Филип Кер
Мирът на Хитлер (22)

22.

Сряда, 24 ноември 1943

Кайро

Измъкнах се от леглото на Елена под ранния светлик на египетската зора и излязох на балкона. Отвъд ширналия се хаос от покриви в Града на градините, гледката се простираше чак до нилския остров Замалек и спортния клуб „Гезира“, където с Елена бяхме вечеряли само преди няколко часа.

В клуб „Гезира“ всичко беше толкова официално и дървенишко, че недоумявах защо Елена беше решила да отидем точно там. Приличаше на съхранена във формалин мостра на Британската империя. Всички бяха или в униформи, или във вечерно облекло, или в някаква комбинация от двете. Малък квинтет свиреше отегчителна до болка британска популярна музика и мъже със зачервени лица и порозовели жени влачеха крака по дансинга. Единствените хора с тъмен цвят на кожата държаха сребърни подноси или бели кърпи, преметнати през ръката. Всеки път, когато Елена ме представете на някой от присъстващите, ме лъхваше ясно изразена миризма на снобизъм.

Имаше само един човек в клуба, когото се зарадвах да видя. Ала полковник Пауъл незнайно защо реши, че нямам търпение да подновим философската си дискусия, и ми отне доста време, докато го насоча към тема, която ме интересуваше много повече в момента.

— Познавате ли един полски офицер на име Влазислав Пулнарович? — попитах аз.

Пауъл ме изгледа изненадано.

— Защо питате?

— Снощи се запознахме — обясних. — На вечеря у общ приятел. Боя се, че не му се понравих много. Впоследствие ме информираха, че е по-добре човек да не се спречква с него.

— Аз имам същото впечатление — каза Пауъл. — Крайно безпардонен тип. Несъгласието ви с Влазислав Пулнарович имаше ли нещо общо с философията, ако мога да попитам?

С мисълта, че е препоръчително да не припарвам изобщо до философски въпроси в компанията на Пауъл, аз поклатих глава и поясних:

— Не, сдърпахме се заради достойнствата — или липсата им — на Съветския съюз. Полковникът никак не обича руснаците. И Сталин най-вече. Струва ми се, че дори възприема Сталин като един вид съвременен Херодот, ако щете. Като „бащата на съвременните лъжи“, цитирам по памет.

Пауъл се усмихна леко.

— Ако се тревожите, че полковникът може да ви потърси сметка, то позволете ми да ви успокоя. За жалост, полковник Влазислав Пулнарович е загинал късно днес следобед. Самолетът, с който пътувал бил свален някъде над северната част на Средиземно море. Бил е на тайна мисия, поради което, сам разбирате, не мога да ви съобщя повече подробности, освен факта, че е загинал.

Въздъхнах дълбоко със смес от облекчение и изненада. И в първия момент изобщо не забелязах, че Пауъл вече е успял да смени темата и оспорва начина, по който бях описал Херодот.

— Грешките на Херодот са типични за всички историци — говореше той. — А именно че не е бил очевидец на събитията и често е разчитал на източници, които сами по себе си са били ненадеждни. След като свърши тази война, би било интересно да се прочетат множеството лъжи за това кой какво, кога и защо е направил, за нещата, които са били направени, и за онези, които не са били направени, не мислите ли? Бог не може да промени миналото, но историците могат, и в този смисъл изпълняват една полезна функция. Което навярно е причината Бог да си затваря очите за съществуването им.

— Да, сигурно е така — смотолевих аз.

Пауъл, изглежда, долови облекчението ми от новината за кончината на Пулнарович и отново смени темата.

— Влазислав Пулнарович беше добър войник — каза той. — Но не беше добър човек. В природата на войната е да ни събира в едно легло с някои доста странни индивиди.

Стоях на балкона пред спалнята на Елена, допушвах си цигарата и размишлявах върху факта, че Инок Пауъл беше уцелил право в десетката, без дори да подозира. Собственото ми другарче по легло най-вероятно беше немски шпионин. Трябваше да разбера дали подозренията ми са основателни. Елена спеше дълбоко, така че аз се изнизах тихичко от спалнята. Не знаех какво точно търся, но чувствах, че видя ли го, ще разбера.

Застанал на витото мраморно стълбище, сложих ръка на балюстрадата от ковано желязо и надникнах към коридора долу. Като се изключат тиктакането на стария стенен часовник и лая на уличните кучета вън, къщата тънеше в покой и тишина.

Влязох през една врата в края на дългия коридор и открих стълбище, което водеше надолу към перално помещение, винарска изба с превъзходно съдържание и няколко складови помещения, които бяха пълни предимно със стари картини. Една-две помнех от къщата на Елена в Берлин, както и мебелите в стил „Бидермайер“, сега потънали в прах.

Върнах се тихо на втория етаж, проверих дали Елена още спи, после започнах да отварям вратите към другите стаи на етажа. Зад една двойна врата имаше каменно стълбище, водещо към друга врата, която се отваряше към отделен апартамент със салон, кухня, спалня, баня и библиотека. Имаше дори нещо като кула с решетки на прозорците. Тъкмо мястото да държиш под ключ някой и друг луд принц.

Канех се да прекратя търсенето и да се върна в спалнята, когато погледът ми попадна върху книга на една от полиците. Беше моята книга, „За емпиризма“, и за моя голяма изненада полетата бяха изпълнени с бележки. Не разбирах бележките, които бяха на полски, но познах почерка на Елена. А беше оставила у мен впечатлението, че книгата ми е била над нейните възможности. Но това едва ли можеше да мине за някаква улика, бе само доказателство, че Елена е много по-умна, отколкото бях смятал.

После обаче забелязах малка извита следа по килима, от ръба на библиотечката към стената — все едно библиотечката редовно е била местена. Хванах я отстрани, дръпнах леко и библиотечката се отвори досущ врата.

Пристъпих в мрака от другата страна и веднага долових особена миризма. Същата, която бях подушил в салона долу предния следобед. Американски цигари, „Олд Спайс“ и брилянтин. Плъзнах ръка по стената, открих ключа за лампата и го натиснах. Светлината ми разкри стая с площ десетина квадратни метра. Вътре имаше стол и маса, на масата — лампа и една немска радиостанция. Познах радиостанцията веднага, защото тя беше сред първите неща, които ни показаха в тренировъчния лагер на ССД в планината Катоктин. Един от осемте немски агенти, арестувани в Лонг Айлънд през юли четиридесет и втора, имал точно такава радиостанция. Моделът беше на стандартно въоръжение в Абвера — SE100/11, с надписи изцяло на английски като един вид маскировка. Маскировката можеше и да заблуди някой цивилен гражданин, но не и човек от професията. В Щатите само притежаването на подобно нещо можеше да те прати на електрическия стол.

На масата пред радиостанцията лежеше малък автоматичен пистолет „Валтер РРК“. Един вид знак, че Елена не се шегува. Ако пистолетът беше неин, разбира се. Типично мъжката миризма в стаята навеждаше на мисълта, че старата ми дружка си има и друг съучастник, освен майор Райхлайтнер. Взех пистолета. Обърнах го и извадих пълнителя. Пистолетът беше зареден, не че бях очаквал нещо друго всъщност. Пъхнах пълнителя обратно и оставих оръжието на масата.

Върнах се тихо до началото на каменното стълбище, колкото да се уверя, че малката ми мръсна мисия все още е и тайна. И точно тогава ме онова особеното усещане, че ме наблюдават. Останах на място няколко минути, после стигнах до заключението, че си въобразявам, и се върнах в тайната стая.

Седнах на стола, посегнах под масата и изтеглих към себе си металното кошче за отпадъци. Беше пълно с хартия. Стиснах го между голите си бедра и се заех да разглеждам съдържанието му. Целофанът, чието предназначение беше да улесни пълното изгаряне на получените и изпратените текстови съобщения, не беше запален, и това говореше за сериозен недостиг на бдителност. Агентите от Абвера, дори онези от Лонг Айлънд, обикновено не бяха толкова небрежни. Сигурно наличието на тайната стая беше внушило на Елена фалшиво чувство за сигурност. Или пък липсата на прозорец.

Измъкнах едно съобщение от кошчето, разстлах го на плота на масата, хвърлих му набързо един поглед, после го сгънах, за да го прочета по-късно. Канех се да върна кошчето под масата, когато нещо друго привлече погледа ми.

Празен пакет „Куулс“. „Куулс“ бяха американска марка ментолови цигари, каквито нито аз, нито Елена пушехме. Да пушиш „Куулс“, беше като да пушиш цигарени дъвки. Още по-интересно беше онова, което намерих вътре в смачкания пакет. Картонче с кибрит, на което беше останала само една клечка. От хотел „Хамилтън“ във Вашингтон. Хотел „Хамилтън“ гледаше към парка „Франклин“, където беше намерено тялото на Торнтън Коул. Присъствието на това картонче рекламен кибрит в една стая с радиостанция SE100/11 беше предостатъчно доказателство, че мъжът, убил Коул, а най-вероятно и Тед Шмид, е седял на същия стол, на който седях аз в момента.

Оставаше ми само да кажа на Райли, който да организира пълно наблюдение над къщата с помощта на британците, докато немският агент се появи отново. Прибрах уликите — текстовото съобщение, празния пакет „Куулс“, кибрита от хотел „Хамилтън“ — и излязох от тайната стая. Съзнавах, че няма начин да разкрия шпионина, без да натопя и Елена.

Изключих лампата, затворих библиотечката — врата и се върнах в спалнята. Елена се размърда под завивките и аз се престорих, че съм станал да взема пакет цигари от джоба на палтото си.

— Какво правиш? — попита тя и се надигна.

— Отивам до тоалетната — отвърнах и запалих цигара. — Спи си.

Затворих вратата на банята, седнах на тоалетната чиния и разгънах текстовото съобщение, озаглавено „ОПЕРАЦИЯ WURF“. На немски „wurf“ беше глагол със значение „хвърлям“, но преносно означаваше също „успех“, „удар“, „попадение“ и дори „решителен ход“. Съобщението, адресирано до някой си Брут, беше кратко и всичко в него потвърждаваше идеята за някакъв решителен ход. Прочетох го няколко пъти, преди да го сгъна внимателно и да го прибера в собствения си пакет цигари, заедно с кибрита от хотел „Хамилтън“. После станах, пуснах водата и се върнах в леглото.

Едва ли щях да заспя отново — не и след като бях прочел съобщението от Абвера. И когато навън се развидели, аз още си повтарях наум съобщението. „Брут да задейства покушението над Вотан. Желаем успех.“

От доста време не бях ходил на опера от Вагнер, но помнех, че Вотан е един от боговете в „Рейнско злато“. Това навеждаше на мисълта, че въпросният Брут планира да убие само един от Големите трима. Едва ли Рузвелт или Чърчил обаче. Нито един от тях не се връзваше с образа на Вотан. Не, само един от Големите трима изглеждаше достоен за това кодово име и това беше Йосиф Сталин.

Елена се събуди за кратко и ме целуна топло, преди да заспи отново. Май наистина имаше чувства към мен. За себе си знаех, че не ми е безразлична. Осъзнавах също, че не съм готов да я предам, без значение коя е и каква е. Опитах се да поспя малко, с надеждата, че като се събудя, ще знам как трябва да постъпя. Но сънят упорито ми убягваше. И след известно време стигнах до извода, че първоначалната ми идея е единствената възможна. Измъкнах се от леглото, взех от албума снимката на Елена с майор Райхлайтнер, за да съм сигурен, че Райли ще ми повярва, и излязох от спалнята.

 

 

Райхлайтнер още закусваше, когато ефрейтор Армфийлд ме въведе в килията му. Майорът ме поздрави хладно. В началото бях склонен да си обясня този демонстрация на безразличие с факта, че още не беше довършил закуската си. Но когато запалих цигара и го зачаках да ме погледне в очите, осъзнах, че нещо се е случило. И едва тогава погледът ми попадна на прехванатите съобщения от проекта „Булка“ на Донован, подредени в спретната купчинка на масата и очевидно разшифровани.

— Вече всичко ми е ясно — каза Райхлайтнер. Усмивката му беше леко пренебрежителна, което ме подразни след всичко, което бях направил за него.

— И защо не казахте на някого?

— Не мисля да го правя. А и първо исках да говоря с вас. Да ви кажа какво ще искам срещу мълчанието си.

— И какво е то? — усмихнах се, наслаждавайки се на малкото му представление.

— Искам да ми помогнете да избягам.

Този път се засмях с глас.

— Според мен малко избързвате, майоре. Първо трябва да ми кажете какво си мислите, че знаете, и защо си мислите, че го знаете. Да свалим картите на масата. Чак след това можем да говорим за някаква сделка.

— Добре. Щом така искате. — Райхлайтнер сви рамене и взе листата от масата. — На това руснаците му казват „развивка“. Макар и разшифровано, съобщението съдържа набор от кодови думи, които го правят неразбираемо за неквалифицирания читател. Уж всичко е ясно, но не е. Обърнете внимание на датата на това конкретно съобщение. Осми октомври. Съобщението се отнася за среща, състояла се в Лондон.

Кимнах, почти сигурен за коя среща става въпрос.

ЛЕО докладва в последния си БАГАЖ, че е бил на ЗАКУСКА в ГЛАДСТОН с един 26, за когото вече знаем, че преди е бил НОВАТОР за СПАРТА в ТРОЯ през 1937 година. С кодово име КРЕЗ. ВЕРСАЙ препоръчва минимално наблюдение, защото КРЕЗ сега работи за ОРВИЛ и СТАМП със специално назначение и може да осигури РАНИЦА в бъдеще. При следваща ЗАКУСКА следва да наблегнете на отчайващата ситуация в СПАРТА и ако това не успее, да му бъде внушено, че може да се стигне до преоценка на въпроса за неговото 43.

Райхлайтнер се усмихна.

— ЛЕО е името на агент — каза той. — ЗАКУСКА е среща, разбира се. ГЛАДСТОН е Лондон. Числото 26 означава, че човекът може евентуално да бъде вербуван за каузата на НКВД. НОВАТОР е действащ агент на НКВД. СПАРТА означава Съветска Русия, а ТРОЯ — нацистка Германия. КРЕЗ, подозирам, сте вие, защото работите едновременно за ОРВИЛ — това трябва да е Донован — и за СТАМП. Последното е кодовото име на Рузвелт, това го знам със сигурност. РАНИЦА е информация, която може да доведе до нещо важно. Числото 43 означава завещание.

— Ами, онова за завещанието сигурно ви говори нещо, майоре.

— Не толкова, колкото фактът, че в миналото сте били НОВАТОР за СПАРТА.

— „В миналото“ е ключовият израз тук. Вие например едва ли сте толкова ентусиазиран поборник за нацизма, колкото сте били през трийсет и трета, нали така? Аз през трийсет и осма четях лекции в Берлинския университет и от време на време попадах в една компания с д-р Гьобелс. И реших, че най-добрият начин да се противопоставя посвоему на нацизма, е като предавам на руснаците извлечената от разговорите ни с Гьобелс информация. Само че всичко това приключи, когато се върнах в Щатите. После обаче, преди няколко седмици, се озовах в Лондон във връзка с доклада си за касапницата в Катинската гора, който трябваше да изготвя по поръчка на президента, и налетях на човек, когото познавах във Виена. Англичанин, който споделяше комунистическите ми възгледи и който сега работи за британското разузнаване. А както се разбира от казаното преди малко, и за руското разузнаване. Говорихме си за старите времена и нищо повече. Или аз така си мислех, докато генерал Донован не спомена за прехванатите съобщения и кодовите книги. И съвсем естествено поисках да разбера дали НКВД не планира да ме потърси отново. Подозирам, че още не са го направили само защото от дванайсети ноември съм извън Вашингтон. Просто времето не им е стигнало. Въпреки всичко не мога да отрека, че ще изпадна в неприятна ситуация, ако Донован и президентът научат за миналите ми пристрастия. Неприятна и дори компрометираща ситуация. Навярно ще се наложи да напусна ССД. Но едва ли ще ме сложат на електрическия стол заради нещо, което съм направил преди Съединените щати да обявят война на Германия. Дори в затвора едва ли ще отида. Така че — не, няма да ви помогна да избягате. Ще поема риска от разкритието.

Усмихнах се предизвикателно. Истината беше, че сега, когато знаех какво точно се съдържа в материалите от „Булка“, се чувствах по-добре.

— Това, разбира се, се отнася и за вас — добавих.

Райхлайтнер смръщи чело.

— Какво искате да кажете?

— Само това. Че ако решите да кажете на Дийкин и Донован какво знаете, не е лошо да имате предвид, че няма да съм единственият човек, арестуван за шпионаж. Вие например попадате под същия параграф. Не забравяйте, че Дийкин още не е зачеркнал името ви от списъка за разстрел. А да не забравяме и малката дама. Местният вариант на Мата Хари.

Подадох му снимката от албума на Елена.

— Тази снимка е била направена само преди няколко месеца. При откриването на „Оберже де Пирамид“. Дори да оставим настрана въпросите, които снимката повдига относно пребиваването ви тук през въпросния период, остават онези, за участието и ролята на Елена Понтятовска. Работата е там, майор Райхлайтнер, че аз знам всичко за радиостанцията в тайната стая зад библиотечната. Дори само това ще й гарантира почетно място до стената за разстрел, веднага след като изнеса вашия труп.

— Какво смятате да направите по въпроса? — мрачно попита Райхлайтнер.

— Ако ставаше дума само за вас двамата и за някоя и друга информация относно дейността на Изпълнителното бюро за специални операции в Югославия, сигурно бих бил склонен да се огранича до това да предупредя Елена, че знам какви ги върши. Че трябва да прекрати дейността си и да се махне по най-бързия начин от Кайро. С нея сме добри приятели, между другото. Може би толкова добри, колкото сте били и вие двамата. Това не знам. Убеден съм обаче, че става въпрос за нещо по-сериозно от малко любителско шпиониране. Много по-сериозно. Работата е там, че според мен Елена се е забъркала в заговор за убийството на Сталин в Техеран.

Показах на Райхлайтнер съобщението, което бях взел от кошчето в тайната стая, и му хвърлих в лицето недоопечената си теория по въпроса.

— Защо беше целият този театър с досието „Бекетовка“, между другото? Нещо като оправдание постфактум за справедливото убийство на Сталин? Да, това доста би се понравило на световната преса. Сталин е бил тиранин, чудовище, масов убиец. Заслужавал е да умре, защото само Бог знае колко хора са били убити по негова заповед. И ето ви го доказателството. Ето срещу това винаги се е борила Германия. Срещу болшевишкото варварство. Което означава, че Британия и Америка са воювали не срещу когото трябва. — Кимнах. — Логично звучи, когато го погледнеш от този ъгъл.

— На вас може и да ви звучи логично — възрази Райхлайтнер. — Но не и на мен. Изобщо не беше така. Не знам нищо за заговор срещу Сталин.

— Не знаете? А тази снимка? Ако не друго, тя доказва, че сте били в Кайро и преди. Като шпионин.

— Бил съм тук и преди, вярно е. Но не като шпионин.

— Ясно. Били сте на почивка. — Ухилих се и метнах цигарата си на пода. — Разгледали сте пирамидите, после сте се прибрали в Берлин с няколко евтини еротични картички и един-два евтини сувенира.

Райхлайтнер не каза нищо. Устните му бяха побелели. Но на мен ми беше писнало да се правя на търпелив. Сграбчих предницата на жилетката му и го блъснах силно в стената на килията.

— Стига, Макс, идиот такъв — извиках. — Не само твоя задник го заплашва разстрел. И Елениният е в същото положение. Или си прекалено тъп, за да го схванеш?

— Добре. Ще ви кажа каквото знам.

Пуснах го и отстъпих назад. Той се отпусна тежко на кушетката и запали цигара.

— От самото начало — казах. — Слушам.

— Действам в този район от известно време. Най-вече в Анкара и Кайро. Но не съм шпионин, а куриер. Участвах в тайни мирни преговори между Химлер, Фон Папен и американците. По-точно контактувах с един човек на име Джордж Ърл. И той е от специалните представители на вашия президент.

— Ърл? Той какво общо има с това?

— Вижте, не отричам, че досието „Бекетовка“ имаше за цел да подрони доверието между Щатите и Съветския съюз. И между другото, информацията в него е напълно достоверна. Но никога не е ставало дума за покушение. Поне аз не знам за такова нещо.

— Доколко беше запозната Елена с дейността ти?

— Почти нищо не знаеше. Само че трябваше да се върна в Германия, за да донеса тук някакъв важен документ. Който след това трябваше да попадне по най-бързия начин в ръцете на президента.

— И сигурно точно тогава аз съм се оказал подръка — вметнах мрачно.

Райхлайтнер поклати глава в знак, че не разбира за какво му говоря.

— Тя е просто явка и нищо повече. Помага на всеки германец, който слезе от влака, фигуративно казано. Не задава въпроси. Просто подпомага една мисия, после втора и трета, но не знае подробности.

— Тази седмица мирни преговори, другата — покушение, така ли?

— Казвате, че сте експерт по немското разузнаване, нали? Значи знаете, че Абверът и СД нямат навика да си споделят информация или оперативни планове. Както и че нито едните, нито другите си правят труда да информират външното министерство или Гестапо за намеренията си.

— Но няма начин Химлер да не знае какво става, нали?

— Не е задължително. Химлер и адмирал Канарис се разбират точно толкова, колкото Канарис и Шеленберг, с други думи — никак. Или Шеленберг и Фон Рибентроп например.

— А ти? Къде е твоето място във всичко това?

— Аз съм от СС. Преди войната работех в криминалната полиция. И както казах, сега съм само куриер между Химлер и Фон Папен и вашия командир Ърл. Срещнах се с него, когато бях тук миналия път. Можете да го попитате за потвърждение. Определено не съм убиец. — Райхлайтнер ми върна текстовото съобщение от Абвера. — Но навярно бих могъл да ви помогна да го хванете. Този Брут. Той наистина съществува.

— И защо би направил такова нещо?

— За да отърва Елена, разбира се. Ако някой се опита да убие Сталин, тя може да пострада. А аз не искам това да стане. — Помълча, после продължи: — Навярно бих могъл да я убедя да съдейства за залавянето на Брут. Или пък просто да ви каже кой е той. Какво ще кажете?

— И всичко това въпреки факта, че мразиш Сталин и би го убил със собствените си ръце, както ми каза по-рано?

— По-важно е Елена да остане жива. — Райхлайтнер погледна с копнеж към снимката си с Елена, която лежеше на масата. — Едва ли ще има друг избор, освен да съдейства, не мислите ли? А и какво ще изгубите вие?

— Навярно нищо. Въпреки това искам да си помисля. Докато закусвам. — Погледнах си часовника. — Връщам се в хотела си. Ще взема душ и ще хапна нещо, докато обмислям предложението ти. После ще се върна тук и ще ти кажа какво съм решил.

Вече ми беше ясно, че майорът е влюбен в Елена — навярно държеше на нея не по-малко от мен.

— Какво да правя с тези разшифровани съобщения? — попита той.

— Не казвай, че аз съм ти наредил. Изгори ги. И тях, и кодовите книги.

Докато пътувах с такси към хотела, се запитах доколко рисковано е да кажа на Райли и Хопкинс какво съм открил. Колко струваше животът на жена, която обичах, жена, която в крайна сметка беше немски шпионин, в сравнение с участта на единствения човек, способен да изведе Русия до пировата победа над Германия, която изглеждаше неизбежна? Сигурно трябваше просто да свърна зад ъгъла от „Сивите колони“ към американската легация и да оставя всичко в ръцете на тайните служби. Но пък не можех да изключа възможността именно един от техните агенти да е Брут, потенциалният убиец. Нуждаех се от време да помисля и след като до конференцията в Техеран оставаха няколко дни, то няколко часа отлагане едва ли щяха да променят нещо.

Докато слизах от таксито пред „Шепърдс“ си одрасках ръката на една метална панта. Спрях кървенето с носната си кърпичка и когато се качих в стаята си, почистих раната с йод. В Кайро небрежността и към най-дребните наранявания не беше препоръчителна. После се обръснах и пуснах крановете да напълня ваната. Тъкмо се канех да пъхна телесата си в хладката вода, когато на вратата се потропа силно. Изпсувах, увих един пешкир на кръста си и отидох да отворя. Насреща ми стърчаха четирима мъже, двама от тях — високи, тънки египтяни с бялата униформа на местната полиция. Двамата европейци с тях дишаха тежко, сякаш се бяха качили тичешком по стълбите. Единият ме заговори любезно, но зад очилата му с телени рамки прозираше нещо гадно.

— Вие ли сте професор Уилард Майер?

— Да.

Онзи ми показа картата си.

— Детектив инспектор Люгър, сър. А това е сержант Каш. — Инспекторът не си направи труда да ми представи двамата египтяни. В белите си униформи приличаха на водопроводчици. — Може ли да влезем, сър?

— Всичките ли? — Ала двамата детективи вече бяха минали безцеремонно покрай мен. Каш изобщо не ме погледна. Оглеждаше стаята.

— Хубава стая — заключи той. — Много хубава. Никога не съм отсядал в „Шепърдс“. Само за офицери е, сещате се.

— Трябва да се поддържат стандартите — подхвърлих аз. Вече бях успял да го намразя заради умелия начин само с няколко изречения да ми внуши усещането, че съм престъпник. — Докъде иначе ще стигне империята?

Той примижа леко и ме фиксира с най-каменния си поглед. С египтяните може и да се получаваше, но не и с мен. След това обаче той се усмихна. А усмивката му беше в пълна мяра ужасяваща. С много зъби. Развалени зъби. Обърнах се отвратено към Люгър.

— Ще ми кажете ли какво става? Тъкмо щях да влизам във ваната.

— В тази стая ли прекарахте нощта, сър? — попита той.

— Не, прибрах се преди малко, колкото да се изкъпя.

— Просто отговорете на въпроса, ако обичате.

— Добре. Прекарах нощта в дома на една приятелка.

— Бихте ли ми казали името на тази приятелка, сър?

— Щом смятате, че е необходимо. Къщата принадлежи на принцеса Елена Понтятовска. Не помня номера. Но е на улица „Харас“ в Града на градините. — Още не бях довършил, когато сержант Каш взе окървавената ми кърпичка и се спогледа с Люгър. — Вижте, не разбирам какво става. Аз съм член на американската делегация. — Погледнах към Каш. — Американската дипломатическа делегация.

— Ще се опитаме да не отнемаме твърде много от ценното ви време, сър — каза Люгър. — Кога напуснахте къщата на принцесата? Приблизително?

— Рано тази сутрин. Около седем.

— И право тук ли дойдохте?

— Не, в интерес на истината, се отбих в британския армейски щаб в „Сивите колони“. По работа. Моят шеф, генерал Донован, ще гарантира за мен, ако е необходимо. Както и Майк Райли, който ръководи охраната на президента.

— Да, сър — кимна Люгър.

Каш върна предпазливо кърпичката ми на масата. Съвсем малко по-предпазливо от нормалното. Сякаш се чудеше дали да не я вземе отново и да я сложи в найлонов плик с надпис „Улика“. Не стига това, ами взе и панталоните ми от стола, където ги бях захвърлил, и пребърка джобовете. На хастара на единия имаше малко кърваво петно.

— Вижте, няма да кажа и дума повече, преди да ми кажете какво, по дяволите, става.

— В такъв случай, сър, не ми оставяте друг избор — въздъхна Люгър. — Уилард Майер, арестувам ви по подозрение в убийство. Разбирате ли казаното от мен?

— Кой е бил убит, за бога?

— Облечете се, сър — каза Каш. — Но обуйте друг панталон, моля.

— Порязах се. Като слизах от таксито, преди половин час или там някъде.

— Боя се, че това вече е от компетенцията на лабораторията, сър.

— Вижте, има някаква грешка. Никого не съм убивал.

Люгър беше намерил презраменния ми кобур и автоматичния колт вътре. Вдигна кобура и подуши пистолета, без да го докосва.

— От месеци не е стреляно с него — казах му, докато се обличах. — Защо не ми кажете какво е станало? Да не би нещо с Елена?

Нито един от двамата детективи не обели и дума, докато ме водеха към голямата черна кола, паркирана пред хотела. Поехме на юг към Цитаделата, строен преди столетия бастион с тънки като игли минарета, които го правеха един от най-драматичните елементи от облика на Кайро. Заобиколихме Цитаделата и влязохме откъм задната й страна, от по-високо ниво, близо до центъра на древния комплекс, а после продължихме с автомобила през прохода под портата, който ни изведе в двор пред полицейското управление.

Слязох от колата и все така следен отблизо, влязох в сградата. Там, в една голяма стая с изтъркан каменен под, прекрасен изглед към града и портрет на крал Джордж на стената, започна разпитът ми.

Много бързо стана ясно, че Елена е била убита.

— Имахте ли сексуални отношения с Елена Понтятовска?

— Да — отвърнах.

— Откъде се познавате?

— Приятели сме отпреди войната. Запознахме се в Берлин.

— Разбирам.

— Вижте, инспекторе, тя беше жива и здрава, когато си тръгнах тази сутрин от къщата й. Но има нещо, което трябва да знаете. Нещо важно.

Люгър вдигна поглед от бележките си.

— И какво е то?

— Преди да ви го кажа, трябва да съм сигурен, че наистина е мъртва.

— Добре — въздъхна Люгър. — Да идем да я видим тогава.

Натоварихме се обратно в колата с двамата детективи и поехме към къщата на улица „Харас“. Охраняваха я няколко египетски полицаи, а екип от криминолози си вършеше работата вътре.

Люгър поведе към първия етаж. Аз вървях след него, Каш беше поел ариергарда. Влязохме в спалнята на Елена.

Тя лежеше до високия френски прозорец, облечена с копринен халат. Беше простреляна в сърцето почти от упор, както личеше от заобиколената с ореол от черен прах входна рана. Нямаше нужда да слагам огледалце пред устата й, за да разбера, че е мъртва.

— Изглежда е познавала убиеца — отбелязах. — Щом му е позволила да се приближи толкова. Но не съм бил аз.

На пода до тялото лежеше един валтер РРК и аз с ужас си дадох сметка, че това навярно е същият автоматичен пистолет, който бях държал в ръцете си предната нощ, в тайната стая. Отпечатъците ми бяха върху него. Но реших на първо време да не казвам нищо по въпроса.

— Е, уверихте се — каза Люгър.

— Дайте ми минутка, моля ви. Тя ми беше близка приятелка.

Ала истината беше, че се опитвах да спечеля малко време. На пода имаше нещо дребно, близо до ръката на Елена, и аз се запитах дали не бих могъл да видя какво е, преди да ме отстранят от местопрестъплението.

— Всичко това е ужасен шок за мен, инспекторе. Имам нужда от една цигара. — Извадих цигарите си. — Нещо против?

— Не, запалете си.

Престорих се, че ръцете ми треперят силно и изпуснах две цигари на пода. Сложих друга в устата си, после бързо се наведох и вдигнах само едната от двете паднали цигари. Едновременно с това взех и предмета до ръката на Елена и го пуснах в пакета, заедно с цигарата.

— Моля ви, това е местопрестъпление все пак, внимавайте — възмути се Люгър. — Една от цигарите ви остана на пода. — И се наведе да я вдигне.

— Съжалявам. — Взех цигарата от ръката му и запалих другата в устата си.

— Е, професоре. Какво щяхте да ми кажете — онова, важното?

— Че Елена Понтятовска беше немски шпионин.

Люгър се опита да скрие усмивката си.

— Този случай наистина си има от всичко по малко — каза той. — Вярно, отдавна не сме имали толкова сензационно убийство в Кайро. Последното с такива забележителни действащи лица, ако ми позволите този израз, е било през далечната двайсет и седма — убийството на Соломон Сикгорел, собственика на универсалния магазин. А сегашните участници сте вие, професоре, известен философ, и една полска принцеса, вдовица на един от най-богатите мъже в Египет. Който, ако позволите да добавя, също беше застрелян. А сега казвате, че тази жена е била немски шпионин.

— Това за „сега казвате“ просто го забравете — възразих аз. — Не помня да съм казвал каквото и да било за нея преди.

— Затова ли я убихте? — попита Каш. — Защото е била немски шпионин?

— Не съм я убил аз. Но мога да докажа, че е била шпионин. — За миг се изкуших да покажа на Люгър текстовото съобщение, което още беше в джоба на палтото ми, но после реших, че ще по-добре да оставя всичко това в ръцете на Хопкинс и Райли. — В тайна стая на горния етаж има немска радиостанция. Мога да ви покажа къде е.

Люгър кимна. Оставихме Каш в спалнята и се върнахме по коридора до двойната врата, която се отваряше към каменното стълбище, оттам се качихме в малкия апартамент. Показах на детектива как библиотечната се отваря като врата, после го въведох в тайната стая.

Само че немската радиостанция я нямаше.

— Беше ето там, на масата. А до радиостанцията лежеше пистолетът, който сега е на пода в спалнята на Елена. Валтерът. Боя се, че може да намерите мои отпечатъци върху оръжието, инспекторе. Разгледах го, когато сутринта дойдох тук и открих радиостанцията. Исках да проверя дали е зареден.

— Разбирам — кимна Люгър. — Нещо друго искате ли да ми кажете, сър?

— Само, че не съм я убил аз.

Люгър въздъхна.

— Опитайте се да видите всичко от моя гледна точка — каза почти нежно той. — Когато ви арестувахме, на панталона ви имаше кръв. Сам признахте, че по вероятното оръжие на престъплението има ваши отпечатъци. Имали сте сексуални отношения с жертвата. И като капак на всичко, когато дойдохте тук с някаква налудничава шпионска история, се опитахте да компрометирате уликите. Да, ще ви бъда благодарен, ако ми предадете копчето. Онова, което взехте от пода в спалнята, когато си изпуснахте цигарите.

Извадих копчето, огледах го за миг и го връчих на инспектора.

— Не е мое. Съжалявам.

— А смятахте ли, че може да е ваше? — попита Люгър.

— В интерес на истината, не. Но това едва ли има значение.

— Ние не сме глупаци, сър — каза Люгър и прибра копчето в джоба си.

— В такъв случай сте забелязали, че на нито едно от саката ми не липсва копче.

— Забелязах го, да. И именно по тази причина се чудя защо го взехте.

Свих рамене.

— Сигурно съм се надявал да срещна човек с липсващо копче на сакото.

— Копчето, разбира се, може да е паднало на пода по-рано — призна Люгър. — Но все пак е улика. Не толкова добра, колкото пистолет с отпечатъци обаче. Вашите отпечатъци, казвате?

— Както и тези на убиеца.

— Жалко, че онази радиостанция не е тук — отбеляза Люгър. — Можеше значително да промени нещата.

— Предполагам, че същият човек, който е убил принцесата, е отнесъл и радиостанцията. И по същата причина. За да скрие факта, че Елена е била немски шпионин. Нещо явно го е изплашило. — Въздъхнах, осъзнал какво най-вероятно се е случило. — И това сигурно съм бил аз. Работата е там, че снощи претърсих къщата, докато всички спяха. Или така поне си мислех тогава. Някой явно ме е видял и е решил да прикрие следите си. Но основното, инспекторе, е, че имам сериозно основания да вярвам, че съм се натъкнал на заговор за покушение срещу Големите трима.

Дадох му текстовото съобщение. Вече нямаше смисъл да отлагам предаването му. Бях на косъм от обвинение в убийство.

Люгър го погледна.

— На немски е — смръщи се той.

— Разбира се, че ще е на немски. Изпратено е от Берлин. „Mordanschlag“. На немски това означава „убивам“.

— Така ли?

— Аз съм специалист по немското разузнаване. Работя за ССД. Това е американската разузнавателна служба. В момента съм офицер за свръзка между президента и въпросната служба. Наложително е да разговарям с шефа на президентската охрана възможно най-скоро. Името му е Майк Райли.

Каш се появи на прага.

— Няма немска радиостанция, а? — попита той.

— Няма. И гледай никой да не пипа онзи пистолет в спалнята. Нашият професор току-що призна, че отпечатъците му са върху него.

— Не беше точно така, всъщност. Казах, че може да ги намерите там.

Инспектор Люгър се наведе напред.

— Да ви кажа ли какво се е случило според мен, професор Майер?

Простенах вътрешно. Очевидно беше накъде го водят елементарните му мисловни процеси.

— Приятелката ми е мъртва, инспекторе. И какво мислите вие по този въпрос, в момента малко ме интересува.

— Мисля, че по някое време тази нощ, докато сте били в леглото с принцеса Понтятовска, двамата сте се скарали. Караница между любовници. И по някое време призори вие сте я застреляли.

— Толкова сложно? — Поклатих глава. — Явно четете много романи.

— Сложностите ги оставяме на вас. Случилото се тук е било съвсем просто. Цялата тази история за немската радиостанция е пълна измишльотина, нали така? Точно както и историята за заговор срещу Големите трима.

Люгър тръгна бавно към мен, следван плътно от сержант Каш, докато не се приближи толкова близо, че усетих миризмата на цигари и кафе в дъха му.

— Не стига, че сте убили съвсем хладнокръвно една жена — продължи Люгър, — ами ни взимате и за двама пълни идиоти, а това наистина ме вбесява. — Последното Люгър буквално го изкрещя. — Немски шпиони? Заговори за убийството на Големите трима? Друго какво — че Хитлер се крие в шибаното мазе ли?

— Е, не го видях, когато слязох там сутринта.

— Защо не ни кажете истината? — тихо се обади Каш.

— Не обичам янките — промърмори Люгър.

— Това е първото смислено нещо, което чувам от вас, откакто си отворихте плювалника в мое присъствие. Смятайте го за обида.

— Включихте се късно в тази война, точно както закъсняхте и в предишната. И когато най-после се направихте труда да се веснете, си въобразявате, че можете да ни подритвате като бедния роднина. И да ни казвате какво да правим, сякаш проклетата война е ваша лична собственост.

— След като ние плащаме за нея, нормално е да имаме глас.

— Кажете ни какво всъщност се случи — намеси се Каш.

— Разправяш ни куп шибани лъжи, нищо повече — изрева Люгър и ме стисна за реверите. — Голям шибаняк си ти, приятел. Точно като тъпите си сънародници, всичките сте един дол дренки.

Каш хвана ръката на Люгър и се опита да го дръпне назад.

— Зарежи, шефе — каза той. — Не си струва.

— Ще го размажа това копеле — изсъска Люгър и стисна още по-силно реверите ми. — Или ще ми каже истината, или ще го размажа, Бог да ми е на помощ.

— Добре го давате, момчета — рекох, стиснах китките на Люгър и успях да освободя нещастното си сако от хватката му. — Срамота е да си хабите уменията върху човек, който е виждал това представление и преди. И то изиграно от по-добри актьори.

— Истината — изрева Люгър и ме фрасна с юмрук в ребрата.

Извих се назад и успях да го ударя косо с лакът в челюстта. Каш се намеси и успя да ни раздели, макар и с мъка. Люгър изгледа сърдито Каш и процеди:

— Махни го от очите ми.

Откараха ме обратно в Цитаделата и ме заключиха в една гореща, смрадлива килия. Седнах на самотната дървена койка и втренчих поглед в самотното отходно ведро. Ведрото беше празно, но по всичко личеше, че животът ми се е отправил по най-пряк път в неговата посока.

Към края на деня чух мюезинът да призовава правоверните към молитва. Силният му мелодичен глас се носеше през застиналия въздух на Цитаделата. Звукът беше успокояващ, сякаш не само слухът, а всичките ми сетива го попиваха.

Минутка след като мюезинът млъкна, вратата на килията се отвори и ме изведоха навън. Униформен полицай ме придружи до голяма стая горе, където Донован, Райли и агент Рауф бяха насядали около една маса. Пред тях беше текстовото съобщение, което бях дал на инспектор Люгър. Въздържах се от коментар. Приключил бях с доброволното споделяне на информация.

— Изглежда, британците искат да те обвинят за убийството на приятелката ти — каза Донован.

Сипах си чаша вода от каната на масата.

— Е? Ти ли я уби?

— Не. Някой друг го е направил. Някой, който е искал да скрие, че тя е била немски шпионин. — Кимнах към масата. — Това съобщение го намерих в стаята с радиостанцията.

— Тоест в стаята без радиостанция? — засече ме Рауф.

— Да. Предполагам, че човекът я е отнесъл от страх, че някой като вас може да я намери.

— И този немски шпионин, за когото говорите, е убил принцесата — все така недоверчиво продължи Рауф.

— Да. Нали разбирате, немските шпиони не са нещо необичайно, все пак водим война с Германия.

— Може би само така изглежда — каза той, — защото, като ви слуша човек, излиза, че имаме истинска епидемия от шпиони.

— Ами, в Египет сме, все пак. Къде другаде да избухне епидемия от шпиони, ако не тук? Заедно с въшките, бълхите, циреите и агентите на тайните служби.

Артерията отстрани на потния му врат започна да пулсира видимо. В стаята беше горещо и Рауф си беше свалил сакото, така че не можех да видя дали всичките му копчета са налице.

Донован взе текстовото съобщение от масата. Гледаше го така, както би гледал съмнително висока сметка, изпратена му от местния касапин.

— И казваш, че това е доказателство за заговор срещу Големите трима, в Техеран? — попита той.

— Не срещу Големите трима. Само срещу Сталин. — Издърпах съобщението от дебелите пръсти на Донован и преведох текста на английски. — Според мен Вотан е Сталин — обясних. — Вотан от операта на Рихард Вагнер, сетихте ли се? Просто сметнах, че британската полиция ще се стресна повече, ако им кажа, че заговорът е срещу тримата, а не само срещу маршал Сталин. Малко е странно, но повечето хора, с които говоря напоследък, май недолюбват руския лидер. Включително и вие, ако не греша.

Донован се усмихна спокойно. Сините му очи не се отделяха от моите.

— Много жалко, че не са намерили онази немска радиостанция — каза той. — Тя би се вързала чудесно с версията ти.

— Предполагам, че човекът, убил приятелката ми, е стигнал до същото заключение, сър.

— Да, но да поговорим и за нея, всъщност. Как точно се оказахте в приятелски отношения с жена, която обвинявате в шпионска дейност?

— Елена беше красива. Умна. И богата. Предполагам, че просто са ми слаби ангелите.

— Откога се познавахте?

— Отдавна. Запознахме се в Берлин, преди войната.

— Спяхте ли с нея?

— Това си е моя работа.

— Голям кавалер си бе, Уилард — намеси се Рауф. — Всички професори ли сте такива, или само ти?

— Виж ти, агент Рауф, май долавям завист в гласа ви.

— Според мен въпросът с основателен — подкрепи го Донован.

— На мен пък изобщо не ми прозвуча като въпрос. Вижте, господа, аз не съм женен, така че с кого спя си е само моя работа, на дамата и евентуално на гинеколога й. — Усмихнах се на Рауф. — Гинеколог означава женски доктор, агент Рауф.

— Британците казват, че е била полска принцеса — обади се Райли.

— Така е.

— Вярно ли е, че когато и двамата сте живели в Берлин, сте поддържали приятелски отношения с Йозеф Гьобелс?

— Кой ви каза това?

— Един от полските й приятели. Капитан Скоморовски, май така му беше името. Вярно ли е?

Кимнах. Нищо чудно, че Елена му беше казала. Какъв по-добър начин да убедиш някого, че не си шпионин, от това да си толкова безнадеждно и очарователно недискретен?

— Никога не съм бил приятел с Гьобелс. Познавахме се бегло. — Кимнах към Рауф. — Както се познавам с колегата ви. — Отпих от водата. — А и всичко това беше през трийсет и осма. По онова време Щатите още имаха посланик в Берлин. Хю Уилсън. Засичахме се на партитата у Гьобелс. Ако не се лъжа, аз напуснах Берлин преди него.

— Спомена ли тази информация, когато постъпи в службите? — попита Донован.

— Мисля, че казах на Алън Дълес.

— И понеже той е в Швейцария, ще е трудно да го потвърди — сви устни Донован.

— Да. Но защо ви е нужно потвърждение? Краткото ми познанство с Гьобелс едва ли ме прави някакво изключение в ССД. В началото, когато още се казвахме Бюро за координиране на информация, за нас работеха много хора от немски произход. И това все още е така. Всички в „градчето“ знаят за проекта „Доктор S“ на президента. Да не забравяме и Пуци Ханфщаенгъл, бившия външен пресаташе на Хитлер. Не го ли привлякохте вие под крилото на БКИ, генерале? Разбира се, това беше преди ФБР да реши, че той трябва да остане под домашен арест в Буш Хил и да прослушва немските новинарски емисии. А да не забравяме и няколкото срещи на командир Джордж Ърл с Фон Папен в Анкара. Не, генерале, не мисля, че отколешното ми познанство с Гьобелс трябва да тревожи, когото и да било.

— Това аз ще преценя — заяви Донован.

— Разбира се. Но в събота президентът лети за Техеран, за да се срещне със Сталин. Не мислите ли, че вместо да ме въртите на шиш заради предполагаемото ми приятелство с немския министър на пропагандата, по-добре би било да се запитате кой от членовете на американската делегация планира да убие маршал Сталин?

— Точно това правим в момента — каза Рауф и вдигна текстовото съобщение. — В края на краищата, това беше намерено у вас.

— Никой не го е намерил, аз го дадох на инспектора.

— Той и без това щеше да го намери. А да не забравяме, че пак вие бяхте хванат да използвате немско радио в Тунис.

— Чудех се на какво дължим присъствието ви тук, Рауф. Предполагам, теорията ви е, че през цялото време викам „дръжте крадеца“, защото самият аз съм крадецът, нали така? Е, последователен сте, това поне трябва да ви призная. Глупостта ви, изглежда, е хронична.

Извадих рекламния кибрит на хотел „Хамилтън“ от празния си пакет цигари. Бях го скрил под хастара на сакото си.

— Човекът, убил принцеса Елена, е видял сметката и на Торнтън Коул във Вашингтон. Този кибрит намерих в кошчето, заедно с текстовото съобщение от Абвера.

— Кошчето под несъществуващата радиостанция, така ли? — саркастично попита Рауф.

— Малко е сложно, агент Рауф, така че ще говоря бавно и с прости думи, за да можете дори вие да разберете. Убили са Коул, защото се е натъкнал на шпионски кръг. Съпрузите Шмид бяха ликвидирани, за да не се провали постановката, че Коул е бил в парка „Франклин“ на лов за мъжки секс — а след като загубиха доверието на президента покрай скандала със Самнър Уелс, чиновниците от Държавния департамент побързаха да сметат тази история под чергата. Та, същият този човек, който е убил двамата Шмид — да го наречем Брут, — е убил и свръзката си в Кайро и се опитва да натопи мен за убийството. И ако трябва да гадая, с тези си действия той се опитва да си разчисти пътя за покушение над Сталин в Техеран.

Ударих силно по масата с ръка, което накара Донован да подскочи. Повиших тон.

— Трябва да си отворите ушите и да чуете какво ви казвам. Някой, и този някой е американец, ще се опита да убие Сталин.

Майк Райли се размърда на стола си.

— Е, никой не се съмнява, че заговор за покушение съществува — хладно каза той. — Руснаците знаят всичко за него. Само че не участват никакви американци, професоре. Въображението ви играе номера. Наистина имаше заговор за убийството на Големите трима. За това сте прав. Два отряда немски парашутисти бяха спуснати недалеч от Техеран в понеделник. Повечето от тях вече са арестувани. А окапалите ще ги приберат до няколко часа.

Аз се облегнах назад изумен.

— Парашутисти?

— Да. От СС. Същият екип, който освободи Мусолини от хотел „Кампо Императоре“ в Италия.

— Скорцени — тъпо казах аз.

— Още не е ясно дали самият той участва — отвърна Райли.

— Последната ни информация е, че Скорцени е в Париж — намеси се Донован. — Разбира се, може да са ни заблудили.

— Не по-малко от сто души са били спуснати в Иран — продължи Райли. — Задачата им е била да обезвредят местния радар, така че бомбардировачи за полети на дълги разстояния, на стоянка в Крим, да пуснат товара си над британското посолство по време на тържеството за рождения ден на Чърчил. След като бомбардировачите си свършат работата, двата наземни отряда трябвало да избият евентуалните оцелели. Това е вашата операция „Wurf“, професоре. Мисия на ренегати от СС.

— Ренегати? Това пък какво означава, по дяволите?

— По всичко личи, че операцията не е била официално одобрена.

— Но откъде сме сигурни в това?

— Немското правителство е съобщило за плановете им на Съветите — обясни Донован.

Станах и се хванах за главата. Смахнатата история на Райли ме караше да се чувствам като Алиса в Страната на чудесата. Във всичко това нямаше нито смисъл, нито логика. Изобщо не се връзваше.

— И защо ще правят такова нещо, за бога? — допитах аз.

Донован сви рамене.

— Казах ви го още миналата неделя, професор Майер. Точно сега немците нямат никаква полза от убийството на президента Рузвелт. Вече от няколко седмици нашият човек в Анкара води тайни преговори с немския посланик. Предполагам, че немците държат нищо да не попречи на опита им да договорят мир. Трябвало е да ме слушате по-внимателно.

— Нищо от това не обяснява смъртта на Торнтън Коул, двамата Шмид, Брут…

— Бих казал, че в момента си имате други грижи на главата — каза Донован. — С британците. На ваше място, щях да си наема адвокат. Ще ви трябва.