Филип Кер
Мирът на Хитлер (7)

7.

Петък, 15 Октомври 1943

Вашингтон

Извадих последната страница от машината, отделих я от индигото и копието, сложих я върху купчината напечатани страници и после изчетох доклада от начало до край. Останах доволен от творението си, защипах страниците с телбод и ги пъхнах в голям плик. Беше малко след единайсет. Реших, че ако утре рано занеса доклада си в Белия дом, президентът може и да го включи в четивата си за следващата вечер. Излязох в коридора и прибрах плика с доклада в куфарчето си.

Секунда-две по-късно Диана влезе през входната врата с помощта на ключа, който й бях дал именно с тази цел. Имаше си собствен апартамент в Чеви Чейс, за който аз имах ключ, и това положение на нещата ни даваше самочувствието, че сме една наистина модерна двойка със здравословен сексуален живот и домашен любимец — куче. Само дето така и не бях купил още въпросното псе. Обикновено Диана идваше в моя апартамент, защото аз живеех малко по-близо до така наречения център на Вашингтон.

Тя изтръска чадъра си и го пъхна в стойката за чадъри в коридора. Облечена беше с морскосин костюм със златни копчета и бяла блузка, достатъчно изрязана в областта на деколтето да ми напомни една от причините, поради които бях така силно привързан към нея. Вече бях достатъчно възрастен, за да разбирам какво се крие зад подобни пубертетски залитания. Не разбирах обаче защо продължавам да си падам по големи гърди. Русата коса й придаваше излъчването на второстепенна богиня, а отгоре й се кипреше широкопола шапка, открадната сякаш от главата на католически свещеник, стига да приеме човек, че за този сезон църквата се е отказала от червения цвят в полза на розовия. Горко им на хората, които са били зад нея в киното. Ако наистина беше ходила на кино, разбира се. Миришеше на цигари, парфюм и алкохол, комбинация, която носът ми намираше за неустоима. Ала в същото време някак не се връзваше за човек, прекарал вечерта с Дон Амичи^[1]. Освен ако наистина не беше прекарала вечерта с Дон Амичи. Което би обяснило всичко.

— Хубав ли беше филмът? — поинтересувах се аз.

Диана измъкна две страховити на вид игли от шапката си и остави и тях, и шапката на масичката в коридора.

— На теб нямаше да ти хареса.

— Не знам. Джийн Тиърни е готина.

— На мен ми хареса адът.

— Защо ли не се учудвам.

Диана влезе в хола и си взе цигара от сребърната кутия.

— Къде го дават? — попитах. — Може да ида да го гледам.

— Казах ти. Няма да ти хареса.

— Аз пък заявих, че Джийн Тиърни е готина. Така че може и да го гледам.

Тя запали с раздразнение цигарата си и се приближи до стола, където по-рано вечерта бях метнал броя на „Пост“.

— Вътре трябва да го пише — отвърна ми.

— Знам къде го дават. Просто исках да проверя дали ти знаеш.

— Накъде биеш?

— Казвам само, че нито изглеждаш, нито миришеш като човек, който е ходил на кино с приятелки.

— Добре де. Не бях на кино. Доволен ли си?

Усмихнах се.

— Напълно. — Взех празната си чаша, занесох я в кухнята, където я измих и подсуших, върнах се в хола и я прибрах в барчето. Май даже успях да изтананикам рефрена на някаква игрива ирландска песничка. Диана не беше помръднала на косъм. Още си стоеше на същото място със скръстени на гърдите ръце и ако не беше цигарата, щеше досущ да прилича на училищна директорка, която чака обяснение. Впечатляващо, наистина. Колко бързо успя да обърне нещата така, че аз да съм виновният.

Хвърли ми още един яден поглед.

— Няма ли да ме попиташ с кого бях?

— Не.

— Значи не те притеснява с кого съм била.

— Може би просто не искам да знам. — Не бях възнамерявал да се стига дотук. Самият аз не бях образец за вярност.

— Мен пък май това ме притеснява най-много. Че теб не те притеснява. — Тя се усмихна горчиво и поклати глава, сякаш дълбоко я бях разочаровал.

— Не съм казвал, че не ме притеснява. Казах, че не искам да знам. Виж, няма проблем. Забрави, че изобщо го споменах. Хайде да си лягаме. — Хванах ръката й. Тя си я дръпна.

— Ако държеше на мен, поне щеше да се престориш, че ме ревнуваш, дори и да не е така.

В това жените са истински гении. Повечето от тях могат да дават нагледни уроци на Сун Дзъ, че нападението е най-добрата отбрана. Бях я хванал в лъжа, а за няма и пет минути Диана успя да ми внуши чувство за вина.

— Държа на теб. Естествено, че държа на теб. Просто смятах, че сме преминали фазата на влюбена двойка от пиеса на Шекспир. Ревността е чисто и просто болката от наранената гордост.

— Винаги трябва да е на твоето, нали? — Тя поклати глава. — Ти си умен човек, Уил, но тук грешиш. За ревността. Ревността изобщо не е болката от наранената гордост. А болка от наранена любов. Има голямата разлика. Само че за теб гордостта и любовта май са едно и също. Защото никога не би могъл да обичаш някоя жена повече, отколкото обичаш себе си.

Тя се наведе напред да ме целуне и за миг си помислих, че всичко вече е наред. Само че Диана ме целуна благочестиво по бузата и целувката й беше като целувка за довиждане. И ето че тя излезе в коридора, взе си чадъра и иглите, и шапката. И тогава за пръв път, когато излезе през вратата, без да вземе ключа си от масичката, за пръв път тогава осъзнах, че я обичам.