Дейвид Хосп
Бандата от Чарлстаун (42)

41

— Какво мислиш? — обади се лейтенант Флеърти.

— Мисля, че играта загрубява — отговори сержант Козловски. — Губернатор Кларк наистина ли те заплаши?

— Е, не направо, но няма никакво съмнение, че той държи да прекратим разследването. Ако продължим, за него това ще бъде знак, че излизаме в открит двубой.

Козловски и Флеърти се бяха настанили един срещу друг в едно от сепаретата на бар „О’Мали“, разположен в ничията земя между центъра, Бийкън Хил и Северния квартал. По принцип местенцето беше полицейско свърталище, с изключение на вечерите, когато играеха родните отбори „Бруинс“ и „Селтикс“. Тогава се превръщаше в развълнувано пиянско море, носталгично припяващо ирландски мотиви. В подобни вечери ченгетата предпочитаха да не се вясват насам — не им се занимаваше с мелето, което обикновено следваше. Но сега беше едва краят на август и в отсрещната зала „Флийт Сентър“ нищо особено не се случваше.

Том Козловски отпи от уискито си и прокара пръсти по грозния си белег, разсичащ цялата му буза.

— За какво мислиш? — наруши мълчанието Флеърти.

— Сетих се за Тони Гарибалди, първия ми партньор. С прякор „Легендата“. — Сержантът започна да върти чашата между дебелите си, къси пръсти. — Казвал ли съм ти как си получих белега?

— Не — отговори тихо Флеърти.

Никога не му беше задавала този въпрос, а и той никога не бе правил опит да й разкаже. В началото беше любопитна какво всъщност се е случило, но после постепенно проумя, че за партньора й това беше нещо повече от обикновен физически белег. Реши, че трябва да уважава желанието му да не говори, затова никога не повдигна темата. Иначе слухове колкото щеш — от тях схвана, че белегът има нещо общо с нощта, когато Гарибалди — истински герой за отдела — е бил убит.

— Стана в нощта, когато Тони Гарибалди ми спаси живота — започна Козловски. — Случи се преди повече от двадесет години. Тони беше с десетина години по-стар от мен, а аз бях новак, който го боготвореше. Именно от него научих повечето неща за нашата професия… На някакъв етап той се натъкна на нещо, което оценихме като огромен кръг за разпространение на кокаин. Знаехме, че ако успеем да заловим престъпниците, ще бъде голям пробив за нас — особено за мен, защото именно аз напипах първите улики. Единствената пречка бе, че бяха замесени и полицаи. Тони предложи да не пришпорваме нещата и първо да поговорим с някои от големите клечки в отдела — да постигнем споразумение и да изловим пласьорите тихо и кротко. Обаче тогава аз бях младок, така че го накарах да действаме. Мислех си, че ще си спечеля голямо име в отдела.

Накрая се размърдахме и хванахме четирима на местопрестъплението. Единият от тях обаче извади пистолет и го насочи право в гърдите ми. Тогава разбрах, че с мен е свършено. Но докато наблюдавах как онзи дърпа спусъка, Тони се спусна върху мен и ме бутна към прозореца. И там едно стъкло разряза лицето ми.

— А с Тони какво стана?

— Той пое куршума право с главата си. Още преди да падне на пода, беше мъртъв.

— Но иначе сте заловили престъпниците, нали?

— Да бе, естествено. Трима от тях се оказаха ченгета. Много ме болеше, че изгубих Тони, но от друга страна бях доволен, че съм си свършил работата както трябва. Нали знаеш, че докато човек е млад, някак си се справя с идеята за смъртта, стига да намери някакъв смисъл в нея. Около година по-късно отидох в затвора, за да се срещна с едно от ченгетата, които тогава окошарихме. Познавах го, по едно време бяхме дори приятели. Просто исках да знам защо се стигна дотук. И знаеш ли какво ми каза той? Каза ми, че точно Тони е бил ръководителят на групата за търговия с наркотици! И че точно той е нагласил цялата операция. Нагласена е била и появата ни в нощта, в която беше убит. Плановете били да ме очистят, защото не исках да сложа точка на разследването.

— Но ако точно той е нагласил нещата така, че да бъдеш убит, тогава защо е спасил живота ти?

— Оттогава насам не спирам да си задавам този въпрос. Защото наистина не знам. Може би просто е променил решението си. Може би дълбоко в себе си е бил наясно, че няма да може да живее с мисълта, че ме е убил. Кой да ти каже?

— А ако онзи от затвора те е излъгал?

— Не е, защото после направих свое собствено разследване. Тихичко, без никой да разбере. Открих парите. Открих и списъците с контактите им. Тони е бил затънал до гуша в тези лайна. Но предпочетох да не казвам на никого. Той вече се бе превърнал в истински герой за нашия отдел. Беше станал „Легендата“! Нямаше никакъв смисъл да влача паметта му през калта и да подливам вода на отдела!

Между двамата детективи се възцари мълчание. Никой не се сещаше какво да каже. Първа се обади Флеърти:

— Е, как предлагаш да действаме?

— Предлагам да действаме внимателно и да не бързаме! — отбеляза сержантът, посочвайки многозначително към белега си. — Оставих си този белег нарочно. За да ми напомня, че нищо не е това, което изглежда на пръв поглед. Дори и аз не съм това, което изглеждам. Така че, продължаваме да дълбаем, обаче внимателно и много тихо! И което е най-важното, дълбаем докрай!