Филип Кер
Мирът на Хитлер (24)

24.

Събота, 27 ноември 1943

Кайро

Прокарах три крайно неприятни нощи в една килия под полицейския участък в Цитаделата. В историята имаше достатъчно примери за философи, попаднали в затвора — Зонон, Сократ, Роджър Бейкън, Хуго Гроций и така нататък. Никой от тях не е бил обвинен в убийство, разбира се. Дори и Аристотел, когото Бейкън беше обвинил на шега, че като типичен източен деспот, е удушил съперниците си, за да управлява мирно.

Шегите на философите по правило са адски смешни.

Че изпуснах шанса да видя Техеран, не ме изпълваше с особено съжаление. След всичко, което бях чувал за този град — като се започне от водата и пронацистките настроения сред персийците и се стигне до високомерния колониализъм, наложен от британците и руснаците — можех само да се радвам, че няма да ходя там. Сега исках само да се отърва от обвинението в убийство и да се върна във Вашингтон. Приберях ли се, щях да напусна ССД, да продам къщата в Калорама Хайтс и да се върна в „Харвард“ или „Принстън“. Където ме вземат. Щях да напиша още една книга. Истината ми се струваше интересен обект за изследване. Стига преди това да реша какво точно е истината. Смятах дори да напиша още едно писмо на Диана, задача далеч по-трудна от написването на книга за истината.

Рано сутринта на четвъртия ден от почивката ми в Цитаделата се събудих и открих Майк Райли в килията си. Дори и в светлия си тропически костюм, той едва ли можеше да мине за ангел господен.

— Камериерката ли ви пусна? — Поклатих глава, още замаян от съня. — Кое време е?

— Време за ставане — тихо каза Райли и ми подаде чаша кафе. — Ето. Изпийте това.

— Много мирише на кафе. Как го постигате?

— С малко бренди. В колата вън има още. Още бренди, имам предвид. Най-подходящото средство да си успокои човек стомаха преди дълъг полет.

— Къде ще ходим?

— В Техеран, разбира се.

— Техеран ли? Там смърди.

— Така е. И тъкмо затова искаме да дойдете с нас.

— Ами британците?

— И те ще идват.

— Говорех за полицията.

— Хари Хопкинс второ денонощие прави всичко възможно да ви измъкне — поясни Райли. — Изглежда и той, и президентът смятат, че присъствието ви в Техеран е жизнено необходимо. — Поклати глава и запали цигара. — Не ме питайте защо. Представа си нямам.

— Нещата ми в хотела…

— Са в колата отвън. Можете да се поизмиете, да се избръснете и да се преоблечете в една стая горе.

— А обвинението в убийство?

— Оттеглено е. — Райли ми подаде моя часовник. — Ето. Дори успях да открия часовника ви.

Погледнах колко е часът. Пет и половина сутринта.

— В колко излитаме?

— В шест и половина.

— Значи има време да се отбием в „Сивите колони“.

Райли веднага поклати отрицателно глава.

— Стига, Райли, и без това трябва да се прехвърлим през Нил, за да стигнем до летището, така че сградата ни е на път. Повече или по-малко. — Вдигнах отново поглед към зарешетения прозорец. От обичайния портокалов оттенък на утринното небе нямаше и помен. — А и вижте каква мъгла е. Много ще се изненадам, ако излетим навреме.

— Заповядано ми е да ви отведа на летището, професор Майер. На всяка цена.

— Ами добре. Това улеснява нещата и за двама ни. Освен ако първо не прескочим до „Сивите колони“, аз изобщо няма да тръгна за Техеран.

„Сивите колони“ бяха само на три-четири километра западно от Цитаделата и с кола се стигаше за няколко минути. Британският генерален щаб работеше денонощно и аз — изкъпан, обръснат и с чистите дрехи, които Райли ми беше донесъл от хотел „Шепърдс“ — лесно си осигурих достъп до килиите в сутерена. На ефрейтор Армфийлд тъкмо му свършваше дежурството.

— Тук съм да се видя с майор Райхлайтнер — казах аз на озадачения ефрейтор.

— Но той не е тук, сър. Снощи го прехвърлиха към конвой военнопленници. По заповед на майор Дийкин. Той се появи тук с вашия генерал Донован, сър, питаше за някакви кодови книги, сър. Майор Райхлайтнер съобщи на вашия генерал Донован, че ги е изгорил всичките, и тогава генералът много му се ядоса, сър. После двамата с Дийкин си говориха нещо и решиха Райхлайтнер да бъде преместен на кораб с военнопленници, който отплава от Александрия тази сутрин.

— За къде пътува корабът, ефрейтор?

— За Белфаст, сър.

— За Белфаст? Майорът остави ли някакво съобщение за мен?

— Не, сър. Той, генералът де, му каза, че сте арестуван по подозрение, че сте немски шпионин. Майор Райхлайтнер май сметна това за особено смешно, сър. За изключително смешно, по-скоро. Направо се превиваше от смях.

— Бас ловя, че се е превивал. Какво друго му каза Донован? Каза ли му, че съм обвинен в убийство? И за жената, която беше застреляна?

— Не, сър. Стоях до вратата през цялото време и чух всичко, което си говориха.

Значи Райхлайтнер не знаеше, че приятелката му е мъртва. Може пък така да беше по-добре. Всеки мъж, комуто предстои да остане неопределено време в лагер за военнопленници в Северна Ирландия, има нужда от нещо, за което да си прави планове.

— Чухте ли вече? Арестът ми беше грешка. Просто в случай че се чудите, ефрейтор.

— Честно казано, наистина се чудех, сър — ухили се Армфийлд.

— Приятно ми беше да се запознаем, ефрейтор. Хубаво е човек да види, че не всички англичани са надути копелета.

— О, точно такива са, сър. Аз съм уелсец.

Райли ме чакаше нетърпеливо на задната седалка на колата и още не бях затворил вратата след себе си, когато автомобилът набра скорост по Английския мост, разминавайки се на косъм с лимузините на британските паши, със сладоледени колички, с катафалки, потънали в имитация на злато и сърма, с ръчни колички, магарета и каруци.

— До Басра ли ще летим? — попитах Райли.

— В Басра има епидемия от тиф. А доколкото знам — и немски парашутисти. Пък и пътуването с влак от Басра до Техеран е ужасно. Дори и с личния влак на шаха. — Предложи ми цигара и двамата запалихме. — Не, ще летим директно до Техеран. Стига да се измъкнем преди това от ужасните задръствания тук.

— На мен задръстванията в Кайро ми харесват — рекох. — Има нещо непосредствено в тях.

Райли ми подаде манерката си.

— Май се оказахте прав — каза той и кимна към мъглата отвън.

— Аз винаги съм прав — уведомих го. — Точно затова станах философ.

— Току-що се сетих защо държат да дойдете с нас в Техеран, професоре — не ми остана длъжен той. — По-лесен сте за носене от пълен набор енциклопедии.

Отпих щедра глътка от брендито в манерката. После още една.

— По-добре го пестете. Друга закуска няма да видим, преди да стигнем в Техеран.

Отново започвах да харесвам този тип, дори си помислих, че под панамената му шапка може да се крие и нещо друго, освен дебелата му глава и по ирландски черната грива.

На пистата на летище „Кайро“ имаше няколко самолета и Райли ме поведе към президентския С–54. Качих се на борда и седнах до Хари Хопкинс. Все едно нищо не се беше случило. Здрависахме се. После се ръкувах и с Рузвелт. Дори си размених няколко шеги с Джон Уейц.

— Радвам се, че сте тук, професоре — приветства ме Хопкинс.

— Аз още повече се радвам, сър. От Райли разбрах, че го дължа единствено на вас.

— Пак заповядайте.

— Ще се опитам да не ми се налага повече.

Хопкинс кимна доволно.

— Сега всичко е зад гърба ни. Забравено е. Пък и не можехме да ви зарежем в Кайро, Уилард. Лингвистичните ви познания ще са ни нужни тепърва.

— Мислех, че руският ще е единственият чужд език, който ще се говори на конференцията.

Хопкинс поклати глава.

— Шахът е учил в Швейцария. А и сигурно знаете колко много мрази баща му британците. Следователно негово величество говори само френски и немски. Заради деликатната политическа ситуация в Иран решихме срещите между шах Реза и Големите трима да бъдат пазени в тайна. Заради шаха най-вече. Той е само на двайсет и четири години и престолът още се клати под него. Допреди трийсет и шест часа дори не бяхме сигурни, че ще рискува да се срещне с нас. Точно затова не бяхте информиран за развитието на нещата. Самите ние не знаехме какво става. След войната петролът ще е ключът към световното надмощие. А под земята на Иран има цял океан от петрол. Това беше и основната причина президентът да дойде тук.

Вече и сам бях стигнал до заключението, че ако не бяха познанията ми по немски, още щях да кисна в онази килия в Кайро с обвинение в убийство на главата. Ала нещо в обяснението на Хопкинс не се връзваше съвсем.

— Моите уважения, но не би ли било по-лесно да вземете някой, който владее фарси? — Когато Хопкинс ме погледна озадачено, аз добавих: — Това е персийското име за съвременния персийски език, сър.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Дори Драйфус, посланикът в Техеран, не говори местния език. Унгарски и малко френски, но не и фарси. Държавният ни департамент не залага твърде много на езиците, нека си го признаем. Нито на нещо друго, уви.

Огледах се. Джон Уейц, специалистът по руски език от Държавния департамент и резерва на Болън, седеше точно зад мен и очевидно беше чул думите на Хопкинс, защото вдигна многозначително вежда, подканяйки ме към дипломатическо търпение. Малко след това се измъкна от седалката си и тръгна към миниатюрната тоалетна в задната част на самолета. Междувременно, президентът, Елиът Рузвелт, Майк Райли, Аверил Хариман, агент Поликовски и генералите от Обединеното командване зяпаха дружно през прозорците, докато самолетът летеше над Суецкия канал.

— Понеже си говорим откровено, сър — подех, възползвайки се от отсъствието на Уейц, — аз все още вярвам, че в делегацията ни има немски шпионин. Човек, който вече е убил два пъти. Навярно и повече. Твърдо съм убеден, че един от нас смята да убие Йосиф Сталин.

Хопкинс ме изслуша търпеливо, после кимна.

— Професоре, разполагам с информация, която доказва, че грешите. Ала ще трябва да приемете думата ми на доверие. На този етап не мога да ви кажа нищо повече. Със сигурност знам обаче, че хипотезата ви е чисто и просто погрешна. Когато кацнем, може пак да поговорим за това. Дотогава ще е по-добре да не споменавате за тази своя теория. Разбирате ли?

Прелетяхме над Йерусалим и Багдад, над река Тигър, по протежение на железния път Басра — Техеран, а после от Рамадан до Техеран, и през цялото време не се издигахме на повече от пет-шест хиляди метра, така че крехкото здраве на Рузвелт и Хопкинс да не плати прекалено висок данък на пътуването. На пилота сигурно никак не му беше лесно, реших аз, да преведе самолета през няколко планински прохода вместо да издигне големия С–54 над тях.

Беше три следобед, когато най-после зърнахме руското военно летище при Гал Морге. Десетки американски В–25 с червената звезда на Съветския съюз клечаха на пистите.

— Исусе Христе, каква ужасна гледка — пошегува се Рузвелт. — Собствените ни самолети в руски ливреи. Сигурно точно така ще изглеждат летищата ни, ако комунистите завладеят някога Щатите, какво ще кажеш, Майк?

— Да ги пребоядисаш, е едно — каза Райли. — Да летиш с тях, е съвсем друго. Когато за последно бях в тази въшлива страна, установих, че да те вози руски пилот е най-сигурният начин да се простиш с всякакъв страх от смъртта.

— Мислех, че го знаеш, Майк — засмя се Рузвелт. — Моята сигурност е обратнопропорционална на твоята несигурност.

Президентският самолет започна да захожда за кацане, снижавайки се над шахматно поле от оризища и разкаляни нивя.

Военен ескорт под командването на генерал Конъли придружи президента и свитата му до американската легация в северната част на Техеран. Аз пътувах с генералите от Обединеното командване, Хариман, Болън и неколцина агенти от тайните служби до Камп Амирабад, където бяхме настанени.

Амирабад беше американска военна база в процес на дострояване, но вече разполагаше с тухлени казарми, болница, кино, няколко магазина, офиси, складове и места за отмора. Приличаше на всяка друга армейска база в Ню Мексико или Аризона и сякаш целеше да внуши, че американското присъствие в Техеран изобщо не е временно.

Веднага щом се преоблякохме, генералите, Болън и моя милост потеглихме по улиците на Техеран в конвой от джипове, коли и мотоциклети до американската легация, където агентите от тайните служби Куолтър и Рауф вече стояха на пост на верандата. Кимнах им и за моя голяма изненада, те ми кимнаха на свой ред.

— Да имате да ме черпите една цигара? — обърнах се към Куолтър. — Май съм оставил моите някъде.

— В затвора, може би? — подхвърли Куолтър, ухили се криво, извади пакет „Куулс“, тръсна го леко и ми предложи изскочилата цигара. — Само че са ментолови.

— Стават — отвърнах и си отбелязах наум марката. — Не мислите наистина, че съм убил онази жена, нали?

Изобщо не ми пукаше какво мисли Куолтър, целта ми беше да го разприказвам. Откритието, че пуши не друго, а „Куулс“, ме заинтригува дълбоко.

Той ми запали цигарата и сви рамене.

— Не ми е работа да мисля каквото и да било за неща, които не засягат безопасността на шефа. Де да знам бе, професоре. Не приличате на убиец, това мога да кажа. Но пък вие и на таен агент не приличате.

— Това ще го приема за комплимент. — Плъзнах поглед по едноредното сако на Куолтър, като броях копчетата. Бяха три, точно колкото трябваше да бъдат. — Благодарско за цигарата.

— За нищо. — Куолтър се ухили. — И без това не са мои.

— Така ли? Чии са?

Но Куолтър вече се беше обърнал да отвори вратата на генералите от Обединеното командване. Влязох след тях по дървена рампа, сглобена от армейски дърводелци за улеснение на Рузвелт. Ала в друго отношение рампата се оказа пречка за американската делегация, както скоро се разбра. Президентът се беше настанил вече в салона и поиска нещо за пиене, и тогава посланик Драйфус обясни, че рампата е била монтирана върху единствения вход към избата на легацията. Наложило му се да вземе назаем осем бутилки скоч от британския си колега, сър Рийдър Булард. Райли изслуша учтиво Драйфус, после го подкара учтиво към вратата.

— Боже — възкликна Рузвелт, след като Драйфус излезе от салона. — Скоча остави, ами джин, и джин ли няма? И вермут? Майк? Как ще си забъркам мартинито без джин и вермут, по дяволите?

Райли кимна на Поликовски, който излезе от салона, явно за да намери отнякъде споменатите напитки.

— Седнете, господа — каза Хопкинс.

Седнах до Чип Болън, с лице към президента, Хопкинс, адмиралите Кинг и Лийхи, и посланик Хариман. Хариман не го бях виждал отблизо. Беше висок, с тежка челюст и силно изразени бръчки от смях, малко като клоун без грим. Косата му беше тъмна, веждите — гъсти и рошави, а над тях се възправяше чело, високо като терминала на централната гара във Вашингтон. Баща му беше от онази особена порода бизнесмени, натрупали богатство с неясен произход и подозрителна бързина, истински разбойнически барон, един от големите железопътни магнати, навярно по-богат дори от моята майка. Като гледах сега Хариман, реших, че изглежда така, както аз се чувствах, тоест нервен.

Рузвелт още говореше с него и Кинг, ето защо се наведох към Болън и казах:

— Тъй като в основната си част преводът ще лежи на вашите плещи, най-добре ще е вие да напомните на президента, че трябва да се уточнят подробностите.

— Подробности? — Болън смръщи вежди и поклати глава. — Боже, даже стенограф няма. А не виждам и някой да е подготвил списък с въпросите, които ще се дискутират. Поне аз не съм виждал такъв списък. Това не ви ли се струва малко необичайно?

— Сега като се замисля, май да. Но пък Рузвелт си е такъв. Обича да импровизира. Да се придържа към неофициален тон.

— Не знам дали това е разумно, когато се обсъжда съдбата на следвоенния свят. Разговорите би трябвало да са повече от официални дори, не мислите ли?

— Покрай това пътуване се уверих, че вече нищо не може да ме изненада, Чип.

— Какво има в куфарчето? — попита ме Хопкинс и посочи куфарчето, което бях оставил на пода до себе си. — Бомба?

Усмихнах се бегло, отворих го, извадих досието „Бекетовка“ и му го връчих. Все още обяснявах съдържанието му, когато Рузвелт се изкашля силно и ме прекъсна.

— Добре, господа — тихо каза той. — Да се хващаме на работа. Ще помоля професор Майер и господин Болън да сдържат още известно време любопитството си. Подозирам, че голяма част от чутото ще ви се стори лишено от всякакъв смисъл, така че ще трябва да проявите търпение. На по-късен етап ще ви бъде обяснено. Поканих ви тук сега поради една дяволски основателна причина. Но за това след малко. Майк, всички делегации ли са пристигнали вече?

— Вчера.

— Как е Чърчил, Хари?

— Цупи се.

— Е, не мога да го виня. Ще му се обадя лично. Да видим дали ще успея да го убедя да се включи. Боя се обаче, че може да имаме известни проблеми и с генералите Маршал и Арнолд, по същата причина.

Хопкинс сви рамене.

— Все едно, жалко е. — Рузвелт запали цигара и си дръпна, без да я пъхне в обичайното цигаре, което май говореше за опънати нерви. Намести се по-удобно в инвалидната си количка и погледна към Райли. — Майк? С каква история ще оправдаем преместването си в руското посолство?

— С голямото разстояние. Ако останете тук, поемаме риска да се придвижвате с автомобил по необезопасени улици, риск твърде голям заради незаловените още немски парашутисти. Според руснаците няколко от тях още са на свобода, не е ясен точният им брой, но смятат, че са най-много шестима. От друга страна, не са изключени спонтанни демонстрации на местното население срещу британците или срещу руснаците, и съществува опасност кортежът ви да попадне в средата на враждебна тълпа.

— Това, между другото, си е съвсем вярно — призна Рузвелт. — Видяхте ли как ни посрещнаха, докато пътувахме от летището? Почувствах се като Хитлер в Париж.

— А няма и съмнение — продължи Райли, — че в сравнение с нашето, руското и британското посолство са почти непревземаеми. Може и да не знаете, но само през последния месец нашето е било ограбвано няколко пъти. Освен това руснаците и британците са буквално на една крачка едни от други, така че ако нещо се обърка, докато сме там, ще разполагаме с достатъчно войска, която да ви защити, господин президент. Във всеки случай, нещата се свеждат до следното — едва ли някой ще тръгне да спори, ако кажем, че сме взели решението за преместването ви руското посолство от съображения за вашата сигурност.

За миг се зачудих дали ушите не ме лъжат. Наистина ли бях чул Райли да казва нещо за преместването на президента на Съединените американски щати в руското посолство „от съображения за сигурност“? Не стига това, ами Рузвелт взе, че кимна одобрително.

— Ти така казваш, Майк — рече той. — Но коментари ще има, не се заблуждавай. Каквато и причина да изтъкнем. Репортерите и военните кореспонденти ще вдигнат врява до бога, че всяка моя дума ще се записва от тайните микрофони на руснаците. Освен ако не измислим някакво свястно обяснение, моментално ще ме обвинят в наивност. Или в нещо по-лошо. Че не съм в час. Че съм сакат. Болен.

— Ами ако кажем следното… — предложи Хопкинс. — В желанието си да демонстрираме, че не сме дошли в Техеран с предварително обмислени стратегии, скалъпени заедно с британците… — Хопкинс замълча за миг, после продължи: — Че в духа на откритостта и сътрудничеството сме решили да отседнем в руското посолство, напълно съзнавайки факта, че разговорите ни най-вероятно ще бъдат следени от Съветите. Ала ние нямаме какво да крием от съветските си съюзници. И следователно няма никакво значение дали те записват разговорите ни или не. Какво ще кажете, господин президент?

— Звучи добре, Хари. Харесва ми. Естествено, стъпим ли на руска земя, можем да прекратим всяко изтичане на информация към пресата, и никой няма да знае какво, по дяволите, става зад стените на руското посолство. Е, Майк? Никой не е по-добър в пазенето на тайна от руснаците.

— Точно затова дойдохме в Техеран — съгласи се Райли. — За да запазим всичко в тайна. Но преди това може да пуснем слух, че сте поканили Сталин на по питие и той е отхвърлил поканата, какво ще кажете? Че е отказал да дойде при нас? Така ще го изкараме по-притеснен за собствената си безопасност от вас. И че именно това е била първопричината да се замислим за преместването ви в руското посолство.

— Става — каза Рузвелт. — И това ми харесва.

— А и в края на краищата, господин президент — вметна Кинг, — да не забравяме, че именно вие прекосихте половината свят, за да дойдете тук. Не Сталин. Не вие се страхувате от летене.

— Вярно, Ърни, вярно — призна Рузвелт.

— Е, и кога точно ще спретнем представлението? — попита Хариман.

— Тази вечер — съобщи Рузвелт. — Така ще можем да действаме още утре сутринта. Стига другата страна да се съгласи.

— Съгласни са — каза Райли. — Но господин Хариман спомена за представление и така повдигна един полезен въпрос. Може би ще е разумно да организираме нещата така, че да ви видят как напускате нашата легация и тръгвате към руското посолство. Както преди, агент Холмс ще изиграе вашата роля.

— Нещо като кавалкада от марионетки? Да, става. А в същото време ние ще се придвижим до там с неофициален транспорт и ще влезем през някой страничен вход, да речем. Например през слугинския.

— Не знам дали в съветските посолства има такова нещо. Слугински вход — засмя се Хопкинс. — Не ми звучи по комунистически.

— Лично на мен не ми харесва идеята президентът на САЩ да се измъква и вмъква тайно в разни сгради, все едно е обикновен крадец — възрази адмирал Кинг. — Изглежда ми някак, как да кажа, недостойно, сър.

— Повярвай ми, Ърни — натърти Рузвелт, — за човек в инвалиден стол достойнството и без това е луксозна стока. Пък и, каквото и да стане, пак ще съм по-добре от Хал.

Хари Хопкинс се засмя отново.

— Какво ли не бих дал да го видя сега, копелето му с копеле. „Стига пе, туй дет го чух тоху-сто помпи ли пяха?“

Рузвелт избухна в смях.

— Ама и ти си едно жестоко копеле, Хари. Сигурно точно затова те обичам. Но иначе си прав. И аз бих искал да видя лицето на Кордел в този момент.

— Ами протоколи? — попита Хопкинс. — Стенографи?

Рузвелт поклати глава.

— Не, само ще се разменим писмените становища, които всеки от нас си е подготвил предварително. С изключение на това, официални протоколи няма да се водят. Професор Майер и господин Болън, ще ми се да минем на „ти“, какво ще кажете? Уилард? Чип? Можете да си водите записки, които да ви помогнат за превода, но не искам да остават никакви писмени документи за казаното тук. Поне в началото. И всичките ви бележки да бъдат унищожени след това. Чип? Уилард? Разбрахме ли се?

Двамата с Болън, окончателно сащисани, кимнахме утвърдително. Определено премълчаваха нещо. Нещо, което можеше и да не ни хареса. Аверил Хариман изглеждаше по-притеснен и от нас.

— Сър — каза той. — Липсата на протоколи може да се окаже опасна. Едно е с господин Чърчил да си говорите неофициално. Вие двамата сте на една и съща дължина на вълната, поне през по-голямата част от времето. Но руснаците са склонни да приемат някои неща твърде буквално. Каквото и да кажете, ще очакват да го спазите буква по буква.

— Съжалявам, Аверил, но решението ми е окончателно. Ще бъде както казах, поне засега. — Президентът погледна към Райли. — Майк, сипи ни от скоча на сър… както там му беше името. Мисля, че всички имаме нужда от едно питие.

Рузвелт погледна замислено чашата си.

— Ще ми се Чърчил да се примири най-сетне. — Отпи от уискито на британския посланик. — Аверил? Той каза ли какво ще прави тази вечер?

— Смятал да си легне рано и да чете роман на Чарлз Дикенс, господин президент.

— Трябва да поработим още малко върху него — отбеляза Рузвелт.

— Той ще се съгласи рано или късно, господин президент.

Рузвелт кимна, забеляза смръщената ми физиономия и се усмихна криво.

— Уилард. Чип. Сигурно се чудите какво става, а, момчета?

— Има нещо такова, сър.

Болън се задоволи само да кимне.

— Утре сутрин всичко що ви се изясни — каза Рузвелт. — Дотогава ви моля да сдържате любопитството си. Едва ли е имало друг момент в историята, когато президентът на Съединените щати е имал толкова голяма нужда от доверието и подкрепата на хората около себе си, господа. Поемаме големи рискове с надеждата за големи победи.

— Както кажете, господин президент — кимна Болън.

— Вече сме екип — добави Рузвелт. — Просто исках да съм сигурен, че и вие, момчета, го разбирате.

— Имате пълната ни подкрепа, сър — добавих аз.

— Добре, господа, засега това е всичко.

Знак, че е време да се разкараме. Допих си набързо скоча и последвах Райли в коридора, където той ми връчи официален на вид документ.

— Закон за шпионажа, 1917 г. — прочетох аз отпечатаното на корицата. — Какво е това, Майк? Леко четиво за приспиване?

— Искам и двамата да се запознаете със съдържанието на този документ още тази вечер — нареди той. — Свързан е с разкриването на некласифицирана държавна информация.

Не казах нищо. Демократът у мен ми нашепваше да напомня на агента от тайните служби, че САЩ нямаха официален закон, уреждащ санкциите при нарушаване на държавна тайна, по простата причина че Първата поправка на конституцията гарантираше свободата на словото. Но сметнах, че вече съм създал достатъчно неприятности и ще е добре поне този път да си замълча.

— Какво, по дяволите, става, Майк? — попита Болън.

— Вижте — поде Райли. — Президентът много държи всичко около тази мисия да остане строго секретно. Което е разбираемо, нали така? Точно затова ви покани да присъствате на срещата тази вечер. За да го видите с очите си. И да осъзнаете, че сте важна част от отбора.

Вдигнах рамене.

— Добре де — казах.

Болън кимна.

— Поискахме правен съвет по въпроса и ви молим само да подпишете документ, че сте запознати с необходимостта за опазване на тайна, това е всичко.

— Какво искаш да кажеш с това „правен съвет“? — попита Болън.

— Трима съдии от Върховния съд дадоха становище, че Законът за шпионажа не засяга само и единствено шпионската дейност. Засяга също изтичане на правителствена информация не само към врага, а и към медиите.

— Опитвате се да ни запушите устата? — възкликна Болън. — Не мога да повярвам.

— Не, не да ви запушим устата. Ни най-малко. Целта на всичко това е да разберете какви биха били възможните последствия, ако се разприказвате за онова, което би могло да стане, докато сме в Техеран. Искаме само да прочетете този документ и след това да подпишете клетвена декларация, като знак, че сте наясно с разширеното значение на закона.

— Ами ако и ние поискаме правен съвет, Майк? — попитах.

— Според мен това, което искате от нас, е незаконно — възрази с нервна усмивка Болън.

— Аз не съм адвокат. Вече не. Не мога да кажа кое е незаконно и кое не. Знам само, че шефът иска всички, които участват в усилията ни тук, да подпишат въпросната декларация. В противен случай…

— В противен случай какво, Майк? — попита Болън и се зачерви видимо около щръкналите си уши.

Райли се замисли за миг.

— Преводачът на Сталин — започна той и щракна с пръсти. — Как му беше името?

— Двама са. Павлов и Бережков.

— Какво, смяташ, ще им се случи, ако кажат нещо не където трябва?

Болън и аз се умълчахме.

— Ще ги разстрелят моментално — отговори си сам Райли. — И те го знаят много добре.

— Накъде биеш, Майк? — попита Болън.

— Казвам само, че би било жалко, ако се наложи те да поемат целия превод, защото президентът няма на кого да се довери, това е всичко.

— Президентът може да ни има доверие, Майк — подчертах. — Просто сме малко изненадани, че искаш да подпишем декларация в този смисъл.

— Знам, че мога да се доверя на вас, професоре — каза Райли с известно ударение върху „вас“. — След Техеран ще трябва да се върнем в Кайро и една нова среща с британската полиция заради злощастния инцидент в Града на градините едва ли ще ви е по вкуса.

Беше ред на моите уши да се сгорещят. Притиснат бях до стената. Жертва бях на чиста проба изнудване, от което не можех да се измъкна.

— Професоре, защо не поговорите с Чип — преспокойно продължи Райли, — и не му обясните необходимостта от подобна декларация?

Райли ни обърна гръб и тръгна към Поликовски, като ме остави сам с объркания и ядосан Болън.

— Току-що ни прецакаха собствените ни хора — процедих ядно.

Болън кимна.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита той.

— Представа си нямам. Но каквото и да е, със сигурност бих гаврътнал още една чашка от скоча на сър Ланселот.