони много любезно поканите), но Лайла не прояви интерес към нито един от тях. Беше избягала като от чума от единствения мъж, който я караше да тръпне.

Запита се дали Карим вече я е забравил. Всеки път, когато се срещаха, той й изглеждаше добре, само дето двамата се чувстваха неловко, докато разменяха по някоя и друга любезност. Бе много възможно той да си е намерил друга. Знаеше със сигурност единствено, че продължава да работи за Абигейл, макар да не беше ясно още колко време ще се задържи. Онзи ден Аби спомена, че Карим имал намерение да се премести в друг щат.

Потръпна при тази мисъл. Но той и без това вече бе далече от нея. Нали сама се погрижи да стане точно така?

Огледа се и отново долови звуците и миризмите на града, който на времето бе възприемала като курорт. Щом стана топло, центърът, сив и безлюден през зимата, бе заживял нов живот и разцъфна също като бегониите във висящите кошници по Мейн стрийт. В магазините цареше оживление, а кафенетата на открито бяха препълнени. Пред сладкарница „Ръмсън“ се виеше опашка за сладолед, а на тротоара пред деликатесния магазин на Мейн и Ривър се бяха скупчили клиенти, тъй като предлагаха безплатни мостри. Отдалече се носеше звън на камбани, вероятно от поредната сватба (колко резервации бе направила за медени месеци този сезон), и той й напомни, че навсякъде около нея кипи живот. Двойки се обвързваха, ковяха бъдещето си, докато тя си седеше сама вкъщи всяка вечер.

Най-сетне се изтръгна от тези мисли и погледна часовника си. С изненада откри, че е седяла тук вече цял час. Въздъхна, изправи се и тръгна към офиса. Барб вдигна поглед, когато влезе.

— Всичко наред ли е? — попита тя с такъв тон, сякаш искаше да разбере дали вкъщи няма неприятности.

— Абсолютно — отвърна Лайла и се усмихна така, сякаш нямаше никакви грижи. Барб бе свестен човек, но обожаваше клюките, а Лайла не искаше хората от града да знаят какво става с нея. Мина покрай Барб, за да се върне на бюрото си, където животът на клиентите й — наскоро щастливо разведената Нанси Маккормик, за която уреждаше екскурзия до Барселона, или както жената се изразяваше „утешителна награда след трийсет години с все със същия мизерник“; съпругът, който й бе поръчал да резервира стая в курорт в Кабо Сан Лукас за него и любовницата му на имената на „господин и госпожа Кларън“; осемдесетгодишната госпожа Симс, която твърдеше, че е открила извора на младостта по време на круиз в Норвегия и нямаше търпение да отиде отново — нямаше да й позволи да се замисля прекалено задълбочено за своя собствен.

Останалата част от деня отлетя неусетно и когато погледна часовника си, се оказа, че е станало пет и десет. Барб се канеше да тръгва, а Джанет и Шерил Лий вече си бяха отишли. Лайла свали слушалките и ги изключи от телефона. След това изключи и компютъра си, написа бележка и я лепна на една от папките. Когато подреди бюрото, се отпусна за момент, загледана пред себе си, и разсеяно разтри глава, там, където слушалките бяха оставили малки вдлъбнатини. Чувстваше се уморена, но това бе умствена умора, не физическата, която я притискаше, докато работеше за Абигейл. С нея идваше и задоволството, че разчита на уменията и ума си, на решителността и упоритостта.

Подрънкването на ключове — Барб се канеше да заключи — я върна към действителността, тя стана и взе чантата си. Замисли се дали да не купи нещо за вечеря, може би от пушеното пуешко, което Нийл обожаваше. Отказа се почти веднага. Нийл сам щеше да си купи нещо за ядене. Не беше нужно да му виси над главата. Нали й го показа съвсем ясно? Остана изненадана, когато се разсмя тихо и се почувства странно свободна.

Вдигна поглед и забеляза, че Барб я наблюдава с хитра, многозначителна усмивка.

— Приличаш на котка, която е успяла да се докопа до сметаната. Да не би да имаш планове за довечера? — Което в действителност означаваше „На среща ли ще ходиш?“

— Нищо специално — отвърна Лайла.

Барб обаче реши, че се притеснява, затова се опита да я убеди.

— Хайде де, на мен можеш да ми кажеш. — Очите на по-възрастната жена грееха любопитно, може би ставаше въпрос за тайнствен ухажор.

Лайла сви рамене и отговори многозначително.

— Не би повярвала, дори да ти кажа. — „Имам среща със замразена лазаня и новия роман на Тони Хилерман. Аз съм толкова скучна, че не флиртувам дори с мъже по интернет. Старата госпожа Симс води много по-интересен живот от мен. Тя поне се забавлява на бинго и табла“. Барб почака още малко, усмихната в очакване на сочната клюка, но тъй като Лайла не каза нищо повече, усмивката й се стопи. Вместо както обикновено да й пожелае напевно „довиждане“, тя подхвърли с пресилена веселост:

— Със сигурност ще се забавляваш повече от мен. Представата на съпруга ми за среща е пица и бира, докато гледаме телевизия.

Лайла се обърна и отправи на Барб загадъчна усмивка. Нека горката жена си фантазира.

Час по-късно, след като се отби в супермаркета, за да напазарува, и спря на бензиностанцията, за да зареди, тя се качи в колата, готова да се прибере, но вместо това зави към Роуз Хил. Не се бе връщала от деня след пожара, когато дойде, за да провери дали може да спаси някаква част от вещите си (почти всичко бе изгоряло, след като гаражът се бе запалил). Защо го правеше? Тук нямаше нищо за нея. Нищо, освен…

Замисли се отново за Карим и си призна, че се надява да го види.

Когато спря на алеята, видя, че е разчистено. От къщата бяха останали единствено основите с полусрутените части от стените, щръкнали като счупени зъби. Спря за момент и се замисли, преди да слезе от колата. Натъжи се, когато видя в какво се бе превърнала гордостта на Абигейл. Не беше тъга като онази, която я разкъсваше, когато изгуби апартамента на Парк авеню, където бе преживяла някои от най-хубавите си години, сега имаше чувството, че е настъпил краят на една ера, ликвидирана с един замах.

Забеляза белия додж на Карим паркиран до някогашния гараж и сърцето й заби по-бързо. След малко го забеляза в далечината, без риза, докато разравяше пепелта с лопата. Помаха й, когато тя слезе от колата, след това отново се наведе. Едва когато свърши, остави лопатата и тръгна към нея. Не забърза, вървеше бавно, сякаш се присмиваше на полудялото й сърце.

Когато най-сетне доближи, я поздрави мило.

— Лайла. Какво те води насам? — Не беше нито радостен, нито раздразнен от неочакваното й посещение.

— Минавах наблизо и реших да се отбия, за да видя как върви. Не е ли прекалено късно за работа? — попита тя, сякаш не се бе надявала да го види.

Той посочи купчината на алеята — счупени тухли, парчета бетон, късове обгорели греди, почерняло стъкло.

— В понеделник сутринта съм поръчал камион да извози строителните отпадъци — обясни той. — Исках да съм сигурен, че всичко е готово.

Беше се изцапал. Карираната му риза бе вързана на кръста, а по прашните му ръце и гърди личеше къде се е стичала пот. На челото си бе вързал кърпа, която не бе успяла да го предпази от ситния прах, посипал се по къдриците му, така че изглеждаше побелял. Лайла никога не бе виждала по-привлекателен мъж.

— Успя ли да спасиш нещо? — попита, за да поддържа разговора. Вече знаеше какво е извадено, защото Абигейл й бе разказала.

— Много малко, за съжаление — призна той. Онова, което пожарът не бе съсипал, се оказа повредено и не ставаше за нищо.

Тя се огледа ужасена.

— Не е за вярване, че някой е живял тук. Прилича на място за археологически разкопки. — Обърна се към вътрешния двор и басейна отзад, който сега бе най-обикновена дупка в земята, и купищата изровена пръст, където преди бяха лехите с рози.

Той кимна.

— Така е. Трябваше да проверим всичко много внимателно, за да не развалим нещо, докато копаем. Както виждаш, работата ми тук е на приключване.

— Какво следва?

Той избърса потното си чело с опакото на ръката.

— Може да замина на север. Братовчед ми Ахмед държи ресторант в Провидънс и си търси управител.

Тя усети как сърцето й се свива.

— Провидънс, Роуд Айлънд ли? Не знаех, че част от семейството ти е там.

— Само братовчед ми. Дошъл е тук преди много години, още като студент, но останал след дипломирането си и се заел с ресторантьорство. Сега двамата с жена му откриват втори ресторант, затова иска да поема първия, който вече е разработен.

— Провидънс е далече.

Той сви рамене и погледна към изгорялата къща.

— Тук не ме задържа нищо.

„Нима е забравил толкова бързо? Толкова ли малко съм означавала за него?“ — запита се Лайла. След това бързо си напомни, че не тя е отхвърлената, тъкмо обратното. Защо да не продължи живота си? Бе му дала основателна причина, за да го направи. Въпреки това не се сдържа и подхвърли:

— Сигурна съм, че Аби ще иска да останеш, ако реши да строи отново. Тук ще имаш достатъчно работа.

Огледа някогашната безупречна градина, разорана от гумите на тежки автомобили, смачканите храсти и лехите, които той бе поддържал с много любов.

Карим кимна замислено.

— Двамата вече обсъдихме този въпрос. — Не каза нищо повече.

Лайла не знаеше какво повече да каже, за да поддържа любезния разговор, затова въздъхна.

— Най-добре да вървя преди сладоледът да се разтопи. — Посочи колата с покупките на задната седалка. Сама не можа да си обясни защо е толкова разочарована. Нали не бе дошла с определена цел?

Или не беше точно така?

Карим я изненада с въпроса си.

— Искаш ли да поогледаш наоколо, преди да си тръгнеш?

Тя погледна за последно сладоледа и реши, че не го предпочита пред още няколко минути с Карим, затова се съгласи.

— Добре, набързо. Не мога да остана дълго.

Той я разведе из някога величествения дом, придържаше я внимателна за лакътя, превеждаше я през купчините счупени тухли и греди. Тръгнаха към някогашния хол, подреден с ценни антики, които тя познаваше не по-зле от своите, от които сега стърчаха само обгорели остатъци. Печката в някогашната кухня приличаше на реликва от древна цивилизация, а счупените плочки по пода бяха като разпилени карти за игра. Тя вдигна поглед към срутилото се стълбище, от което стърчаха няколко самотни стъпала. Сърцето й се сви, когато си спомни каква трагедия бе избегната.

— Жалко, нали? — отбеляза тя и погледна за последно през рамо, докато се връщаха към колата й. — Каквото и да реши Аби, нещо трябва да бъде построено тук, макар че няма да е същото.

— Няма — съгласи се той.

— Ако тя реши да продава, ще бъде по финансови причини, нищо друго. Или това, или трябва да откупи дела на Кент, а не знам дали може да си го позволи.

— Жалко — отбеляза той и поклати глава. Лайла предположи, че говори за Роуз Хил, но той продължи: — Бяха добри хора и двамата. Но ето че това не е достатъчно за успешен брак.

— Не, но ми се струва, че сега и двамата са по-щастливи. — Онзи ден, докато беше в супермаркета, Лайла срещна Кент и приятелката му. Двамата грееха от щастие. — Или поне по-щастливи, отколкото ако бяха останали заедно.

— Може и да си права. — Карим зарея поглед нанякъде и на нея й се стори, че забеляза тъга в очите му.

— А ти, Карим, щастлив ли си? — попита импулсивно тя.

Той я погледна.

— Защо питаш?

— Не знам. Като видях всичко това… — тя махна с ръка — се замислих, че в много култури огънят се използва за пречистване и прогонване на злите духове. Питам се дали злите духове са били прогонени от това място. — Опитваше се да говори спокойно, за да не издаде чувствата си.

Сянката му се бе издължила по осеяната с обгорели останки земя и той й се стори по-висок, като герой от някоя легенда.

— А твоите прогонени ли са, Лайла-джан? — попита я тихо.

Нежното обръщение, както и тъгата в гласа му я стоплиха, сякаш слънцето не залязваше, ами бе точно над тях. От начина, по който я наблюдаваше, тя разбра, че не задава този въпрос случайно, и подбра думите си много внимателно.

— Може би донякъде. Бях толкова заета в новата работа, че не ми остана възможност да мисля за други неща. Но има и друго. Струва ми се, че започвам да се отърсвам от старото. Не съм и предполагала, че ще дойде ден, когато няма да се будя с натежало сърце.

— Радвам се за теб — каза Карим и й се стори, че говори сериозно. — Как се справя синът ти?

— Странно, че питаш. Току-що ми съобщи, че се изнася.

Карим я погледна напрегнато, сякаш се опитваше да прочете мислите й.

— Това добре ли е?

— Отначало не бях сигурна — призна тя. — Нийл обаче мисли, че това е най-доброто решение и за двамата, и май ще се окаже прав. Както ти каза, децата продължават напред и ако нямаш свой живот, те чакат самотни дни.

Карим се усмихна.

— Признавам, че съм го казал, за да ми е по-лесно да докажа тезата си.

— Няма значение, важното е, че се оказа прав. Трябваше да те послушам. Не че това променя нещо. Очевидно ти продължаваш напред.

Ако се бе опитвала да предизвика някаква реакция, не остана разочарована.

— И тук грешиш, Лайла-джан — отвърна сериозно той. — Както виждаш, все още съм тук.

— Това да не би да означава?… — Сърцето й биеше толкова бързо, сякаш всеки момент щеше да пробие гърдите.

В отговор той разтвори ръце. Щом пристъпи напред, усети острия мирис на сажди и пот, но й се стори, че никога не бе вдъхвала нещо по-приятно. Когато я целуна, не остана място за разумни мисли или за измислени бариери. Усещаше единствено мекотата на устните му и праха полепнал по кожата му. Ако съдбите им бяха предначертани, мислеше си тя, не искаше да знае как ще свърши тяхната история. Най-важното в този момент бе, че тя бе щастлива. По-щастлива от много време насам. Може би това щеше да е всичкото й предопределено щастие. Мигове като този, нанизани като перли, всеки безценен, защото можеше да отлети, ако тя не го пазеше, както стана с Гордън, когато изгуби представа кое е най-важното. Може би това бе всичко, което човек имаше право да очаква.

— Мога да свикна с това — промълви тя.

— Добре, защото имам намерение да те поглезя. — Той се отдръпна и се усмихна широко, белите му зъби се откроиха на почернялата от прах и сажди кожа. — Какво ще кажеш като начало да отидем на вечеря? Вечеряла ли си?

— Не, но в колата ми има замразена лазаня, която ще стане на каша, ако не я извадя — отвърна тя.

Той намигна.

— Имам дори по-добро предложение.

— Казвай.

— Обещах на братовчед си да отида да се видим, преди да реша дали да приема работата. Бях решил да отскоча тази вечер. Ако искаш да дойдеш, можем да спрем да хапнем нещичко по пътя, а утре ще вечеряме в ресторанта на Ахмед. Той предлага традиционна афганистанска храна, както майките ни са готвели. Ти обаче не си пробвала подобна кухня. Мисля, че ще ти хареса. Опитвала ли си пилаф? Уверявам те, че е великолепно ястие.

— Ти вече говориш за храна, а аз все още не съм свикнала с мисълта, че ще ходим чак до Роуд Айлънд — усмихна се тя и поклати глава. — Наистина ли искаш да дойда с теб?

— Други планове ли имаш? — погледна я любопитно той.

— Не, но…

— Тогава не виждам защо да не дойдеш. На работа си чак в понеделник, целият уикенд е на наше разположение. — Повдигна брадичката й с пръст и се наведе, за да я целуне по устните. — Това е най-малкото, което можеш да направиш, след като ще откажа предложението на братовчед си.

Тя усети как полита, преди да се спусне отново на земята и да се замисли за Нийл. Тази вечер щеше да е последната им заедно. Той заминаваше утре сутринта. Имаше намерение да го закара до града и да ги заведе със съквартиранта му на обяд. Сега трябваше да вземе решение. Дали да продължи да се държи като предана майка, дори ако се наложи да жертва желанията си, или да последва сърцето си?

Колебанието изчезна в мига, в който надникна в топлите кафяви очи на Карим и видя неизказаните обещания. Обещания за живот с мъж, който щеше да я обича и уважава. Мъж, с когото щеше да се чувства завършена.

— Кога тръгваме? — попита, сърцето й се преизпълни с радост.