Филип Кер
Мирът на Хитлер (19)

19.

Понеделник, 22 ноември 1943

Кайро

Щабквартирата на Изпълнителното бюро за специални операции — британското военно разузнаване в Кайро — уж трябваше да е със секретно местоположение на улица „Ростом“, ала, за безкрайно раздразнение на служителите му, всички таксиджии и бездомници в града я знаеха като „тайната сграда“. След битката за Ел Аламейн това беше най-важната военна сграда в Кайро. Намираше се в една голяма и красива кооперация досами американското посолство и само на хвърлей камък от „Сивите колони“, където се помещаваше британският генерален щаб.

Районът наоколо беше ограден с караулки, бодлива тел и десетки постове. Атмосферата вътре напомняше за прашасал универсален магазин. Именно тук беше концентриран мозъкът, управляващ военните действия на Балканите, и в момента огромната част от ресурсите му бяха насочени към това да се намерят безопасни места в Югославия за плацдарм на нови бойни мисии.

— Те, разбира се, държат на формалностите много повече от нас — обясняваше генерал Донован, докато двамата се качвахме по стълбището след млад лейтенант, който ни водеше към кабинета на оперативния командир на ИБСО. — Но ще забележиш и някои прилики, струва ми се. И те са в голямата си част учени и университетски преподаватели, също като нас. Няма много професионални военни. Навярно войниците не са достатъчно умни за тази цел. Шефът им, генерал Стоуел, е типичен пример. Няма грам опит в ръководството на тайна организация. Точно заради това ще се срещнем със заместника му, подполковник Пауъл. Доста интересен тип е този Пауъл. Мисля, че ще ти хареса. Също като теб, и той е бил университетски преподавател преди войната. Преподавал е гръцки в университета в Сидни.

— Австралиец ли е?

— Мили боже, не, англичанин е до мозъка на костите. Истински бастун на пръв поглед. Но умът му сече като бръснач.

С куфарчето на Донован в ръка, аз се качвах по стълбите като човек, когото водят към бесилката.

Подполковник Инок Пауъл наистина беше интересен. Също като Донован в белия му тропически костюм, и той приличаше на омекнала сватбена торта, но за разлика от двамата си младши офицери и въпреки убийствената жега, Пауъл беше в пълна униформа — колосана яка и вратовръзка, дълги панталони (вместо по-обичайните къси), куртка и пълен набор колани.

Донован ни представи един на друг. Забелязал озадачения ми поглед, Пауъл се почувства задължен да обясни облеклото си и го направи с мек, почти музикален глас — изговаряше изреченията с прецизността на концерт от Моцарт.

— Може някому да се стори странно, но според мен униформата поддържа бойния дух — обясни Пауъл. — А самият аз съм по-скоро спартанец по темперамент. — Той запали лулата си и седна. — Питам се, вие същият Уилард Майер ли сте, който написа „За емпиризма“?

Потвърдих, че съм аз.

— Книгата ви в много отношения е възхитителен философски труд — продължи Пауъл. — Но изхожда от напълно погрешни постановки. Надявам се да ми простите, ако кажа, че главата върху етиката беше най-незрялото упражнение по логика, което съм чел някога. Чиста казуистика.

— Ами, вижте, господин подполковник, аз съм атинянин по темперамент. Едва ли може да се очаква, че един атинянин и един спартанец са способни да постигнат съгласие по какъвто и да било въпрос.

— Това тепърва ще проверим — усмихна се Пауъл.

— Пък и целта ми не е била да изложа една теория за етиката от чист вид, а теория за логиката в моралния език.

— Така е, наистина. Аз просто поставям под съмнение вашето подразбиращо се твърдение, че моралните и естетичните ни убеждения са отделими от емпиричните ни вярвания.

Донован се изкашля, силно, явно с надеждата да спре този философски спор, докато още е в зародиш.

— Господа — каза той. — Дали не бихте отложили дискусията си за друг път?

— Разбира се — съгласи се Пауъл. — Наистина бих искал да поспорим, професор Майер. Може би тази вечер? В спортен клуб „Гезира“?

— Съжалявам, но вече имам ангажимент за довечера. Друг път, може би.

— Е, тогава нека поговорим за нашите прехванати материали — каза Пауъл. — Със съжаление трябва да ви уведомя, че в момента страдаме от недостиг на шифрови състав.

— Шифрови? — смръщи чело Донован.

— Шифровчици, ако така предпочитате — отстъпи подполковникът. — Или по-скоро разшифровчици. Но както и да ги наречем, остава фактът, че сме затрупани от огромно количество важен съобщителен трафик, който още не е декодиран. Немски съобщения, които са с по-висок приоритет. Те са ни насъщният, генерал Донован. И понеже все още не сме във война със Съветския съюз, а с Германия, не ще мога да дам на вашия материал по-висок приоритет, със или без улеснението на руските кодови подложки. Разбирате ме, нали, господа?

Отдъхнах си с облекчение.

— Да, разбирам ви напълно — казах му аз.

— Все пак — добави подполковник Пауъл — нашият майор Дийкин вярва, че има едно донякъде неортодоксално решение на проблема ви. — Пауъл се обърна към единия от двамата майори, които седяха встрани от него. — Майор Дийкин е преподавал история в колежа „Уодъм“, в Оксфорд — добави той, сякаш този факт беше някаква препоръка за решението, измислено от британския майор.

Майор Дийкин беше висок, строен мъж с тъмни подрязани мустаци и крива усмивка. Красив беше, но не чак като кинозвезда, навярно заради дългия белег над едното си око. Махна парченце тютюн от езика си и се усмихна притеснено.

— Полковник Гай Тамплин би ви бил от най-голяма полза, разбира се — заговори той. — Преди войната е бил банкер в Прибалтика и е истински експерт по всичко руско. За жалост е мъртъв. Инфаркт най-вероятно, макар упорито да се говори, че е бил отровен. Виждате ли, Гай беше леко откачен на тема отрови и как те щели да ни отърват от фрицовете. Тъкмо неговата смърт доведе до недостига ни на шифровчици.

Донован кимна търпеливо с надеждата, че майор Дийкин все пак ще каже нещо по същество.

— Но както и да е, разбрах, че вие, професор Майер, говорите свободно немски.

— Така е.

— Добре. Преди два дни един от вашите В–24, докато патрулирал с цел засичане на вражески подводници, свалил над залива Хамамет един „Фок Вулф“, от немските самолети за дълги полети, и прибрал немски офицер, който се опитвал да доплува до брега. Навярно заради нежеланието си да го сметнат за шпионин, човекът проявява завидно желание да говори. Твърди, че доскоро е работил в бюрото за военни престъпения към Вермахта в Украйна.

При споменаването на военни престъпления в Украйна, аз наострих уши.

— Не виждам как ни помага това — студено отсече Донован.

— Твърди също, че преди да го прехвърлят в бюрото за военни престъпления, е бил на Руския фронт като офицер по съобщенията и разузнаването. Твърде възможно е да знае нещо за руските кодове. И моята идея, най-просто казано, е следната. Да убедим фрица да ни съдейства и да видим дали няма да е в състояние да хвърли малко светлина върху материалите от „Булка“.

— Защо смятате, че ще ни съдейства? — попитах аз.

— Както вече споменах, той всячески се опитва да ни убеди, че не е шпионин. Иначе току-виж сме го разстреляли. Не е някой простак, честно казано. Доста интелигентен и начетен човек. Майор Макс Райхлайтнер, така се казва. Предполагам, че бихме могли да му спретнем една постановка. Как му викахте на това вие, американците? Доброто и лошото ченге? Аз ще го уплаша с приказки за разстрел, а вие, професор Майер, може да сте доброто ченге. Черпите го с цигара, с шоколадче, обещавате му, че ще ме озаптите. Схващате за какво говоря, нали?

— Къде е той сега? — попита Донован.

— В килия на „номер десет“ — отвърна Дийкин.

— Можем ли още сега да се срещнем с него? — продължи да разпитва Донован. — Нямаме много време, скоро ще се наложи да връчим еднократните подложки на руснаците.

— Да, никакъв проблем — каза Пауъл. — Би ли се погрижил, Дийкин?

Донован стана и аз последвах примера му, взех куфарчето и излязох от кабинета.

Пред сградата Донован ми каза довиждане и аз си отдъхнах.

— Ти върви с майор Дийкин — заръча той. — Аз трябва да ида до „Мена Хаус“ за обяд с президента. Дано имаш успех с онзи немски офицер. И ме дръж в течение. Не забравяй, че разполагаш само с пет дни, преди да върнем еднократните подложки на руснаците.

Връчи ми голям кафяв плик с руските кодови книги. Усмихнах се едва-едва. Но Донован вече се оглеждаше за служебната си кола и едва ли забеляза леко неуважителната, боя се, моя гримаса. За разлика от Дийкин. Реших, че сигурно затова работи в разузнаването.

— Не се притеснявайте, сър — успокои той Донован. — Сигурен съм, че двамата с професора ще се справим.

Щом генералът си тръгна; Дийкин запали лулата си и махна с ръка, указвайки посоката.

— Не е далеч — каза той. — Зад ъгъла. Чиста проба късмет, всъщност. Че снощи не остана време да го върнем в БВЕ.

— Какво и къде е БВЕ?

— Британски войски в Египет. Оперативният им център е в Цитаделата. Далечко е и по нанагорнище, така че гледаме да държим тук военнопленниците, които ни трябват за разпит. В Града на градините. Да ви помогна ли с куфара?

— Не, няма нужда. Той е личният ми кръст. Все ще го довлека някак до Голгота.

— Да знаете, истински късмет е, че се появихте, професоре.

— Моля ви. Нека си говорим на „ти“. Казвайте ми Уилард.

— Аз пък съм Бил — представи се Дийкин. — Приятно ми е. Ние всъщност сме се срещали и преди. В Лондон, някъде преди месец и половина. Преди да се прехвърля в ИКСО, работех за МИ–6, тайните разузнавателни служби. От хората на Норман Пиърсън. Професор Пиърсън, знаеш го, нали? Преподава английски в „Йейл“, сещаш ли се? Двамата дойдохте един следобед в Бродуей Билдингс да говорите с Ким Филби.

— Да, вярно. Съжалявам, че не си те спомням: С доста хора се запознах тогава. Не е лесно да запомниш всичките.

— Няма нищо, та, както казвах, истински късмет е, че се появи. Така де, нали си специален пратеник на президента и така нататък.

— Такъв бях тогава, Бил. Сега съм само офицер за връзка между Донован и Рузвелт. Нали знаеш, кодово название за длъжността домашна помощница, асистент постановчик и изобщо — момче за всичко. Дори няма да присъствам на конференцията тук.

— Да, но се познаваш с президента. Там е работата. И си акредитиран член на делегацията му.

— Така пише на картата ми, да.

— Затова и се надявах, че и ти, на свой ред, ще можеш да ми помогнеш. Малко странно е обаче. И ти, и майор Райхлайтнер сте разследвали масовите разстрели в Катинската гора по поръчка на съответните си правителства.

— Да, наистина е рядко съвпадение.

— Разбира се, това той е правил тогава. Разказа ни доста за себе си, но не и защо се е озовал толкова близо до Тунис. Къде е отивал. Каква е била мисията му. Отначало каза, че летели за Анкара, но времето се влошило и завили на юг, за да заобиколят. И точно тогава вашите хора свалили самолета им. Само че ние проверихме метеорологичните записи и излезе, че условията над Южна Европа и Средиземно море са си били съвсем добри през въпросния ден. Когато казах това на нашия фриц — и точно тук е твоето място в уравнението — той си глътна езика и заяви, че е от изключителна важност да разговаря с човек, който е приближен на президента Рузвелт. Че имал важно съобщение, което можел да повери единствено в ръцете на член от делегацията му. Затова казвам, че е истински късмет, дето ти се наложи да прибегнеш до нашата помощ. Като ти каже каквото там има да казва и му олекне на сърцето, не виждам защо да не съдейства и по вашия въпрос.

— Да, това е добра новина.

— Ако нямаш нищо против, ще го изиграем така, както предложих по-рано. Аз ще съм с черната шапка, а ти — с бялата.

— Схващам картинката.

„Сивите колони“ беше тежка и красива постройка на улица „Толомбат“ номер десет. Британските офицери я наричаха точно така — „номер десет“, но всички останали в Кайро я знаеха като „Сивите колони“ заради четирите коринтски колонади около великолепното й фоайе. Тук се помещаваше щабът на британската армия в Египет, ала сградата отдавна му беше отесняла и постепенно беше окупирал цялата улица. Зад стъклените врати обстановката напомняше повече за голяма швейцарска банка, отколкото за военна щабквартира, може би защото предишният наемател на сградата беше застрахователна компания със седалище в Триест.

Дийкин ме поведе надолу по мраморно стълбище до импровизиран арест с няколко килии, охранявани от очилат ефрейтор, който разглеждаше списание с голи мацки. Като видя майора, очилаткото побърза да захвърли списанието, свали си очилата и застана мирно. Въпреки големия вентилатор на тавана жегата тук беше почти непоносима.

— Как е нашият фриц? — попита Дийкин.

— Твърди, че е болен, сър. Непрекъснато иска да го водя до клозета.

— И ти, надявам се, го водиш, ефрейтор. Той, знаеш, е офицер. И то адски важен в момента.

— Да, сър. Не се притеснявайте за фрица, сър. Аз ще се грижа за него.

Ефрейторът отключи вратата на килията и там, на железен креват и само по бельо, лежеше немският офицер, когото скорошните му преживелици очевидно не бяха притеснили особено. Майор Райхлайтнер беше едър, с масивно телосложение мъж, с късо подстригана руса коса и сини очи. Челюстта му беше голяма колкото чувал с пясък, а устните му — плътни и розови. Заприлича ми малко на Херман Гьоринг, шефа на немските военновъздушни сили. Като видя, че има посетители, той смъкна краката си от леглото. Краката му също бяха розови и покрити с къси руси косъмчета, досущ като прасенца от породата „Честърска бяла“. И миришеха долу-горе толкова добре. Кимна ни дружески.

Облегнах се на стената и зачаках, докато Дийкин му говореше на грубия си, сдъвкан и граматически неправилен немски. Сигурно на същия немски е говорил и императорът на Свещената римска империя Карл V в прословутите диалози с коня си. Единствено французите говореха по-лошо немски от англичаните. Запалих цигара и продължих да чакам.

— Това е майор Уилард Майер. Той е от американското разузнаване, ССД. Дошъл е в Кайро с делегацията на президента Рузвелт. По-рано обаче, когато двамата се срещнахме в Лондон, беше специален представител на президента.

При всичките уверения на ефрейтора с очилата за доброто състояние на майор Райхлайтнер, според мен едно бръснене и сресване нямаше да са му излишни. На едната му буза имаше рана от изгаряне, навярно получена, когато самолетът му е бил свален, и от нея лицето му придобиваше войнствен израз.

— Какво мога да направя за вас, майоре? — попитах го аз.

— Не искам да ви обиждам, майор Майер — изгледа ме втренчено Райхлайтнер. — Но дали не бихте ми показали някакъв документ, който да потвърди, че сте такъв, какъвто той ви представи?

Показах му пропуска, който ми връчиха на летището в Кайро.

— Говорите ли английски?

— Малко. — Райхлайтнер ми върна документа.

— Е, за какво става дума?

— Чували ли сте за касапницата в Катинската гора? — попита той.

— Разбира се.

— Аз участвах в разследването — заяви Райхлайтнер.

— Значи съм чел вашия доклад — казах и обясних във връзка с какво съм бил назначен за специален пратеник на президента. — За това ли искахте да говорим?

— Не. Или не пряко, поне. За нещо подобно. За убийство в масов мащаб.

— Е, ако не друго, това поне си заслужава няколко цигари. — Дадох на Райхлайтнер цигара, поднесох му огънче, после метнах целия пакет на леглото до него. След това всички седнахме на масата, сякаш се канехме да поиграем карти.

— Докладът ви беше много изчерпателен — подех аз.

— Не знам колко струва мнението ми, но то съвпадна с вашите заключения. Че поне в този случай немската армия не носи отговорност за масовото убийство.

— Немският ви е много добър — отбеляза майорът.

— Така и трябва. Майка ми винаги ми четеше приказки на немски.

— Немкиня ли е?

— Донякъде. Сещате се, от американските немци. — Стиснах цигарата с устни, облегнах се назад и пъхнах ръце в джобовете на панталона си. — Но да се върнем на вашата приказка.

— Куфарът, който намериха вашите хора, когато ме прибраха — обърна се Райхлайтнер към Дийкин. — Къде е той, моля?

Майорът стана и извика през процепа на вратата. Райхлайтнер не каза нищо повече, преди куфарът да бъде сложен на масата и отворен. В него нямаше нищо.

— Дрехите, които бяха вътре, са дадени за пране — обясни Дийкин.

— Да, знам. Ефрейторът ми обясни. Имате ли нож за хартия, моля?

Този път Дийкин се поколеба.

Райхлайтнер поклати глава и се усмихна.

— Не се притеснявайте, майоре. Давам ви думата си на немски офицер, че няма да ви нападна с него.

— Вече срязахме хастара — каза Дийкин, докато му подаваше ножчето, което използваше да почиства лулата си.

— Има двоен хастар — посочи Райхлайтнер. Разгъна чекийката и се зае с капака на кожения куфар. — А и трябва да знаеш къде точно да срежеш. Зашито е с много фина тел. С един разрез можеш да махнеш горния хастар, но не и кожения отдолу.

Минаха няколко минути, докато Райхлайтнер обработи капака. После го пусна назад върху плота на масата и разгъна кожения хастар като голяма папка, в която имаше водонепромокаем пакет, съдържащ някакви документи, и малко руло с фотографии.

— Много умно — отбеляза Дийкин.

— Не — поклати глава Райхлайтнер. — Просто вие не сте се постарали достатъчно.

Подреди на купчина листата и ги бутна към мен.

— След Катинската гора — каза той — ми повериха това разследване. Документацията не е толкова изчерпателна, но е не по-малко потресаваща. Свързана е с едно място в Русия. Бекетовка. Най-големият лагер за военнопленници, където са били пратени немските войници, пленени при Сталинград. Описаните тук условия за живот се отнасят за всички съветски лагери от подобен тип. Освен за онези, където има войници от СС. Там положението е много по-лошо. Моля ви да прочетете досието. Доста хора загинаха, за да бъде изнесена от Русия тази информация, а също и снимките. Няма да ви досаждам с точните числа, господа. Ще спомена само една статистика. От двеста и петдесетте хиляди германци, пленени след капитулацията при Сталинград, деветдесет процента вече са умрели от студ, глад, липса на медицински грижи или просто са били разстреляни. Мисията ми тук е проста. Да предам това досие на вашия президент, и да му задам един въпрос. Ако смъртта на двайсет и седем хиляди поляци не е достатъчен аргумент да сложите край на съюза си с Русия, какво ще кажете за смъртта на двеста двайсет и пет хиляди немски военнопленници?

— Останките на само четири хиляди поляци са били намерени. Засега.

— Имаше и други масови гробове — заяви Райхлайтнер. — Истината е, че не остана време да разследваме всичките. Но от наши разузнавателни източници в Русия знаем, че Катинската гора най-вероятно е само върхът на айсберга. От единия милион или повече поляци, депортирани през четиридесет и първа, навярно една трета вече са мъртви, а много повече са в неизвестност, някъде в съветските трудови лагери.

— Мама му стара — прошепна Дийкин. — Това не може да бъде вярно.

— Ако не бях видял някои неща с очите си, сигурно бих се съгласил с вас, майор Дийкин — каза Райхлайтнер. — Вижте, това е, което аз знам. Но подозирам, че истината е много, много по-страшна. Германия също е отговорна за ужасни неща. Например онова, което сторихме с евреите в Източна Европа. Но ние сме ваш враг. Руснаците са ваши приятели. Ваши съюзници. И ако си затворите очите пред тези факти, значи сте същите като тях, защото мълчанието е равносилно на одобрение.

Дийкин ме погледна.

— Тези бройки, за които говори. Не може да са истина, нали?

— Там е работата, че може.

— Триста хиляди поляци, стига бе.

— Мъже, жени и деца — вметна Райхлайтнер.

— Изтръпвам само като си го помисля.

Райхлайтнер се премести на леглото си.

— Е, изпълних дълга си. В досието е обяснено всичко. Нямам какво повече да добавя, можете да прочетете и сами.

Дийкин чукна лулата си в ръба на масата, улови погледа ми и кимна леко.

— Всъщност, доста неща не сте ни казали още, майоре — подхвана той. — Например, кой ви изпрати на тази мисия? И с кого трябваше да се свържете, след като пристигнете в Кайро? Едва ли очаквате да повярваме, че сте щели просто да отидете в американската легация и да предадете досието в ръцете на президента. На кого смятахте да го поверите?

— Добър аргумент подхвърлих аз.

— Вие може и да не сте шпионин, но свръзката ви в Кайро определено е.

— Изпрати ме райхсфюрер Химлер — призна Райхлайтнер. — Заповедите ми бяха да се регистрирам в хотел „Шепърдс“, представяйки се за полски офицер. Говоря полски и английски. По-добър английски, отколкото демонстрирах в началото. И работата е там, че наистина щях да постъпя точно така, както го описахте. Да занеса досието в американската легация. Улица „Набатат“ номер двадесет и четири, нали така? Тук, в Града на градините.

Дийкин ми хвърли поглед.

— Това е адресът, вярно.

— Нарежданията ми бяха да опаковам досието и да го изпратя на американския министър Александър Кърк. Имах и писмо, адресирано до господин Кърк, но то се изгуби заедно с полския ми паспорт, когато скочих с парашута.

— Много удобно — подметна Дийкин.

Райхлайтнер сви рамене.

— А вие сещате ли се за по-добър начин да се предаде едно досие в ръцете на американците от това просто да го занесеш в легацията? Познавам Кайро. Често съм идвал тук преди войната. Така че за какво ми е свръзка? Тя само би изложила на риск и мен, и мисията ми.

— Но би ви помогнала да избягате от Египет — подхвърлих аз.

— Ако имаш пари, това не е толкова трудно.

— Имаше неколкостотин лири у себе си, когато го прибрахме — обясни Дийкин.

— Час и половина с влак до Александрия — продължи Райхлайтнер. — После с кораб до Яфа, Палестина. А оттам е съвсем лесно да стигнеш до Сирия и после до Турция. Познавам отлично Анкара.

— Въпреки всичко ми се струва, че трябва да бъдете подведен под отговорност като шпионин — каза Дийкин.

— Какво? — Райхлайтнер скочи от леглото и посочи документацията, която беше извадил от куфара. — Дойдох да ви донеса информация, не да ви шпионирам. Не знаех, че има шпиони, които носят със себе си снимков и документален материал. Е, какво ще кажете за това?

— Че нещата, които носите, може да са фалшификати — каза Дийкин. — Дезинформация, с цел да ни скарате с руските ни съюзници. Това ние го наричаме саботаж. Същото като да взривиш петролна рафинерия или офицерска столова.

— Саботаж? Това вече е чист идиотизъм.

Дийкин взе от масата досието за Бекетовка.

— Този материал тепърва ще трябва да се провери. И ако не се окаже стопроцентово достоверен, като нищо може да ви изправят до стената за разстрел.

Германецът затвори очи и изпъшка.

— Но това е нелепо — промърмори.

— Майор Дийкин — намесих се аз и сложих ръка върху досието. — Дали не бих могъл да поговоря насаме с майор Райхлайтнер за няколко минути? Не се притеснявайте. Вярвам, че майорът няма да се опита да ме нарани, нали, майоре?

Райхлайтнер въздъхна и поклати глава.

— Добре — съгласи се Дийкин. — Ако сте сигурен, че това искате. — Потропа на вратата да повика ефрейтора и след миг с Райхлайтнер останахме сами.

— Нещо не ми е добре — изпъшка германецът.

Взех си цигара от пакета, който му бях дал.

— Мога да ви доноса някакви лекарства, след като приключим. Ако искате.

Майор Райхлайтнер кимна.

— Стомахът ме мъчи.

— Чувал съм, че всички получават стомашно разстройство в тази страна. Дотук аз май имам късмет. Но пък едва ли можете да се заразите с нещо от цигари и скоч.

— Не знам дали е от храната или просто от нерви. Мислите ли, че онзи английски идиот наистина смята да ме обвини в шпионаж?

— Навярно бих могъл да го разубедя. Ако ми направите една малка услуга.

Предстоеше ми опасна игра. Но след като видях майор Райхлайтнер, смятах, че ще съумея да контролирам нещата. Бях решил, че ще е по-добре да разбера какво точно се съдържа в материалите от „Булка“, отколкото да живея в страх пред неизвестността. Ако Райхлайтнер успееше с декодирането, щях да действам според ситуацията. Да контролирам човек като Райхлайтнер, военнопленник, зажаднял за цигари, скоч и лекарства, беше много по-лесно, отколкото ако си имах работа с британски офицер от разузнаването.

— Каква услуга? — намръщи се подозрително немският офицер. — Вижте, ако искате информация, нямам какво да ви кажа. Едва ли работата на немското бюро за военни престъпления представлява особен интерес за американското разузнаване.

— От Дийкин разбрах, че преди да се прехвърлите в бюрото, сте били на Източния фронт и сте отговаряли за комуникацията.

— Така е. В „Хайнрих Изток“, полковия щаб в Смоленск. Боже, сякаш са минали сто години оттогава.

— Защо възложиха на вас разследването на катинските разстрели?

— Първо, заради езиците, които владея. Говоря руски и полски. Майка ми е от руско-полски произход. А и защото преди да се запиша в армията, бях детектив във Виена. Криптологията винаги ми е била нещо като хоби.

— Преди малко… онова, което говорехте за руснаците. Не исках да казвам нищо пред Дийкин, но има много американци, които вярват, че Русия е основният ни враг, а не Германия. Шефът ми в ССД например. Той мрази болшевиките. Толкова ги мрази, че създаде секретна секция вътре в ССД със задача да шпионира руснаците. Преди известно време започнахме да следим съобщителния им трафик във Вашингтон. И по всичко личи, че нашият съюзник също ни шпионира.

Германецът вдигна рамене.

— Когато си лягаш с кучета, хващаш бълхи.

— Наскоро се сдобихме с няколко съветски еднократни кодиращи подложки. По политически съображения беше решено да ги върнем на руснаците. Но преди това моят шеф иска да се възползва максимално от тях с надеждата да получим някаква представа за самоличността на руските шпиони във Вашингтон. Британците май не изгарят от желание да ни помогнат. И наистина, затрупани са с толкова обемист германски трафик, че не им е до нас. На мен обаче ми хрумна, че вие може би имате известен опит с руските шифри покрай работата си на източния фронт. И като се има предвид очевидното ви и съвсем разбираемо желание да вбиете клин между нас и руснаците, се запитах дали не бихте хвърлили поглед на материала, с който разполагаме.

— И в замяна вие ще убедите Дийкин да се откаже от обвиненията в шпионаж, така ли да го разбирам?

— Да.

Райхлайтнер си взе цигара, запали я и ме изгледа с присвити очи.

— Носите ли въпросните материали? — попита той.

— Отвън са.

Майорът отклони за миг поглед, после сви рамене.

— Тъкмо ще ми отвлече мислите. Нямате представа колко е скучно тук. А и няколко дребни глезотийки биха ми дошли добре. Като например още от тези ваши американски цигари. Свястна храна. Бира. Вино, може би.

— Няма проблем.

— И не забравяйте за онова лекарство. Стомахът ми е като гнездо на гладни плъхове.

— Ще видя какво мога да направя.

— Но да ви кажа честно, пет дни едва ли ще ми стигнат. Дори с помощта на кодовите книги. Когато шифроват, руснаците не поемат никакви рискове. Шифровчиците обикновено гледат да си улеснят живота, защото пълното шифроване отнема много време. Но руснаците са вманиачени на тема сигурност. А дори и да разкодирам материалите ви, не очаквайте съобщение в прав текст. Много по-вероятно е да се получи списък с кодови названия.

Райхлайтнер ме погледна съсредоточено и аз отвърнах на погледа му. Накрая той отклони очи и запали нова цигара.

— За ваш късмет аз знам какво означават повечето им кодови названия. Например, когато в кодирано съобщение излезе думата „багаж“, тя означава „поща“. „Новатор“ означава „таен агент“, а „Спарта“ означава „Русия“. Неща от този род. Така че ще видим какво ще излезе.

Станах и му протегнах ръка.

— Струва ми се, че се договорихме — казах.

Хванах такси пред „Сивите колони“ и казах на шофьора да ме закара обратно в „Шепърдс“. Настаних се на задната седалка и видях как една огромна хлебарка притичва по таблото. Шофьорът или не я забеляза, или изобщо не се трогна от присъствието на лъскавото кафяво насекомо. Във всеки случай този факт говореше красноречиво за страната, в която се намирах.

 

 

В седем, изкъпан и облечен за вечеря, аз слязох долу и заварих ефрейтор Куган да ме чака в колата пред хотела, както се бяхме разбрали предварително. Потеглихме на юг, назад към Града на градините, който въпреки временното присъствие на британския армейски щаб и офисите на Изпълнителното бюро по специалните операции, си оставаше най-хубавият жилищен квартал в Кайро.

Поредица от тесни лъкатушни улички, които сменяха имената си на неясен принцип и нерядко правеха обратен завой, водеше до тучни градини, сред които се кипреха големи бели къщи. Някои от тях отговаряха по-скоро на определението за дворци. И нищо чудно, тъй като бях поканен на вечеря при една принцеса.

Отидох там рано, с мисълта, че имаме доста да наваксваме.

Къщата на Елена, в съседство с бившата италианска легация на улица „Харас“, беше построена от бял камък във френски средиземноморски стил, е дълги балкони и френски прозорци, през които можеше да мине и сфинкс. Ограда от ковано желязо обточваше голяма градина с великолепно мангово дърво в центъра, заобиколено с лилави и червени бугенвилии.

Портата отвори висок мъж с бяла джелаба и червен фес. Насочи ме по алея към няколко стъпала, които водеха към просторна тераса, където неколцина гости вече стояха с коктейли в ръце. Беше гореща, задушна вечер. Въздухът беше като топла меласа. Всички лампи в къщата бяха запалени, а алеята от портата до входната врата, където друг мъж в дълга бяла роба държеше поднос с напитки, беше осветена с факли.

Взех си чаша шампанско и се качих по стъпалата. Там ме чакаше Елена, окичена с диаманти и облечена в красива рокля с люляков цвят и дълбоко деколте; дългата й руса коса бе вдигната на сложен кок. Като я гледах сега, ми беше трудно да повярвам, че макар и за кратко съм делил легло с нея.

— Уили, миличък.

— Помниш второто ми име значи.

— Колко се радвам да те видя пак. Най-умният мъж, когото познавам.

От нейната уста звучеше, все едно за известно време съм бил покойник. А може и да беше права. Откакто бях напуснал Вашингтон определено се чувствах като човек без бъдеще. И за пръв път през последните десетина дни аз се усмихнах. Положих геройски усилия да задържа погледа си върху лицето й.

— Ами ти. Виж се само. Пак си най-красивата жена в стаята.

Тя ме перна закачливо по рамото с ветрилото си.

— Сякаш не виждаш, че няма други жени. Засега.

— Истината е, че не бях забелязал. Не мога да откъсна очи от теб.

Ето това правеше Елена. Омагьосваше. Мъжете, разбира се. Не познавам нито една жена, която да я харесва. И не можех да ги виня. Елена би била силна конкуренция и за онази другата Елена, троянската. Винаги ставаше център на вниманието. А това, естествено, означаваше, че около яркия й пламък неизменно се въртяха много нощни пеперуди. И сега забелязах неколцина, които обикаляха по терасата. Повечето пеперуди бяха в британски униформи.

Елена ме прегърна обичливо, после ме прихвана за лакътя и ме отведе в огромна дневна, обзаведена богато в стила на Втората империя и с лек арабски щрих. Граф Монте Кристо би бил съвсем на място тук заедно с отвлечената от него щерка на Али Паша. Имаше наргилета, стенни килими и маслени ориенталски платна на Фредерик Гудол, пресъздаващи сцени от харем и пазари за роби, и всичко това придаваше на салона един вид театрален и съзнателно търсен сексапил. Седнахме на дълго канапе в стила на френската империя.

— Искам те само за себе си, преди да са пристигнали другите гости. Да ми разкажеш всичко — какво си правил, къде си бил. Боже, толкова е хубаво, че те виждам пак, миличък. Така, за книгата знам. Дори се опитах да я прочета, ала не разбрах и думичка. Не си се оженил още, нали?

— Не, не съм.

Тя, изглежда, прочете нещо между вдълбаните редове, които се появиха на челото ми.

— Бракът не е за теб, Уили. С твоя външен вид и сексапила, който излъчваш. Категорично не. Казва ти го човек, който има личен опит по въпроса. Фреди беше чудесен съпруг в много отношения, но в други не можеше да се сравнява с теб. Не съумяваше да стои настрана от чуждите съпруги и по тази причина вече не е между живите.

Бяха минали пет години от последната ми среща с Елена. След като напуснах Берлин, тя беше заминала за Кайро омъжена за много богат египетски банкер, копт на име Рашди, който беше намерил смъртта си от огнестрелна рана по време на игра на карти през четиридесет и първа. Бил Дийкин ми беше казал, че Елена е доста известна в Кайро, и това изобщо не ме изненада. Бе добавил също, че държала да даде своя принос за каузата на Съюзниците и редовно организирала партита за офицерите от бюрото за специални операции. А партитата на Елена открай време бяха прочути почти колкото самата нея.

— Е, какво правиш в Кайро? Предполагам, че е във връзка с конференцията, нали?

Казах й, че работя за ССД и съм тук като офицер за връзка към президента и че съм бил в Лондон като негов специален пратеник, за да разследвам разстрелите в Катинската гора. Бащата на Елена, принц Пьотър Понтятовски, и семейството му били принудени да изоставят фамилното имение в Креси — североизточната част на Полша — по време на Руско-полската война от 1920-а. Така и не си върнали земите. В резултат на всичко това Елена недолюбваше руснаците.

— Тази вечер ще дойдат доста полски офицери и сам ще се увериш, че почти всичките са познавали поне един човек от убитите при Катин — каза тя. — Ще накарам някой от тях да ти разкаже какво всъщност се е случило в Полша. Ще се радват да поговорят с американец, който знае нещо по темата. Защото повечето от сънародниците ти не знаят. Не знаят и според мен не ги интересува.

На една масичка имаше мраморна статуетка в бароков стил — древногръцки герой се бореше с лъв, който беше забил дълбоко зъби в голия задник на юнака. Странен избор на тематика. За миг си се представих как лежа проснат на трапезата и някакъв възмутен полски офицер дъвче по подобен начин кльощавия ми американски гъз.

— Честно да ти кажа — възразих, — предпочитам да не споменаваш, че работя за президента.

— Ще се опитам, миличък. Но нали ме знаеш. Не мога да пазя тайни. Всички момчета, които идват тук, още в началото ги предупреждавам да не ми казват нищичко. Не мога да пазя тайна, дори животът ми да зависи от това. Още от училище съм неспасяема клюкарка. Помниш ли какво ми каза веднъж онова дребно докторче?

Знаех, че говори за Йозеф Гьобелс, с когото и двамата се бяхме виждали често в Берлин.

— „Имам два начина да направя една информация, обществено достояние — цитира тя на немски, имитирайки съвършено безукорното, академично произношение на Гьобелс. — Мога да оставя меморандум на бюрото на секретарката си в двореца Леополд. Или да я кажа на принцеса Елена Понтятовска с уговорката, че трябва да си остане между нас“.

Засмях се. Добре помнех кога и къде Гьобелс беше казал тези думи, не на последно място, защото същата нощ бях спал за пръв път с Елена.

— Да, вярно, така беше. Спомням си.

— Понякога той наистина ми липсва — въздъхна Елена. — Беше единственият нацист, чиято компания ми беше приятна.

— Със сигурност беше единственият умен нацист, когото познавам — признах аз.

Елена въздъхна отново.

— Май трябва да се върна при другите гости.

— Ти си домакинята.

— Идея си нямаш какво е, миличък. Да забавлявам офицерите. До един си въобразяват, че са ми направили дълбоко впечатление. Особено графът.

— Графът?

— Моят полски полковник от бюрото за специалните. Влазислав Пулнарович. От Карпатската стрелкова бригада. Като нищо ще те предизвика на дуел, ако ни види да си говорим така.

— Тогава защо си правиш труда? Да забавляваш офицерите? — Засмях се. — Боже, как прозвуча само. Да не би да те финансира някой производител на паста за зъби?

— Правя го заради бойния дух, разбира се. Британците много държат на бойния дух. — Елена се изправи. — Хайде. Ела да те запозная с някои от гостите си.

Пак ме хвана над лакътя и ме поведе обратно към терасата, където ме посрещнаха подозрителните погледи на неколцина британски и полски офицери. Междувременно се бяха появили и няколко жени, но аз не им обърнах никакво внимание. Просто вървях послушно след Елена и кимах, докато тя ме представяше на този и онзи. И я разсмивах. Точно както правех в Берлин.

По някое време се преместихме вкупом в трапезарията. Настаниха ме между Елена и нейния полски полковник, който никак не остана доволен, че съм узурпирал мястото му от дясната й страна. Полковникът беше впечатляващ мъж с тъмна коса и малко издължена брадичка, пищни мустаци и красив глас, който очевидно не беше пострадал от лютия тютюн, с който полякът свиваше малките си цигари. Усмихнах му се на няколко пъти, а когато не говорех с Елена, дори се опитах да завържа разговор с него. Той ми отговаряше едносрично, а един-два пъти дори не си направи труда да ми отговори. Вместо това беше съсредоточил цялото си внимание върху парчето пиле, което режеше с такова ожесточение като да беше гърлото на някой нацист. Или моето. Полковникът не беше единственият поляк на трапезата. Само най-недружелюбният. Гостите бяха осемнайсет, от които поне още петима офицери, без да се брои полковник Пулнарович, бяха с пагоните на полската армия. Повечето бяха много по-приказливи от него. Не на последно място, защото запасите на Елена от добри вина и твърд алкохол изглеждаха неизчерпаеми. Имаше дори водка от прочутата полска марка „Ланкут“.

Към края на вечерята запалих по цигара за двама ни и я попитах как така има толкова много поляци в Египет.

— След като Съветите нахлуха в Полша — обясни тя, — много поляци бяха депортирани в южните съветски републики. После, когато немците нападнаха Русия, руснаците пуснаха много поляци на свобода в Иран и Ирак. Повечето се присъединиха към полската армия на генерал Андерс, която се бие с нацистите. Тук, във военния театър на Северна Африка, полската армия се командваше от генерал Сикорски. Но, както сам знаеш, отношенията между поляците и руснаците се влошиха рязко, след като се разкриха масовите гробове в Катинската гора. Сикорски настоя Червеният кръст да бъде допуснат на място и да извърши собствено разследване. В отговор Сталин прекъсна всякакви връзки с полската армия. А преди няколко месеца Сикорски загина при самолетна катастрофа. Уж злополука. Но няма да намериш и един поляк в Северна Африка и Египет, който да не е убеден, че катастрофата е била уредена от НКВД по заповед на Сталин.

От лявата й страна седеше капитан, също поляк. Чул думите й, той добави няколко свои коментара към казаното, от които ми стана ясно, че Елена се е разприказвала за участието ми в разследването на Катинското клане, нещо, за което я бях помолил да си мълчи.

— Права е — каза той. — В Северна Африка няма и един поляк, който да вярва на Сталин. Моля ви да кажете това на Рузвелт, когато съставяте доклада си. Кажете му го, когато стигнете в Техеран.

Свих рамене.

— Вие, изглежда, знаете повече от мен.

— Че конференцията на Големите трима ще е в Техеран ли? — засмя се той. Капитан Скоморовски беше едър мъж с тъмна коса и нос остър като любимия молив на усърден писар. През няколко минути си сваляше очилата и бършеше стъклата им от влагата, събрала се по тях заради топлината, която са излъчваше от голямото му зачервено лице. Изсмя се още веднъж. — Това не е тайна за никого.

— Ясно защо — многозначително подхвърлих.

— Миличък, вярно е — каза Елена. — Всички в Кайро знаят за Техеран.

Елениният полковник се изсмя презрително, като видя изненадата в очите ми. Започвах да го мразя почти толкова, колкото той очевидно мразеше мен.

— О, да — намеси се той. — Всички знаем за срещата на Големите трима в Техеран. И, между другото, Техеран също е пълен с поляци. Повече от двайсет хиляди, за ваша информация. Има толкова много поляци в Техеран и те са поставени при толкова лоши условия на живот, та персийците започнаха да ни обвиняват, че сеем зараза от тиф в града. Представете си само. Ако сте в състояние, разбира се.

— За момента се мъча само да си представя защо един полковник би говорил толкова свободно за информация от този вид по време на вечеря — студено казах аз. — Да сте чували, че и стените имат уши? Макар че в Полша стените май имат по-скоро езици.

— Какво знаете за Полша вие, американците? — попита той, без да обръща внимание на сарказма ми. — Самият вие бил ли сте някога в Полша?

— Последно чух, че е пълно с германци.

— Което най-вероятно означава „не“ — изсумтя подигравателно той и погледна към сънародниците си на трапезата. — И това го прави идеалният човек, който да напише доклад за Катин до президента на Съединените щати. Поредният глупав американец, който не знае нищо за Полша.

— Влазислав, каза достатъчно — смъмри го Елена.

— Всички знаят, че Рузвелт и Чърчил ще изтъргуват Полша — настоя Скоморовски.

— Не е възможно да го мислите сериозно — възразих аз. — Британия и Франция влязоха във войната именно заради Полша.

— Може и така да е — каза полковник Пулнарович. Очите му се разшириха. — Но въпросът е кой ще изхвърли немците от Полша, дали ще са Британия и Франция, или ще са руснаците? Защото за нас и германци, и руснаци са все същото зло. Ето това американците не разбират или не искат да разберат. Едва ли някой си въобразява, че руснаците ще се откажат от Полша, ако Червената армия я окупира отново. Рузвелт ще убеди ли Сталин да се откаже от земя, завоювана с кръвта на толкова много руски войници? Направо чувам как Сталин му се изсмива в лицето.

— След като войната свърши — вметна друг полски офицер, — мнозина ще открият, че Сталин е много по-опасен от Хитлер. Хитлер е взел на мушка само евреите. А Сталин се опитва да унищожи цели класи. Не само буржоазията и аристокрацията, а и селячеството. Милиони измряха в Украйна. Ако аз трябва да избирам между Хитлер и Сталин, без колебание бих избрал Хитлер. Сталин е майстор на лъжите. В сравнение с него Хитлер е прост чирак.

— Рузвелт и Чърчил ще ни продадат за жълти стотинки — изтъкна горчиво Скоморовски. — Ето за какво се бием. Да ни забият два ножа в гърба.

— Убеден съм, че няма да стане така — възразих аз. — Познавам Франклин Рузвелт. Той е почтен, достоен човек. Не би изтъргувал Полша или която и да било друга страна.

Спорех, но без да влагам сърце. Добре помнех собствения си разговор по този въпрос с президента. Думите му не бяха на човек, който се чувства отговорен за интересите на Полша. По-скоро бяха на човек, който държи да задоволи апетитите на Сталин, долу-горе по същия начин, по който бившият британски премиер-министър Невил Чембърлейн беше задоволил апетитите на Хитлер.

— Този доклад, по който работите — каза Пулнарович. Запали една от цигарките си и издуха дима в лицето ми. По-скоро по невнимание като че ли, отколкото нарочно. Но само така изглеждаше. — Означава ли, че американците възнамеряват да обърнат на случилото се в Катин повече внимание, отколкото британците?

Нямах желание да му обяснявам, че завършеният ми доклад вече е потънал в забвение по пряка заповед на президента, точно както беше предрекъл полковникът.

— Просто съставям доклад. Не е моя работа да определям държавната политика.

— Щом работите по доклада, какво правите тук, в Кайро? — настоя Скоморовски.

— Вие сте поляк. И аз разговарям с вас, нали така? — Ухилих му се. — За нищо на света не бих пропуснал шанса да разговарям с вас тази вечер. Пък и не е необходимо да съм във Вашингтон, за да пиша доклад. — Направих кратка пауза. — Не че съм длъжен да ви давам обяснение за работата си, всъщност.

Скоморовски вдигна рамене.

— Или пък, като не бързате да завършите доклада си, осигурявате на Рузвелт удобен предлог да отложи решението си по въпроса?

— И включен ли е изобщо въпросът за Катин в дневния ред на конференцията в Техеран? — попита Пулнарович. — Ще го обсъждат ли изобщо?

— Нямам представа какъв е дневният ред на конференцията — откровено казах аз. — Но дори да имах, не бих го обсъждал с вас. Сигурността едва ли има полза от подобен вид фриволни разговори.

— Чухте принцесата — сви рамене Пулнарович. — Целият град говори за това.

Елена стисна лекичко ръката ми.

— Уили, миличък, ако поостанеш тук, сам ще разбереш, че това наистина е така. Просто не е възможно да се пази тайна в град като Кайро.

— Виждам — подхвърлих многозначително. Въпреки това ми беше трудно да й се сърдя. Сам си бях виновен — трябваше по-рано да си спомня каква непоправима клюкарка е Елена.

— Не че Полша съществува, впрочем — добави полковник Пулнарович с горчива усмивка. — Вече не. От януари, когато Сталин обяви, че всички полски граждани следва да бъдат третирани като граждани на Съветския съюз.

— Имат същото право да бъдат разстрелвани без съд и присъда — обади се Скоморовски. — Имат същото право да бъдат депортирани в трудови лагери. И да гладуват до смърт.

Всички се разсмяха. Този диалог очевидно беше коронният номер на двамата полски офицери, който те бяха изнасяли пред публика и преди.

— Ключът към целия този проблем е самият Сталин — продължи Скоморовски. — Ако Сталин бъде отстранен, цялата система на съветския комунизъм ще се срине като кула от карти. Това е единственото спасение според мен, Докато Сталин е жив, Полша никога няма да е свободна и демократична. Сталин трябва да бъде убит. Бих го направил самият аз, ако ми се открие и най-малката възможност.

Последва дълго мълчание. Дори капитан Скоморовски разбра, че е отишъл твърде далеч. Свали си очилата и отново се зае да ги бърше.

— Е, за това не знам — каза майор Сърнберг. — Наистина не знам.

— Трябва да извините капитан Скоморовски — обърна се Пулнарович към майора. — Той беше в Москва, когато руските войски навлязоха в Полша, и известно време гостува на НКВД, В затвора на Лубянка. А след това в един от трудовите им лагери. В Соловки. Познава отблизо руското гостоприемство, нали, Йозеф?

— Мисля, че този разговор отиде твърдо далеч — прекъсна го Елена и стана от масата.

След това един от британските офицери ни посвири на пиано. Уви, усилията му не успяха да повишат настроението на компанията. Малко преди полунощ прислугата спря да сервира алкохол. И постепенно Елена успя да отпрати учтиво гостите си. И аз бих си тръгнал, но тя ме помоли да остана още малко, за да сме си поговорели за добрите стари времена. Нашите стари времена. Това ми прозвуча добре. Така че излязох навън и уведомих Куган, че ще поостана и след това що се прибора пеша.

— Бъдете внимателен, сър — напомни ми той.

— Ще се оправя. Имам си пищов.

— Ако сте си наумили нещо по така и поединично, сър, да знаете, че най-готините хористки в Кайро са в заведението на мадам Бадия, сър. Има там една танцьорка на кючек, Тахия Кариока, която е първа класа, ако си падате по такива неща.

— Не, благодаря.

— Ако пък сте с дама, сър, има едно ново местенце на Мена Роуд, по пътя за пирамидите. „Оберже де Пирамид“, така се казва. Отвориха го това лято. Много е шик. Младият цар Фарук често ходи там, което си е първокласна препоръка, щото момчето определено знае как да се забавлява.

Ухилих се.

— Куган. Прибирай се.

Върнах се в къщата и открих, че прислугата е изчезнала, както прави всяка добра прислуга, когато разбере, че повече не се нуждаят от услугите й. Елена беше направила ментов чай, колкото да покаже, че все още може да сложи чайник на котлона, и двамата се настанихме в салона.

— Откъде ги изкопа тези типове? — Още се чувствах леко оскърбен от нападките срещу себе си.

— Влазислав може да бъде много приятна компания, когато поиска — каза тя. — Но трябва да призная, че тази вечер не се прояви като голям чаровник.

— Самото му присъствие до стола ми ме изпълваше с непреодолимо желание за нова застраховка „Живот“.

— Той просто ревнуваше, това е всичко.

— Ревнувал бил и това е всичко? Елена, когато тип като него изревнува, ти най-вероятно ще свършиш с възглавница върху лицето, а на мен ще ми се наложи рано-рано да поплувам в Нил.

Тя отпи от чая си, сгуши се до мен на дивана и кръстоса небрежно крака.

— Това правила ли си го с него?

— Кой ревнува сега?

— Значи да, правила си го. Което обяснява защо се вкисна толкова твоят полковник. И аз бих се вкиснал, ако ти беше моето момиче.

— Не съм ничие „момиче“, Уили. И той го знае. Каквото и да се е случвало между мен и Влазислав, то е ставало тук, на този диван. Той не е виждал тапетите в спалнята ми. Никой не ги е виждал. Никой не е влизал там, откакто Фреди почина.

— Значи доста време си прекарала на дивана. Дори по египетските стандарти.

— Нали? Доста време. — Елена въздъхна и за миг и двамата се умълчахме. — Ти защо напусна Берлин?

— Наполовина евреин съм, не помниш ли?

— Да, но нацистите не го знаеха.

— Може и така да е, но аз го знаех. Еврейската ми половинка дълго се бори с католическата, но накрая я тръшна на тепиха. А трябваше да го направи много по-рано, така мисля.

— Значи не е било заради мен.

Свих рамене.

— Ако не беше ти, сигурно щях да се разкарам много по-рано. Ти си виновна.

— Май ти се ще да ме накажеш, а?

— Точно сега тази мисъл определено ме забавлява.

За миг погледът на Елена се отнесе, сякаш тя се опитваше да си представи нещо важно.

— Каква е тя? Онова момиче във Вашингтон.

— Кога съм споменал за момиче някъде си?

— Не си. Но усещам, че има такова. Открай време разбирам, когато премълчаваш нещо.

— Добре де. И има, и няма. Вече няма.

— Почти като при Влазислав.

— Е, ние стигнахме по-далеч от дивана.

— Какво се случи?

— Случи се това, че тя искаше да ми пука, когато аз се преструвах, че не ми пука.

— Звучи сложно.

— Не бих казал.

— Разкажи ми. И не си мисли, че ще го избиеш на майтап. Виждам, че още те боли.

— Толкова ли е очевидно?

— Само когато погледна в очите ти.

И така аз й казах за Диана. Всичко. Включително и как й бях изневерил. Отне известно време, но когато приключих, установих, че ми е олекнало на душата. Сякаш товар се беше смъкнал от плещите ми. Долу-горе стотина тона самосъжаление. Помогна и фактът, че тя ме целуна, разбира се. Продължително и напоително. Както го правят понякога старите приятели. Но поне засега се придържахме към дивана.

— Искаш ли да останеш? — попита ме Елена в два след полунощ. — Има много стаи.

— Благодаря ти, но трябва да се връщам в хотела. Може да имам съобщения от шефа си.

— Искаш ли Ахмед да те закара?

— Не, благодаря, ще походя. Добре ще е да си раздвижа краката, без да се облея в пот още на втората крачка.

— За утре вечер — каза тя. — Искаш ли да спретнем нещо?

— „Нещо“ ми звучи добре — отвърнах.

— Ела в седем.

 

 

Вървях на север, Нил и британското посолство оставаха от лявата ми страна. Британски войници стояха на пост в караулки пред посолството и изглеждаха леко смутени от размерите и великолепието на сградата, която приличаше на гигантска бяла сватбена торта, заобиколена от пищни зелени градини, не по-малки и много по-хубави от градините на Бъкингамския дворец. За известно време заподозрях един тъмнозелен седан в тихо преследване. Но след като просякох шосето при Античния музей и поех на изток по улица „Алдо“ към операта, той изчезна от погледа ми.

Не че ми беше нервно. Кайро все още будуваше, и то как. Въпреки късния час магазините бяха отворени, впили се в живота като някое покрито с мъх мекотело в древен аквариум, опърпаните им собственици ме заглеждаха със смесица от ирония и беззъбо възхищение. Старци с тюрбани дремеха по уличните ъгли. Цели семейства клечаха в канавките, говореха и ме сочеха. А от отворения прозорец на една сграда се лееха звуци на развихрил се купон — ритмично ръкопляскане и дюдюкащи жени, досущ като индиански отряд, поел по пътеката на войната. Кучета лаеха, трамваи дрънчаха, автомобилни клаксони пищяха. Тази нощ Кайро ми се стори най-вълшебният град на света.

Минах покрай „Гропис“, Торфения клуб, „Ша’ар Хашмаим“ — „Райската порта“, най-голямата синагога в Кайро, стените й бяха изписани със свещени цитати на иврит. Светлинните конуси на множество прожектори метяха черното небе над мен и търсеха немски бомбардировачи, които никога нямаше да се появят. На площада с операта, близо до моя хотел, неонови светлини рекламираха услугите на мадам Бадия и нейното оперно казино. Погледнах натам, спомних си препоръката на Куган и се усмихнах. Стори ми се, че видях мъж в светъл костюм да хлътва бързо във входа на някакво магазинче.

Стана ми любопитно дали пък наистина не ме следят, затова се върнах няколко метра назад по собствените си стъпки, но се видях принуден да бия отбой, когато налетях на цяла орда амбулантни търговци, обущарчета, цветари и брадясали мъже, които продаваха бръснарски ножчета (повечето използвани), при входа на кинотеатъра в парка „Езбекия“. Даваха филм. Или по-скоро бяха давали допреди малко, защото се озовах срещу течението на човешки поток от стотици зрители, които излизаха от парка.

Вях свалил сакото си. Изпуснах го на тревата. И когато се наведох да го взема, чух и усетих нещо дребно да се стрелва над главата ми. Звукът беше като от дебело парче гума, което прелита през въздуха и се удря в нещо. Изправих се и се озовах лице в лице с някакъв египтянин с фес и крайно озадачено изражение на лицето. Устата му беше широко отворена, сякаш се опитваше да улови голямата червена муха, която пълзеше по челото му. В следващия миг той се срина на колене, после се строполи в краката ми. Сведох поглед и видях, че червената муха вече не мърда; после осъзнах, че не е никаква муха, а съвсем истинска дупка в челото му, от която се стичаха шест кървави нишки, досущ като крачета. Нещастникът беше прострелян точно между очите.

Знаех, че изстрелът е бил предназначен за мен. Пъхнах ръка в специално пришития в смокинга ми джоб и стиснах малкия колт трийсет и втори калибър, с каквито ни бяха снабдили още в тренировъчния лагер в Катоктин за случаи като този — когато сме с вечерно облекло. Готов бях да стрелям през хастара, видех ли онова, за което се оглеждах. Мъж със заглушител върху дулото на малокалибрен пистолет като моя. Междувременно се отдалечавах с бързи крачки от тялото, което засега никой не беше идентифицирал като труп. В Кайро често можеха да се видят полегнали на земята хора. Живи или мъртви.

Тръгнах назад към „Шепърдс“, смокингът ми бе увит около дясната ми ръка като голяма черна превръзка, пръстът ми — върху спусъка на малкия колт. На известно разстояние пред себе си видях мъж, който, изглежда, бързаше като мен. Беше с бежов костюм, сламена шапка и обувки в два цвята. Не виждах лицето му, но по отражението му в една витрина разбрах, че държи вестник. Вестник, увит около ръката му, която на свой ред беше притисната към гърдите му, така както се носи голям пешкир за баня. Не тичаше. Но беше нащрек и аз разбрах, че това е моят човек.

Идеше ми да изкрещя след него, но знаех, че това само ще го накара да побегне или да открие огън. Нямах представа какво е намислил. Но определено не очаквах, че ще хукне по покритите с червен килим стъпала на моя хотел и умело ще заобиколи човечеца, който от сутрин до сутрин висеше до прашната си стойка с еротични картички. Уличният търговец трябваше да се грижи за репутацията си. И очевидно беше решен да не изпусне и втори клиент в рамките на една минута. В края на краищата, нали с това си изкарваше хляба. Още щом стъпих на червения килим, той ме видя и изчисли вероятния ми маршрут. Завъртя се и изпречи вулгарната си стока пред лицето ми, принуждавайки ме да набия спирачки, а после използва зловонното си тяло като преграда, първо в едната посока, после в другата. Когато го направи за трети път, аз изпсувах и го избутах грубо от пътя си, което ми спечели иронична забележка от един британски офицер, седнал в безопасната зона зад парапета на терасата.

Влязъл най-сетне във фоайето на хотела, аз се огледах и установих, че жертвата ми не се вижда никъде. Отидох на рецепцията. Чиновникът се завтече моментално към мен, усмихнат до уши.

— Видяхте ли един мъж да влиза преди секунди? Европеец, трийсетинагодишен, с бежов костюм, панамска шапка, обувки в кафяво и бяло? Държеше сгънат вестник.

Чиновникът сви рамене и поклати глава.

— Съжалявам, сър, не. Но има съобщение за вас, професор Майер.

— Добре. Благодаря.

Проверих в бара. И в другия бар. Огледах трапезарията. Надникнах дори в мъжката тоалетна във фоайето. Но от мъжа с вестника нямаше и следа. Излязох навън и слязох на бегом по стълбите. Нещастникът с картичките ме видя и отстъпи уплашено. Усмихнах се, извиних му се и му дадох шепа от мазните хартийки, които той наричаше пари. Търговецът ми се ухили всеопрощаващо. Вече можеше спокойно да се прибере вкъщи. Продал беше мръсните си картички на поредния глупав американец.