Дейвид Хосп
Бандата от Чарлстаун (12)

11

Алилуя!

Спасение, слава и сила принадлежат на нашия Бог, защото са истинни и праведни Неговите съдби! Понеже Той осъди великата блудница, която е разтляла земята с блудството си, и даде върху нея възмездие за кръвта на Своите слуги!^[1]

Повтаряше думите отново и отново, с пълен глас. От доста време бе престанал да осъзнава, че го прави. Това бе един от най-любимите му пасажи, но имаше още много други със същата сила, които бе в състояние да рецитира по същия начин, без да се замисля.

Именно те бяха опората на неговото съществувание, а самото му съществувание на свой ред щеше да доведе до унищожението на всички грешници, с изключение на избраните. А че той е сред избраните, му бе изяснено преди много години, когато бе призован да прочисти пътя за чумата, огнения потоп и дъжда от камъни и жулел. Това го превръщаше в изключително важен за Божия промисъл.

Никой не го подозираше. И как биха могли да се досетят?! Около него нямаше абсолютно нищо, което да издаде истината. А дори и да имаше, можеха да го съзрат единствено праведните — и единствено праведните ще го разберат и ще се възрадват заедно с него.

Къщата беше съвсем обикновено и незабележима — малка дървена постройка в края на търговския район, който се простираше между центъра на града и Южен Бостън. Беше наследство от родителите му. Ударът от тяхната кончина бе невероятно болезнен, но с течение на времето събитието като че ли избистри погледа му, защото знаеше, че те го наблюдават с гордост и очакват Деня на страшния съд, за да се въздигнат заедно с него.

Обстановката в къщата беше оскъдна, но иначе всичко беше чисто. Единствените украшения, разпръснати по стаите, бяха няколко религиозни предмета — не чак толкова много, че да привличат ненужно внимание, но все пак достатъчно, за да подскажат здравословния му респект към религията и неговия Бог. В това отношение той беше изключително прецизен — знаеше, че на първите два етажа не трябва да има абсолютно нищо, което би насочило някого към истината.

Мазето беше съвсем друга работа. Подът беше от бетон, стените — боядисани в бяло, а яркото осветление превръщаше пространството в своеобразен медицински бункер. Рафтовете от неръждаема стомана съдържаха богат набор медицински инструменти, консумативи и бутилки. В центъра, точно под халогенната лампа, се виждаше метална болнична количка, прикована за пода с болтове. Не беше особено удобно, но пък се почистваше лесно, а опитът го беше научил, че второто е далеч по-важно от първото.

Вече бе тук, в своята светая светих, застанал пред стъкления шкаф в далечния край на избата. Този шкаф бе неговият олтар. Шест стъклени буркана, подредени прецизно един до друг, всеки от тях пълен с формалдехид. Именно това помещение му вдъхваше нови сили и му помагаше да продължи святото си дело. А когато приключи с мисията си, щеше отново да се събере със своите родители. И всички ще се възправят сред ангелските тромпети в бели роби, докато останалите изгарят сред океана от сяра и киселина.

Колкото е прославила себе си

и е живяла разкошно,

толкоз мъки и печал й дайте.

Защото казва в сърцето си:

„Седя като царица, не съм вдовица,

и печал никак няма да видя!“

Затова в един ден ще дойдат язвите й:

мор, печал и глад,

и тя ще изгори на огън.

Още един любим пасаж.

Повтаря си го в продължение на половин час, преди да успее да се отлепи от стъкления шкаф.