Филип Кер
Мирът на Хитлер (4)

4.

Сряда, 6 Октомври 1943

Берлин

Офисите на Амт VI (шести отдел) на СД се намираха в югозападната част на града в четириетажна нова сграда със заоблени линии. Построена през 1930-а, сградата бе служила като еврейски старчески дом до октомври 1941-ва, когато всичките й обитатели бяха преместени директно в гетото в Лодз. Заобиколена от зеленчукови градини и жилищни кооперации, сградата изглеждаше съвсем невинна и единствено знамето на покрива и няколкото служебни коли, паркирани пред входната врата, подсказваха, че на Беркерщрасе №22 се помещава щабквартирата на отдела за външно разузнаване на Службата за сигурност на Райха.

На Шеленберг му харесваше, че е далеч от шефовете си, окопали се на Вилхелмщрасе и Унтер ден Липден в центъра на града. Беркерщрасе, във Вилмерсдорф, досами гората Грюневалд, беше на цели двайсет минути път с кола от кабинета на Калтенбрунер, което означаваше, че обикновено оставяха Шеленберг на мира и му предоставяха голяма свобода на действие. Но и това си имаше един специфичен недостатък, доколкото Шеленберг беше принуден да живее и работи с хора, неколцина, от които лично той смяташе за опасни психопати, и винаги беше нащрек за дисциплината, която налагаше на подчинените си офицери. В действителност беше започнал да гледа на колегите си така, както звероукротителите в терариума на Берлинския зоопарк биха гледали на яма, пълна с алигатори и отровни змии. На мъже, които бяха убивали с такава готовност и в такива количества, не можеше да се гледа лековато.

Мъже като Мартин Зандбергер, първия заместник на Шеленберг, който наскоро се беше върнал в Берлин след мисия със специален батальон от командоси в Естония, където, според слуховете, хората му бяха избили повече от шейсет и пет хиляди евреи. Или Карл Чийршки, който оглавяваше група С на Амт VI, отговаряща за Турция, Иран и Афганистан, и който беше преместен в отдела на Шеленберг със същата убийствена биография, в по-голямата си част написана с кръв в Рига. Следващ в списъка беше капитан Хорст Янсен, който със своите зондеркоманди беше екзекутирал трийсет и три хиляди евреи. Простичката истина беше, че отделът на Шеленберг, като всеки друг отдел в СД, беше тъпкан с убийци, някои от които биха убили германец със същата готовност, с която бяха избивали евреи. Алберт Рап например, друг ветеран от групите за специално действие и предшественик на Чийршки в турското бюро, беше загинал при автомобилна катастрофа, а водачът на автомобила убиец беше избягал. Според всеобщото мнение въпросният шофьоре бил капитан Райхерт, друг офицер от Амт VI. Райхерт разбрал за връзката на съпругата си с покойния Алберт Рап. Капитан Райхерт с момчешкото си лице не приличаше на убиец, но малцина от тях приличаха на такива, всъщност.

Самият Шеленберг на косъм се беше отървал от назначение в един от безмилостните батальони на Хайдрих, само благодарение на необичайно ранното си повишение в шеф на контрашпионажа през септември трийсет и девета. Ако нещата не се бяха развили така, дали и той щеше да убие толкова много невинни толкова безгрижно? Този въпрос Шеленберг си задаваше рядко, по простата причина че не знаеше отговора. По принцип смяташе, че никой не знае на каква низост е способен, докато не му се наложи да я извърши.

За разлика от повечето си колеги Шеленберг рядко беше натискал спусъка от гняв, но притесненията за собствената му безопасност сред толкова много доказани убийци го караха да не се разделя с маузера в презраменния си кобур, с още един в куфарчето си, с шмайзера МР40 под шофьорската седалка на автомобила си и с още два в махагоновото си писалище — по един във всяко чекмедже. Предпазните мерки не свършваха с това обаче — под синия камък на златния му пръстен с печат имаше цианидна капсула, а прозорците на кабинета му, който се намираше на последния етаж, бяха снабдени с мрежа от жици под напрежение, които щяха да включат алармата при всеки опит за достъп отвън.

Докато седеше зад бюрото и чакаше подчинените си да пристигнат, Шеленберг се обърна към една масичка на колелца и натисна копчето, което задействаше скритите в стаята микрофони. След това натисна копчето, което включваше зелената лампичка над вратата му в знак, че влизането е разрешено. Когато всички се настаниха и лампичката над вратата светна червено, той очерта в основни линии плана за операция „Дълъг скок“ и подкани колегите си да се изкажат.

Пръв започна полковник Мартин Зандбергер. Говореше като адвокат — премерено и педантично — което можеше да се очаква от човек, работил като помощник-съдия в областния съд на Вюртемберг. Шеленберг така и не можеше да се начуди колко много прависти имаше сред хората, участвали в предния фронт на геноцида; според него фактът, че един човек може да прилага философията и духа на закона в продължение на години и седмица по-късно да екзекутира евреи в Естония, беше истинско доказателство колко плитка е човешката цивилизация. Така или иначе, трийсет и три годишният Зандбергер с широката си челюст, дебелите устни, широкия нос и надвисналото чело приличаше повече на престъпник, отколкото на правист.

— Вчера — каза Зандбергер, — както наредихте, отидох в Специалния отдел на Фридентал, където се срещнах с щурмбанфюрера от СС Фон Холтен-Пфлуг. — И кимна към един млад майор от „Вафен-СС“ с аристократичен вид, който седеше срещу него.

Шеленберг огледа майора с лека усмивка — дори и без да им знае имената, безпогрешно разпознаваше аристократите. Шеф и кройка, това ги издаваше. Униформите на повечето офицери се шиеха в СС Беклайдунгсверке, шивашка фабрика в един от лагерите със специално предназначение, където работеха еврейски шивачи. Но униформата на Фон Холтен-Пфлуг изглеждаше шита по поръчка и Шеленберг предполагаше, че е ушита във „Вилхелм Холтерс“ на Тауензиенщрасе. Качеството правеше впечатление. Шеленберг също поръчваше униформите си в „Холтерс“, по примера на самия фюрер.

— С щурмбанфюрер Фон Холтен-Пфлуг направихме проверка на материалните активи — продължи Зандбергер, — с оглед готовността за операция „Дълъг скок“. Открихме, че известно количество оръжия и муниции са били реквизирани от хауптщурмфюрер Скорцени за спасяването на Мусолини. Като се изключи това, останалото с повече или по-малко в наличност. Зимни униформи на СС, есенни и пролетни униформи на СС, и другите обичайни неща. И което е най-важно, специалните запаси, които бяхме отделили като подаръци за местните племенни вождове в Иран, също са непокътнати. Пушките К98 със сребърни инкрустации и позлатените пистолети „Валтер“.

— Не запаси ни липсват — обади се Фон Холтен-Пфлуг, — а хора. Скорцени се погрижи за това. За щастие, малкото, с които все още разполагаме, говорят фарси. Самият аз също говоря малко гилаки, езика на северноперсийските племена. Разбира се, повечето от вождовете им поназнайват донякъде немски. Но като се има предвид, че най-вероятно ще се изправим срещу руски войски, бих препоръчал да използваме отряд от украинци и да базираме операцията във Виница.

— Според вас колко хора ще ни трябват? — попита Шеленберг.

— Осемдесет до сто украинци и още десет или петнайсет немски офицери и подофицери под мое командване.

— И после?

Фон Холтен-Пфлуг разгъна една карта на Иран и я сложи на масата пред себе си.

— Препоръчвам да се придържаме към плана за операция „Франц“ и да излетим от Виница. Шест групи от по десет души в руски униформи, които ще се спуснат с парашути близо до свещения град Кум, и други четири групи близо до Казвин. Вече на местна почва ще се срещнем с агентите си в Иран и ще се отправим към подсигурените явки в Техеран. След това ще можем да огледаме периметъра около посолството и да предадем на Берлин по радиото точните координати за въздушното нападение. След бомбардировката наземната сила ще се придвижи и ще елиминира оцелелите. След това ще се изтеглим към Турция, стига дотогава да е запазила неутралитета си.

Шеленберг се усмихна. От устата на Фон Холтен-Пфлуг цялата операция звучеше лесна и проста като разходка в зоологическата градина.

— Кажете ми нещо повече за тези украинци — подкани го той.

— Доброволци са. Аз, естествено, ще трябва да прескоча до Виница и лично да уредя нещата. Имаме там един местен офицер от разузнаването, когото бих искал да използвам. Остер, така се казва.

— Не е роднина, надявам се — подхвърли Шеленберг.

Фон Холтен-Пфлуг намести монокъла на окото си и погледна недоумяващо Шеленберг.

— Имаше един Остер в Абвера — обясни Зандбергер. — Допреди месец или два. Старши лейтенант. Уволниха го и го прехвърлиха към Вермахта на Руския фронт.

— Този Остер е капитан въз „Вафен-СС“.

— Радвам се да го чуя.

Фон Холтен-Пфлуг се усмихна неуверено и на Шеленберг му стана ясно, че майорът си няма и представа за жестокото съперничество, което съществуваше между Амт VI на СД и Абвера. Думата „съперничество“ всъщност едва ли можеше да опише отношенията на Шеленберг с немското военно разузнаване и с човека, който го ръководеше, адмирал Вилхелм Канарис. Защото голямата мечта и амбиция на Шеленберг беше Амт VI да погълне неповратливия и до голяма степен неефикасен Абвер, само че по някаква причина, която Шеленберг не успяваше да схване, Химлер — а навярно и Хитлер — се колебаеха да дадат съгласието си за това преструктуриране. Както Шеленберг виждаше нещата, едно сливане на двете агенции би довело до очевидни икономии, и то мащабни. При настоящото положение ресурсите се дублираха, а понякога същото ставаше и с оперативните инициативи. Шеленберг разбираше желанието на Канарис да задържи властта си. И той би се стремил към същото на негово място. Само че нямаше смисъл Канарис да се противопоставя на една промяна, която всички — дори Химлер — смятаха за неизбежна. Беше само въпрос на време.

— Капитан Остер говори украински и малко руски — продължи Фон Холтен-Пфлуг. — Преди е работил в института „Ванзее“. Изглежда, има подход към руснаците.

— Според мен трябва да сме предпазливи — каза Шеленберг. — След аферата „Власов“ фюрерът е категорично против използването на така наречените второкачествени военни ресурси.

Заловен от германците през пролетта на четиридесет и втора, Андрей Власов беше съветски генерал, когото бяха „убедили“ да създаде армия от руски военнопленници, които да се бият на страната на Хитлер. Шеленберг се беше опитал да извоюва независимостта на Власовото Руско освободително движение, но Хитлер се беше вбесил от самата идея славянска войска да се бис за Германия, наредил беше да върнат Власов във военнопленнически лагер и беше забранил да му споменават повече за този план.

— Лично аз не съм се отказал от идеята за Власов и неговата армия — продължи Шеленберг, — но в Позен, Химлер изрично спомена за забраната над руския генерал и това не бива да се забравя.

Украинските доброволци не бяха много по-различни от Освободителното движение на Власов. И те бяха руски затворници, които се биеха за германската армия, но организирани в партизански отряди и спуснати с парашути дълбоко в съветския тил.

— Не смятам, че райхсфюрерът би одобрил отряд от украински доброволци, така както не одобри и армията на Власов. — Шеленберг се обърна към капитан Янсен. — Не, по-добре ще е операцията да се поеме единствено от хора на СС. Хорст, ти си бил в Украйна. Какво е името на дивизията от „Вафен-СС“, която действа там?

— Галицийската дивизия. Четиринадесета гренадирска дивизия от „Вафен-СС“.

— Кой е командващият им офицер?

— Генерал Валтер Шимана. Ако не се лъжа, и в момента продължават да набират украински кадри.

— И аз така реших. Говори с този генерал Шимана и виж дали нашите доброволци не могат да минат под неговата шапка като част от Галицийската дивизия. Стига да ги представя на Химлер като мъже от „Вафен-СС“, вместо като украинци, той няма да има нищо против. — После се обърна към Фон Холтен-Пфлуг. — Вие се върнете във Фридентал и транспортирайте всичко — персонал, запаси, пари, всичко — в Украйна. С другите офицери можете да се настаните в къщата на Химлер в Житомир. Преди войната сградата е била офицерски колеж и се намира на осемдесет километра северно от „Веерволф“, щабквартирата на Хитлер във Виница, така че ще ви е удобно там. Аз ще имам грижата да получа разрешението на Химлер. Едва ли мястото ще му трябва повече. И внимавайте. Кажете на хората си да стоят настрана от руските села и да не закачат жените. Когато за последно бях там, пилотът на Химлер бе зверски убит от местните партизани, защото подгонил някаква фуста. Ако момчетата ви имат нужда от разтуха, да играят тенис. Има доста добър корт. Веднага щом уредите нещата там, искам да се върнете и да ми докладвате. Използвайте куриерския самолет на Вермахта до Варшава, а после хванете влак до Берлин. Ясно ли е?

Шеленберг закри заседанието и излезе от кабинета си. Беше оставил колата си на Хохенцолерндам вместо на обичайното място пред централния вход с мисълта, че кратката разходка до паркираната кола ще му даде възможност да види дали го следят. Повечето коли, паркирани пред сградата на Амт VI, му бяха познати, но малко по-нататък по улицата, близо до стоянката на такситата на ъгъла с Теплитцерщрасе, видя черен опел с двама души вътре. Беше паркиран с лице на север, същата посока, в която гледаше и сивото ауди на Шеленберг. Ако не беше предупреждението на Артур Небе, той едва ли би обърнал внимание на опела. Веднага щом се качи в колата си, Шеленберг взе късовълновия предавател, свърза се с кабинета си и помоли секретарката си Кристиане да провери регистрационните номера, които й издиктува, наблюдавайки опела в огледалото за задно виждане. После обърна колата и пое на юг към гората Грюневалд.

Караше бавно и следеше огледалото. Черният опел направи обратен завой по Хохенцолерндам и продължи бавно след него. След няколко минути Кристиане го повика по радиото.

— Открих го — каза тя. — Колата е регистрирана към четвърти отдел на Главната служба за сигурност с адрес Принц Албрехтщрасе.

Значи Гестапо го следяха.

Шеленберг й благодари и изключи радиото. Трябваше да се отърси някак от опашката си, не можеше да ги отведе, където отиваше — Химлер никога не би одобрил намеренията му. От друга страна, не биваше да е твърде очевидно, че се опитва да им се изплъзне — докато онези в Гестапо не подозираха, че е наясно с действията им, можеше да използва това в своя полза.

Спря при едно магазинче за тютюн и си купи цигари, което му даде повод да направи обратен завой, без това да изглежда подозрително. После пое на север до Курфюрстендам, където зави на изток към центъра на града.

Близо до мемориалната църква „Кайзер Вилхелм“ зави на юг по Тауензиенщрасе и спря пред универсалния магазин „Ка-Де-Ве“ на Витенбергплац. Най-големият универсален магазин в Берлин беше пълен с хора и Шеленберг лесно се отърва от Гестапо. Влезе в магазина през една врата, излезе през друга и хвана такси от една стоянка на Курфюрстенщрасе. Каза на шофьора да кара на север по Потсдамщрасе към зоопарка и да го остави близо до Бранденбургската врата. Помисли си в крачка, че прочутият берлински монумент изглежда доста пострадал от бомбардировките. Четирите коня, теглещи каляската на богинята на свободата, напоследък изглеждаха по-скоро апокалиптично, отколкото триумфално. Шеленберг пресече улицата, хвърли последен поглед през рамо за евентуална опашка и влезе с бърза крачка в „Адлон“, най-добрия берлински хотел. Преди войната наричаха „Адлон“, „малката Швейцария“ заради неуморната дипломатическа дейност, която се вихреше зад вратите му, и това навярно беше една от причините Хитлер да го избягва толкова упорито. Което беше по-важно обаче, СС също го избягваше, предпочитайки хотел „Кайзерхоф“ на Вилхелмщрасе, което пък беше причината Шеленберг винаги да урежда срещите си с Лина в „Адлон“.

Апартаментът му беше на третия етаж с изглед към Унтер ден Линден. Преди Националсоциалистическата партия да отсече дърветата за повече простор на военните паради, това беше една от най-хубавите гледки в Берлин, може би дори най-хубавата, като се изключи, разбира се, изгледът към голия задник на Лина Хайдрих.

Щом влезе в стаята, той вдигна телефона и поръча шампанско и студен обяд. Въпреки войната кухнята на „Адлон“ все още съумяваше да предложи храна, която не отстъпваше на сродните услуги в други части на Европа. Шеленберг премести телефона по-далече от леглото и го затисна под купчина възглавници. Знаеше, че Форшунгсамт, разузнавателната служба, основана от Гьоринг и натоварена с наблюдението и подслушването, беше заложила подслушвателни устройства във всичките четиристотин телефона в спалните на „Адлон“.

Шеленберг съблече куртката си, настани се в един фотьойл с последния брой на „Илюстрирте Беобахтор“ и прочете разтичаща се от романтизъм статия за живота на Руския фронт, според която германските войници там не само удържаха вражеските орди, но и героизмът им задължително щеше да надделее над всичко останало.

На врата се почука. Беше сервитьор с масичка на колелца. Човекът понечи да отпори шампанското, но Шеленберг му даде щедър бакшиш и го отпрати. Шампанското беше от бутилките „Дом Периньон“, реколта 1937, които беше купил в Париж — беше поверил цяла каса от тях на сомелиера на „Адлон“ — и нямаше никакво намерение да оставя в чужди ръце една от последните бутилки хубаво шампанско в Берлин.

След десет минути вратата се отвори отново и в апартамента влезе висока, синеока и русокоса жена, с елегантен кафяв костюм от туид и карирана памучна блузка. Лина Хайдрих го целуна, някак тъжно, както го целуваше след всяка по-кратка или по-дълга раздяла, после седна в един фотьойл и запали цигара. Шеленберг отвори умело шампанското, сипа в една чаша от пенливата течност, занесе чашата на жената, приседна на страничната облегалка на фотьойла и погали нежно косата й.

— Как си? — попита той.

— Добре, благодаря. А ти? Как беше в Париж?

— Донесъл съм ти подарък.

— Валтер — каза с усмивка тя, макар и все така тъжно. — Нямаше нужда.

Той й подаде пакетче в лъскава хартия и я изчака да го отвори.

— Парфюм — възкликна тя. — Знаел си, че тук вече почти не се намира.

Шеленберг се усмихна.

— Все пак съм офицер от разузнаването.

— О, да. „Буржоа“. — Тя извади запушалката с форма на раковина и сложи малко парфюм от вътрешната страна на китките си. — Хубав е. Харесва ми. — В усмивката й се промъкна малко топлинка. — Много те бива в подаръците, нали, Валтер? Толкова си грижовен. Райнхард никога не се сещаше да ми подари нещо. Дори на рождения ми ден и на годишнината от сватбата ни.

— Той беше зает човек.

— Не, не това беше причината. Женкар беше. Той и онзи негов ужасен приятел.

— Айхман.

Тя кимна.

— О, чувала съм слуховете. Какви са ги вършели в нощните клубове. Особено в парижките.

— Сега Париж е съвсем различен — каза Шеленберг. — И нищо не съм чул.

— За шеф на разузнаването изобщо не умееш да лъжеш. Надявам се, че съумяваш да лъжеш Хитлер по-добре, отколкото мен. Няма начин да не си чул историята за стрелковия взвод в Мулен Руж.

Всички в СД бяха чували тази история — как Хайдрих и Айхман наредили десет голи момичета в прочутия парижки нощен клуб, а после ги накарали да се наведат и обстрелвали голите им дупета с тапи от шампанско. Шеленберг вдигна рамене.

— Тези истории обикновено са силно преувеличени. Особено след като някой умре.

Лина го изгледа косо.

— Понякога се чудя ти какви ги вършиш, когато си в Париж.

— Нищо толкова вулгарно, уверявам те.

Тя хвана ръката му и я целуна с обич.

Лина фон Остен беше на трийсет и една години. Беше се омъжила за Хайдрих през трийсет и първа, осемнайсетгодишна и запалена почитателка на националсоциалистите въпреки крехката си възраст. Говореше се, че именно тя убедила новоизлюпения си съпруг да се запише в СС. Шеленберг смяташе, че слухът сигурно отговаря на истината, защото Лина беше колкото хубава, толкова и силна жена. Не беше точно красавица, но имаше хубава фигура и излъчваше добро здраве като онези образци на арийска женственост от Нацистката женска лига, които бяха сред главните действащи лица на пропагандните филми.

Лина свали сакото си. Отдолу беше с впита блузка в селски стил, която подчертаваше големите й гърди. После махна шнолата и златната коса се разсипа по раменете й. Стана и започна да се съблича, подхващайки обичайната им игра — за всеки негов искрен отговор на въпросите й за заниманията на Амт VI тя сваляше по една дреха. Докато остане съвсем гола и се настани в скута му, Шеленберг й беше казал всичко за агент Цицерон и документите в сейфа на сър Хю и за плана си да убие Големите трима в Техеран.

— И какво мисли Химлер за всичко това? — попита Лина.

— Не знам. Още не съм му казал. Засега все още сглобявам плана.

— Това би могло да ни спаси от пълна разруха, Валтер.

— Има такава вероятност.

— Голяма вероятност. — Лина го целуна щастливо. — Колко си умен, Валтер.

— Ще видим.

— Не, наистина си много умен. Според мен не е от голямо значение дали ще убиеш Рузвелт. Той, в края на краищата, е болен човек и вицепрезидентът ще го замести. Но Чърчил е едноличният символ на британските военни усилия и убийството му ще е жесток удар за англичаните. Но пък не британците са важни, нали така? Поне в сравнение с американците и руснаците. Планът ти ще удари най-силно руснаците. Ако Чърчил символизира военните усилия на Великобритания, то Сталин е символът на цялата съветска система. Да убиете и тримата, би било великолепно. Така бихте хвърлили Съюзниците в пълен хаос. А смъртта на Сталин сама по себе си би сложила край на войната в Европа. В Русия ще избухне нова революция. Дори би могъл да сложиш начело на революцията онзи твой руски генерал.

— Власов?

— Да, Власов. Според мен руснаците повече ги е страх от Сталин, отколкото от Хитлер. Точно този страх ги кара да се бият. Въпреки огромните загуби в жива сила. Танкове и самолети могат да произведат според наличните си ресурси, но запасът им от хора, изглежда, е неограничен. Такава е руската аритметика. Сигурни са, че ще победят, защото когато и последният германец умре, на тях все още ще са им останали достатъчно живи руснаци. Но убиеш ли Сталин, всичко се променя. Той вече разстреля всички, способни да го заменят, нали така? Кой остава тогава?

— Ти — усмихна се Шеленберг. — Според мен от теб ще стане страхотен диктатор. Особено в сегашното ти облекло. Великолепна си.

Лина го фрасна на шега по рамото, но макар и на шега, ударът й не беше лек и Шеленберг го заболя. Не си знаеше силата тази жена.

— Сериозно ти говоря, Валтер. Планът ти трябва да успее. Заради всички ни. — Тя поклати глава. — В противен случай не знам какво ще стане с нас, наистина не знам. Онзи ден се видях с Гьобелс и той ми каза, че ако руснаците завземат Германия, ни чака болшевизация като в Съветите.

— Той това винаги го казва. Такава му е работата — да ни плаши с призрака на комунизма.

— Явно не си си отварял ушите, Валтер. Те няма да раздават трудовете на Маркс и Енгелс, като дойдат тук. Ще изтребят цялата ни интелигенция, а народът ни ще бъде хвърлен под болшевишко еврейския ботуш. А зад грозното лице на терора се крие масов глад и пълна анархия.

На добре информирания Шеленберг това му прозвуча като цитат от памфлетите на министерство на пропагандата, които редовно пристигаха и в неговата пощенска кутия, но все пак не прекъсна Лина.

— Какво според теб е станало с немските войници, които бяха пленени при Сталинград? Измъчват ги до смърт в някой от онези батальони за принудителен труд, защото какво друго е работата в сибирската тундра, ако не изтезание? А и хилядите полски офицери, екзекутирани при Катин. Всички това ни чака, Валтер. Синовете ми са в Хитлерюгенд. Какво, мислиш, ще стане с тях? Или със сестрите им, Зилке и Марте? — Лина затвори очи и притисна лице в гърдите на Шеленберг. — Толкова ме е страх от бъдещето.

Той я прегърна.

— Мислех си дали да не говоря с Химлер — тихичко каза тя. — Да го помоля за разрешение синовете ми да напуснат Хитлерюгенд. Вече дадох един съпруг на Германия. Не искам да изгубя и някое от децата си.

— Искаш ли аз да говоря с него, Лина?

Тя вдигна глава и се усмихна.

— Толкова си добър с мен, Валтер. Благодаря ти, но предпочитам да го направя сама. Химлер винаги се чувства виновен, когато говори с мен. По-вероятно е да се съгласи, ако аз го помоля. — Целуна го, сериозно този път, и двамата скоро се озоваха в леглото, като всеки се стараеше да дари удоволствие на другия и едва след това на себе си.

Рано следобед Шеленберг остави Лина в „Адлон“ и тръгна пеша към министерството на военновъздушните сили. То се помещаваше в четвъртита и функционална на вид сграда без знамена, което го правеше по-трудна мишена за вражеските бомбардировачи.

Поканиха Шеленберг в голяма съвещателна зала на четвъртия етаж и скоро към него се присъединиха неколцина висши офицери — генерал Шмид, генерал Кортен, генерал Колер, генерал Щудент, генерал Галанд и един лейтенант на име Велтер, който водеше протокола. Пръв заговори генерал Шмид, повече известен в Луфтвафе като Бепо.

— След онова, което ни каза Милх, ние обсъдихме доколко е осъществимо да използваме ескадрила от четири самолета „Фок Волф 200“. Както и сам сте преценили, те са най-подходящи за задачата. Таванът им е почти шест хиляди метра, а с допълнително гориво на борда имат летателен обхват от четири хиляди и четиристотин километра. За да улесним прицелвалото обаче, предлагаме да не носят бомби, а по две радио контролирани ракети „Хеншел HS 293“. Този тип ракета е на практика миниатюрен самолет със собствен двигател, който я засилва до максималната й скорост, след което радио контролер в самолета майка я насочва към целта.

— Радио контролирани? — Шеленберг беше впечатлен. — Как става това?

— Оръжието е строго секретно, така че, сам разбирате, не можем да навлизаме в подробности. Но самото управление на ракетата е доста просто. Има само един недостатък — човекът, който я управлява, не трябва да я губи от поглед и всякакви неблагоприятни условия като облак, мараня или дим могат да попречат на прицелването. Димните следи от зенитен обстрел също затрудняват управлението. — Шмид направи пауза, колкото да запали цигара. — Разбира се, това са по-скоро академични подробности. Всичко зависи от това дали наземният ви екип ще успее да елиминира вражеския радар. Защото ако онези успеят да вдигнат изтребители във въздуха, нашите кондори няма да оцелеят дълго.

Шеленберг кимна.

— Мисля, че всички сме наясно с рисковете, които носи тази мисия, господа — каза той. — Според мен още щом обезвредим радара им, те ще вдигнат изтребители, просто за всеки случай. Има голяма вероятност пито един от самолетите ви да не се върне в Германия невредим. Но аз мога да увелича шансовете им.

— Преди да го направите — прекъсна го генерал Щудент, — бих искал да знам какво стана с командосите свързочници, които бяха спуснати в Иран през март. Като първа фаза на операция „Франц“.

Шестима мъже, всичките ветерани от украинските смъртни отряди на секция Ф, бяха спуснати с парашути на иранска територия и там ги беше посрещнал Франк Майер, човек от СС, който живееше сред племената от клана Кашкай още от 1940-а. Един от шестимата беше умрял почти веднага от тиф, но останалите бяха приключили мисията си успешно, поне доколкото бяха установили комуникационни канали с Хавелинститут — радиоцентъра на СС във Ванзее.

— Когато операция „Франц“ беше отложена заради мисията на Скорцени по спасяването на Мусолини — обясни Шеленберг, — те се сблъскали с редица трудности. Стигнали до Техеран и оцелели там почти пет месеца, като живели при група фермери и ирански пехливани, преди да ги заловят американците. В момента са в лагер за военнопленници близо до Султанабад.

— Попитах за тях — каза генерал Шмид, — защото ми изглеждате напълно уверен в обезвреждането на вражеския радар в Техеран. Вашите хора сами ли ще го направят, или пак ще разчитате на помощ от разни пехливани?

Шеленберг забеляза усмивките по лицата на някои от другите офицери и се размърда на стола си.

— В Иран на пехливаните се гледа като на хора с висок социален статут — изтъкна той. — Те са нещо като матадорите в Испания. Понеже са в добра физическа форма, често ги канят за полицаи, охранители, а понякога и за платени убийци.

— Все едно описвате СС — отбеляза Щудент.

Шеленберг се обърна отново към генерал Шмид и го попита дали Луфтвафе ще се включи в плана за елиминирането на Големите трима, в случай че Хитлер го одобри. Шмид огледа колегите си и след като никой не изказа възражения срещу операция „Дълъг скок“, кимна бавно.

— Фюрерът знае, че Луфтвафе ще направи всичко, което би ни помогнало да спечелим войната — заяви той.

След срещата Шеленберг взе такси до Витенбергплац и се върна при колата си, която беше оставил близо до „Ка-Де-Ве“. Преди войната магазинът предлагаше четиридесет различни вида хляб и сто и осемдесет вида сирене и риба, но през есента на четиридесет и трета изборът беше силно ограничен. Докато вървеше към колата си, Шеленберг се огледа за черния опел с надеждата да се е махнал, но той още си беше там, което беше признак, че положението му е по-сложно, отколкото беше предполагал. Явно в Гестапо смятаха, че няколкото часа, през които го бяха изпуснали от поглед, не са препятствие, което да ги отклони от намерението да открият каквото там искаха да открият. Веднага щом Шеленберг потегли, опелът тръгна след него и той реши, че до вечерта трябва на всяка цена да открие какво точно разследва тайната полиция — предполагаемия му еврейски произход, връзката му с Лина Хайдрих или нещо друго.

Караше бързо по обратния път, докато не стигна Грюневалд — зеления прозорец на Берлин — където на един празен, широк път напреко през гората наби спирачки. Остави двигателя да работи и вратата отворена, грабна шмайзера МР40, скри го под палтото си и хлътна между дърветата. Измина на бегом трийсетина метра под прав ъгъл спрямо пътя, после свърна успоредно на него и измина още стотина метра или повече в посоката, от която беше дошъл с колата. Върна се предпазливо до границата на дърветата при пътя и видя, че се намира на не повече от двайсетина метра зад опела, който беше спрял на дискретно разстояние от неговото ауди. Клекнал зад голям червен дъб, Шеленберг разгъна приклада на шмайзера и тихо приведе в готовност оръжието, което имаше трийсет и два патрона в магазина си. Онези със сигурност щяха да предприемат нещо, за да не им се измъкне под носа за втори път в рамките на един ден. Вратата на неговата кола беше широко отворена. Отначало двамата гестаповци в опела сигурно щяха да решат, че е отишъл да пусне една вода, но когато се забавеше повече от необходимото за тази дейност, любопитството им щеше да надделее. И щяха да излязат от колата си.

Минаха десет минути без никакво раздвижване откъм опела. После вратата на шофьора се отвори и един мъж с черно кожено палто и тъмнозелена шапка в австрийски стил слезе и извади бинокъл от багажника. Шеленберг не чака втора възможност, а излезе от гората и тръгна бързо към автомобила.

— Кажи на приятелчето си да слезе от колата с празни ръце.

— Юрген — каза онзи с бинокъла. — Ела, ако обичаш. Той е тук и има автоматичен пистолет. Така че внимавай.

Вторият гестаповец слезе бавно от колата с вдигнати ръце. По-висок от колегата си, с многократно чупен нос и боксьорски уши, той беше облечен в тъмен костюм на фино райе и удобни обувки „Биркенщок“. Нито един от двамата не беше преминал трийсетте и на лицата им имаше идентичните цинични усмивки на хора, които са свикнали да внушават страх и които знаят, че нищо лошо не може да им се случи. Шеленберг посочи с пистолета към дърветата.

— Мърдайте — нареди той.

Двамата мъже тръгнаха сред дърветата, следвани от Шеленберг на три-четири метра разстояние. Стигнаха до малка полянка на петдесетина метра от пътя и Шеленберг им нареди да спрат.

— Правите много сериозна грешка — каза по-дребният, който още държеше бинокъла. — Ние сме от Гестапо.

— Това го знам — отвърна Шеленберг. — На колене, господа. С ръце на тила, ако обичате.

След като коленичиха, той им заповяда да хвърлят пистолетите си надалеч и да му покажат някакви документи за самоличност. Двамата се подчиниха неохотно, хвърлиха настрани по един автоматичен маузер и му показаха малките стоманени дискове, които всички служители на Гестапо бяха длъжни да носят у себе си.

— Защо ме следите?

— Не следяхме вас — каза мъжът с чупения нос, който още държеше стоманения диск в шепа като просяк, който току-що е получил милостиня. — Станала е грешка. Мислехме ви за някой друг, това е.

— Следите ме цял ден — възрази Шеленберг. — Тази сутрин бяхте пред офиса ми на Беркерщрасе, а следобед бяхте пред „Ка-Де-Ве“.

Мълчаха, и двамата.

— От кой отдел на Гестапо сте?

— От отдел А — отговори онзи с бинокъла, който сега лежеше на земята пред него.

— Я стига — озъби му се Шеленберг. — Не ми губете времето. Отдел А кой?

— Отдел А–3.

Шеленберг смръщи чело.

— Но този отдел се занимава със случаите на злонамерена опозиция срещу правителството. От къде на къде ще следите точно мен?

— Както казах, явно е станала грешка. Следили сме не когото трябва, това е. Случва се понякога.

— Не мърдайте, докато не ви кажа, че може — сряза го Шеленберг. — Значи сте ме взели за някой друг, така ли?

— Следяхме заподозрян саботьор.

— А има ли си име този ваш саботьор?

— Нямам право да разкрия това.

— И откъде знаете, че не съм съучастник на въпросния саботьор? Ако съм такъв, като нищо мога да ви застрелям. И да не съм пак мога да ви застрелям, честно казано.

— Няма да ни застреляте.

— Не бъди толкова сигурен. Не обичам да ме следят.

— В Германия сме. И сме във война. Хората тук са следени постоянно. Нормално е.

— Значи да ви застрелям и двамата, за да ми се махнете от главата.

— Едва ли. Нямате вид на такъв човек.

— Щом нямам вид на такъв човек, защо ме следяхте?

— Не следяхме вас, следяхме колата ви — обади се другият.

— Колата ми? — Шеленберг се усмихна. — Е, значи знаете кой съм. Имали сте достатъчно време да получите информация по регистрационните ми номера. А след това лесно сте стигнали до заключението кой съм и какъв пост заемам. — Той поклати глава. — Мисля все пак да ви застрелям, непохватни лъжци като вас не заслужават да живеят.

— Няма да ни застреляте.

— И защо? Смяташ, че на някого ще му липсва грозно копеле като теб?

— Защото сме на една и съща страна, затова — изтъкна онзи с бинокъла.

— Но още не сте ми казали откъде го знаете. Не съм с униформа и съм насочил пистолет към вас. Знам, че сте от Гестапо. И работата е там, че аз съм британски шпионин.

— Не, не сте. Работата ви е същата като нашата.

— Млъкни, Карл — прекъсна го мъжът с чупения нос.

— И що за работа е това?

— Много добре знаете.

— Млъкни, Карл. Не виждаш ли накъде бие той?

— Аз съм вашият враг, Карл. И смятам да ви убия.

— Не можете.

— Напротив, мога.

— Не можете, защото сте от службата за сигурност на Райха, точно като нас, ето защо.

Шеленберг се усмихна.

— Ето. Не беше толкова трудно, нали? След като признахте, че знаете кой съм, сигурно разбирате защо толкова държа да знам по каква причина следите мен, един генерал от СД.

— Гузна съвест, а? — подхвърли онзи с чупения нос.

— Слушай какво ще ти кажа, Карл. Ще броя до три и ако не ми кажеш за какво е всичко това, ще екзекутирам и двама ви. Тук и сега. Едно.

— Кажи му, Юрген.

— Той няма да ни застреля, Карл.

— Две.

— Затваряй си устата, Карл. Няма да го направи. Само блъфира.

— Три.

Шеленберг натисна спусъка и автоматичната стрелба разтърси покоя на гората. МР40 се смяташе за ефективно оръжие при разстояние до триста метра, при по-малко от десет беше стопроцентово смъртоносно, а и Шеленберг трудно би пропуснал целта си — по-коравия от двамата, онзи с чупения нос. При попадението на всеки от деветмилиметровите куршуми в главата и торса тялото на гестаповеца подскачаше, а от окървавената му уста се изтръгна къс, животински писък. После мъжът се килна настрани, загърчи се на земята и след секунда-две умря.

Осъзнал, че още е жив, другият гестаповец, Карл, започна да се кръсти трескаво, мълвейки политва към Дева Мария.

— По-добре говори на мен, Карл — каза Шеленберг и стисна по-здраво пластмасовата дръжка на шмайзера. — Или предпочиташ пак да броя до три?

— Беше пряка заповед от шефа.

— Мюлер?

Карл кимна.

— Искаше да разбере докъде са стигнали мирните преговори на Химлер. Дали ги води само д-р Керстен, или и вие участвате.

— Разбирам — каза Шеленберг.

Това изясняваше в значителна степен нещата. През август четиридесет и втора той, Химлер и любимият масажист на райхсфюрера, д-р Феликс Керстен, бяха обсъждали възможностите да се договори мир със Съюзниците. Ала всичко си остана само на ниво дискусия, защото не успяха да отстранят Фон Рибентроп — когото смятаха за пречка пред дипломатическите опити за сключване на мир — от поста министър на външните работи. За настоящи мирни преговори Шеленберг не знаеше нищо.

— Искаш да кажеш, че в момента се водят мирни преговори?

— Да. Д-р Керстен е в Стокхолм и разговаря с американците.

— И той ли е под наблюдение?

— Сигурно. Не знам.

— А Химлер?

— Казаха ни да следим вас. Боя се, че само това знам.

— Откъде черпи информацията си Мюлер?

— Не знам.

— Я се напъни малко повече.

— Добре де. На Принц Албрехтщрасе упорито се говори, че в офисите на Химлер във вътрешно министерство има някой, който шепне в нашето ухо. Но не знам името му. Наистина.

Шеленберг кимна.

— Вярвам ти.

— Слава богу.

Мислите му препускаха. Убийството на гестаповец нямаше да мине без разследване, разбира се. Мюлер би се възползвал от всеки шанс да дискредитира него, а и Химлер, което беше по-важно. Освен ако…

— Имаш ли радио в колата?

— Да.

— Съобщихте ли последната си позиция?

— Не сме докладвали нищо, след като спряхме пред „Ка-Де-Ве“.

Това щеше да свърши работа. Шеленберг щеше да отпадне от подозрение. Но само ако беше готов да действа решително, незабавно и без колебание.

Планът не се беше подредил още докрай в главата му, когато Шеленберг натисна спусъка. И докато засипваше хладнокръвно с куршуми втория гестаповец, усети, че най-после е научил отговора на въпроса, който често не му даваше мира е компанията на по-безскрупулните му колеги. Ето че два трупа лежаха на тревата пред него. Две убийства едва ли можеха да се сравняват с шейсет и петте хиляди на Зандбергер или с трийсет и трите хиляди на Янсен, но едва ли можеше да отрече, че второто убийство му се беше удало по-лесно от първото.

Шеленберг запали цигара с треперещи ръце и я изпуши жадно, отдавайки се на успокоителния, токсичен алкалоиден ефект на никотина. Потиснал в някаква степен първоначалния шок, той тръгна назад към колата си и отпи голяма глътка шнапс от малката сребърна манерка, която държеше в жабката. После подкара бавно към Беркерщрасе.