Дейвид Хосп
Бандата от Чарлстаун (41)

40

В петък Фин се обади на секретарката си Нанси, за да я уведоми, че няма да идва на работа.

— Петъчен махмурлук, а? — попита с игрив тон тя.

— Нищо подобно. Снощи не съм близвал и капка алкохол, просто не мога да дойда. Ако ме търси Престън или възникне нещо друго важно, ме потърси тук.

— Няма проблеми — отговори Нанси. — И дано се оправиш!

След като затвори телефона, той се запъти към банята и за пореден път се вгледа в огледалото. Нещата не изглеждаха никак приятни. Дясното му око беше подпухнало, а синината бе придобила пурпурен цвят, разстилайки се по цялата му буза. Горната му устна беше цепната.

Отвори аптечката и извади оттам блистер с ибупрофен. Глътна наведнъж три таблетки, после затвори шкафчето и в огледалото забеляза, че зад него, в мрака на прага, стои още едно отражение.

— Тай! Какво правиш тук, за бога?! Да не би да се опитваш да ме убиеш?

— Надявам се, че едно обикновено стряскане не е достатъчно, за да те убие! Какво се е случило с теб?

— Недоволен клиент — сряза го Фин.

— Винаги съм казвал, че трябва да се захванеш с някаква по-честна професия!

— Ще си помисля по въпроса. Ти как влезе тук, между другото?

— Вратата беше отворена — отговори Тай Макклуън с дяволит поглед.

— Беше заключена — поправи го Фин.

— Но само веднъж, Скоти! За мен еднократното заключване си е чиста покана за влизане! И за теб някога беше същото! — ухили се той и му намигна.

— Не можа ли да почукаш като нормалните хора?

— Виж, смятах да ти оставя една бележка и нямах никаква представа, че ще си тук. Нито пък че ще приличаш на агнешка кайма!

— Толкова зле ли изглеждам?

— И без това никога не си бил голям красавец! — засмя се старият му приятел.

— Май знаеш кой ме е подредил така, а?

— Не позна — поклати глава Тай. — Пък и да знаех, надали бих могъл да ти кажа.

— Аха! Каква беше онази мъдрост, за която ми спомена предишния път. „Не виждай онова, което виждаш! Не чувай онова, което чуваш! А ако те питат, казвай, че не знаеш!“

— Точно така, Скоти!

— Доста гадно житейско мото, не мислиш ли?

— И светът, в който живеем, е гаден — въздъхна Тай. — Поне моят е такъв.

— Е, щом тогава нямаш какво да ми кажеш, защо си тук? — попита той.

— За да те предупредя.

— Второ предупреждение само за няколко часа.

— Така изглежда — кимна Тай. — Не мога да ти кажа нито кой го е направил, нито кой го е заповядал, защото наистина нямам представа! Но мога да ти кажа със сигурност, че напоследък името ти се споменава доста често — при това в кръгове, в които не е особено здравословно да си известен! Не схванах какво точно си сторил, но очевидно си вбесил някои хора.

— Но аз не съм сторил нищо нередно! — изрева Фин. — Просто се опитвам да разбера кой е убил най-добрата ми приятелка!

— Може би трябва да оставиш тази работа на властите, Скоти!

— Не мога. Властите смятат, че съм го извършил аз! И точно в това е проблемът! Ако не открия кой я е убил, нищо чудно да се озова в затвора!

— Има и по-лоши неща! — изтъкна назидателно приятелят му.

— Слушай! — изгледа го свирепо Фин. — Никога повече няма да се върна там! Никога!

— Добре де, просто се опитвам да ти помогна, това е! — вдигна ръце Тай. Погледаха се известно време, а после по лицето му се разля тъжна усмивка и той добави: — Да имаш нещо за пушене, Скоти? Умирам за една цигара!

— В джоба ми са! — кимна Фин по посока на сакото, метнато на един от столовете в дневната. — Мисля, че и кибритът е там.

— Нямам нужда от кибрит — махна с ръка Тай, извади от джоба си малък сребрист предмет и го вдигна: — Това е втората причина да съм тук. — Щракна сребристия предмет и като по някаква магия от него изригна висок пламък. Запали цигарата си, тръсна китката си и пламъкът изчезна. — Онзи ден я открих в чекмеджето си и възнамерявах да ти я оставя. — И хвърли топлата запалка „Зипо“ към другия край на стаята.

Фин я хвана във въздуха и я вдигна пред очите си. Беше очукана и изтъркана. Надписът върху предната част беше поизбелял, но все още се четеше.

— „Редниците от улица Челси“ — прочете на глас Фин, а после вдигна очи към Макклуън.

— Вече е истинска колекционерска рядкост — отбеляза Тай.

— Така е — кимна Фин. — Имаше само пет. Моята я изгубих преди доста години.

— Да, знам. Кой знае къде Джими и Джо са оставили техните. Труповете рядко отговарят на въпроси. Що се отнася до Уили… ами, ако прекараш зад решетките толкова време, колкото е прекарал той, и твоят мозък щеше да се превърне на пихтия и да изключи окончателно всички детски спомени!

— Дааа — засмя се с горчивина Фин. — Канехме се да превземем целия Чарлстаун.

— Както и да изтрием от лицето на земята цялата банда от Уинтър Хил и да спечелим слава и признание! — добави Тай. — После смятахме да видим сметката и на жабарите от Северния квартал! Спомняш ли си защо?

— Защото: Никой не се ебава с редниците от улица „Челси“! — изрецитираха двамата в хор своя момчешки лозунг.

— Не мога да я задържа! — изрече Фин, след като спря да е смее. — Сигурно е последната.

— Напротив, точно ти ще я запазиш най-добре! Двамата с теб сме единствените, които останахме от нашата банда! Аз все още щъкам по земята, защото съм най-голямото и най-подло копеле в този шибан град. А ти се разнасяш наоколо, защото си умникът в групата и успя да се измъкнеш от калта! Що се отнася до мен, аз не мога да престана да бъда подъл. А ти? Можеш ли да престанеш да бъдеш умен?

— Какво искаш да кажеш?

— Остави онзи проблем с момичето да отмре така, както е станало и с нея самата! Остави тази грижа на властите! Защото това е най-умното нещо, което може да се направи в дадения случай.

— Кой те изпраща, Тай?

— Никой не ме изпраща, Скоти! Дойдох, за да дам на свой стар приятел приятелски съвет. Надявам се, че си достатъчно умен, за да се вслушаш в него!

— Мамка му, Тай! Мамка ти и на теб! Двамата се познаваме прекалено отдавна, за да ми излизаш с подобни номера! Кой те изпраща?

— Говоря ти съвсем сериозно, Скоти! Никой не ме изпраща! Тук съм по своя воля!

— В какво си се превърнал, за бога?!

— В същото като теб, Скоти! В оцеляващ! А за да оцелееш, каквото и да работиш, пак се налагат известни компромиси. Схващаш ли? — Фин не отговори и Тай продължи: — Хайде сега не ми се прави на много велик, става ли? Познаваме се от прекалено дълго време, за да се лъжем!

— Ами ако не съм в състояние да оставя проблема на властите?