Дейвид Хосп
Бандата от Чарлстаун (1)

Пролог

Понеделник, 12 септември 2005 г.

Ед Танъри се отпусна на седалката и се загледа навън. Влакът вече набираше скорост за да напусне гарата.

— Как е малката? — попита го Хари Макин.

От три години двамата пътуваха редовно с този влак. Бяха идентични колелца в огромната икономическа машина на корпоративна Америка: бели мъже в началото на тридесетте, женени, със сини костюми, бели ризи и червени вратовръзки — двама мъже сред стотиците чиновници в сутрешния влак, който точно в този момент се виеше по линията в западните покрайнини на Бостън.

— Страхотна е! — отговори Танъри. — Само да не ме будеше толкова често нощем!

— Ще свикнеш, приятел! Ако някога си хранел илюзии, че през следващите три месеца ще можеш да си отспиш, по-добре забрави!

Влакът увеличи скоростта си, а двамата мъже останаха така, потънали в мълчание. Почтителната тишина като че ли беше най-подходящото начало за този ден. Бяха изминали точно четири години от онзи кошмарен миг, който преобърна тотално съдбата на целия свят. И двамата имаха познати сред загиналите в Световния търговски център.

— Бях останал с впечатлението, че днес ще си вземеш почивен ден — обади се по едно време Хари, без да отваря очи.

Компанията на Танъри беше обявила 11 септември за почивен ден по избор — в памет на огромната трагедия. Но тъй като тази година единадесето число се беше паднало в неделя, предоставиха им възможността да си вземат понеделника, за да почетат мрачната годишнина.

— Така мислех, обаче си дадох сметка, че имам прекалено много работа, за да си го позволя — отговори Ед Танъри.

Това не беше съвсем вярно. Бебето беше само на две седмици, а той все още не си бе вземал годишния отпуск. Поне днешният ден можеше да пропусне. Но котировките на борсата падаха, а Ед беше млад, амбициозен и въобще не възнамеряваше да отстъпва пред конкуренцията. Освен това Ейми като че ли се справяше отлично с бебето и сама, а и двамата обмисляха варианта за едноседмичен отпуск в началото на октомври — най-красивото време от годината в района на Нова Англия. „Върви! — каза му неговата съпруга. — А когато излезеш в отпуск, ще си починеш!“ И така, той бе потеглил на работа.

Сега Ед извади една снимка от вътрешния джоб на сакото си и я вдигна пред очите си. От нея го гледаше Ейми в родилната зала — потна и изтощена. В скута й лежеше новороденото им дете. Танъри върна снимката обратно на мястото й, притвори очи и по лицето му се разля усмивка. Мислеше си, че целият му живот е пред него и ще остарее с тях.

* * *

Три редици пред него седеше Алхари Ал Садрия, приковал очи в прозореца. Погледът му следваше железопътните релси, които вървяха успоредно на магистралата.

Имаше къса, добре подстригана черна коса, тънък мустак и маслинен тен. Повечето хора го мислеха за испанец или грък. Всъщност, Садрия бе роден и израснал по бреговете на Тунис, на няколко крачки от древния град Картаген. Като момче беше играл в тюркоазените води на Средиземно море и бе наблюдавал как варварите от Италия, Франция и Съединените щати превземат малката африканска държава улица след улица, сграда след сграда, семейство след семейство. Именно там попадна под влиянието на Нисар Бен Мохамад Намур — непримирим молла, който споделяше презрението на момчето към западняците.

През 1996 година Алхари пристигна в Съединените щати като двадесетгодишен колежанин, готов да изучава компютърни науки в Бостънския университет. Завърши сред първите в своята група и си спечели място в магистърската програма на Масачузетския технологичен институт. След като защити научната си степен, отказа всички предложения за докторантура и веднага бе нает от една мощна консултантска компания, откъдето му уредиха визата и така той остана легално в Америка.

През двете години, изминали от онзи момент, той бе пътувал всяка сутрин с този влак. Но никога повече нямаше да има подобна възможност.

Получи сигнала за действие преди две седмици. Ако някой се бе опитвал да подслушва, щеше да чуе един напълно невинен разговор, който Садрия проведе със свой стар приятел от Тунис. Двамата си говориха за семейството на новоизлюпения американец, останало в Африка. Смяха се на спомени от детството си, както и на идеи за бъдещето. Разговорът бе толкова непринуден, че Садрия едва не изпусна най-важното — паролата.

— Организираме голямо тържество в чест на годишнината — отбеляза приятелят му.

— Така ли? — възкликна Садрия и затаи дъх.

— Точно така. А твоето присъствие ще ни донесе голяма радост!

Садрия не можа да повярва.

Толкова дълго бе чакал тези инструкции, че накрая просто бе престанал да вярва, че някога ще ги чуе. Измисленият му живот в Съединените щати се бе превърнал в единствената му реалност. Осъзна, че не е в състояние да реагира по какъвто и да било начин — паузата в разговора стана осезаема.

— Смяташ ли, че ще успееш да ни вместиш в програмата си? — обади се приятелят му със същия безгрижен тон.

Садрия безпогрешно долови настойчивата нотка във въпроса му, пое си дълбоко дъх и радостно възкликна:

— Разбира се, братко! Вече започвам да броя минутите до нашата прегръдка край топлината на пустинния огън! Знам, че ще бъде съвсем скоро.

Тези думи предопределиха съдбата му.

А сега предстоеше кулминацията на един деветгодишен период на планиране и изчакване. Алхари Ал Садрия вдигна глава към предната част на вагона и насочи поглед към младия мъж в светлосинята униформа. Надали беше на повече от двадесетина години, следователно не представляваше никаква пречка. Беше член на новосформирания Охранителен отряд към Агенцията за транспортна безопасност на Масачузетс, организиран набързо, след като американското федерално правителство панически започна да раздава милиони долари на отделните щати за създаването на вътрешни отбранителни стратегии във всички местни звена. Треперещи да не изгубят нито един подарен долар, политиците се бяха стиснали за гушите кой първи ще сътвори най-добрата схема за „подобрена безопасност“. А младежите, назначени в Охранителния отряд на железниците, не бяха нищо повече от красиво декорирана витрина. Всички го знаеха.

Знаеше го и Садрия.

За него беше детска игра да проникне в железопътното депо през нощта и да прикрепи експлозиви към всеки един от дванадесетте вагона на сутрешния влак за центъра. Знаеше, че по някое време някой все ще забележи дупката, която беше изрязал в обикновената телена ограда на депото, но тогава ще бъде вече прекалено късно.

Експлозивите бяха свързани в последователна верига през интервали от две секунди. Началото на веригата беше в най-задния вагон, а краят й — в първия, където сега се намираше и самият той. В джоба си държеше детонатора, който щеше да положи началото на верижната реакция. Не можеше да повярва, че дланта му не е изпотена. Прие го като знак от Аллах, че каузата му е справедлива и на оня свят ще бъде щедро възнаграден.

Алхари Ал Садрия отново извърна поглед към прозореца. Влакът вече бе достигнал максималната си скорост и се насочваше към острия завой близо до Нютън Корнър. Ако изчисленията му бяха правилни, при избухването си всеки от вагоните ще се разцепи и на свой ред ще разцепи релсите, след което ще изхвърчи от тях. Следователно смъртта няма да се ограничи само до пътниците във влака. Отломките от дванадесетте вагона ще разширят обсега й до всички пешеходци по тротоарите, колите по улиците и сградите край тях.

Божествен миг!

Влакът вече навлизаше в острия завой. Садрия си пое дълбоко дъх, каза наум една молитва и щракна превключвателя.

Първоначално си помисли, че системата не се е задействала. Обзе го ужас, че е предал своите братя. В душата му се заредиха отчаяни мисли: че ще загуби уважението на съратниците си, че мястото му в рая вече не е сигурно… Отчаянието го обгръщаше все повече и повече.

И точно тогава дочу експлозията.

Само след секунди долови и втората, после третата и четвъртата. Колкото по-оглушителен ставаше трясъкът, толкова повече сърцето му се изпълваше с радост. Единадесетата експлозия разтърси вагона точно зад неговия. Вече нямаше смисъл да сдържа възбудата си.

— Аллах акбар! — изкрещя Алхари Ал Садрия с блеснали очи.

Три редици зад него Ед Танъри разполагаше само с частица от секундата, за да докосне гърдите си и за последен път да опипа ръбовете на снимката във вътрешния си джоб, от която му се усмихваха неговата млада съпруга и тяхната невръстна дъщеричка.