Филип Кер
Мирът на Хитлер (15)

15.

Сряда, 17 ноември 1943

Атлантическият океан

Стоях на главната палуба под първа кула с нейната тройна шестнайсетинчова батарея и зяпах как носът на „Айова“ се плъзга през разпененото море. Обърнах за миг гръб на свежия бриз, пъхнах цигара между солените си устни и успях да я запаля, прислонил запалката зад вдигнатата яка на палтото си.

Без да ми обръщат внимание, матросите си вършеха работата по палубата, търкаха избелените й от слънцето дъски, обгрижваха противовъздушните батареи, навиваха въжета, местеха снаряжение или просто седяха, пушеха и се наливаха с кока-кола от бездънните запаси на моряшката столова. На миля-две разстояние ескортът ни разсичаше линията на хоризонта, а високо над мен, на върха на главната навигационна кула, антената на радара се въртеше ли, въртеше.

Някъде прозвуча камбана и няколко по-малки оръжейни кули се завъртяха към десния борд, щръкнали смъртоносно също като премятащите огромни дъвки в устата си, разменящи си мръсни шеги и зажаднели за секс моряци и всичко това изведнъж ми напомни, че се намирам на място, напълно лишено от женско присъствие. И от присъствието на една жена по-конкретно. За миг се запитах какво ли прави сега, а после си спомних какво бях, видял през прозореца на хола й.

Стана ми студено и тръгнах напред към главната навигационна кула. В коридора, който минаваше покрай каютата ми, налетях на Джон Уейц. Беше със същата папийонка на „Йейл“ и с граховозелено сако, което му беше възшироко, а под едната си мишница бе стиснал пакет, увит в кафява хартия. Усмихна се нервно и за миг си помислих, че ще ме подмине, без да каже и дума. Ала той спря и като запристъпва от крак на крак, се опита да прозвучи извинително, но не се получи.

— Прането ми — обясни и посочи тромаво пакета. — Нещо май загубих ориентация, не мога да открия пътя за каютата си.

Кимнах.

— Определено сте се загубили — казах. — Пералното е в задната част на кораба. Или кърмата, както я наричат хората, които разбират от тези неща.

— Слушайте — продължи Уейц, — ужасно съжалявам за случилото се с Тед. Направо не мога да дойда на себе си. Особено като се има предвид какви ги наговорих вчера.

— За това, че ще го убиете ли?

Уейц затвори за миг очи, после кимна.

— Естествено, не го мислех сериозно.

— Естествено. На всички ни се случва да казваме неща, които не мислим. Жестоки неща, глупави неща, безразсъдни неща. Изричането на неща, които не мислим в действителност, с едно от условията разговорите да стават толкова интересни. И когато се случи нещо такова, то ни напомня, че трябва да внимаваме повече следващия път, когато си отворим големите усти. Това е всичко.

Въпреки онова, което бях казал на агентите, Джон Уейц беше на едно от първите места в личния ми списък с потенциални убийци. Ако наистина някой беше бутнал Тед през борда, като заподозрян Джон Уейц по нищо не отстъпваше на който и да било друг. А папийонката по никакъв начин не работеше в негова полза, поне в моите очи.

Уейц разтегли устни встрани, оголвайки зъбите си.

— Да, предполагам, че сте прав. — И отново се пробва да изобрази съжаление. — Въпреки това се чувствам ужасно. Не трябваше да казвам онези неща. Нарекох го червен симпатизант и така нататък.

— Да, не трябваше — потвърдих. — Неприятен епитет. Още повече че при настоящите обстоятелства със същото основание бихте могли да наречете така и президента.

Уейц примижа отново.

— Може и да сте прав — съгласи се той. — Самият аз съм републиканец по убеждения. Не съм гласувал за Рузвелт.

— Значи сте единственият.

Ала Уейц явно беше решил да не се включва в нов спор.

— И най-лошото е, че капитан Макри ме помоли аз да напиша на съпругата му — съобщи ми той и въздъхна. — Нали само аз съм от Държавния тук.

— Разбирам. Добре ли го познавахте?

— Точно там е работата. Не го познавах добре. Бяхме колеги, но така и не се сближихме.

На „Айова“ нямаше кинотеатър. В стаята ми нямаше радиоапарат. А книгата, която четях, не ми беше особено интересна. Роших да му отпусна още малко корда и да си поиграя с него.

— Не се учудвам. След онази история със Самнър Уелс през лятото, не е безопасно да се сближаваш прекалено с когото и да било от Държавния. Особено на претъпкан кораб като този.

— В смисъл?

Поклатих глава.

— Казахте, че с Тед не сте били близки приятели.

— Той беше специалист в руското бюро. А аз съм лингвист. Освен руски, говоря беларуски и грузински.

— Това обяснява всичко.

— Така ли?

— Не. Всъщност съм доста озадачен. Как така не харесвате руснаците, а в същото време владеете езика им?

— Майка ми е белогвардейска емигрантка — обясни той. — Напуснала Санкт Петербург преди революцията и отишла в Берлин, където срещнала баща ми, който е от немско-американско потекло.

— Значи имаме нещо общо. Аз също съм с немско-американски произход. — Усмихнах се. — Май някой път трябва да се снабдим с кожени гащи и да пийнем по една бира.

Уейц се усмихна на свой ред. Явно беше решил, че се шегувам.

— Един от онези проклети агенти на практика ме обвини, че съм немски шпионин. Онзи, полякът.

— Сигурно имате предвид Поликовски.

— Него, да. Поликовски. Кучият му син.

— Значи това означавало името му. А аз се чудех. — Поклатих глава. — На нокти са след инцидента с „Уили Д.“.

— О, онова ли. То е история. Тъкмо говорих с един тип в пералното. — Посочи с палец през рамо в грешната посока. Аз се облегнах на стената и погледнах над рамото му, сякаш пералното наистина беше там, където сочеше Уейц, Какво правеше тук, толкова далеч от каютата си и не по-малко далеч от пералното, което се намираше близо до кърмата?

— Изглежда, че в района има немска подводница. Два от ескортиращите ни разрушители са засекли немски сигнал съвсем близо до нас. В два часа тази нощ.

— Това е интересно.

— Интересно? Твърде притеснително, бих казал. Явно на капитанския мостик си скубят косите от страх.

— Не, казах го в смисъл „защо не е залаяло кучето“.

— Моля?

— Няма значение. Вижте, ако искате, мога аз да пиша на съпругата на Тед.

— Сериозно? Много ще съм ви благодарен. Не е лесно да съобщиш подобна вест на съпругата на човек, когото не си харесвал, ако ме разбирате.

— Вие женен ли сте?

Клепачите му трепнаха.

— Не.

— И аз не съм. Тед не беше лош човек, между другото.

— Да, сигурно сте прав.

Влязох в каютата си и затворих вратата. Стоях напълно неподвижно или поне толкова неподвижно, колкото позволяваше клатушкането на кораба под краката ми. Видех ли пак суша, щях да падна на колене и да я целуна, сякаш е остров Итака, а аз съм Одисей. Не си съблякох палтото. Твърде зает бях да се оглеждам за признаци дали и друг, освен мен не е влизал в каютата. Вратата не беше заключена. Сантини, морячето, което ми беше донесло кафе сутринта, може да беше идвало пак да забърше прахта. Или пък Уейц се е вмъкнал и е претърсил каютата, докато съм бил на палубата горе? Не че имаше какво да намери. Куфарчето на Донован беше заключено. А писмото на Деби Шмид до съпруга й, в което се споменаваше за връзката й с Торнтън Коул, беше на сигурно място в джоба ми. Всичко това не ме притесняваше особено. Мислите ми бяха заети основно с немската подводница, за която беше споменал Уейц.

Излязох от каютата за пореден път днес и тръгнах да търся капитан Макри. Намерих го на мостика, зад втора кула, в компанията на свързочника си.

— Дали не бихме могли да разменим няколко думи насаме, капитане? Ако е възможно.

— В момента съм малко зает — отвърна той, почти без да ме погледне.

— Става дума за нещо важно — настоях.

Макри въздъхна като майка, ядосана на досадното си дете, което току-що й е съобщило, че е повърнало върху пантофките си, и ме поведе през контролната зала към коридора от другата страна.

— Добре, професоре. Какво има?

— Простете, капитане, но се чудех за подводницата.

Той въздъхна отново. Чакаше ме ранно лягане без вечеря, ако не внимавах.

— Какво за нея?

— Разбрах, че двата ескортиращи ни разрушителя са засекли немски сигнал в района около два миналата нощ.

Макри се вкамени видимо.

— Вярно е.

— Не искам да нахалствам — казах, наслаждавайки се на нахалството си, — но доколкото знам, „Айова“ е оборудвана с най-новата сонарна и радарна технология.

— Така е — потвърди капитанът, оглеждайки лъскавите нокти на ръцете си. Сигурно някое моряче имаше задачата да лъска ноктите му и пиринчените части на кораба в шест нула-нула всяка сутрин.

— Което ме кара да се питам защо „Айова“ не е засякла въпросния сигнал.

Макри погледна през рамо, след което ме набута в тоалетната. Когато затвори вратата след себе си, аз се заиграх с идеята дали да не му кажа, че нещо се е объркал и че аз не съм от теменужките и меките китки, които се въдят в плодородната почва на Държавния департамент и за които е чувал от Рузвелт и Хари Хопкинс. Вместо това мълчах и чаках.

— Ще бъда откровен с вас, професоре — каза капитанът. — Работата е там, че по времето, когато разрушителите са засекли сигнала, нашият дежурен радист е напуснал поста си без разрешение. Вече е наказан и с това въпросът приключва. Предвид онова, което се случи с „Уили Д. Портър“, реших, че няма да е от полза за колективния дух, ако този инцидент бъде сведен до знанието на президента и Обединеното командване.

— Без съмнение сте прав за това, капитане — ухилих се аз. — И имате думата ми, че няма да го спомена пред никого. И най-вече пред адмирал Кинг. Все пак ми се ще да получа информация по един-два въпроса във връзка със случилото се.

— Като?

— Бих искал да разговарям с радиста, който е напуснал поста си.

— Мога ли да попитам защо?

— Аз съм специалист по немското разузнаване, капитане. Част от работата ми е да не оставям неизяснени въпроси. Сигурен съм, че разбирате. Така че бихте ли изпратили провинилия се моряк в свързочната? Не е нужно да ме придружавате до там. Знам пътя.

Макри виждаше асото, което се подаваше от ръкава ми. И не можеше да направи нищо по въпроса. Готов беше на всичко, за да не стигне до адмирал Кинг истината за последния инцидент. Гласът му спадна с няколко октави.

— Много добре. Вярвам, че ще ме държите в течение на всичко, което откриете.

— Разбира се, сър. С удоволствие.

Макри кимна отсечено и се върна на мостика.

Аз пък отидох до свързочната и потропах на вратата. Влязох и обясних по каква работа съм там на дежурния офицер, двайсет и пет годишен лейтенант на име Кюбит: Висок, кривоглед и с дървенишко изражение — с други думи, без никакво изражение — плюс остър нос, бледа кожа и женствено червени устни, той приличаше на по-умния брат на Пинокио. Но не съвсем.

Лейтенантът тъкмо се канеше да ме изгони учтиво, когато телефонът звънна. Той вдигна слушалката и до мен стигнаха думите на Макри, който му нареждаше да съдейства на „онзи задник“ и когато „кучият му син“ приключи, лейтенантът да се яви при него и да му докладва какво съм искал да знам.

Усмихнах се на един от двамата свързочници, които бяха в стаята с Кюбит. И двамата седяха на въртящи се столове, всеки пред едно от шестте контролни табла, със слушалки с микрофончета, смъкнати на вратовете. Контролните табла приличаха на хотелска телефонна централа. В помещението имаше още библиотечка, сейф, където сигурно държаха кодовите книги, и голям оръжеен шкаф.

— Силно, а? — подхвърлих, когато капитан Макри завърши тирадата си. — За телефона говоря, силно се чува. — Погледнах го по-отблизо и установих, че е произведен от „Уестърн Електрик“. — Долу-горе колко такива телефона има на борда на кораб като този?

— Около две хиляди, сър — отговори лейтенантът, докато водеше епична борба със заекването си и придружаващия го пристъп на примигване.

Подсвирнах тихичко.

— Много телефони, бе. И всичкото това оборудване. — Махнах към петнайсетината предаватели и приемници. — Какво имаме тук, я да видим? Връзки между корабите, с брега, навигационно оборудване, предаватели, приемници, и всичките на различни честоти, прав ли съм?

— Да, сър.

— Добре, лейтенанте, а сега да си поговорим за подводници. Немски подводници.

— Сър, Северният Атлантик е опасан с мрежа от навигационни станции, указващи посоките с помощта на навигационните антени „Адкок“…

— Спестете ми декламациите от учебника. Говоря за немски подводници в непосредствена близост до нас. Как работи всичко това? По какъв начин тези ваши играчки се грижат за безопасността ни?

— Дежурните оператори подслушват определени честоти. Тези честоти са групирани в серии. Немските подводници рядко сменят честотите си. Когато чуе сигнал на немска подводница, операторът натиска един крачен педал, който активира микрофона му. След това той подава кодирано предупреждение до другите кораби в конвоя, които на свой ред настройват техниката си на прехванатата честота. След това се изчисляват координатите на сигнала, обектът бива взет на мушка и се предприемат контрамерки.

Кимнах. Сбитото му изложение заслужаваше поне това.

— И въпросните контрамерки включват дълбочинни снаряди и други фойерверки. Ясно. И всичко това случи ли се снощи?

Кривогледите очи на лейтенант Кюбит станаха още по-кривогледи.

— Ъъ… до известна степен.

— Обяснете, моля.

— Сър, разрушителите от ескорта ни засекли трансмисия на код. Морзов код, тоест. Изчислили координатите, но преди да прехванат целта, сигналът спрял. Така че се опитали да засекат идентификационния сигнал на подводницата, но и там ударили на камък. Това не е необичайно — идентификационният сигнал се разсейва много бързо.

— Прав ли съм в заключението си, че ако в това помещение е имало свързочник, координатите на подводницата щяха да бъдат триангулирани и тя да бъде прехваната?

— Да, сър. Само че дежурният свързочник, свързочник Нортън, е напуснал без разрешение поста си.

— И защо е направил такова нещо?

— Не знам, сър.

— Позволете да формулирам въпроса си по друг начин. Какво беше неговото обяснение?

— Твърди, че е получил телефонно обаждане от мен със спешна заповед да се яви в радарния контрол.

— Не смятате ли, лейтенант, че е странно да бъде повикан точно в този момент?

— В интерес на истината, станало е точно преди да бъде засечен сигналът.

— Какви точно координати са били изчислени, преди сигналът да спре?

Лейтенант Кюбит ми показа една карта.

— Това тук са двата ескортиращи ни разрушителя, това е „Айова“, а това са временните координати на подводницата, сър — обясни той.

— Тези координати според мен показват, че немската подводница е била в непосредствена близост до „Айова“.

— Да, сър.

— В такъв случай напълно разбирам основанията на капитана да потули цялата история. Откъдето и да го погледнеш, отървали сме се като по чудо.

Заекването на Кюбит се засили отново. Също като примигването и въртящите се в различни посоки очни ябълки.

— За никъде не бързаме, лейтенант, спокойно — меко му казах аз.

— От гледна точка на подводницата, сър, би било неразумно да нападне три бойни кораба в близка формация. Така би поела риска корабите да я унищожат. Подводниците обикновено преследват много по-лесна плячка. Предимно търговски съдове. Които не могат да отвърнат на удара.

— Рискът би бил оправдан, струва ми се.

— Сър?

— Шанс да убият едновременно президента и генералите от Обединеното командване. В случай че някой от собствените ни разрушители не ги изпревари, разбира се.

Един от свързочниците реши, че това е много смешно.

На вратата се почука и един дребен, слаб и блед младок с руса коса, измъчен вид и сведен поглед влезе в свързочната и козирува. Не беше на повече от двайсет и няколко години, но челото му беше набраздено с бръчки на тревога, дълбоки като решетката на шевролет. Някой здравата беше изтормозил момчето.

— Това е свързочник Нортън, сър — представи го Кюбит. — Нортън, това е майор Майер. От разузнаването. Има няколко въпроса към теб.

Запалих цигара и предложих и на Нортън. Той поклати глава.

— Не пуша.

— В два часа снощи вие сте били единственият дежурен свързочник — подех аз. — Това обичайната практика ли е? Да има само един дежурен?

— Не, сър. През нощната смяна обикновено има двама дежурни. Но точно преди да застъпим, на Къртис му стана лошо. Хранително отравяне май.

— Разкажете ми за телефонното обаждане, което сте получили.

— Мъжът на телефона се представи като лейтенант Кюбит, сър. Честно. Не си го измислям. Може някое от момчетата да ми е извъртяло номер, не знам, но гласът беше съвсем като на лейтенанта. Заекваше и… — Нортън млъкна и погледна към началника си. — Извинете, сър.

— Продължете — подканих го аз.

— Все едно, онзи ми нареди веднага да се явя в радарния контрол. И аз го направих.

— Напуснал си поста си — укори го Кюбит. — В противоречие със заповедите. Ако не беше го направил, можехме да насочим оръдията към онази подводница, а сега тя още е там някъде.

Нортън изкриви лице, сякаш го бяха зашлевили с вината му, и кимна.

— Свързочник Нортън — обадих се. — Бих искал да ме заведете в радарния контрол.

— Какво… сега ли, сър?

— Да, сега.

Нортън погледна към Кюбит, който вдигна рамене и след кратко замисляне кимна.

— Последвайте ме, сър, ако обичате — каза Нортън и побърза да изпълни молбата ми.

Отне ни цели шест минути да се спуснем до главната палуба, оттам до втория отвод, а после да изкачим стълбите до задната навигационна кула, където, под главния батареен насочвач, се намираше помещението за радарен контрол.

— А сега, ако нямате нищо против — казах аз, — бих искал да ме заведете обратно до свързочната.

Нортън ме изгледа объркано.

— Важно е — добавих.

— Слушам, сър.

Когато стигнахме при свързочната, аз си погледнах часовника.

— Когато се върнахте, имаше ли някой в свързочната?

— Не, сър. Вярвате ми, нали?

— Да, вярвам ви. — Отворих вратата и седнах срещу предавателния ключ — просто на вид устройство, състоящо се от парче черен бакелит с големината на малка топка за секретна брава, прикрепен към метална плочка, завинтена за бюрото на оператора. — Това с кой предавател е свързано? — попитах аз Кюбит.

Лейтенантът посочи към най-големия апарат в стаята, черна кутия с размери почти два метра на височина и осемдесет сантиметра ширина, и с малка табелка отпред, която предупреждаваше „НЕ ПИПАЙ“.

— Това — посочи Кюбит, — е TBL трансмитерът. Предава на ниски и на високи честоти. Използва се изключително за комуникация между корабите. — Лейтенантът смръщи чело. — Това е странно.

— Кое?

— Включен е.

— И това е необичайно, така ли?

— Да. Нали поддържаме радиотишина. В случай че се наложи спешна връзка с ескортиращите ни разрушители, бихме използвали TBS трансмитера. — Той сложи длан върху въпросното устройство. — И този е топъл. Сигурно е стоял включен през цялата нощ. — Кюбит изгледа по ред другите трима мъже в помещението. — Някой знае ли защо е бил включен?

Тримата свързочници, включително Нортън, поклатиха отрицателно глави.

Вгледах се по-отблизо в произведения от „Уестингхаус“ TBL.

— Лейтенант, на каква вълна работи този?

Кюбит се наведе да провери датчика и аз усетих приятна миризма откъм косата му. Истински балсам за изстрадалия ми нос на всеобщия фон от пот и телесни миризми.

— Шестстотин метра, сър. Така и трябва да е. Бреговата ни отбрана използва само тази дължина на вълната.

— Трудно ли е да се настрои трансмитерът на друга дължина? — попитах, без да отправям въпроса си конкретно към някого от присъстващите.

— Всичките са трудни за пренастройване — обади се свързочник Нортън, който, изглежда, най-сетне беше осъзнал, че съм на негова страна. — Затова е и табелката.

— Жалко — казах.

— В какъв смисъл „жалко“? — попита Кюбит.

— В смисъл че така ми става по-трудно да докажа теорията си.

— А каква е теорията ви, сър?

Ухилих се и се огледах за пепелник. Нортън грабна един и ми го поднесе. Не беше толкова теория, колкото доста вероятна възможност. Сигурно щеше да е по-добре, ако я бях запазил за себе си, но ми се искаше да помогна на момчето, което бяха обвинили в неизпълнение на служебните задължения.

— Теорията ми е, че си имаме немски шпионин на борда. — Вдигнах примирено рамене и изчаках да затихне смехът им. Нортън обаче не се смееше. — Работата е там, че сигналът, засечен от разрушителите, не е идвал от немска подводница, а от този кораб, от „Айова“. Сигнал, изпратен от същия човек, който е отклонил свързочник Нортън от поста му. Необходими са приблизително дванайсет минути, за да отидеш до радарния контрол и да се върнеш обратно.

— В тъмното и повече, сър — услужливо добави Нортън. — Трябва добре да си гледаш в краката по онези стълби в тъмното. Особено при бурно море като снощното.

— Нека бъдат петнайсет минути тогава. Предостатъчно време да пратиш кратко съобщение, бих казал.

— Но на кого? — попита Кюбит. — На някоя немска подводница?

— За фрицовете е съвсем лесно да се настроят на шестстотинметровата вълна, сър — обади се един от другите свързочници. — Подводниците им го правеха непрекъснато в началото. Когато влязохме във войната, преди да разберем, че го правят, и да започнем да кодираме съобщенията си. Много кораби потопиха по този начин.

— Значи ако немски шпионин е изпратил сигнал оттук на шестстотинметровата дължина — обобщих, — сигналът може да е бил прехванат навсякъде от тук до Съединените щати. От всеки друг кораб. От немска подводница. От бреговата ни охрана. Навярно дори от друг немски шпионин, да речем във Вашингтон, стига да е настроил приемника си на шестстотинметровата дължина.

— Да, сър — потвърди свързочникът. — Долу-горе това е периметърът.

Проточи се дълго мълчание, докато мъжете в свързочната обмисляха така очертаната от мен логична картинка.

— Немски шпионин значи? — въздъхна Кюбит. — На капитана това много ще му хареса.