Филип Кер
Мирът на Хитлер (20)

20.

Вторник, 23 ноември 1943

Кайро

В осем и петнайсет Куган ме взе от хотела и потеглихме на запад. При входа на парка „Езбекия“ се мотаеха полицаи. С белите си униформи на фона на зелената трева приличаха повече на отбор по крикет, отколкото на екип, разследващ убийство.

— Застреляли са го право между очите, около два и половина снощи, филмът тъкмо бил свършил — каза Куган. — Някакъв местен бизнесмен. Разбира се, никой нито е чул, нито е видял нещо. И в полицията нищо не знаят. Но това едва ли може да изненада някого. — Той се засмя. — В Кайро полицията никога нищо не знае. Тук живеят пет милиона души. Да намериш убиец в този град, е като да търсиш игла в копа сено.

По няколко причини бях решил, че ще е най-добре да си мълча за случилото се предната нощ. Едната беше, че нито Рузвелт, нито Хопкинс или Донован биха погледнали с добро око на член от американската делегация, който се е забъркал с местната полиция. Другата беше, че след сблъсъка си с тайните служби в Тунис предпочитах да не вдигам шум около себе си. Но основната причина да си мълча беше, че не разполагах с никакви доказателства за заключението, до което бях стигнал — че опитът за покушение над особата ми е свързан със смъртта на Тед Шмид. Неговият убиец със сигурност беше съобразил, че още една смърт на борда на „Айова“ би предизвикала силни подозрения и че би било много по-лесно да ме убие в Кайро, отколкото на кораба.

Минахме по Английския мост, оттам поехме на юг, към Гиза. Сградите в градски стил скоро отстъпиха пред селски колиби от кал, вонливи канали и ниви с наскоро прибрана реколта. Подминахме университета и зоологическата градина, после и пазара за добитък при шосето за Гиза — магарета, накичени със сини мъниста против уроки, блеещи стада овце, кирливи коне, впрегнати в древните открити каруци, с които се обслужваше туристическият поток в цял Кайро, и тук-там по някоя камила, натоварена с такова количество палмови листа, че приличаше на танк с камуфлажна окраска. Щеше да е колоритна гледка, ако я нямаше ярката бяла светлина, която обгръщаше града като слой прах и изцеждаше цветовете. Самият аз се чувствах малко нещо изцеден. Да ме стрелят, изглежда, се отразяваше зле на организма ми. Но пък може да беше просто заради жегата в Кайро.

„Мена Хаус“ беше на хвърлей камък от пирамидите. Бившата ловна резиденция на египетския хедив — нещо сродно между губернатор и вицекрал — сега беше преустроена в луксозен хотел, където се провеждаха срещите между Рузвелт, Чърчил и Чан Кай Ши. Целият район бъкаше от войници, бронетранспортьори, танкове и противовъздушна артилерия и всички подстъпи към хотела и просторната му градина се охраняваха зверски.

„Мена Хаус“ изобщо не приличаше на „Шепърдс“. Гледката на заобикалящите я морави, палмови дървета и декоративни храсти се разваляше единствено от Голямата пирамида. Погледната отвън, сградата беше досущ като холивудското имение на някоя филмова звезда. Лично аз харесвах повече космополитната атмосфера на „Шепърдс“, но от пръв поглед се виждаше защо военните са предпочели „Мена Хаус“ като място за конференцията. Разположена насред пустинята и в съседство единствено с няколко пирамиди, бившата ловна резиденция беше лесна за отбрана. Не че това беше снижило бдителността на западните съюзници. На ключови места в градините стърчаха четири противовъздушни установки, а под сянката на палмовите дървета бяха паркирани камиони с британски и американски войници, които чакаха и умираха от скука. Всичко живо, изглежда, се молеше за нашествие от скакалци, за да имат по какво да стрелят и да запълнят застиналото сякаш време.

Излязох от колата и стъпих на дългата веранда. Няколкото стъпала към входната врата се бяха сдобили с рампа, други рампи бяха монтирани в хладната вътрешност на хотела, за да улеснят придвижването на американския президент.

Един офицер на рецепцията ме насочи към кабинета на Хопкинс и аз тръгнах натам сред изящните дърворезби по стените, сините теракотени плочки и мозайки по подовете и масивните врати с меден обков. С изключение на големите камини, които добавяха типично английски щрих към обзавеждането, всичко друго изглеждаше съвсем по египетски. Вървях бавно по дълъг коридор, когато някакъв дребен мъж в бял ленен костюм излезе от една врата и тръгна към мен. Носеше сива шапка, сива лека пелерина и пушеше огромна пура. Познах го веднага, но мина още миг преди да си дам окончателно сметка, че дребният мъж е не друг, а Уинстън Чърчил. Премиер-министърът изръмжа едно „добро утро“, когато се разминахме.

— Добро утро, господин премиер-министър — отвърнах, изненадан, че изобщо си е направил труда да погледне към мен, камо ли да ме поздрави.

Продължих с малко по-бърза крачка по коридора и открих Хари Хопкинс в една стая, която приличаше на турски харем с арабесковите си арки, параваните и лампите от излъскана мед. Ала вместо с някоя великолепна одалиска, или дори с не толкова великолепна, Хопкинс беше с Майк Райли и с още един, достолепен на вид мъж, който ми беше познат отнякъде.

— Професор Майер — възкликна Хопкинс с топла усмивка. — Ето ви и вас. — Бях подранил с няколко минути, но ако се съдеше по тона му, излизаше, че вече са се канели да пратят група по издирване на изчезнали лица. — Това е Чип Болън от Държавния департамент. Дошъл е с Аверил Хариман от посолството ни в Москва. Господин Болън говори свободно руски.

— Това ще ни е от полза — казах и се здрависах с Болън.

— Чип тъкмо се опитваше да защити Държавния от моите нападки — ухили се Хопкинс. — Обясняваше с какви препятствия трябва, да се справят всекидневно служителите. Между другото, той май е познавал твоя приятел Тед Шмид и съпругата му.

— Още не мога да повярвам, че е мъртъв. Нито за Деби, разбира се. Бях на сватбата им — обади се Болън.

— Значи сте ги познавали добре — констатирах.

— Дори много добре. С Тед постъпихме долу-горе по едно време в руската програма към Държавния, учихме заедно и в Париж. Там пращат повечето от нас за езиково обучение. После бяхме в Естония заедно, за да попием на местна почва звученето на говоримия руски език, даже бяхме съквартиранти за известно време, преди той да се върне във Вашингтон. — Болън поклати глава. — Господин Хопкинс казва, че според вас и двамата са били убити.

Опитах се да скрия изненадата си. Бях споделил подозренията си за смъртта на Дебора Шмид единствено с генерал Донован и Риджуей Пул, когато бяхме в Тунис.

— Получихме радиосъобщение за вас от колегите ви във Вашингтон — обясни Райли. — Признавам, че след случилото се в Тунис сметнах за редно да го прочета.

— В случай че наистина съм немски шпионин, това ли искате да кажете?

— Нещо такова — ухили се Райли.

Даде ми текста на съобщението от „Студентското градче“. Прочетох го по диагоналната система. Съдържаше допълнителна информация за автомобилната катастрофа, причинила смъртта на Деби Шмид. В понеделник, осемнадесети октомври, жената била блъсната от кола на излизане от „Джелефс“, известния моден бутик на улица Ф. Шофьорът избягал. Апартаментът в Джорджтаун, където живеела със съпруга си, бил преобърнат надолу с главата и от полицията смятали смъртта й за подозрителна.

— Защо някой би убил Деби Шмид? — попита Болън.

— Защото Деби Шмид е имала любовна връзка с един човек — обясних. — Така поне ми каза Тед. Само че явно го е казал и на някого друг. Някой на борда на „Айова“. И този човек според мен го е убил. Смятам също, че същият човек е успял да се вмъкне в стаята на радистите и е пратил съобщение до Щатите, Съобщението най-вероятно е съдържало домашния адрес на г-жа Шмид и препоръка жената да бъде отстранена.

Болън се мръщеше.

— Той и на мен ми каза същото, когато беше в Москва за конференцията. Че Деби си имала любовник.

— Тед е бил в Москва? С Кордел Хал?

Болън кимна.

— Не знаех това.

— Малко прекаляваше с пиенето — е, трудно е да не прекаляваш с алкохола, когато си в компанията на руснаци — и веднъж, когато здравата се беше наквасил, ми сподели за подозренията си. Не каза кой е любовникът. Само, че го познавам. И че работел в Държавния департамент.

— А на вас каза ли кой е бил? — попита ме Райли.

— Да, каза ми. — Вече не виждах причина да го пазя в тайна. Не и сега, когато полицията работеше по случая. — Бил е Торнтън Коул.

Изчаках изненадата по лицата им да се слегне малко. После добавих:

— Фактът, че Дебора Шмид е била бременна от Коул, е в сериозно противоречие с версията, че той е търсел хомосексуално преживяване в парка „Франклин“, когато е бил убит.

— Разбирам какво имате предвид — кимна Райли.

— Радвам се, че някой го разбира. Започвах да си мисля, че съм единствен по рода си. С Тед доста говорихме за това. И двамата стигнахме до заключението, че убиецът на Коул се е възползвал от скандала със Самнър Уелс, надявайки се случаят да бъде потулен по най-бързия начин. И се е погрижил смъртта на Коул да изглежда така, сякаш е правил секс с мъж на обществено място. А като се има предвид, че Коул работеше в немското бюро на Държавния, нищо чудно да е бил по следите на шпионски кръг във Вашингтон или нещо такова.

— Защо по-рано не съобщихте тази информация? — намръщено попита Райли.

— С цялото ми уважение, но вие, господин Райли, не бяхте на кораба — притече ми се на помощ Хопкинс. — Нашият професор стана трън в очите на всички, когато изказа предположение, че Шмид може да е бил убит и че на борда е възможно да има немски шпионин.

— Освен това — допълних — съществуваше рискът неволно да споделя информацията тъкмо с убиеца на Шмид. И сам да се превърна в мишена. — Направих кратка пауза. — Снощи се измъкнах на косъм, между другото.

— Какво? — Хопкинс погледна към другите двама мъже. Те изглеждаха също толкова озадачени.

— Едва не ме убиха.

— Стига бе — прошепна той.

— Не се шегувам. Уверявам ви. Някой стреля по мен снощи. За мой късмет не ме улучи. Уви, улучи друг човек. В парка „Езбекия“ сега лежи труп, който трябваше да е моят. — Запалих цигара и се отпуснах в един фотьойл. — Предполагам, че убиецът на двамата Шмид иска и на мен да ми види сметката. Нещо като застраховка, в случай че Тед ми е казал за Торнтън Коул.

— Полицията знае ли? — попита Райли.

Усмихнах се.

— Разбира се, че знае. Дори в Кайро полицаите са наясно, че трябва да търсят стрелец, щом в парка лежи човек с дупка от куршум между очите. — Вдишах рязко. Почти се наслаждавах на ужаса им. Виж, за мен не знаят, ако това имате предвид. Изнесох се по най-бързия начин от местопрестъплението. Обикновено така правя, когато стрелят по мен. Със заглушител.

— Заглушител? — Хопкинс изглеждаше все по-озадачен.

— Сещате се — онази малка джаджа, която слагате в края на дулото, за да се чуе пуф-пуф вместо тряс-тряс. Много полезно изобретение, ако не искаш да безпокоиш хората, докато си гледат филма. — Свих рамене. — Това беше основната причина да си покрия следите, както и мисълта, че ще е по-добре президентската делегация да остане извън картинката, засега поне.

— Постъпили сте правилно — одобри Райли.

Кимнах.

— Поне докато някой не направи втори опит. Нашият немски агент, може би. Ако е бил той.

— И защо решихте да говорите сега? — попита Райли. — Пред нас?

— Защото нито вие, нито Болън бяхте на кораба. Следователно, няма как да сте го направили. Колкото до господин Хопкинс, не ми се вярва най-добрият приятел на президента да е немски шпионин. Играл съм джин руми с него. Блъфирането не му се удава особено. Никой от тук присъстващите не би могъл да е замесен във всичко това.

Хопкинс кимаше добродушно.

— И какво очаквате от нас сега? — зачуди се Райли. — В края на краищата, възможно е този немски шпионин да планира покушение срещу президента.

— Не мисля. Имаше предостатъчно възможности да убие Рузвелт, докато бяхме на „Айова“, ако това е била целта му. Струва ми се, че е намислил нещо друго. Може би — но това е само догадка — може би изобщо не е атентатор. Може би нацистите просто са пратили свой човек в Техеран. Да вбие клин между Съюзниците. Да прецени дали има възможност за по-нататъшни дипломатически маневри. Мога да измисля и още обяснения, ако се заседим тук.

— Трябва ли да кажем на президента, как мислите? — изгледа ни поред Хопкинс. — Майк?

Физиономията на Майк Райли беше като на човек, блъснал се в тухлена стена. Оставих го да си блъска главата и наблегнах на собствените си мисловни процеси.

— Засега бих предпочел това да си остане между нас четиримата. Може пък полицията във Вашингтон да изрови нещо, което да ни насочи към нашия човек.

— При тези обстоятелства случаят може би трябва да се прехвърли на ФБР. Ти какво ще кажеш, Майк?

— Склонен съм да се съглася, сър.

Мозъкът на Райли. Направо се виждаше как се тресе в черепа му, сякаш Хопкинс го беше пернал с някое от онези чукчета, които невролозите използват за проверка на рефлексите. Усмихнах се в опит да прикрия раздразнението си и към двамата.

— Това вие ще решите. Но според мен не бива да го споменаваме пред никого, докато не съберем допълнителна информация. От паниката няма никаква полза. Не бихме искали да уплашим президента, нали?

— Като ви слушам, излиза, че вече май подозирате някого — изгледа ме изпитателно Райли.

Мислил бях за това, очевидно. Джон Уейц, едно на ръка, който беше заплашил да убие Тед Шмид. А и неколцината колеги на Райли от тайните служби. В нощта, когато беше изчезнал от „Айова“, Тед беше помолил един от младшите офицери да го упъти към каютите, в които са настанени агентите от охраната на президента. Дали пък някой от тях не го беше примамил на палубата, за да го убие? Всичките ми бяха противни и сигурно затова ми беше трудно да избера един от тях за главен заподозрян. Агент Рауф беше адаш на командир от Гестапо. Агент Поликовски приличаше на някой от русите зверове на Хитлер. А агент Куолтър беше изказал мнението — което като че ли се споделяше и от колегите му — че Сталин не е по-добър от Хитлер. Да убият Сталин, да убият Рузвелт, да убият Големите трима или просто да вземат мярката на съюза между тях — възможните мотиви на един немски шпионин сред собствените ни хора бяха многобройни.

— Може би — отговорих аз на Райли. — А може би не. Но наистина ми се ще засега да не разгласяваме проблема. Не заради друго, а с надеждата, че нашият човек ще се разкрие сам. Ако включим ФБР, това едва ли ще стане.

— Добре — съгласи се Райли. — Нека бъде както вие казвате, професоре. Но все пак ще удвоим охраната на президента.

— Дръжте ни в течение, професоре — заръча ми Хопкинс, когато станах да си ходя. — Ако настъпи някакво развитие, уведомете ни незабавно.

— Ако някой ме застреля, ще знаете, че не съм преувеличавал — казах му аз.

Излязох и тръгнах към колата си. Всичките тези приказки за немски шпионин ме бяха подсетили за собственото ми деликатно положение. Време беше да проверя докъде е стигнал майор Райхлайтнер с „Булката“ на Донован.

— Накъде, шефе? — попита Куган.

— Към „Сивите колони“.

Бях оставил на дежурния ефрейтор банкнота от пет лири да купи на затворника цигари, лекарство и малко свястна храна и вода. Когато влязох в килията, открих, че майорът изглежда значително ободрен и се труди усърдно над материала от „Булка“. Благодари ми за цигарите и останалото и ме уведоми, че напредва бързо с разпечатките от прехванатите съобщения и че с малко късмет до края на седмицата може да разполага с разкодирания текст на част от тях.

— Добре. Ако успеете, ще е точно навреме. Излитаме за Техеран в събота сутринта.

— Значи там ще е. Странно. Не знаят ли, че Техеран гъмжи от немски симпатизанти?

Вдигнах рамене.

— Опитах се да им го кажа. Но Рузвелт, изглежда, си мисли, че може да ходи по вода.

— По вода — не — засмя се Райхлайтнер. — Но по петрол — може би. Щом са решили конференцията да бъде там, причината е само една — ще се опитат да преметнат шаха с дългосрочно споразумение за ниска цена на петрола.

— Може пък и аз да намажа нещо, кой знае.

— Между другото, дадохте ли досието за Бекетовка на президента?

— Още не съм. — Покрай срещата си с Елена и опита да ме застрелят изобщо бях забравил за досието, което и досега си лежеше на масата в хотелската ми стая. — Поисках среща с президента, за да го запозная лично с материалите.

— Но самият вие го прочетохте, нали?

— Разбира се — отвърнах, с мисълта, че едва ли можех да призная обратното и да се надявам, че немският майор ще продължи да ми съдейства. Реших, че ще седна и ще прочета досието веднага щом се върна в „Шепърдс“.

— Й какво мислите?

— Потресаващо е. Мисля, че потвърждава онова, което мнозина в Кайро разбират и без да са го чели. Че Сталин е също толкова сериозна заплаха за цивилизования свят, колкото и Хитлер.

Райхлайтнер кимна одобрително.

— Такъв е. Безспорно.

— Но ако трябва да съм откровен с вас, не ми се вярва Рузвелт да се трогне особено. В края на краищата, той вече си затвори очите за случилото се в Катинската гора.

— Да, но този път жертвите са много повече. Досието съдържа доказателства за модел на масови убийства и нечовешки условия на живот в индустриални мащаби. Ако Рузвелт е в състояние да сключи съюз с човек като Сталин, то не виждам причина да не се спогоди и със самия Хитлер.

Кимнах неохотно. Чудех се какво ли би коментирал Макс Райхлайтнер, ако му кажех онова, което Донован бе съобщил на мен — че Рузвелт наистина се опитва да договори сепаративен мир с Хитлер. Реших, че просто не би ми повярвал.

Когато се върнах в хотела, побързах да разгърна досието за Бекетовка, защото се чувствах виновен заради изречената лъжа. Преместих фотьойла на сянка до отворения прозорец. Сложих пакет цигари до студената бира, бележника и химикалката си на масичката отстрани. И се зачетох. Беше като да се гмурнеш в тъмно езеро и да откриеш, че под мътната повърхност се крие нещо невидимо, като ръждясала креватна рамка например. Скритият предмет беше изповедта на Хайнрих Цалер. Фраснах си главата в него. Силно.

 

 

Казвам се Хайнрих Цалер и бях лейтенант в Седемдесет и шеста пехотна дивизия от Шеста армия, която се предаде на руснаците на трийсет и първи януари, 1943-та. Роден съм в Бремен, на първи март 1921-ва, но не вярвам, че ще доживея отново да видя родния си град, нито до следващия си рожден ден, всъщност. Пиша това писмо тайно (защото ако бъде открито, моментално ще ме екзекутират) с надеждата то да стигне до родителите ми. Баща ми, Фридрих, работи на пристанището в Бремерхафен, а майка ми, Хана, е акушерка в университетската болница в Бремен. Искам да им кажа колко много ги обичам и че трябва да забравят всяка надежда, че ще ме видят отново. Смъртта е единственият начин да избягаш оттук, защото това е деветият кръг на ада.

Опитите да бъдат изведени военнопленниците от Сталинград започнаха веднага след като се предадохме, когато на руснаците им писна да ни пребиват. Но камионите и другият транспорт им трябваше за доставки на продоволствие за фронта при Ростов, така че повечето от нас трябваше да стигнат пеш до лагера, където ни държат сега. Някои бяха качени на товарни вагони, които да бъдат изтеглени с локомотив, ала той така и не се появи, и когато след седмица отвориха вагоните, се разбра, че всички мъже вътре, почти три хиляди офицери и войници, са мъртви. Хиляди други умряха от тиф, дизентерия, измръзвания и рани, получени в битката, преди още да са напуснали импровизирания лагер за военнопленници в Сталинград. Като си помисля сега, онези мъже извадиха късмет.

Преходът до лагера, където щяха да ни настанят за постоянно, трая пет дни. Вървяхме, независимо от времето, без храна, вода или какъвто и да било подслон. Онези, които не можеха да ходят повече, ги застрелваха или пребиваха до смърт с тояги, или пък им взимаха дрехите и ги оставяха да измръзнат до смърт. Хиляди умряха и по време на прехода до тук. Те също бяха от късметлиите.

Лагер №108 в Бекетовка е най-големият руски лагер за военнопленници. Руснаците го наричат „каторга“. Това означава тежък труд, оскъдни дажби и никакво медицинско обслужване, освен онова, което сами можем да си осигурим, а то е крайно недостатъчно. Лагерът преди е бил училище и не е за вярване, че на такова място са пребивавали деца. Училището е било отчасти разрушено по време на битката за Сталинград, което означава, че няма прозорци, няма врати и няма легла; няма покрив, нито мебели от какъвто и да било вид; цялата дървения е била изгорена отдавна, за да се топлят войниците от Червената армия. Единственото гориво, с което разполагаме, са собствените ни изсушени изпражнения. Спим на пода, без одеяла, сгушени един в друг, за да се топлим при температури от трийсет и пет градуса под нулата.

Когато пристигнахме, нямаше нито храна, нито вода, и мнозина умряха, защото ядоха сняг. На третия ден ни дадоха някаква разводнена каша, която и куче не би яло; дори днес, месеци след пристигането ни, никой от нас не изяжда по повече от няколко унции хляб на ден — ако изобщо може да се нарече „хляб“, защото в него има повече кал, отколкото по подметките на строителен работник. Понякога, като един вид деликатес, си варим супа от картофени обелки, а при всяка възможност пушим прахта, която обираме от пода — така руснаците решават проблема с липсата на тютюн. Всяка сутрин, когато надигаме с мъка кокалите си от пода, установяваме, че поне петдесет от нас са умрели през нощта. Седмица след като пристигнах тук, се събудих и видях, че сержант Айзенхауер, мъж, който неведнъж беше спасявал живота ми, лежи мъртъв и вкочанен на пода, и обезобразен до неузнаваемост, защото плъховете пируват с крайниците на мъртвите в краткия промеждутък от време, преди те да се вкаменят от студа. Ала не само плъховете се хранят с човешка плът тук. Случвало се е трупове да изчезват, за да бъдат сготвени и изядени. Канибалите сред нас лесно се разпознават по свежия цвят на лицето. Ние, останалите, ги отбягваме. Иначе утрините ни започват с изнасянето на труповете от спалните помещения, и за да са сигурни, че някой не се прави на умрял, руснаците набиват с чук метални щикове в черепите на мъртвите. След това разсъбличат труповете, вадят с клещи златните им зъби, ако ги има, и (през първите няколко месеца, докато земята още беше замръзнала) ги трупат върху „стената“ — така руснаците наричат купищата голи трупове на наши другари.

Пазачите ни не са войници, защото войниците са необходими на фронта, а най-обикновени престъпници, които са излежавали присъдите си в други трудови лагери и чиято жестокост не познава граници. Смятах, че в битката за Сталинград съм видял всичко, което хората са способни да си причинят един на друг. Това беше преди да се озова в лагер №108.

В края на май онези от нас, които още бяха живи, бяха впрегнати в строителни работи — най-напред в самия лагер, после и на местната железопътна гара. Зимата беше ужасна и мнозина от нас, оцелелите, смятаха, че през лятото няма да е толкова зле — поне ще ни е топло. Ала с лятото дойде жега, нетърпима колкото и студа през зимата. Най-лоши бяха комарите. Преди бях виждал как събличат хора голи и ги принуждават да стоят в снега, докато умрат (това се нарича „зимно наказание“), сега видях как връзват голи мъже за някое дърво и ги оставят на милостта на комарите, докато нещастниците не обезумеят дотам, че да се молят с крясъци за куршум в главата (това се нарича „лятно наказание“); понякога ги застрелваха, но в повечето случаи оставяха комарите да си свършат работата докрай, защото не бивало да се хабят патрони за немците, както обичат да казват пазачите ни. Истината е, че съм виждал мои другари да умират по много и отвратителни начини. Един ефрейтор от моя полк го хвърлиха в отходната яма и го оставиха да се удави в изпражненията. Какво беше престъплението му? Помоли пазачите за малко вода. Един мой приятел, Хелмут фон Дорф, лейтенант от Шеста танкова армия, беше екзекутиран, защото се притече да помогне на друг военнопленник, паднал под тежестта на железопътна траверса, която го бяха накарали да носи на счупеното си рамо. Пазачите завързаха Фон Дорф за един телеграфен стълб и го търкулнаха по нанадолнището в река Волга, където лейтенантът се удави.

Има и други наказания, освен смърт, но те се прилагат много рядко, затова пък са особено жестоки и така или иначе обикновено завършват фатално за мъжете, доведени до пълно изтощение от глад, тежък физически труд и дизентерия. Един мъж, толкова измършавял от недояждане, че плътта по задните му части беше на практика изчезнала, беше бит толкова жестоко, че костите на таза му пробиха кожата и малко след това той умря от инфекция. Но като правило побоят е нещо толкова обичайно, че дори не се брои за наказание и пазачите обичат да измислят нови начини за налагане на особената си представа за дисциплина. Ето как наказаха един сержант от Девета ескадрила на Луфтвафе — затвориха го в сандък с форма на ковчег, пълен с хиляди въшки, оставени там да се размножават на воля. Държаха го вътре двайсет и четири часа и когато махнаха капака, тялото му така се беше подуло от ухапванията, че не можаха да го извадят от сандъка и се наложи да откъртят едната му стена, което стана повод за голямо веселие сред пазачите. Или друго — един офицер от Триста седемдесет и първа пехотна дивизия — не помня името му. Прекараха дълго въже през устата му, като юзда, издърпаха краищата над раменете му и ги вързаха за китките и глезените му; оставиха го цял ден да лежи по корем, без вода. Човекът осакатя и сега не може да направи и една крачка.

Думи като „морал“ и „човечност“ са лишени от смисъл на места като това. Те не съществуват в Бекетовка, а навярно и никъде в Русия. Въпреки това обаче понякога си мисля, че сами сме си виновни за това, което ни сполетя, сами си го навлякохме, като дойдохме тук. Нашите водачи ни докараха в тази страна и ни изоставиха на произвола на съдбата. Въпреки всичко аз все още се гордея, че съм германец, гордея се и с начина, по който се държахме и още се държим. Обичам отечеството си, но се боя от предстоящото, защото ако Червената армия завладее Германия, народът ни е обречен на жестоки страдания. Самата мисъл за това ми е непоносима.

Бяхме петдесет хиляди, когато тръгнахме от Сталинград за Бекетовка — оттогава до днес са умрели приблизително четиридесет и пет хиляди. От мои сънародници, прехвърлени тук от други лагери, знам, че и там не е по-различно. И загиналите бяха най-добрите от нас, защото колкото и да е странно, често най-силните умират първи. Колкото до самия мен, аз няма да преживея още една зима; вече съм болен. Има слух, че ще ме местят в друг лагер — може би в лагер №93 в Тюмен, Омска околия, или в №74 в околия Горки; но не знам дали ще съм жив, за да издържа и това пътуване до края му.

Бих писал още, но ме е страх, че ще ме разкрият. А може да се напише много за това ужасно място. Който и да чете сега това писмо, моля ви, когато ви е възможно, кажете една молитва за онези като мен, чиято смърт ще отмине незабелязана; и за онези, които ще извадят лошия късмет да оцелеят. Бог да те благослови, добри ми читателю. И Бог да благослови отечеството. Моля за прошка всички, на които съм навредил. Те си знаят кои са. Не знам коя дата е днес, но трябва да е в края на месец септември 1943-та.

 

 

Излязох на терасата и вдигнах лице да усетя топлината на слънцето, просто за да си напомня, че още съм жив. Измежду скупчените покриви и минаретата изящни високи палми поклащаха листа под ласката на топлия вятър откъм Нил. На улицата долу шумният поток от коли и хора бързаше по делата си. Поех си дълбоко дъх и усетих привкуса на бензин, пот, турско кафе, конски тор и цигари. Хареса ми. Бекетовка изглеждаше на милион мили от мен, на някаква друга планета. Не се сещах за по-силна противоотрова срещу лагер №108 от Кайро с неговите смрадливи канавки и пощенски картички с голотии.

Най-умно би било да забравя за прочетеното. Да не се замесвам. Само дето вече се чувствах замесен. Така че вместо да постъпя умно и да излъжа Райхлайтнер, че съм дал досието на Рузвелт, реших, че трябва да поговоря с някого за прочетеното. И не се сещах за по-подходящ човек от самия майор. Но първо слязох в бара и попитах бармана дали нямат някоя бутилка царевична ракия. Каза, че имали няколко, защото британците не търсели немски алкохол. Не че не им допадал вкусът, просто не знаели за съществуването на такава напитка. Дадох му няколко лири и му казах да ми донесе една бутилка и две малки чаши. После ги прибрах в куфарчето си и накарах Куган да ме закара обратно до „Сивите колони“.

Майор Райхлайтнер работеше над шифрите. Стори ми се малко уморен. Но очите му се разшириха при вида на бутилката.

— Мили боже, „Фюрст Бисмарк“ — възкликна той. — Не може да бъде.

Извадих двете чашки, сложих ги на масата и ги напълних догоре. Чукнахме се мълчаливо и пресушихме питието на един дъх. Немската ракия се плъзна в стомаха ми сякаш точно там й беше мястото, някъде между сърцето и белите ми дробове. Седнах на леглото и запалих по цигара и за двама ни.

— Дължа ви извинение, майоре.

— О? И за какво?

— По-рано, когато ви казах, че съм прочел досието за Бекетовка, всъщност ви излъгах. Изобщо не го бях отварял. Преди малко обаче наистина го прочетох.

— Разбирам — промърмори Райхлайтнер. Изглежда не беше сигурен накъде точно върви разговорът. И аз не бях сигурен. Напълних повторно чашите. Този път майорът подуши няколко пъти алкохола, преди да го излее в гърлото си.

Извадих досието за Бекетовка от куфарчето си и го оставих на масата до бутилката с ракия.

— Баща ми е немски евреин — казах аз. — Роден е в Берлин, но е израснал и е получил образованието си в Щатите. Майка ми е от старо немско семейство. Баща й е барон Фон Дорф, който също заминал да си търси щастието в Америка. Не че нямал късмет и в Германия, просто в Щатите натрупал второто си състояние. В Германия останали сестра му и двамата му братя. Един от тях имал син, братовчед на майка ми. Фридрих фон Дорф. Една Коледа прекарахме всичките заедно в Берлин. Преди много години. Когато започна войната, синът на Фридрих, Хелмут, постъпи в кавалерията. Шеста танкова армия, Шестнайсета дивизия. Под командването на генерал Хубе. Прословутият таран на танковите войски. През август четиридесет и втора прехвърлили река Дон и поели към Сталинград. Мислех, че е загинал там. До днес следобед, когато прочетох разказа на Хайнрих Цалер за живота в лагер №108, в Бекетовка. Ако може да се нарече живот.

Взех съответната страница и зачетох на глас.

— Синът на братовчеда на майка ви — каза Райхлайтнер.

Кимнах.

— Знам, че изпитанията на един втори братовчед не звучат като основателна причина за подобно вълнение. Но бяхме близки, цялото семейство. А Хелмут фон Дорф го помня особено добре. По онова време беше още момче. На десет, най-много на дванайсет години. Красиво момче. Нежно, начетено, вглъбено, интересуваше се от философия. — Свих рамене. — Както казах, мислех го за мъртъв. И е някак странно да прочета сега за съдбата му. И ужасяващо, разбира се, предвид унизителния и страшен начин, по който е срещнал смъртта си.

— Значи с вас вече не сме врагове — промълви Райхлайтнер.

Хвана бутилката за гърлото и напълни чашите ни. Пихме.

— Просто исках да знаете. За да сте сигурен, че ще направя всичко по силите си президентът да прочете това.

— Благодаря ви — наклони глава Райхлайтнер. Усмихна се тъжно. — Хубава пиячка. Откъде я взехте?

— От хотел „Шепърдс“.

— А, от там. Ще ми се и аз да бях настанен в „Шепърдс“.

— След войната и това може да стане.

— Знаете ли, мислех си за нещо. Не съм виждал Хитлер. Отблизо. Но в Техеран вие сигурно ще видите Сталин. Отблизо. Както седим сега с вас, може би.

— Сигурно.

— Завиждам ви за тази възможност. За шанса да го погледнете в очите и да видите що за човек е. Дали е чудовището, за което го мисля.

— Наистина ли мислите, че е чудовище?

— Ще бъда откровен с вас — каза майор Райхлайтнер. — Повече ме е страх, че може да изглежда не по-различен от мен и от вас. Обикновен човек.

Оставих майор Райхлайтнер в компанията на бутилката, цигарите и шифрованите съобщения, върху които работеше.

Излязох пред „Сивите колони“ леко замаян. Замаян и с натежало сърце. Диана Вандервелден ми се струваше почти толкова далеч от мен, колкото и Бекетовка. Което беше жалко, защото машинката в гърдите ми определено се нуждаеше от презареждане, което само компанията на добър приятел може да осигури. Добра приятелка, която поне малко държи на мен, може би. Така че купих цветя и тръгнах към къщата на Елена. Бяхме се разбрали да се видим тази вечер.

Икономът на Елена, Хюсеин, ме помоли да изчакам в салона, докато господарката му се събуди, като обясни, че имала навика да спи по няколко часа следобед. Но аз останах със смътното впечатление, че Елена не е сама. Във въздуха се долавяше някаква мъжка миризма. Като от американски цигари, одеколон „Олд Спайс“ и брилянтин. На дивана лежеше октомврийският брой на „Джамбо Комикс“, с отпратка към „Кралица Шийна от джунглата“ на корицата, който не беше там предната вечер. Разлистих списанието за комикси, докато чаках. Шийна имаше големи гърди и носеше миниатюрна препаска от леопардова кожа. Екипировката й изглеждаше подходяща за убиването на пантери и язденето на слонове. Но на човек му трябва нещо различно, когато плячката ходи на два крака. Елена знаеше това. И когато най-сетне се появи в салона, беше облечена в нещо значително по-практично. Бял копринен халат, под който си беше на практика гола. В което нямаше нищо лошо, ако наистина беше спала. Много хора спят голи. Малка част от тях го правят дори когато са сами в леглото. Не че Елена смяташе за необходимо да ми дава обяснения.

— Каква приятна изненада — възкликна тя.

— Малко подраних — извиних се. — Но бях наблизо. И реших да се отбия. — Размахах списанието като доказателство. — Надявам се, че не прекъсвам нещо.

Тя взе списанието, погледна го, после го метна настрани.

— Някое от момчетата снощи сигурно го е забравило.

— И аз така си помислих.

Седнахме на дивана. Елена кръстоса крака, предоставяйки ми приятен изглед към горната част на едното си бедро.

— Запали ми цигара, миличък, моля те.

Запалих по една и на двама ни, след което концентрирах вниманието си върху копринената пантофка, която се люлееше на съвършените пръсти на краката й.

— Тази сутрин звънях в хотела ти, но ми казаха, че вече си излязъл.

— Така ли?

— Да. Исках да разбера как си. След като си тръгна снощи, се качих в спалнята си и докато дърпах завесите, видях кола, паркирана на ъгъла. До нея стоеше някакъв човек.

— Каква беше колата? — попитах.

— Тъмнозелена. „Алфа Ромео“, спортен седан.

— Хм.

— Не знам защо, но реших, че човекът е Влазислав Пулнарович. Приличаше на него. Само че не беше в униформа. А и той кара бяло БМВ.

— Разбирам. С какво беше облечен онзи? Човекът, когото си видяла?

Елена сви рамене и се заигра с цигарата си.

— Доста тъмно беше. Но мисля, че беше със светлокафяв костюм и двуцветни обувки. Нали се сещаш, бели с тъмни носове.

— А шапка имаше ли?

Тя отново вдигна рамене.

— Да. Панамена. Държеше я в ръце.

Замислих се за мъжа, който беше стрелял по мен.

— Снощи, когато си говорихме за полковник Пулнарович, ти каза, че е от старомодния тип и че ако види в мен евентуален съперник, може да ме предизвика на дуел.

Елена кимна.

— Смяташ ли, че е способен да убие хладнокръвно човек?

— О, миличък, всички те са способни да го направят. Нали затова работят за Изпълнителното бюро.

— Снощи някой стреля по мен. В парка „Езбекия“. Не ме улучи, но друг човек загина от куршума, египтянин.

— О, боже, не мислиш, че е бил Лазло, нали?

— Всичко сочи натам. Единствените хора, които се разхождат из Кайро със заглушители на пистолетите си, работят за Изпълнителното бюро или за немския Абвер. — Свих рамене. Не беше като топката, която подхвърлих на Хари Хопкинс, но идеята за немски шпионски кръг, отговорен за смъртта на Тед и Деби Шмид, все още ми допадаше много. Добре би било да поговоря с полковник Пауъл за Влазислав Пулнарович. — Възможно е след вечерята у вас полковникът да се е прибрал, да се е преоблякъл в цивилни дрехи, да е взел колата на някой приятел и после да се е върнал тук, за да види дали съм си тръгнал или не. После ме е проследил с идеята да ми проветри малко мозъка.

Този път Елена дръпна яко от цигарата си.

— Толкова съжалявам — пророни тя.

— Недей. Ти си Дездемоната в тази пиеса. Не ревнивият Отело.

— Въпреки това, аз те изложих на опасност, Уили. Накарах го да ревнува. — Тя поклати глава. — Проклет да е. Дори нямаше причина да ревнува. С теб сме само двама стари приятели, които се опитват да наваксат пропуснатото.

— Снощи може и да беше така — казах и я целунах по устните. — Но сега не е.

Тя се усмихна и ми върна целувката.

— Прав си, не е. Сега той би имал пълно основание да ревнува.

— Не се крие на горния етаж, нали?

— Не. Искаш ли да провериш сам?

— Май ще трябва, не мислиш ли?

Елена се изправи, хвана ме за ръката и ме поведе към стълбите.

— Даваш си сметка какво означава това, нали? — рекох. — Означава, че ще ти се наложи да ми покажеш тапетите в спалнята си.

— Дано ти харесат.

— О, ще ми харесат, сигурен съм.

Отведе ме в, коридор, голям колкото перон на железопътна гара, оттам нагоре по широко стълбище от жълт мрамор, после в спалнята си, където затвори вратите зад нас. Огледах се. Не видях тапетите й. Не видях килима под краката си. Не видях дори леглото й. Виждах единствено Елена, белия й копринен халат, който се свлече на пода, и отражението на собствените си ръце върху голото й дупе в голямото огледало отсреща.

Лежах неподвижно до убежището на голото й тяло. Мислех за Хайнрих Цалер и Хелмут фон Дорф, които лежаха в студената земя на Бекетовка. Мислех за откачения полски полковник, който искаше да ме убие, за безмилостния нацистки агент на кораба и за немския майор в ареста, който се мъчеше да разшифрова прехванати съобщения, които можеха да ме уличат като бивш руски шпионин. Мислех за тялото на бедния Тед Шмид, или за онова, което е останало от него, някъде в Атлантическия океан. Мислех за Диана, легнала на пода в къщата си, и за голия задник на безименния й любовник, очертан в рамката на коленете й. Мислех за госпожа Шмид, която лежи на студената маса в моргата на вашингтонската полиция. Мислех за президента. Мислех за Хари Хопкинс, за Уинстън Чърчил и за Йосиф Сталин. Мислех дори за Дивия Бил Донован и за полковник Пауъл. Но преди всичко мислех за Елена. Сенките се местеха бавно по нощното шкафче и аз мислех за смъртта. Мислех за собствената си смърт и си казвах, че тя изглежда много далечна, когато съм с Елена.

По някое време заспах и сънувах Елена. Когато се събудих, тя беше в банята и си пееше тихичко. Седнах в леглото, включих нощната лампа, запалих цигара и се огледах за нещо за четене. На един голям скрин с чекмеджета имаше няколко албума с кожени подвързии и с мисълта, че вътре може да има снимки от общите ни преживявания в Берлин, аз взех единия и започнах да го прелиствам. Повечето снимки вътре бяха на Елена в различни нощни клубове тук, в Кайро, с покойния й съпруг Фреди, а на няколко и със самия цар Фарук. Снимките на една от страниците обаче, заснети във Високата градина на „Оберже де Пирамид“ (Елена беше надписала всички фотографии с дребния си, елегантен почерк) за втори път този ден ме накараха да се почувствам като ритнат от камила в корема.

На тези снимки Елена седеше до красив мъж в кремав ленен костюм. Той беше преметнал ръка през раменете й, а тя го гледаше по начин, който говореше за интимни отношения от най-висш порядък. Изненадващото беше, че същият този мъж понастоящем обитаваше килия в „Сивите колони“, на няма и половин миля от тук. Мъжът на снимките беше майор Макс Райхлайтнер.

Казах си, че тези снимки едва ли са правени преди войната. Куган не беше ли споменал, че „Оберже де Пирамид“ са го открили само преди няколко месеца? Чух Елена да излиза от банята, оставих бързо албума и взех от пепелника забравената си цигара.

— Запали ми една, миличък — помоли тя. Облеклото й се свеждаше до златен часовник на китката.

— Ето, вземи тази — казах и й подадох моята.

Наблюдавах я внимателно как си дръпва, после я загасва в пепелника. Махна фибите от косата си, която беше толкова дълга, че стигаше до под кръста й, и се зае да я разресва разсеяно. Решила, че я гледам със страст, тя се усмихна дяволито:

— Искаш ме пак, така ли?

Легна на леглото и протегна в очакване ръце. Поех си дълбоко дъх и се прехвърлих отгоре й, но не бях в състояние да прогоня мисълта, че е възможно Елена да работи за немците. Като се има предвид близостта й с Райхлайтнер, запечатана на онези снимки, едва ли беше възможно той да дойде в Кайро и да не се опита да я види. Елена навярно беше свръзката му тук. В края на краищата, тя нямаше откъде да знае, че Райхлайтнер е бил заловен от Съюзниците.

Проникнах в нея и си спечелих проточен, накъсан стон.

Чак сега бързината, с която ме беше приела отново в леглото си, ми се стори подозрителна. Тласках все по-силно, почти сякаш я наказвах за двуличието й. Елена откликна подобаващо и за миг аз се потопих в удоволствието. После тя се гушна доволно до мен и съмненията ми се завърнаха. Дали пък не беше и нещо повече от свръзка?

Но ако наистина беше немска шпионка, кога я бяха вербували? Върнах се мислено към лятото на трийсет и осма в Берлин и се опитах да си спомня онази Елена Понтятовска, чийто любовник бях тогава.

Елена мразеше болшевиките, това го помнех съвсем ясно. Спомнях си и един наш разговор, когато до западния свят стигнаха новините за изстъпленията на Сталин в Украйна. Елена, чийто баща беше участвал в Руско-полската война от 1920-а, разгорещено твърдеше, че цялата система на съветския комунизъм почива върху масови убийства и терор и че Ленин не е по-добър от Сталин в това отношение.

— Баща ми винаги е казвал, че Ленин лично е наредил изтреблението на донските казаци — един милион мъже, жени и деца — говореше тогава Елена. — Не че харесвам нацистите. Не ги харесвам, честно. Само че повече ме е страх от руснаците. Знам, че колкото и глупави и жестоки да са нацистите, руснаците са много по-лоши. И ако Хитлер иска да сложи ръце на Судетите, то е защото си мисли, че то ще са бариерата, която да спре друго руско нашествие. Може би чехите са забравили какво им причини Троцки през 1918-а, когато се опита да превърне армията им в батальони от черноработници, от роби. Запомни ми думите, Уили, те няма да се поколебаят да го направят отново. Нацистите са лоши момчета, но болшевиките са злодеи. Точно заради това Хитлер спечели изборите. Защото хората се страхуваха червените да не придобият контрол над Германия. Не можеш да ме убедиш, че комунизмът си има и добри страни, не се и опитвай. Може да звучи добре на теория, като идея. Но моето семейство е виждало комунизма на практика и истината е страшна, зверска.

Омразата към руснаците беше едно, но да шпионираш за нацистите, беше друго. И Елена не ми оставяше избор. За да съм сигурен, трябваше по един или друг начин да претърся къщата й. Щом имаше снимки на майор Райхлайтнер, като нищо можеше да има и други улики, които да докажат дали Елена действително работи за Абвера.

Тя се надигна, целуна ме небрежно и се върна в банята.

Взех отново албума. Исках да видя как ще реагира Елена, когато ме завари да го разглеждам. И по-точно, да разглеждам снимките й с Райхлайтнер. Реакцията и обяснението й щяха да ми разкрият много. Но когато най-сетне излезе от банята, на Елена не й мигна окото.

— Извинявай — казах. — Не можах да издържа на изкушението. Сигурно съм си мислил, че ще има някоя наша снимка от берлинския ни период.

— Те са в друг албум — хладно ме уведоми тя, на пръв поглед съсредоточена единствено върху избора си на дрехи. — Ще ти го покажа по-късно. Сега по-добре се приготвяй. Мислех да отидем в клуба. Но трябва да се преоблечеш. Можем да спрем в хотела ти на път за там.

— Кой е мъжът с белия костюм? — попитах, оставих албума настрана и тръгнах към банята.

— Не ми казвай, че ревнуваш — подхвърли Елена, докато си нахлузваше бельото.

— Естествено, че ревнувам. Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случило, откакто започна тази война. А сега разбирам, че имам още един съперник.

— Имаш думата ми, че той не е никаква заплаха за теб.

— Знам ли. На снимките изглеждате доста близки. А и е хубавец.

— Макс? Е, може и така да е. — Елена сви рамене, седна на ръба на леглото и се зае с дългите си тънки чорапи. — За известно време наистина бяхме… близки, ако трябва да използвам твоето определение. Но не продължи дълго. Той беше полски офицер от щаба на Сикорски. От Позен. Рядка птица.

— Рядка птица? В какъв смисъл?

— Немскоговорещ поляк, който се бие за полската армия. В такъв смисъл.

— И къде е сега?

— Не съм сигурна. Не съм го виждала от няколко месеца. От лятото, струва ми се. Макс свърши много работа за Изпълнителното бюро. В Югославия. Така поне ми е казвал.

Кимнах с мисълта, че отговорите й бяха на място — притежаваха качеството на възможна истина.

Елена прикачи чорапите си за жартиерите, после отвори гардероба си и плъзна поглед по бойния ред от ослепителни вечерни рокли. Измъкна една и я облече. После си погледна отново часовника.

— Побързай — подкани ме тя.