Филип Кер
Мирът на Хитлер (3)

3.

Понеделник, 4 Октомври 1943

Позен, Полша

Кръстен на най-големия поет на полския романтизъм, площадът „Адам Мицкевич“ в Позен беше едно от най-приятните места в старинния град. В източния му край се издигаше замъкът, построен през 1910-а за кайзер Вилхелм II, когато градът бил част от Пруската империя. В действителност „замъкът“ приличаше повече на кметство или музей, пред фасадата му нямаше ров, а ограда от ковано желязо, която охраняваше поддържана зелена морава и открито, настлано с чакъл пространство, напомнящо параден плац. В този ден въпросното пространство беше заето от поне дузина служебни автомобили на СС. Пред оградата бяха паркирани няколко бронетранспортьора „Ханомаг“, всеки с по петнайсет моторизирани пехотинци, и почти още толкова патрулираха по периметъра около замъка. Един трамвай тъкмо минаваше покрай източния край на площада и поляците в него поглеждаха към сградата и потръпваха, защото там се помещаваше щабквартирата на СС в Полша, и преди трамваят им да е отминал нататък, още служебни коли на СС влязоха през охраняваните порти и изсипаха офицери от СС при обточения с дървета вход.

Жителите на Позен, по-рано познат като Познан, търпяха присъствието на СС в града си още от септември трийсет и девета, но никой в трамвая не помнеше да е виждал толкова много офицери от СС в Кралската резиденция. Сякаш се стичаха за някоя от шумните си партийни вечеринки. Ако хората в трамвая се бяха осмелили да огледат по-внимателно пристигащите офицери от СС, щяха да забележат, че всичките до един са генерали.

Един от въпросните генерали беше красив, елегантен мъж със среден ръст в началото на трийсетте. За разлика от събратята си, той спря колкото да изпуши една цигара, и огледа критично фасадата на замъка с ужасната му часовникова кула в селски стил и висок мансарден покрив, от който висяха дълги флагове със свастики. После погледна за последно към площад „Адам Мицкевич“, смачка с тока на лъснатия си до блясък ботуш фаса от цигарата и влезе през централния вход.

Генералът беше Валтер Шеленберг и не идваше за пръв път в Позен. Втората му съпруга, Ирене, беше от този град, факт, който той беше научил не от нея, а от тогавашния си началник и бивш шеф на СД Райнхард Хайдрих. Шест месеца след като Шеленберг се ожени за Ирене, през май 1940-а, Хайдрих му даде една папка. От досието ставаше ясно, че лелята на Ирене е омъжена за евреин. Посланието беше повече от ясно — оттук насетне Шеленберг принадлежеше на Хайдрих, поне докато го интересуваше съдбата на роднините му по сватовство. Ала две години по-късно Хайдрих беше убит от чешки партизани и шести отдел (Амт VI) на секцията по външно разузнаване към Службата за сигурност на Райха, един от ключовите отдели, ръководени дотогава от Хайдрих, беше даден на Шеленберг.

В Златния салон на замъка се набиваше в очи отсъствието на двама души — човека, заместил Хайдрих като шеф на Службата за сигурност (която включваше СД и Гестапо), Ернст Калтенбрунер; и бившия адютант на Химлер, Карл Волф, понастоящем пълномощен представител на СС в Италия. Съобщено бе, че здравословното състояние и на двамата не позволява присъствието им в Позен — Калтенбрунер страдал от флебит, а Волф се възстановявал след операция за отстраняване на камък в бъбрека. Но Шеленберг, човек колкото добре информиран, толкова и съобразителен, знаеше истината. По заповед на Химлер, Калтенбрунер беше постъпил в швейцарска клиника, където се лекуваше от пристрастеността си към алкохола, а Волф се беше скарал жестоко с бившия си шеф, след като райхсфюрерът от СС му беше отказал разрешение да се разведе с жена си Фрида и да се ожени за една съблазнителна блондинка на име Графин, разрешение, дадено му по-късно от самия Хитлер, когато (непростима постъпка в очите на Химлер) Волф се обърнал към фюрера, без да уведоми за това своя началник.

Шеленберг крачеше бавно из просторния салон и си мислеше, че в СС никога не може да ти бъде скучно. Е, почти никога. Всяка предстояща реч на Химлер например го изпълваше единствено с ужас, защото райхсфюрерът беше склонен към многословно, а като се имаше предвид броят на генералите от СС, които се бяха събрали в Златния салон, най-вероятно ги очакваше реч в стила на „Махабхарата“^[1], ненадмината по продължителност и скука. Младият генерал си беше направил труда да прочете въпросната книга с надеждата да вникне по-добре в разбиранията на Хайнрих Химлер, който беше страстен неин почитател, и след като го стори, наистина му светна донякъде откъде черпеше Химлер някои от най-откачените си идеи на тема дълг, дисциплина и така любимата му жертвоготовност. Подозираше също, че Химлер се изживява като аватар, или въплъщение, на върховния бог Вишну или най-малкото като негов върховен жрец, пратен на Земята, за да спаси Закона, Добрите дела, Истината и Добродетелта. Стигнал беше и до извода, че отношението на Химлер към евреите не е много по-различно от отношението, изразено в „Махабхарата“ към стоте Дхартараштри — гротескните човешки въплъщения на демони, с които боговете са в нескончаема война. Доколкото му беше известно, Хитлер изповядваше същите убеждения, но не по философски причини, а просто защото мразеше евреите, което не беше нещо необичайно в Германия и Австрия. Самият Шеленберг нямаше нищо против евреите — баща му беше майстор на пиана, първо в Саарбрюкен, после в Люксембург, и много от най-добрите му клиенти бяха евреи. Затова Шеленберг се смяташе за късметлия, че неговият отдел не се занимава пряко с евреите и от служителите му не се очаква да се включват активно в обичайната арийска пропаганда за долнокачествените евреи вредители. Антисемитите, които работеха в шести отдел — а такива имаше доста — се бяха научили да не дават израз на омразата си в присъствието на Валтер Шеленберг. Младият началник на външното разузнавано се интересуваше само от едно нещо — онова, което един британски таен агент, капитан Артър Конъли, беше нарекъл „Великата игра“, играта на шпионаж, интриги и секретни военни приключения.

Шеленберг си сипа кафе от подносите, сервирани на голямата маса, подмина с половин поглед гигантския портрет на Хитлер, закачен под един от трите огромни сводести прозореца, изписа усмивка на младежкото си лице и тръгна към двама познати му офицери, които беше забелязал сред присъстващите.

Артур Небе, шеф на криминалната полиция, беше човек, от когото Шеленберг се възхищаваше дълбоко. Надяваше се, че ще му се предостави възможност да го предупреди за един слух, който се носеше напоследък из Берлин. Според мълвата през четиридесет и първа, когато командвал едно от специалните подразделения в окупирана Русия, Небе не само подправил доклада си за избиването на хиляди евреи, а дори позволил на много от тях да избягат.

Никакви подобни слухове не петняха досието на втория офицер, Ото Олендорф, в момента шеф на отдела за вътрешно разузнаване на СД, който измежду другите неща отговаряше и за проучването на общественото мнение в Германия. Командваната от Олендорф Айнзацгрупе в Крим се смяташе за една от най-ефективните, съумяла да изтреби повече от сто хиляди евреи.

— Ето го и него — най-младия ни брат, библейския ни Вениамин — каза Небе, цитирайки думите на Химлер по повод на това, че Шеленберг е най-младият генерал в СС.

— Очаквам тази сутрин да остарея и помъдрея — отвърна Шеленберг.

— Остаряването ти го гарантирам — засмя се Олендорф. — За последно бях на нещо такова във Вевелсбург. Според мен Химлер е изплагиатствал всичко от някое либрето на Вагнер. „И за миг не забравяйте, че ние сме рицарски орден, от който никой не се оттегля и в който се влиза по праното на кръвта.“ Или нещо в този дух. — Олендорф поклати уморено глава. — Както и да е, преживяването беше много вдъхновяващо. И дълго. Много, много дълго. Като проточено до крайност представление на „Парсифал“.

— Не по правото на кръвта се озовах в този рицарски орден — вметна Небе. — Но всичко определено завърши с кръв.

— От всичките тези „рицарски“ глупости направи ми прилошава — изкриви устни Олендорф. — Измислици на онзи умопобъркан човек, Хилдебранд. — И кимна към един групенфюрер от СС, който водеше задълбочен разговор с Освалд Пол. Отделът по расовите и изселническите въпроси, ръководен от Хилдебранд, беше под шапката на административната служба на СС, която се ръководеше от Пол. — Бог ми е свидетел, мразя го това копеле.

— И аз — измърмори Небе.

— То кой ли не го мрази — отбеляза Шеленберг, който имаше допълнително основание да мрази въпросния групенфюрер и да се страхува от него — една от основните функции на Хилдебранд беше да разследва расовата чистота на офицерите от СС и на техните семейства. Шеленберг живееше в постоянен страх, че едно такова проучване може да разкрие наличието на повече от един евреин в семейството му.

— Ето го и Мюлер — оповести Олендорф. — Май ще е по-добре да ида при него и да сключа мир с Гестапо. — И като остави кафето си, той отиде при миниатюрния шеф на Гестапо, оставяйки Небе и Шеленберг сами.

Небе беше дребен, жилав на вид човек със сива, почти сребриста коса, много тънки устни и дълъг полицейски нос. Говореше със силен берлински акцент.

— Слушай внимателно — каза той. — Не задавай въпроси, само слушай. Знам каквото знам, защото работех за Гестапо, докато Дилс още беше на върха. Останаха ми няколко приятели там, които ми казват това-онова. Като например факта, че Гестапо те е поставило под наблюдение. Не, не ме питай защо, защото не знам. Ето… — Небе извади табакера с форма на ковчег, отвори я и предложи на Шеленберг от малките плоски цигари вътре. — Запали си.

— А си мислех аз да те предупредя да внимаваш.

— За какво?

— В СД се носи слух, че си фалшифицирал данните на своята Айнзацгрупе в Белорусия.

— Всички го правеха — вдигна рамене Небе. — Какво толкова?

— Но по различни причини. Говори се, че си направил опит да подложиш крак на изтребването.

— И какво мога да сторя срещу тези клевети? Химлер лично инспектира района ми в Минск. Така че да ме обвиняват в снизходителност към някой и друг руски евреин, е все едно да кажат, че Химлер не е бил достатъчно прозорлив да забележи нередностите. А това няма как да стане, нали? — Небе се усмихна спокойно и запали цигарата на събеседника си, после и своята. — Не, за това съм чист, старче, каквото и да твърдят слуховете. Но иначе ти благодаря. Оценявам го. — Всмукна силно от цигарата си и кимна с топлота на Шеленберг.

Мислите на Шеленберг вече препускаха към родния му град Саарбрюкен. Малко преди да умре, Хайдрих беше дал на Шеленберг досието за чичото на жена му — евреин. Но дали не беше запазил копие, което се е озовало по-късно в ръцете на Гестапо? И възможно ли беше в Гестапо да подозират, че самият той е евреин? Берг беше немско фамилно име, но не можеше да се отрече, че мнозина евреи го бяха прибавяли като представка или наставка на името си в опит да германизират еврейските си фамилии. Това ли се опитваха да докажат? Да го унищожат с инсинуацията, че самият той е евреин? В края на краищата, опитали се бяха да съсипят Хайдрих с твърдения, че „русият Мойсей“ също е евреин. Само дето в случая на Хайдрих това твърдение се беше оказало отчасти вярно.

След убийството на Хайдрих, Химлер беше показал на Шеленберг досие, което доказваше, че бащата на Хайдрих, Бруно, учител по пиано от Хале, е бил евреин. (Прякорът му в Хале бил Сладкия Изидор, нарицателно за евреин.) Тогава Шеленберг се беше учудил, че Химлер му дава тази информация толкова скоро след смъртта на Хайдрих, но скоро си даде сметка, че по този начин райхсфюрерът е целял да опетни паметта на бившия му шеф и да му внуши, че оттук насетне Шеленберг дължи лоялност единствено нему. Но с баща като неговия, майстор на пиана, Шеленберг не би се учудил, ако някой в Гестапо, подразнен от преждевременния му успех — на трийсет и три той беше най-младият генерал в историята на СС — е сметнал, че си струва да вложи време и усилия за разследване и на неговия произход.

Попечи да попита нещо Небе, но берлинчанинът клатеше глава и гледаше над рамото му.

Шеленберг се обърна и видя едър мъж с бичи врат и бръсната глава, който го поздрави като стар приятел.

— Скъпи ми приятелю — каза той. — Радвам се да те видя. Има ли някакви новини за Калтенбрунер?

— Болен е — отвърна Шеленберг.

— Да, де. Но от какво? Каква е болестта му?

— Лекарите казват, че е флебит.

— Флебит ли? И какво е това, казано просто, като за лаици?

— Възпаление на вените — обясни Шеленберг, който нямаше търпение да се отърве от натрапника Рихард Глюкс, чието фамилиарно отношение го беше подразнило сериозно. Двамата се бяха виждали само веднъж преди това, но пък Шеленберг едва ли щеше да забрави някога онзи ден.

Рихард Глюкс отговаряше за концентрационните лагери. Малко след назначението му за шеф на СД Калтенбрунер беше настоял да заведе Шеленберг в един от специалните лагери. Шеленберг гледаше червендалестото лице на Глюкс, който разсъждаваше на глас какво ли е причинило заболяването на Калтенбрунер, и си мислеше за онзи ужасен ден в Маутхаузен, запечатал се с всички ярки подробности в паметта му — свирените кучета, миризмата на горящи трупове, ненормалната жестокост на офицерите, пълната свобода, дадена на пазачите да нараняват и убиват по свое усмотрение, изстрелите в далечината и вонята на затворническите бараки. Целият лагер беше една сюрреалистична лаборатория, посветена на злобата и насилието. Но от всичко друго Шеленберг най-ясно помнеше пиянството. Присъстващите в обиколката на лагера онзи ден, всички до един, включително и Шеленберг, бяха пияни. Разбира се, алкохолното опиянение улесняваше нещата. Ставаше ти по-лесно да си затвориш очите и да не ти пука. По-лесно да измъчваш и убиваш. По-лесно да подлагаш затворниците на отвратителни медицински експерименти. По-лесно да изпишеш тънка усмивка на лицето си и да поздравиш колегите си от СС за добре свършената работа. Нищо чудно, че Калтенбрунер беше алкохолик. Шеленберг си каза, че ако му се беше наложило второ посещение в някой от лагерите със специално предназначение, досега да се е опиянчил до смърт. Единственото чудо беше, че не всички мъже от СС в специалните лагери се бяха пристрастили към алкохола в същата тежка степен като Ернст Калтенбрунер:

— Рядко се появявам в Берлин — говореше Глюкс. — Работата ми ме задържа на изток. Така че ако видиш Ернст, кажи му, моля ти се, че съм питал за него.

— Ще му кажа. — Шеленберг обърна с облекчение гръб на Глюкс и се озова лице в лице с друг мъж, когото ненавиждаше също толкова силно — Йоаким фон Рибентроп. Понеже знаеше, че за външния министър не е тайна централната роля на Шеленберг в опита на бившия му адютант, Мартин Лутер, да го дискредитира в очите на райхсфюрера от СС, той очакваше да бъде подминат с крива усмивка. Вместо това, за огромна негова изненада, външният министър го заговори.

— А, да, Шеленберг, ето ви и вас. Надявах се да поговорим.

— Да, хер райхсминистър?

— Разговарях с онзи ваш човек, Лудвиг Мойзиш. За агент Цицерон и предполагаемото съдържание на сейфа на британския посланик в Анкара. Изненадан съм, че смятате материала на Цицерон за автентичен. Аз познавам много добре британците. По-добре от вас, струва ми се. Дори се познавам с посланика им в Турция, сър Хю, и знам що за човек е. Не е глупав. Така де, трябвало е само да направи най-елементарна проверка на този човек — Банза, нали така? Истинското име на Цицерон? Трябвало е само да зададе някой и друг въпрос, за да открие, че един от бившите работодатели на Банза в Анкара е не друг, а моят шурей, Алфред. Да ви кажа ли какво мисля аз, Шеленберг?

— Кажете, хер райхсминистър. Ще се радвам да чуя мнението ви.

— Мисля, че сър Хю точно това е направил — проучил е Банза. И след като са открили, че е работил за Алфред, са решили да му подхвърлят малко информация. Фалшива информация. Която да стигне до нас. Сигурен съм. Става въпрос за Големите трима, все пак. Човек не се натъква просто така на свръхсекретна информация за това къде и кога ще се срещнат. Ако питате мен, този Цицерон е пълен шарлатанин. Но ако предпочитате, можете лично да разговаряте с шурея ми. Той ще потвърди моите думи.

Шеленберг кимна.

— Това едва ли ще бъде необходимо — отвърна. — Вече разговарях с бившия ни посланик в Персия, или Иран, ако така предпочитате. Разговаряхме надълго и нашироко. Та той ми каза, че сър Хю е бил британски посланик там от трийсет и четвърта до трийсет и шеста и се е славел с небрежното си отношение към сигурността. Дори и тогава с имал навика да носи секретни документи вкъщи. Абверът е правил опити да се добере до такива документи още през трийсет и пета и разполагат с доста дебело досие на сър Хю за времето, което е прекарал в Техеран. По думите на не кой да е, а на вашия британски колега, външния министър Антъни Идън, сър Хю задържал информация колкото рядко сито. И не бил от най-интелигентните. Назначението му в Анкара имало за цел да го скатае на място, където не би могъл да направи голяма беля. Или така поне изглеждало до началото на войната, когато изникнал въпросът за неутралитета на Турция. Накратко, всичко, което научих, докато преценявах разузнавателната информация, предоставена ни от Цицерон, ме доведе до заключението, че сър Хю е един много мързелив и доверчив човек и едва ли си е направил труда да проучи подробно миналото на Банза. По всичко личи, че основната му грижа е била да си намери добър прислужник, а не да проучва потенциалните рискове за сигурността. И с цялото ми уважение, хер райхсминистър, мисля, че грешите, като го преценявате според собствените си високи стандарти.

— Въображението ви е завидно, Шеленберг. Но пък то работата ви е такава. Е, желая ви късмет. Само да не кажете после, че не съм ви предупредил. — С тези думи Фон Рибентроп се завъртя на пета и тръгна в обратната посока, която скоро го отведе при генералите Франк, Льориер и Камлер.

Шеленберг запали цигара и продължи да наблюдава външния министър. Странно, мислеше си той, че Рибентроп беше намерил за нужно да потисне за кратко омразата си към него, само и само да дискредитира Банза и неговата информация. Което навярно означаваше, че е точно на противоположното мнение и се опитва да отклони шести отдел от всякакви действия, продиктувани от информацията на Цицерон. Шеленберг още не беше решил как да реагира по този въпрос, но сега, след проявения от Рибентроп интерес към аферата, започна да се чуди дали пък не трябва да измисли нещо, пък дори и само за да ядоса надутия външен министър.

— Не можете ли да изкарате поне пет минути без цигара в устата?

Последното бе изречено от Химлер, който посочи към великолепния таван в стил неоромантизъм, където се беше събрал рехав облак цигарен дим.

— Направо не се диша тук — добави с раздразнение той. — Нямам нищо против по една пура вечер, но това вашето… да започвате още от сутринта…

Шеленберг с облекчение забеляза, че забележката на Химлер не е насочена само към него, а и към още няколко офицери, които пушеха в момента. Огледа се за пепелник.

— Ваша работа, щом сте решили да се самоубивате с никотин, но моля, не тровете и мен. Ако гърлото ми не издържи през следващите три часа и половина, вас ще държа отговорни.

Химлер закрачи устремно към подиума, като тракаше шумно с токове по полирания паркет, оставяйки Шеленберг да си допуши на спокойствие цигарата и да размишлява върху надвисналата заплаха от почти четиричасова реч на райхсфюрера от СС. Три и половина часа се равняваха на двеста и десет минути, за които на човек му трябваше нещо далеч по-силно от чаша кафе и цигара.

Шеленберг разкопча джобчето на куртката си и извади малка кутийка за лекарства. Взе една таблетка бензедрин. В началото беше вземал бензедрин заради сенната си хрема, но скоро установи, че лекарството му действа ободряващо и премахва сънливостта. Обикновено прибягваше до него в ситуации, свързани с развлечения, а не с работа. В Париж например го пиеше постоянно. Но една четиричасова реч на Химлер определено изискваше сериозни мерки, така че той преглътна таблетката с утайката от кафето и побърза да заеме мястото си.

По обяд силна миризма на гореща храна се издигна по стълбите откъм кухните в сутерена и се настани в Златния салон, за да изтезава ноздрите на деветдесет и двамата висши офицери от СС, които чакаха Химлер най-после да свърши. Шеленберг погледна часовника си. Райхсфюрерът говореше вече сто и петдесет минути, което означаваше, че му остава още цял час. Темата беше храбростта като една от добродетелите на офицера от СС.

— Храбростта е неотделима от вярата. А по този показател сме ненадминати в целия свят. Именно вярата печели битки, вярата гарантира победите. Не искаме песимисти в редиците си, хора, които са загубили вярата си. Няма значение с какво точно се занимава човек — онзи, който е изгубил, волята да си вярва, няма място сред нас…

Шеленберг се огледа, чудейки се колко ли от колегите му тук все още притежават вярата, която печели победи. След Сталинград основания за оптимизъм почти не бяха останали, а след планираното за догодина настъпление на Съюзниците в Европа по-вероятно беше мнозинството от генералите в Златния салон да се тревожат не толкова за победата, колкото за това как да избегнат възмездието на военните трибунали след края на войната. Ала Шеленберг все още смяташе, че има начин да се спечели победа. Ако Германия съумееше да удари Съюзниците също толкова изненадващо и ефикасно, колкото го бяха направили японците при Пърл Харбър, везните все още можеха да се наклонят на другата страна. Нима информацията на агент Цицерон не му предоставяше именно такава възможност? Нима вече не знаеше, че в неделя, двайсет и първи ноември, Рузвелт и Чърчил ще пристигнат в Кайро и ще останат там почти една седмица? И че малко по-късно ще бъдат в Техеран, заедно със Сталин, и ще останат до събота, четвърти декември?

Шеленберг поклати озадачено глава. Къде изобщо им е бил умът да изберат точно Техеран за срещата си? Сигурно Сталин е настоял другите двама лидери да дойдат при него. Без съмнение е изтъкнал някакво съображение, нещо, в смисъл че е крайно необходимо да остане близо до войниците си на фронта. Шеленберг обаче се чудеше дали някой от другите двама, Чърчил или Рузвелт, съзнава каква е истинската причина Сталин да държи на Техеран. Според източниците на Шеленберг в НКВД, Сталин изпитвал непреодолим страх от летене и вероятността да се съгласи на презокеански полет до Нюфаундленд (мястото, предпочитано от Чърчил и Рузвелт) или дори до Кайро била също толкова нищожна, колкото да си купи членство в Нюйоркската фондова борса. Причината Сталин да избере Техеран най-вероятно се криеше във факта, че така би изминал огромната част от разстоянието с бронирания си влак и би прелетял със самолет само последния, кратък етап от пътуването.

Подозираше, че Големите трима никога не биха избрали Техеран, ако операция „Франц“ се беше провела. Това беше съвместна операция на елитния ескадрон 200 на Луфтвафе и секция Фридентал на шести отдел, като планът беше да натоварят сто щурмоваци на „Юнкере 290“ от летището в Крим и да ги спуснат с парашути близо до голямо солено езеро югоизточно от Техеран. С помощта на хора от местните племена секция Ф — в която мнозина говореха персийски — щеше да прекъсне американските доставки за Русия, които се осъществяваха по железопътната линия Иран — Ирак. Планът беше отложен заради повреди в юнкерсите и задържането на неколцина от въпросните прогермански настроени племенни водачи в Иран. А когато отново бяха в състояние да проведат операцията, най-добрите членове на секция Ф под командването на Ото Скорцени бяха пренасочени към мисията по освобождаването на Мусолини от високопланинския му затвор в Италия и в крайна сметка операция „Франц“ беше зачеркната от плановете. Но колкото повече мислеше за това Шеленберг, толкова повече ситуацията му изглеждаше предварително планирана. Секция Ф, с нейните говорещи персийски офицери и специално оборудване, все още си беше непокътната, и ето че Големите трима бяха на път да се срещнат не другаде, а в страната, която секция Ф познаваше най-добре. Освен това не виждаше причина такъв един план да бъде ограничен само до сухопътна атака. Без съмнение един отряд от командоси в Техеран би могъл да действа в тандем с атака по въздуха. Шеленберг реши, че трябва на всяка цена да разговаря с един човек, който щеше да пристигне същата вечер в Позен за утрешната реч на райхсфюрера — генерал Ерхард Милх, инспектор във военновъздушните сили.

Речта на Химлер най-после свърши, но Шеленберг беше твърде неспокоен, за да обядва. Възползва се от един кабинет в замъка и се обади на заместника си в Берлин, Мартин Зандбергер.

— Аз съм, Шеленберг.

— Здрасти, шефе. Как е в Позен?

— Остави това и слушай внимателно. Искам да се качиш на колата, да отидеш във Фридентал и да провериш в какво състояние е секция Ф. И по-точно, дали се готвят за подновяване на операция „Франц“. И, Мартин, ако той е там, искам да го доведеш, барона му с барон, в Берлин.

— Фон Холтен-Пфлуг?

— Него. После искам да насрочиш заседание на отдела за рано сутринта в сряда. Райхерт, Бухман, Янсен, Вайзингер и който там ръководи понастоящем турско-иранския подотдел.

— Майор Шубах. Той е на пряко подчинение на полковник Чийршки. Да повикам ли и него?

— Да.

След като приключи разговора, Шеленберг се прибра в стаята си и се опита да поспи, но не успя да откъсне трескавите си мисли от конструирането на един план, който беше нарекъл за себе си операция „Дълъг скок“. Не виждаше сериозна причина планът да не сработи. Беше дързък и дори безразсъден, да, но именно от това имаха нужда сега. И макар да не харесваше особено Скорцени, той поне беше доказал, че дори и най-невъзможното на пръв поглед може да бъде осъществено. Същевременно никак не му се искаше да възлага точно на него тази мисия — това се разбираше от само себе си. Скорцени почти не се поддаваше на контрол. Освен това от Луфтвафе за нищо на света не биха се съгласили да работят с него, особено след операцията в Абруци. От дузината пилоти, приземили безмоторните си самолети близо до импровизирания затвор на Дучето на най-високия връх на италианските Апенини, всички до един бяха убити или пленени — да не говорим за сто и осемте парашутисти от СС, придружавали Скорцени. Само трима бяха отлетели от онази планина — Мусолини, Скорцени и пилотът на лекия им самолет. Случилото се в Абруци навярно би оправдало загубите в човешки живот и оборудване, ако нещо полезно беше излязло от цялата работа. Но според Шеленберг, Дучето вече си беше изпял песента и спасяването му беше лишено от смисъл. Фюрерът явно беше останал достатъчно доволен, щом награди Скорцени с Рицарски кръст, но Шеленберг, както и доста други, смяташе операцията за провал, и дори го беше казал на Скорцени в очите, докато пътуваха с влак за Париж. Както можеше да се очаква, едрият и избухлив по природа командос се вбеси и навярно би нападнал с юмруци Шеленберг, ако не и нещо повече, ако не беше маузерът със заглушител, който младият генерал беше извадил изпод сгънатото си кожено палто. Опасно беше да критикуваш в лицето човек като Скорцени, ако нямаш нещо в резерв.

Накрая Шеленберг все пак заспа, но в осем привечер го събуди един обершарфюрер от СС със съобщението, че фелдмаршал Милх е пристигнал и го чака в офицерския бар.

Като всички, които работеха за Херман Гьоринг, и Ерхард Милх изглеждаше богат. Дребен и набит, тъмнокос и оплешивяващ, той прикриваше невзрачната си външност зад златен маршалски жезъл, умалена версия на онзи, който Гьоринг носеше постоянно със себе си, и когато предложи на Шеленберг цигара от златна табакера и чаша шампанско от бутилката „Тайтингер“ на масата, зоркото око на разузнавача не пропусна златния часовник „Гласхют“ на китката му и златния пръстен с печат на дебелото му кутре.

Също като за Хайдрих, и за Милх упорито се говореше, че е от еврейски произход. Шеленберг го знаеше със сигурност, точно както знаеше, че благодарение на Гьоринг това не се беше превърнало в проблем за бившия директор на германския национален превозвач Луфтханза. Гьоринг беше уредил въпроса на бившия си заместник във военновъздушното министерство на Райха, убеждавайки майката на Милх, която не беше еврейка, да подпише нотариално заверена клетвена декларация, в която заявява, че съпругът й евреин не е истинският баща на Ерхард. Подобна практика не беше необичайна за Третия райх и позволяваше на властите да броят Милх за почтен ариец. Напоследък обаче отношенията между Гьоринг и Милх бяха охладнели, след като последният си позволи да критикува Луфтвафе за слабото й представяне на Руския фронт, критика, която Гьоринг едва ли щеше да забрави някога. В резултат беше плъзнал слух, че Милх е прехвърлил лоялността си към Алберт Шпеер, министъра на въоръжението — слух, който се засили, когато двамата пристигнаха заедно в Позен.

Докато отпиваха от шампанското, Шеленберг разказа на Милх за информацията на агент Цицерон, а след това бързо премина на основния въпрос:

— Мислех дали да не възобновим операция „Франц“. С нова цел — вместо да се прекъснат доставките по линията Иран — Ирак, отряд Ф ще извърши покушение над Големите трима. Бихме могли да координираме нападението им с бомбена атака.

— Бомбена атака? — Милх се изсмя. — Дори и най-издръжливите ни бомбардировачи трудно биха стигнали до Техеран и обратно. А дори и да стигнат дотам, вражеските изтребители ще ги свалят, преди да са направили каквото и да било. Не, мисля, че поне в това отношение планът ти куца, Валтер.

— Има един самолет, който може да се справи. „Фок Вулф FW 200 Кондор“.

— Това не е бомбардировач, а разузнавателен самолет.

— Разузнавателен самолет за дълги полети. Да речем четири такива самолета, всеки въоръжен с по две хилядакилограмови бомби. Моят отряд на земята ще елиминира вражеския радар и така ще им даде шанс. Хайде, Ерхард, какво ще кажеш?

Милх клатеше глава.

— Не знам.

— Не е нужно да излитат от Германия. Може да излетят от Украйна. От Виница, да речем. Всичко съм измислил. От Виница до Техеран са хиляда и осемстотин километра. До там и обратно е напълно в рамките на стандартното количество гориво за един „Кондор“.

— Всъщност не е. Не достига за четиридесет и пет километра — каза Милх. — Публикуваните данни за летателния обхват на тези самолети бяха раздути. За беда.

— Значи ще извадят нещо, за да натоварят още малко гориво.

— Един от пилотите, така ли?

— Ако се наложи, защо не? Или пък вторият пилот може да заеме мястото на навигатора.

— Е, предполагам, че с повече от стандартното гориво може и да се увеличи летателния обсег — призна Милх. — С леки бомби, като тези, които ти спомена. Може и да е възможно.

— Ерхард, ако елиминираме Големите трима, може да принудим Съюзниците да седнат на масата за преговори. Помисли си само. Като при Пърл Харбър. Решителен удар, който променя напълно хода на войната. Ти нали това каза? И си напълно прав. Ако убием Големите трима, няма да има съюзническо настъпление в Европа през четиридесет и четвърта. А може и никога да няма. Съвсем просто е.

— Сам знаеш, че в момента с Гьоринг не сме в най-топли отношения, Валтер.

— Дочух нещо.

— Няма да е лесно да го убедя.

— Тогава какво предлагаш?

— Мисля си дали да не го заобиколим. Ще говоря с Шмид от Курфюрста. — Милх имаше предвид разузнавателния отдел на Луфтвафе. — И с генерал Щудент от въздушния.

Шеленберг кимна — именно Щудент беше помогнал на Скорцени с плана за въздушното нападение срещу хотел „Кампо Императоре“ в Апенините.

— Тогава да пием за нашия план — каза Милх и поръча още една бутилка шампанско.

— Ако и ти си съгласен, Ерхард, предлагам да наречем този наш план операция „Дълъг скок“.

— Харесва ми. Подходящо е — мирише на мускули. Само дето нашият дълъг скок трябва да е като за световен рекорд, Валтер. Като на онзи негър на последната олимпиада в Берлин.

— Джеси Оуенс.

— Същият. Изключителен атлет. Та за кога планираш тази наша операция?

Шеленберг разкопча джобчето на куртката си и извади джобния си дневник.

— Това е най-хубавата част от плана — ухили се той. — За която още не съм ти казал. Виж това. Искам да го направим точно след осем седмици, броено от утре. Във вторник, тридесети ноември. В девет вечерта.

— Много си точен. Това ми харесва. Но защо точно този ден? И точно този час?

— Защото знам, че на този ден Уинстън Чърчил не само ще е в Техеран, а и вечерта ще празнува рождения си ден в британското посолство.

— И това ли беше в информацията на агент Цицерон?

— Не. Просто от самото място на конференцията става ясно, че американците са решили по всякакъв начин да угаждат на руснаците. Защо иначе един сакат президент би се навил да измине цялото това разстояние? Това, от своя страна, е доста неудобно за британците, които, като най-слабата от трите сили, ще потърсят начин да поемат контрол върху ситуацията. И какъв по-добър начин от това да организират прием за рожден ден? Да припомнят на всички, че Чърчил е най-старият от тримата. И най-отдавнашният военен лидер. Така че британците ще поканят съюзниците си на купон. Всички ще пият за здравото на Чърчил и ще му казват колко е велик. А после един от вашите самолети ще пусне бомба над посолството. С малко късмет и повече от една бомба. А ако има оцелели след бомбите, моят отряд от „Вафен-СС“^[2] ще ги довърши.

Втората бутилка шампанско пристигна и щом сервитьорът я отвори, Милх наля две чаши и вдигна своята към Шеленберг.

— Честит рожден ден, господин Чърчил.