Филип Кер
Мирът на Хитлер (10)

10.

Неделя, 31 Октомври 1943

Вашингтон

Торнтън Коул не обичаше хомосексуалистите. Не че го тръбеше наляво и надясно. Просто не ги одобряваше от морални съображения, а когато работеха за правителството — и от съображения за сигурност. Смяташе, че са податливи на изнудване. Коул оглавяваше германското бюро в Държавния департамент и доскоро се беше възхищавал на Самнър Уелс, когото смяташе за далновиден между народник, много по-подходящ за поста от възрастния и лишен от въображение Кордел Хал. Сега обаче, след оставката на помощник държавния секретар и слуховете за неговата хомосексуалност, Коул се чувстваше задължен да преразгледа доброто си мнение за Уелс — още повече че като си припомняше сега контактите си с него, започваше да му се струпа, че в един конкретен случай и самият той може да е бил обект на съмнителен интерес от негова страна.

Също като Уелс, Торнтън Коул беше „гротчо“ — възпитаник на колежа „Гротън“. Друг „гротчо“ с широки връзки, Уилард Майер, беше представил Коул на Уелс, а след това, по настояване на помощник държавния секретар, двамата се бяха срещали няколко пъти във вашингтонския клуб „Метрополитън“. Коул се беше почувствал поласкан от вниманието на по-възрастния мъж, и макар сега свалката да му се струваше доста непохватна, на времето изобщо не се беше усъмнил. Случило се беше преди няколко години, пак в „Метрополитън“. Уелс беше пил много и по време на вечерята беше сравнил профила на Коул с този на Микеланджеловия Давид, след което беше добавил: „Разбира се, не знам доколко си приличат телата ви, но в лицето със сигурност си красив като Давид“. Самнър Уелс беше женен, имаше деца и Торнтън Коул беше решил, че казаното от помощник държавния секретар е случайна проява на нетактичност, и изобщо не му беше хрумнало, че може да е продиктувано от сексуално привличане. Сега, разбира се, онези думи изглеждаха съвсем различно. Всичко това разстрои дълбоко Торнтън Коул и след като стигна до заключението, че Уелс едва ли е единственият хомосексуалист в Държавния департамент, направи списък с имената на други мъже, които подозираше в същото срамно отклонение: Лорънс Дагинс (бившия заместник на Уелс), Алгър Хис, който беше асистент на Станли Хорнбек, политическия съветник към Държавния департамент по въпросите на Далечния изток; и Дейвид Мелън, който работеше при Коул в германското бюро. Най-напред се фокусира върху собствения си заместник и когато откри, че Мелън поддържа приятелски отношения с мъж на име Лавъл Уайт, у него се зароди и бързо пусна корени идеята, че с малко късмет би могъл да разкрие цяло гнездо на педерасти в Държавния департамент. Коул добави името му в списъка си, когато разбра, че двамата мъже често нощуват заедно в елегантната къща на Уайт в Джорджтаун. Уайт, известно вашингтонско конте, беше член на Американската артилерийска асоциация, проотбранително лоби с тесни връзки във военното министерство. Уайт беше близък с неколцина сенатори и конгресмени и често канеше отбрано общество в къщата си в Акапулко, и изобщо май се познаваше с цялото правителство. Въпросът беше колцина от тях също са хомосексуалисти? Торнтън Коул реши, че на всяка цена ще разбере това.

Обикновено отделяше време за това свое странно хоби само през уикендите. Неженен, но поддържащ връзка с чужда съпруга, той беше свикнал да се скатава по тъмни входове и да наблюдава чужди къщи от паркираната си кола. Тази неделя вечер, нетипично топла за сезона — Коул не помнеше друг такъв празник на Вси светии — той проследи Лавъл Уайт до хотел „Хамилтън“ срещу парка „Франклин“, известно сборище на хомосексуалисти.

В бара на хотела видя Лавъл Уайт да разговаря вглъбено с някакъв мъж, чието лице, макар да не знаеше името му, беше познато на Коул — един-два пъти го беше виждал в компанията на Хенри Симпсън, военния секретар. Още един потенциален хомосексуалист във военното министерство надхвърляше и най-смелите му очаквания и докато обмисляше как да постъпи по-нататък — дали да не се свърже с Хувър от ФБР например — Торнтън Коул навлезе в парка, за да разсъди на спокойствие върху следващия си ход.

Ала, макар връзката на Лавъл Уайт да беше незаконна, тя не беше такава заради хомосексуализма. Лавъл Уайт наистина беше хомосексуалист, но мъжът с него не беше. Прозвището му беше Брут. Като опитен агент, Уайт беше забелязал, че го следят, и беше помолил агент Диего, чисто истинско име беше Анастасио Перейра, южноамериканския агент на Абвера, да му пази гърба. Перейра беше видял как Торнтън Коул проследява Уайт от дома му в Джорджтаун и осъзнал, че самоличността на Брут е изложена на риск от разкритие, той последва преследвача в парка „Франклин“, настигна го и му поиска огънче.

Въпреки интереса си към уличаването на хомосексуалистите в правителството, Коул нямаше представа за репутацията, с която се ползваше паркът, и не се притесни, когато Перейра го заговори.

— Хубава вечер — отбеляза Перейра и тръгна с Коул. — Или щеше да е, ако не подозирах, че жена ми е в онзи хотел там с друг мъж.

— Съжалявам.

— Те ще съжаляват много повече, когато ги изненадам.

Коул се усмихна леко.

— И какво ще направите?

— Ще ги убия и двамата.

— Шегувате се.

Перейра сви рамене.

— Вие какво бихте направили?

— Не знам.

— В моята родина това е единственият начин. — Дотук Перейра беше установил две неща — че Коул е сам и че не е ченге или агент на ФБР. Дрехите на Торнтън Коул изглеждаха скъпи, шити по поръчка, а тънките му ръце с дълги пръсти не бяха на полицай — по-скоро на музикант или учен. Който и да беше този човек, със сигурност не беше професионалист. — Аз съм от Аржентина. — Под прикритието на тъмнината Перейра извади сгъваем нож от джоба на палтото си и го отвори. — А там ние убиваме мъжете, които чукат жените ни.

И преди да е довършил изречението, той заби ножа в тялото на Коул точно под гръдната кост. Удар професионален, нанесен от човек, който и преди е убивал с нож. Острието прободе сърцето на Коул и той умря, преди да се е строполил на земята.

Перейра завлече трупа в близките храсти, изтри ножа си в палтото на мъртвия и взе портфейла му. После вдигна ръката, с която беше нанесъл фаталния удар, огледа отблизо ръкава си, откри няколко капки кръв върху маншета на ризата, смъкна палтото си и нави изцапания ръкав до лакътя. Облече отново палтото си и тръгна назад към ренесансовата сграда на хотел „Хамилтън“. На влизане се размина с Брут. Двамата не се погледнаха. Перейра огледа отново дрехите си на силната светлина във фоайето, не откри други уличаващи следи и тръгна към бара, където щеше да го чака Лавъл Уайт.

Мургав и красив, Перейра беше пълна противоположност на ниския, дебел, оплешивяващ мъж с очила, който, като видя аржентинеца, махна на един сервитьор и поръча две сухи мартинита, макар че ако се съдеше по изражението на Перейра, едно можеше и да не му стигне.

— Е? — попита Уайт, когато Перейра седна до него.

— Прав беше. Наистина те следяха.

— Той видя ли ме с нашия приятел?

— Да, видя и двама ви. Сигурен съм.

— По дяволите. Само това ни липсваше.

— Успокой се. Погрижих се за всичко.

— Погрижил си се? Какво искаш да кажеш?

— Мъжът, който те следеше, е мъртъв. Това искам да кажа.

— Мъртъв? Къде? Исусе Христе! Кой беше той?

Перейра взе оставения на масата „Вашингтон Пост“ и плъзна хладен поглед по първата страница.

— Виж ти, Дучето май пак е в Италия — каза той.

— Остави това сега — прошепна Уайт. — Какви ги говориш, мъртъв ли е?

— Не бе, в Италия е. Тука така пише.

Лавъл Уайт изкриви лице и погледна встрани. Понякога Перейра го даваше прекалено хладнокръвно, но нямаше смисъл да го пришпорва — аржентинецът щеше да отговори на въпросите му само и единствено когато реши, че е готов. Сервитьорът пристигна с коктейлите и Перейра изпи своя на две големи глътки.

— Искам още един — каза той.

— Ето, изпий моя. Не го искам. А тебе като те гледам, май имаш нужда.

Перейра кимна.

— Последвах го в парка и го намушках. Не се притеснявай. Наврях го в едни храсти и сигурно ще го открият чак сутринта.

— Добре де, кой беше той, по дяволите?

Перейра сложи на масата портфейла на Торнтън Коул.

— Ти ми кажи.

Уайт грабна портфейла и го отвори в скута си. Мина минута, докато разглеждаше съдържанието му.

— Мили боже, този го познавам — каза той накрая.

— Познаваше го — поправи го Перейра и подхвана второто си мартини.

— От Държавния департамент е.

— Реших, че не е ченге. — Перейра извади златна табакера и си запали цигара. — Личеше, че е от колежанчетата.

Уайт потърка нервно месестата си брадичка.

— Чудя се дали ни е усетил. И дали е казал на някого друг за мен.

— Едва ли. Беше сам.

— Откъде знаеш?

— Според теб бих ли седял тук сега, ако смятах, че онзи си има другарче? — попита Перейра.

— Е, сигурно не — поклати глава Уайт. — Не разбирам. Защо му е било на Торнтън Коул да ме следи?

— Може да е бил педал като теб.

— Много смешно.

— Не се шегувах.

— Въпросът е какво ще правим сега?

— Какво да правим? — Перейра се ухили. — Струва ми се, че вече направих всичко, което можеше да се направи, не мислиш ли?

— О, не. Не, не, не. Не може да убиеш ей така човек от Държавния департамент и да очакваш, че ще ти се размине като с обикновено убийство. Ще има сериозно разследване. При което може да изскочи нещо, което да обясни защо Коул ме е следял. — Той кимна замислено. — От друга страна, може би има начин да подхлъзнем полицията преди още да се е озовала на местопрестъплението. Да спънем разследването, преди да е започнало.

— И има ли такъв начин?

Уайт стана.

— Изпий си мартинито и ми покажи къде си оставил трупа. Трябва да се погрижим за него. Да подредим декорите, така да се каже.

Двамата мъже излязоха от хотела.

— Защо педалите се събират тук, а не някъде другаде?

— Все трябва да ходят някъде — отговори Уайт. — Но може би идват тук по сантиментални причини. Франсис Ходжсън Бърнет, авторът на „Малкият лорд Фаунтлерой“, е живял в една пряка на този площад. Но истината е, че не знам. Кой знае как започват такива неща?

Перейра го заведе при трупа и в първите няколко мига Уайт се взира в тялото, на Торнтън Коул с нещо близко до патологичен интерес. Дотогава не беше виждал мъртвец, а в мрака Коул дори не изглеждаше мъртъв.

— Хайде — подкани го Перейра. — Прави каквото там ще правиш и да се махаме.

— Добре де. — Извади парите от портфейла на Коул и ги хвърли на земята до тялото. После измъкна от собствения си джоб рекламен кибрит и билет за турската баня на ъгъла на улиците Петнайсета и Г и ги пъхна в джоба на Коул. Кибритът беше с логото на един частен клуб в Глоувър Парк, който също като турската баня беше познат на полицията като едно от свърталищата на вашингтонската хомосексуална общност.

Уайт се наведе над трупа и разкопча дюкяна му.

— Какво правиш, по дяволите? — изсъска Перейра.

— Млъкни и гледай да не дойде някой. — Уайт извади пениса на мъртвеца от панталоните му. — Знам какво правя. Такива неща стават непрекъснато, повярвай ми. А и вече ти казах каква слава се носи на този парк. Когато приключа, всички ще се надпреварват да сметат разследването под килима.

Уайт разкопча собствения си дюкян. Ако питаха него, в сравнение с убийството на Торнтън Коул скандалът със Самнър Уелс щеше да изглежда като училищен пикник в неделя.

Извади пениса си и започна да мастурбира.

 

 

Службата за стратегически дейности, или ССД, се помещаваше в комплекс от четири тухлени сгради на улица Е №2430 на ъгъла на Двайсет и трета и брега на река Потомак при стария квартал „Фоги Ботъм“. Когато се преместиха в сградата на улица Е, служителите на ССД завариха двайсетина маймуни — опитни животни — изоставени от напусналия сградата Национален здравен институт, и това даде повод на Радио Берлин да отбележи, че Рузвелт разполага с работен екип, състоящ се от петдесет университетски преподаватели, двайсет маймуни и пълен комплект еврейски писарушки.

По онова време смятах, че немците не са много далеч от истината. Изумително беше, че знаят толкова много за ССД, а те очевидно знаеха. Доказваше го маймунската история.

По-нататък по улица Е имаше пивоварна, излъчваща силна и неприятна миризма, която неизменно ми напомняше за всичко горчиво в собствения ми живот. Бях един от еврейските писарушки на Рузвелт. Ала проблемът беше, че се чувствах като една от маймуните. Маймуна, която си няма клон за люлеене и банан за ядене.

На няколко пъти се бях опитвал да открия Диана по телефона, но Беси, прислужницата й, ме уведоми, че тя не желае да разговаря с мен. Веднъж дори се представих за неин клиент, само и само да я докарам до телефона, но Беси вече познаваше гласа ми. Приятелите й също ме отбягваха, сякаш аз я бях наранил, а не обратното. Скоро започнах да се отбивам с колата до къщата й в Чеви Чейс, по всяко време на деня и нощта, но нито веднъж не заварих там нейната кола. И още по-лошо, тя така и не ми беше дала обяснение за поведението си. Несправедливостта на случилото се ме измъчваше почти толкова, колкото и сърдечната болка от раздялата. Започвах да се отчайвам. Но не виждах какво повече мога да направя за момента, а в края на краищата, все още се водеше война. И аз си имах работа за вършене.

Е, не беше кой знае каква работа. Съжалявах, че не бях отишъл с Алън Дълес в Швейцария, когато го прехвърлиха за ръководител на офиса на ССД в Берн. Ако не се бях разболял, можеше и да отида. Вместо това си стоях във Вашингтон, терзаех се от спомените за Диана и с мъка издържах ръководните напъни на заместника на Донован, Ото Дьоринг.

Сега, когато докладът ми за касапницата в Катинската гора беше вече в ръцете на президента, аз се бях върнах към обичайната си работа. Между другото, разработвах и план за разкриването на немския шпионин, докладвал за съществуването на двайсетте маймуни. Сигурен бях, че е във Вашингтон, и бях пуснал няколко различни и неверни слуха в няколко различни местни организации, след което внимателно следях кой от тях ще се появи в емисиите на Радио Берлин или в реч на някой от по-изтъкнатите нацисти. Дотук бях стеснил търсеното до военното министерство.

Друга част от времето си отделях за събирането на лична информация за водещи фигури в Третия райх. Понякога въпросната информация беше наистина лична, като слуховете, например че шефът на СД Валтер Шеленберг чука вдовицата на бившия си шеф, Райнхард Хайдрих; или че Хайнрих Химлер е откачил на тема спиритически сеанси; или какво точно е станало, след като Хитлер бил лекуван от хистерична слепота от един психиатър във военна болница през 1918-а.

Но през повечето време работех върху организирането на немско съпротивително движение с американска подкрепа. За жалост се беше оказало, че неколцина от членовете на движението са немски комунисти и това им беше спечелило, а в някаква степен и на мен, вниманието на ФБР. Така че когато две мутри с евтини протъркани костюми и късоцевни пищови трийсет и осми калибър на мястото на сърцата им кацнаха пред бюрото ми онзи понеделник следобед, аз се подготвих за най-лошото.

— Професор Уилард Майер?

— Вижте — заявих, — ако сте дошли да ми задавате още въпроси за Карл Франк и съпротивителното движение, боя се, че нямам какво да добавя към онова, което вие, феберейците, вече знаете.

Единият поклати глава и ми показа документ за самоличност, който се губеше в огромната му лапа. Когато се наведох да разгледам картата, в носа ме блъсна гадна миризма на пот откъм оръфаната му риза и алкохолен дъх от устата му. Тогава си дадох сметка, че този тип е твърде мръсен. Твърде мръсен и запазил нещо човешко в излъчването си, което много рядко се случваше на феберейците. Имаше лице с печат на недоверчивост и шкембе като тежка пазарска чанта. Можех цял ден да го бъхтя с юмруци, а той пак щеше да прави лениви кръгчета с дима от евтината пура в ъгъла на устата си.

— Не сме от Бюрото — капа той. — От полицията сме, първи участък на Четвърта улица. Аз съм лейтенант Флахърти, а това е сержант Крукс. Тук сме да ви зададем няколко въпроса за Торнтън Коул.

— Торнтън Коул ли? Последната ми информация е, че работи за Държавния департамент.

— Последната? — повтори Флахърти. — И кога беше това?

— Преди месец. Или повече, не помня.

— И какво е работил там? — попита Крукс. Сержантът не беше толкова едър като лейтенанта, но почти със същите габарити. Зелените му очи бяха по-пъргави, а може и по-скептични да бяха, и когато ги присви, сякаш проби дупка в челото ми.

— Работеше в немското бюро. Анализираше немски вестници, пропаганда, разузнавателна информация — изобщо всичко, което би ни помогнало да разгадаем намеренията на Германия. Долу-горе същото, което правя и аз тук.

— Затова ли го познавате добре?

— Не бих казал, че се познаваме добре. Не си пращаме картички за Коледа, ако това имате предвид. Вижте, лейтенант, за какво става въпрос?

Флахърти притисна силно с ръка стомаха си, все едно го беше заболяла язвата. Изобщо не се трогнах.

— Някаква представа какви ги върши Коул в частния си живот?

— Какви ги върши? Не, нямам представа. От малкото, което съм чувал, сигурно е увесил хамак над бюрото си, а личният му живот се гради около колекция марки. Както казах, познанството ни се ограничава с работата. От време на време аз му препращам нещо, друг път той ми праща нещо. Въпросното нещо обикновено пристига в голям кафяв плик с надпис „Строго секретно“ в ъгъла, да ме подсеща да не го забравя в автобуса. Това, плюс някое „добър ден — довиждане“ в клуб „Метрополитън“.

— Какви „неща“ си препращахте един на друг?

Изобразих търпелива усмивка на лицето си, но започвах да се чувствам като язвата на Флахърти.

— Господа, не се и съмнявам, че в рамките на шейсетсекунден побой ще си кажа и майчиното мляко, но нека ви предупредя, че работата на Коул, също като моята, е с ограничен достъп. Ще ми трябва разрешение от шефовете ми, за да отговаря на този ви въпрос. В случай че откриете някой от шефовете ми. Те обикновено идват доста по-късно. Ще ми се да ви помогна. Но за момента ми задавате неправилните въпроси. Ако знаех за какво провеждате този разпит, навярно бих бил в състояние да ви дам някои отговори, върху които да упражнявате краснописа си.

— Торнтън Коул е бил открит мъртъв рано тази сутрин — съобщи ми, лейтенант Флахърти. — В парка „Франклин“. Бил е убит. Намушкан еднократно в сърцето.

Странна работа — докато аз само се чувствах все едно са ме пронизали в сърцето, Торнтън Коул наистина го бяха пронизали. Горкият. Пробвах да си внуша, че почти му завиждам, но не се получи. Поне за това Диана беше права. Аз наистина се обичах — поне се обичах достатъчно, за да не искам да умра заради нея.

— Откровено казано, случаят изглежда повече от ясен — каза Крукс. — Но трябва да се придържаме към протокола. Така де, онзи нещастник са го ограбили и…

— Ходихме в къщата му — побърза да го прекъсне Флахърти. — На Седемнайсета, нали? Открихме името ви в тефтерчето му с адреси.

— Аха. — Запалих си цигара. — И какво по-точно направихте, отворихте го наслуки? Тефтерчето. Какво стана със страниците от А до Л?

— Разделихме ги на четири части — отбеляза Флахърти.

— Хубаво. Но колегите му в Държавния със сигурност го познават по-добре от мен.

— Работата е там, че почти всичките му началници са в Москва — каза Крукс. — С Кордел Хал. Държавният секретар присъства на някаква конференция там с британците и китайците.

Аз свих рамене.

— Съмнявам се, че убийството му е свързано с нещо, върху което е работил. Вярно, работата му беше секретна, но не и опасна. Не, не мисля, че е свързано с работата.

Двамата детективи кимнаха.

— И ние стигнахме до същия извод — каза Крукс.

— Идваме от улица Х — подхвана на свой ред Флахърти. — В клуб „Метрополитън“ ни казаха, че вие сте запознали Коул със Самнър Уелс. Вярно ли е?

— Да, но беше доста отдавна. И не виждам какво общо има.

Флахърти си свали шапката и се почеса по главата.

— Може изобщо да няма връзка. Просто се опитваме да си създадем представа за средите, в които се е движил покойният. Що за човек беше той?

Пак свих рамене.

— Интелигентен. Владееше добре немски. Работлив.

— Някаква представа защо не е бил женен?

— Не. Но не виждам с какво може да ви помогне това. Самият аз също не съм женен — отвърнах. И едва ли ще се оженя, добавих наум.

— Някаква представа какво може да е нравил в парка „Франклин“, някъде около полунощ?

— Наистина не знам. Нощта беше топла. И беше Вси светии. Може пък това да има нещо общо.

— Търсил е почерпка, а са му спретнали номер? — Крукс поклати глава и се усмихна. — Интересно предположение. Нож в сърцето като екстра към Хелоуин.

— Нищо не предполагам, господа. Казвам само, че в града изглежда е било доста весело снощи.

— Весело?

— Не сте ли чели вестниците? Някой е откъртил носа на статуята на правосъдието.

— Сериозно?

— Не виждам какво общо може да има с убийството на Коул, но пък аз не съм детектив. Макар да ми се струва, че ако бях, навярно бих се опитал да свържа необичайните факти и да ги разгледам извън тяхната изолираност, така да се каже. Не е ли това тайната на детективската работа? Търсенето на някакво значение? На забулената истина? Истината, която се крие зад фасадата? Идеята, че нещо може да се узнае?

Флахърти погледна озадачено колегата си.

— Нямам представа за какво говорите, сър — промърмори той.

— Простете ми. — За пореден път свих рамене. — Такава ми е работата, да мисля противоестествено, ако ми позволите да се изразя така. Да подлагам на съмнение разнообразни предразсъдъци и предположения, да разкатавам фамилията на общоприети принципи и възприятия. Мислите си, че търсите отговори, но истината е, че търсите правилния въпрос. Както вече отбелязах.

Флахърти си запали цигара и примижа, когато димът му влезе в окото.

— Да ви е известно за някакви негови хобита? — попита детективът.

— Хобита? Не знам. Не, чакайте. Ако не се лъжа, той много обичаше книгите на сър Артър Конан Дойл. — Видях, че двете ченгета ме гледат тъпо и добавих: — Шерлок Холмс.

— О, да бе, Шерлок Холмс. Снощи го слушах — призна си Флахърти. — По радиото. — Усмихна се. — Лесно е да откриеш убиеца, когато си Шерлок Холмс. Но не е толкова просто, когато си обикновено вашингтонско ченге.

— Да — съгласих се. — Вярвам, че сте прав.

Флахърти ми връчи визитката си.

— В случай че се сетите за нещо.

Кимнах, устоявайки на изкушението да му кажа, че съм философ и като такъв постоянно се сещам за разни неща. Де да се сетех и за начин да си върна Диана.