Дейвид Хосп
Бандата от Чарлстаун (10)

9

Фин пристигна в офиса в осем и петнадесет на следващата сутрин — доста късно по неговите стандарти. Обикновено още в седем часа той вече седеше на бюрото си и работеше. Докато изслуша всички съобщения от гласовата си поща, мина още половин час. Не си спомняше кога за последен път си беше легнал, без да провери работните си съобщения. Този пропуск го накара да се почувства така, сякаш всичко бе започнало да му се изплъзва от контрол.

Тъкмо прослушваше последното съобщение, когато на прага на офиса му се появи Ник Уилямс. Фин му махна с ръка и го прикани с жест да седне. Надраска си няколко неща в отговор на дългото съобщение, а после изключи гласовата си поща. Обърна се към Уилямс и каза:

— Извинявай!

— Няма проблеми — кимна Ник. — Престън Холанд ме помоли да се отбия при теб. Иначе как си?

— Ами, точно сега ми се е събрала доста работа — сви рамене Фин, — но нали знаеш как е при нас?

— Нямам предвид работата, Фин! Говоря за Натали! Сигурен ли си, че не искаш малко почивка, преди да скочиш и с двата крака в това дело?

— Истината е, че точно то ще ми помогне да се справя с останалото!

Уилямс сви рамене и изрече:

— Е, щом така смяташ, ще ти обясня докъде сме стигнали. Двете основни слабости в защитата на госпожа Танъри са престъпното нехайство и причинно-следствената връзка. Първо, тя трябва да докаже, че нашият клиент, „Хюрън Сикюрити“, е проявил нехайство — тоест че е сторил нещо погрешно. Адвокатите й ще пледират, че „Хюрън“ не са охранявали добре железопътното депо.

— И аз бих започнал така — съгласи се Фин.

— Разбира се — кимна Уилямс. — Обаче „Хюрън“ са следвали указанията на Националната комисия за транспортна безопасност. И докато тези указания предоставят достатъчно изчерпателни насоки как да се борави с пасажерите и заплахите в движещите се влакове, то те не съдържат нищичко по повод охраната на същите тези влакове, когато не са в движение! Следователно, дори и да има някаква грешка, то тя е недоглеждане на правителствено ниво!

— Струва ми се логично!

— Да се надяваме, че и съдебните заседатели ще го видят по този начин — смръщи се леко Уилямс. — Но за да успеем да продадем тази версия на обикновени хора като тях, трябва да си подсигурим всички необходими експерти, които биха подкрепили нашата позиция! — Той се облегна обратно на стола си и продължи: — Втората точка, която сме длъжни да атакуваме, е въпросът с причинността. Дори и адвокатите на госпожа Танъри да убедят съдебните заседатели, че от „Хюрън“ действително са проявили престъпно нехайство при охраната на влаковете, все още ще им остане да доказват, че ако не е било точно това нехайство, терористичната атака никога е нямало да се случи. И за да подкопаем аргументацията им, ние трябва да се постараем да влезем в мозъка на терориста и да докажем, че и най-строгата охрана не би го накарала да прекрати изпълнението на зловещия си план!

— Значи ние пледираме, че терористът никога не би могъл да бъде спрян, с което смъкваме цялата отговорност от плещите на „Хюрън“.

— Именно! Основният ни аргумент ще гласи, че каквото и да бяха сторили от „Хюрън“, с нищо не биха могли да спрат този тип! Можел е да овърже бомбите около тялото си или да се снабди с ръчен гранатомет — и всяко едно от тези действия би довело до абсолютно същия резултат.

— Наистина ли е толкова просто, колкото звучи?

— Всъщност не — поклати тъжно глава Уилямс. — За да направим версията си достоверна пред съдебните заседатели, ще ни се наложи да докажем колко отдадени на каузата си са тези копелета! Освен това се налага да предоставим за разглеждане стотици документи, които доказват колко прецизно подхождат към охранителната си дейност от компания „Хюрън“, за да стигнем до извода, че дори ЦРУ и ФБР не биха успели да спрат терористичното нападение!

Фин, който до този момент си водеше бележки, спря и вдигна очи.

— Така, както гледам, работата е доста!

— Делото наистина е огромно, но пък е прекрасна възможност да покажеш на съдружниците какво можеш! Готов ли си?

Скот Фин си пое дълбоко дъх и отговори:

— Да, готов съм!

— Надявам се да е така — отбеляза Уилямс, без да откъсва поглед от него. — Не знам дали ти е известно, но ние с теб имаме нещо общо!

— И какво е то?

— Ами, подобно на теб, аз също не съм галеник на съдбата и никога не съм завършвал който и да било от университетите в Бръшлянената лига^[1]. Завърших държавен колеж, като през цялото време работех. По същия начин преминах и през юридическото училище. Налагаше ми се да бъда много по-добър от всички наоколо, при това само и само да бъда третиран наравно с тях! Ето как станах съдружник!

Той спря да се върти притеснено на стола си и се приведе напред:

— На такива като нас, Фин, големите възможности кацат само веднъж на рамото! И искрено се надявам, че ти ще съумееш да извлечеш най-доброто от тази, защото ще ми бъде много приятно, като се събираме горе, около мен да има още един, който се е издигнал по трудния начин!

Фин погледна колегата си в очите. Много добре го разбираше какво има предвид. Самият той се бе борил със зъби и нокти за всяка трохичка похвала в „Хауъри, Блек и Лонгбодъм“ — дори и в случаите, когато значително изпреварваше равните си. И точно това правеше голямата мечта за съдружието още по-примамлива. След пауза, продължила доста повече от обичайното, той изрече:

— Ще се постарая да не предам никого от вас!

— Ти за останалите не бери грижа! — поправи го Ник Уилямс. — Гледай да не предадеш себе си!