Дейвид Хосп
Бандата от Чарлстаун (7)

6

— В петък вечерта — Скот Фин седна зад бюрото си, вече напълно овладян. — Излязохме да пийнем по няколко.

— Искате да кажете с колеги от офиса?

— Не, бяхме само Нат и аз.

— Това нормално ли е? Само двамата да се черпите след работа? — Този път беше Козловски. Във въпроса му се усети определена провокация.

— Ние сме адвокати — отговори Скот Фин. — Всички пием.

— Колко време мина, преди да се приберете вкъщи?

— Няколко часа, но с Натали прекарах около час. Всеки от нас си имаше самостоятелен личен живот, така че просто се отбихме в бара да пийнем по нещо.

Козловски изгрухтя. Фин не успя да определи дали това е знак за разбиране или за осъждане. Не че му пукаше какво мисли този неандерталец.

— По кое време я видяхте за последно? — Флеърти поне притежаваше известна доза чувствителност.

— Излязох от бара около седем часа вечерта. Бяхме отсреща, в „Интернешънъл“.

— Тя сподели ли с вас плановете си за остатъка от вечерта или за уикенда?

Фин се замисли и отговори:

— Почти съм сигурен, че имаше някаква среща, но не ми е давала отчет за плановете си.

— Спомена ли с кого е срещата й?

— Не. Доколкото си спомням, спомена, че има нов приятел, но тъй като бил доста по-стар от нея, а и аз не успях да сдържа неодобрението си, тя предпочете да не навлиза в подробности.

— И нямате никаква представа кой е този тип, така ли?

Фин се опита да си спомни разговора с Натали. Тя разказваше за новия си мъж доста завоалирано, но въпреки това той я беше изключил от съзнанието си. Беше прекалено зает със собствените си чувства. Спомените му съдържаха единствено гласа й като фон на собствените му мисли, но конкретните й думи тънеха в мъгла.

— Както вече споменах, останах с впечатлението, че е доста по-възрастен от нея, това е всичко — изрече накрая адвокатът.

— А какви бяха отношенията ви с госпожица Колдуел? — Отново Козловски, и отново онази особена жлъч в гласа му, която вбесяваше Фин.

— Просто бяхме колеги — отговори с равен тон той.

— Само това? — настоя сержантът.

— Не, не е само това — отговори той след кратка пауза. — Бяхме много добри приятели. — После се обърна към Флеърти и добави: — Свършихме ли вече? Денят се оказа твърде гаден, не мислите ли?!

Флеърти кимна:

— Смятам, че засега това е напълно достатъчно, но все пак се налага да ви помоля за една услуга.

— Целият съм в слух!

— Както вече отбелязах, засега не успяхме да открием никого, който да потвърди със сигурност самоличността натрупа…

— Сигурно се майтапите! Да не би да искате от мен да я идентифицирам?!

— Знам, че гледката не е приятна, но за да продължим с разследването, се налага да приключим с този въпрос, колкото е възможно по-скоро. Останах с впечатлението, че не бихте имали нищо против да сторите подобно нещо за вашата приятелка!

Фин се слиса.

Не можеше да си представи, че ще му се наложи да разглежда трупа на Натали. Би предпочел да я запомни такава, каквато си беше — жизнена, енергична и красива. Но нещо в думите на лейтенанта го накара да се замисли. Не разследването я притесняваше толкова, а фактът, че Натали няма никакви близки. Тя беше единствено дете, а родителите й бяха починали, когато е била твърде млада. Самият Фин също беше сирак и никога не беше познавал родителите си. Отсъствието на близки и роднини бе едно от няколкото общи неща между тях — връзка, която останалите надали биха могли да проумеят, но която ги държеше заедно дори и в миговете на най-силни търкания помежду им. Скот не можеше да позволи смъртта й да мине нелегитимирана от единствения човек, който истински се тревожеше за нея. Подобен отказ би бил равносилен на предателство.

— Добре тогава, да тръгваме — отсече той, изправи се и взе сакото си.

На няколко крачки от вратата го озари странна мисъл и се обърна към Флеърти. Тя беше на по-малко от една ръка разстояние от него и той долавяше парфюма й.

— Бях останал с впечатлението, че Малкия Джак убива само проститутки. От къде на къде ще убива Натали?

Флеърти се поколеба, опитвайки се да измисли по-деликатен начин за изразяване.

— Беше облечена доста провокативно — изрече накрая. — Вероятно я е взел за нещо друго.

Фин притвори очи и замълча, опитвайки се да пребори мощната вълна от спомени, която го заля. Знаеше, че за да успее да преживее подобно изпитание, трябва да ги остави настрани. Можеше да го направи — правил го е и преди. Това беше част от уменията за оцеляване, които бе усвоил още в най-ранна възраст. Психиатрите го наричаха „преграждане на зоните“ — способността да отреждаш отделни места за чувствата, спомените и задачите си.

Изключително полезно умение за справяне с трудни проблеми, което Фин бе довел до съвършенство.

* * *

Двадесет минути по-късно тримата вече се намираха в съдебната патология на полицията. Докато вървяха по коридора, Флеърти осъзна, че изпитва съжаление към Скот Фин — нещо изключително рядко при нея. Когато прекараш целия си живот, заровен до колене в човешката трагедия, ставаш безчувствен към болката на хората около теб. Не можеш да си позволиш да не го направиш, защото иначе няма как да оцелееш. На опечалените вдовици казваш каквото трябва да се каже, слагаш си подходящото изражение, когато се налага да се изправиш срещу семействата на жертвите, предлагаш им искрените си съболезнования, но всъщност никога не ги допускаш до сърцето си.

Този случай беше по-различен и тя не можеше да разбере защо. Може би беше зърнала в очите на убитата жена нещо по-особено. Имаше усещането, че е успяла да надзърне в характера на Натали Колдуел — силна, самоуверена, безкомпромисна. За лейтенанта това бе типичен образ на жена, принудена да оцелява в брутално безпощадния свят на преобладаващо мъжките професии.

И сега, докато наблюдаваше изражението на Скот Фин, тя осъзна, че интуицията й не я е подвела. В памет на безспорната сила на Колдуел той нито си позволи да изкрещи, нито да се разплаче, както правеха повечето хора, принудени да идентифицират трупове. Нито пък се отдръпна, когато вдигнаха чаршафа. Изражението му регистрира завиден стоицизъм — единствените признаци на вътрешна борба бяха лекото потрепване на едното му око и стиснатите устни.

— Да, това е тя — изрече той. Протегна ръка и погали косата й. Очите му се насълзиха, но успя да сдържи сълзите си и пророни: — Много съжалявам, Нат!

Лейтенант Флеърти кимна на младшия патолог, който веднага дръпна чаршафа върху лицето на Натали Колдуел и внимателно напъха трупа й обратно в хладнината камера, превърнала се в неин дом.

— Благодаря ви, че се отзовахте! — изрече тя, като постави ръка на рамото му. — Знам, че не е лесно.

— Това ли е всичко? — обади се Фин, продължавайки да съзерцава вратичката, която бе погълнала приятелката му.

— Нали ще останете в града, ако решим да ви зададем още някои въпроси? — намеси се Козловски.

Флеърти го изгледа кръвнишки — партньорът й имаше чувствителността на питбул.

Втораченият поглед на Фин се плъзна от вратичката на камерата към Козловски, очите му се присвиха и се забиха право в главата на детектива. Флеърти не пропусна да забележи автоматичната промяна в него. Мъката, която доскоро се четеше там, бе заменена от нещо съвсем друго — ярост.

По лицето на Скот Фин бе изобразена такава неподправена ярост, че Флеърти се уплаши адвокатът да не скочи срещу Козловски. И което беше още по-лошо, яростта беше примесена с хладнокръвна решителност. Която изобщо не се хареса на лейтенанта.

Застана между двамата мъже и се обърна към Фин:

— Ако се наложи, ще се свържем с вас.

Той насочи очите си към нея и погледът му омекна. Тъгата се върна.

— Ако има нещо, с което мога да помогна на разследването, аз съм на ваше разположение!

Когато адвокатът си замина, детективът презрително изсумтя:

— Ама че задник!

— Аха! — кимна Флеърти. — Двамата с него сте си лика-прилика!

— Че какво сбърках? — запротестира Козловски. — Именно той беше човекът, който още от самото начало се опитваше да ни мотае! Ще ми придава на мен адвокатските си номера, ха! Казвам ти, нещо в този тип не ми харесва! Крие нещо, да знаеш! Налага се да му поначукам малко канчето!

— Е, ако трябва да търся експерт по начукване на хорските канчета, непременно ще бъдеш ти!

— Хей, партньоре, какво си се разнежила напоследък? Не забеляза ли изражението му, преди да си тръгне? Жестокост в най-чист вид! Да ти кажа честно, ако не беше нашият миличък Малък Джак, щях да избера точно този тип за извършител на убийството!

Да, Флеърти действително бе видяла въпросното изражение и не смяташе да го отрича. Но бе видяла и нещо друго. Нещо далеч по-неясно, таящо се дълбоко в душата на Скот Фин. Все още не можеше да го разгадае, но знаеше, че докато не го конкретизира, усещането няма да я остави на мира.