Филип Кер
Мирът на Хитлер (2)

2.

Неделя, 3 Октомври 1943

Берлин

Йоаким фон Рибентроп, германският министър на външните работи, стана, заобиколи огромното си писалище с мраморен плот, прекоси застланата с дебел килим стая и отиде при двамата мъже, разположили се на натруфената холна гарнитура „Бидермайер“ с копринена тапицерия на зелени и бели райета. На масичката пред тях лежеше купчина завиващи се на руло снимки, всичките с размера на списание, факсимилета на документи, изнесени тайно от сейфа на британския посланик в Анкара сър Хю Начбул-Хюгесен. Фон Рибентроп седна и без да обръща внимание на сталактита дъждовна вода, който капеше от кристалния полилей и се събираше шумно в една метална кофа отдолу, прегледа поред всички снимки, а после насочи преднамерено пренебрежителен поглед към мургавия главорез, който ги беше донесъл в Берлин.

— Толкова добре изглежда, че едва ли е истина — коментира той.

— Това също е възможно, хер райхсминистър.

— Хората не стават просто така шпиони, внезапно и без достатъчно основание, хер Мойзиш — каза Фон Рибентроп. — Особено камериерите на английски джентълмени.

— Банза искаше пари.

— И явно ги е получил. Колко казахте, че му е платил Шеленберг?

— Двайсет хиляди лири стерлинги, досега.

Фон Рибентроп захвърли снимките върху масичката и една от тях падна на пода. Рудолф Линкус, най-близкият помощник на външния министър, се наведе да я вземе.

— А кой го е обучил да си служи толкова професионално с фотоапарат? — попита Фон Рибентроп. — Британците? Хрумвало ли ви е, че може да стана дума за дезинформация?

Лудвиг Мойзиш издържа студения поглед на райхсминистъра, като си мислеше колко по-хубаво би било сега да си е в Анкара, а не тук, и се чудеше защо от всички хора, които бяха прегледали документите, предоставени му от неговия агент Банза (с кодово име Цицерон), единствено Фон Рибентроп се беше усъмнил в автентичността им. Дори Калтенбрунер, шефът на Службата по сигурността на Райха и началник на Валтер Шеленберг, беше убеден, че информацията е точна. За да защити материала на Цицерон, Мойзиш изтъкна мнението на Калтенбрунер, че документите най-вероятно са автентични.

— Калтенбрунер е болен, нали? — Всички във външно министерство знаеха с какво презрение се отнася Фон Рибентроп към шефа на СД. — Флебит, така чух. Без съмнение заболяването е засегнало разсъдъка му, доколкото го има. Пък и смятам, че познавам британците по-добре от мнозина, и със сигурност много по-добре от онзи впиянчен, садистичен кретен. Докато бях германски посланик към британския кралски двор, добре опознах някои от високопоставените им фигури и ви казвам, че това тук е номер, измислен от майсторите на английския шпионаж. Дезинформация, чиято цел е да отклони вниманието на нашето така наречено разузнаване от истинските му задачи. — Полупритворил едно от воднистосините си очи, той се обърна към своя подчинен.

Лудвиг Мойзиш кимна, както се надяваше — с подходящата за случая почтителност. Като пратеник на СД в Анкара, той докладваше на генерал Шеленберг, но положението му се усложняваше от факта, че заради прикритието си като германски търговски аташе в Турция отговаряше и пред Фон Рибентроп. Точно по тази причина се беше наложило да представи свършеното от Цицерон както на СД, така и на външното министерство. Подобно положение би изнервило всеки, защото Фон Рибентроп и Ернст Калтенбрунер успешно си съперничеха по отмъстителност. Фон Рибентроп може и да изглеждаше слабоват и превзет, но Мойзиш знаеше, че в никакъв случай не бива да го подценява. Дните му на дипломатически триумфи може и да бяха останали в миналото, по той още беше генерал от СС и приятел на Химлер.

— Да, хер райхсминистър — каза Мойзиш. — Прав сте да поставяте тази информация под съмнение, хер министър.

— Мисля, че приключихме — заяви Фон Рибентроп и стана.

Мойзиш също скочи, но в нетърпението си да се махне от очите на райхсминистъра събори креслото си.

— Съжалявам, хер райхсминистър — извини се той и се наведе да го вдигне.

— Не си правете труда. — Фон Рибентроп махна към капещия таван. — Както сам виждате, още не сме се съвзели след последното посещение на кралските военновъздушни сили. Последният етаж на министерството го няма, както и много от прозорците на този стаж. Няма и отопление, разбира се, но въпреки това ние предпочитаме да останем в Берлин, вместо да се крием в Растенбург или Берхтесгаден.

Фон Рибентроп изпрати Линкус и Мойзиш до вратата на кабинета си. За изненада на Мойзиш сега райхсминистърът се държеше учтиво, сякаш се канеше да му поиска услуга. Дори бледо подобие на усмивка се задържа на лицето му.

— Мога ли да попитам какво ще докладвате на генерал Шеленберг за тази среща? — Министърът подрънкваше нервно връзка ключове с едната си ръка, пъхната в джоба на елегантното му сако.

— Ще му докладвам какво ми е казал самият райхсминистър — отвърна Мойзиш. — Че става дума за дезинформация. Непохватен номер, скроен от британското разузнаване.

— Именно — кимна Фон Рибентроп, сякаш се съгласяваше с мнение, изказано от Мойзиш. — Кажете на Шеленберг, че си хвърля парите на вятъра. Глупаво би било да се действа въз основа на тази информация. Не мислите ли?

— Несъмнено, хер райхсминистър.

— Пожелавам ви безопасно пътуване назад към Турция, хер Мойзиш. — После се обърна към Линкус и добави: — Изпрати хер Мойзиш, после кажи на Фриц да докара колата при предния вход. След пет минути тръгваме за гарата.

Фон Рибентроп затвори вратата и се върна при масичката „Бидермайер“, събра снимките на Цицерон и ги прибра внимателно в коженото си куфарче. Смяташе, че Мойзиш най-вероятно е прав и че тези документи са си съвсем оригинални, но нямаше желание това негово становище да стига до ушите на Шеленберг, иначе току-виж генералът от СД реши да използва тази нова и важна информация за някоя глупава и драматична военна каскада. Направо изтръпваше при мисълта, че от СД може да заформят поредната си „специална мисия“, като онази отпреди месец, когато Ото Скорцени и сто и осем мъже от СС се бяха спуснали с парашути на един връх в Абруци и бяха спасили Мусолини от изменническата фракция на Бадолио, която се беше опитала да предаде Италия на Съюзниците. Да се спаси Мусолини, беше едно; но да решиш какво да го правиш след това, беше съвсем друго. На него се падна да се оправя с тази каша. Връщането на Дучето в Италия, и по-точно в германската марионетка град държава Република Сало, на езерото Гарда, беше едно от най-безсмислените начинания в дипломатическата му кариера. Ако някой си беше направил труда да го попита за мнението му, лично той би оставил Мусолини в Абруци и в ръцете на военния съд, пред който щяха да го изправят Съюзниците.

Ала тези документи на Цицерон бяха нещо съвсем различно. Те му предлагаха реален шанс да възроди кариерата си, да докаже, че както го беше нарекъл веднъж Хитлер — след успешното приключване на преговорите по пакта за ненападение със Съветския съюз — наистина е „втори Бисмарк“. Войната е вредна за дипломацията, но сега, когато беше ясно, че войната не може да бъде спечелена, времето за дипломация — за дипломацията на Фон Рибентроп — се беше върнало и той нямаше да позволи СД и глупавият им героизъм да съсипят шансовете на Германия в мирните преговори.

Щеше да говори с Химлер. Само той притежаваше необходимите качества да проумее невероятната възможност, осигурена им от тази съвсем навременна информация. Фон Рибентроп затвори куфарчето си и тръгна към улицата.

До високата лампа пред входа на сградата Фон Рибентроп завари двамата адютанти, които щяха да го придружават във влака — Рудолф Линкус и Пол Шмид. Линкус пое от него куфарчето и го прибра в багажника на огромния черен мерцедес, който щеше да ги откара до Анхалтер Банхоф — железопътната гара. Фон Рибентроп сбърчи нос от миризмата на кордит във влажния нощен въздух, навявана от зенитните батареи, разположени недалеч, на Паризерплац и Лайпцигерплац, и се качи на задната седалка.

Потеглиха на юг по Вилхелмщрасе, покрай щаба на Гестапо и оттам по Кьопигратцерщрасе, после завиха надясно към гарата, пълна със стари хора, жени и деца, възползващи се от декрета на гаулайтер Гьобелс, който им позволяваше да избягат от бомбардировките на Съюзниците. Мерцедесът спря на един перон, доста встрани от обикновените берлинчани, където чакаше тъмнозелен влак с изящни, аеродинамични линии и набираше тяга. През пет метра разстояние на перона вардеха хора от СС и охраняваха дванайсетте пътнически вагона и двата охранителни, снабдени с двестамилиметрови четирицевни зенитни картечници. Това беше специалният влак „Хайнрих“, използван от СС райхсфюрер Хайнрих Химлер — най-важният влак в Германия след „Фюрерцуг“, личния влак на Хитлер.

Фон Рибентроп се качи в един от двата вагона, запазени за външния министър на Райха и неговия антураж. Тракащите пишещи машини и шумът, вдиган от сервитьорите, които зареждаха вагон-ресторанта, делящ личния вагон на Фон Рибентроп от този на СС райхсфюрера, създаваха атмосфера не много по-различна от тази на всеки правителствен офис. Точно в осем часа „Хайнрих“ потегли на изток, към онова, което преди беше Полша.

В осем и половина Фон Рибентроп се оттегли в спалното си купе да се преоблече за вечеря. Униформата му на генерал от СС вече го чакаше, положена на леглото, заедно с черното наметало и кепето, коланите през гърдите, черния брич и лъснатите до блясък високи черни ботуши. Фон Рибентроп, който беше получил почетния ранг СС групенфюрер още през трийсет и шеста, обичаше да носи тази униформа, а приятелят му Химлер, изглежда, одобряваше предпочитанията му. В този конкретен случай обаче униформата на СС беше задължителна и когато излезе от купето си, министърът видя, че и другите служители на външно министерство във влака също са накипрени в черните есесовски униформи. Той се усмихна неволно, защото обичаше да вижда хората си спретнати и готови за действие, за което единствено близостта на СС райхсфюрерът успяваше да ги вдъхнови. Всичко това му подейства толкова ентусиазиращо, че той инстинктивно вдигна ръка във военен поздрав. Подчинените му вирнаха ръце на свой ред и Пол Шмид, който беше полковник от СС, подаде на началника си лист с логото на министерството, на който беше напечатано резюме на въпросите, които Фон Рибентроп беше планирал да постави пред Химлер по време на срещата им за вечеря. Сред тях беше и предложението му екипажите на съюзнически самолети, свалени от зенитната артилерия по време на бомбардировка, да бъдат предавани на местното население и линчувани; не бе подминат и въпросът, свързан с фотографираните от агента на СД Цицерон документи. Министърът с раздразнение забеляза, че въпросът за депортирането на евреите от Норвегия, Италия и Унгария също е включен в дневния ред. Фон Рибентроп прочете още веднъж тази последна точка и метна резюмето на масата, лицето му се зачерви от раздразнение.

— Кой напечата това? — попита той.

— Фройлайн Мунд — отвърна Шмид. — Проблем ли има, хер райхсминистър?

Фон Рибентроп се завъртя на пета и тръгна към съседния вагон. При появата на министъра неколцината стенографки там зарязаха пишещите си машини и станаха почтително. Той се приближи към фройлайн Мунд, прегледа съдържанието на таблата с изходящи документи на бюрото й и без да каже дума, взе индиговото копие на резюмето, после се върна в личния си вагон. Остави го на масата, пъхна ръце в джобовете на черната си куртка и впери недоволен поглед в Шмид.

— Понеже те е домързяло да направиш каквото ти казах, излагаш на риск живота на всички ни — упрекна той адютанта си. — Като прехвърляш специфичните детайли на тази история с Моелхаузен на хартия, черно на бяло — в официален документ на практика — ти повтаряш същата грешка, заради която Моелхаузен ще бъде строго порицан.

Айтен Моелхаузен, консулът към външно министерство в Рим, миналата седмица беше пратил телеграма до Берлин, предупреждавайки министерството, че СД възнамерява да депортира осем хиляди италиански евреи в концентрационния лагер Маутхаузен в Австрия, „за ликвидиране“. Това беше разбунило духовете, защото Фон Рибентроп изрично беше наредил думи като „ликвидиране“ да не се появяват в документи на външно министерство, като предпазна мярка, в случай че попаднат в ръцете на Съюзниците.

— Представи си, че този влак бъде заловен от британски командоси — извика той. — Глупавото ти резюме ще ни осъди точно толкова, колкото и телеграмата на Моелхаузен. Сто пъти съм го казвал, но явно ще трябва да го кажа още веднъж. Преместване. Преселване. Настаняване. Това са думите, които трябва да се използват във всички документи на външно министерство във връзка с европейските евреи. Следващият, който го забрави, ще бъде сполетян от същата съдба като Лутер. — Фон Рибентроп взе сгрешеното резюме и копието му и ги тикна в ръцете на Шмид. — Тези да се унищожат. И кажи на фройлайн Мунд незабавно да напечата ново резюме.

— Веднага, хер райхсминистър.

Фон Рибентроп си наля чаша минерална вода и зачака нетърпеливо Шмид да се върне с препечатания документ. Докато чакаше, на другата врата на вагона се почука, един адютант я отвори и направи път на дребен, невзрачен щандартенфюрер от СС, мъж, който доста приличаше по външност на началника си — това беше д-р Рудолф Бранд, личният асистент на Химлер и най-неуморният и енергичен член от антуража на райхсфюрера. Новодошлият тракна с токове и се поклони вдървено на Фон Рибентроп, който му се усмихна подкупващо.

— Поздрави от райхсфюрера, хер генерал — каза Бранд. — Кани ви да се присъедините към него във вагона му, ако сте свободен.

Шмид се върна с ново резюме, което Фон Рибентроп взе мълчаливо и тръгна след Бранд към съседния вагон.

Вагонът на Химлер беше целият в полирана дървена ламперия. Месингова лампа стоеше на малко бюро до прозореца. Столовете бяха с тапицерия от зелена кожа, със същия цвят като дебелия килим на пода. Имаше радио и грамофон, макар че на Химлер рядко му оставате време за подобни неща. Въпреки това той далеч не беше аскетът, за какъвто се представяше пред обществото. За Фон Рибентроп, който го познаваше добре, репутацията на Химлер като безмилостен човек беше твърде крайна и незаслужена; райхсфюрерът можеше да бъде много щедър към онези, които му служеха добре. В действителност, Хайнрих Химлер не беше лишен от личен чар, умееше да води оживени разговори и дори обичаше да се шегува. Вярно беше, че също като фюрера, и той не обичаше да се пуши в негово присъствие, но в редки случаи не отказваше хубава пура; по същия начин не беше и пълен въздържател, дори пиеше по чаша-две червено вино вечер. Сега Фон Рибентроп го завари в компанията на отворена бутилка „Херенберг-Хонигзехел“ на бюрото и голяма кубинска пура, която димеше в кристален пепелник върху дебел атлас и подвързано със скъпа кожа издание на „Бхагавадгита“, книга, с която Химлер рядко се разделяше.

Като видя посетителя си, Химлер остави пословичния си зелен молив и скочи на крака.

— Скъпи ми Рибентроп — каза той с тихия си глас и едва доловимото баварско носово произношение, което понякога напомняше на Фон Рибентроп за австрийския акцент на Хитлер. Имаше и такива, които твърдяха, че Химлер нарочно говори като фюрера, за да му се подмаже допълнително. — Колко се радвам да ви видя. Тъкмо работех върху речта си за утре.

Това беше целта на пътуването им до Полша — на следващия ден в Позен^[1], старата полска столица, където сега се намираше школата, ръководена от полковник Геелен, подготвяща разузнавачи за немските военни сили в Русия, Химлер щеше да говори пред всички генерали от СС, или както ги наричаха още „войсковите лидери“. Четиридесет и осем часа по-късно щеше да изнесе същата реч пред всички райхслайтери и гаулайтери^[2] в Европа.

— И как върви?

Химлер показа на външния министър печатания текст, върху който беше работил целия следобед и който беше целият нашарен в зелено с дребния му почерк.

— Май малко длъжка излезе — призна Химлер, — три часа, три и половина.

Фон Рибентроп изпъшка наум. Да беше някой друг, Гьобелс или Гьоринг, или дори Хитлер, би рискувал да подремне, но Химлер беше от онзи тип хора, които по-късно ти задават въпроси за речта си и кои според теб са били най-силните й моменти.

— Това не може да се избегне, разбира се — добави Химлер. — Доста проблеми трябва да засегна.

— Сигурно. Аз, разбира се, очаквам с нетърпение речта ви, особено след новото ви назначение.

Само преди два месеца Химлер беше поел от Франк министерството на вътрешните работи и речта в Позен трябваше да покаже, че промяната не е само козметична — докато преди това фюрерът беше разчитал на подкрепата на германския народ, сега Химлер искаше да подчертае, че оттук нататък Хитлер ще разчита предимно на СС.

— Благодаря ви, скъпи приятелю. Малко вино?

— Да, моля.

Докато му наливаше вино, Химлер го попита:

— Как е Анелиз? И синът ви?

— Добре са, благодаря. А Хашен?

Хашен, така Химлер наричаше „втората“ си съпруга, Хедвиг. Райхсфюрерът още не се беше развел с първата си жена, Марга. Дванайсет години по-млада от четиридесет и три годишния Химлер, Хашепн беше бивша негова секретарка и горда майка на двегодишния му син Хелге — колкото и да се стараеше. Фон Рибентроп не можеше да свикне с тези нови арийски имена, които даваха на децата си.

— Тя също е добре.

— Ще дойде ли при нас в Позен? Тази седмица имате рожден ден, нали така?

— Имам, вярно. Но Хашен няма да се присъедини към нас, ще се срещнем по-късно в „Хохвалд“. Фюрерът ни покани във „Волфшанце“.

„Волфшанце“ беше щабквартирата на Хитлер в Източна Прусия, а „Хохвалд“ беше името на къщата, която Химлер си беше построил на двайсет и пет километра източно от просторното горско имение на фюрера.

— Вече не идвате често там, Фон Рибентроп.

— Няма много работа за един дипломат във военна щабквартира, Хайнрих. Затова предпочитам да стоя в Берлин, където съм от по-голяма полза за фюрера.

— И с пълно право избягвате онова място, приятелю. Ужасно е. През лятото е нетърпимо горещо, а през зимата направо замръзваш. Слава богу, че не се налага да оставам там. Моята къща е в значително по-приятна част на района. Понякога си мисля, че фюрерът търпи онова място само от съпричастие към несгодите, които понася обикновеният немски войник.

— Това също. Но има и друга причина, разбира се. Докато е там, не му се налага да вижда опустошения от бомбардировките Берлин.

— Сигурно. Във всеки случай тази нощ е ред на Мюнхен.

— Така ли?

— Очакват се близо триста самолета на Кралския британски флот.

— Исусе Христе!

— Ужасявам се от мисълта какво предстои, Йоаким. Не ме е страх да го призная. Точно затова трябва да направим всичко по силите си за успеха на дипломацията ни. Задължително е да сключим мир със Съюзниците, преди да са открили втория фронт догодина. — Химлер припали пурата си и дръпна внимателно няколко пъти. — Да се надяваме, че не е късно да откажем американците от тази тяхна безумна идея за безусловна капитулация.

— Все още смятам, че трябваше да позволите на външно министерство да води разговорите с онзи човек, Хюит. В края на краищата, аз съм живял в Америка.

— Хайде стига, Йоаким. Живели сте в Канада, не в Щатите.

— Не. И в Ню Йорк съм живял. Няколко месеца.

Химлер замълча, оглеждайки с дипломатически интерес върха на пурата си.

Фон Рибентроп приглади посивяващата си руса коса и се опита да овладее потрепващия мускул на дясната си буза, който твърде очевидно издаваше раздразнението му. Фактът, че вместо него Химлер беше пратил д-р Феликс Керстен в Стокхолм да води тайните преговори със специалния пратеник на Рузвелт, беше като трън в петата на външния министър.

— Сигурно разбирате колко нелепо е това — продължи да настоява на своето Фон Рибентроп, — аз, опитният дипломат, да отстъпя пред… пред вашия масажист.

— Не е само мой. Ако не се лъжа, той лекуваше и вас по едно време, Йоаким. При това успешно, нека ви припомня. Но имаше две причини да пратя Феликс в Стокхолм. Първо, той е скандинавец и като такъв може да се движи свободно, без да буди подозрения. За разлика от вас. И друго, вие познавате Феликс и сам знаете колко е талантлив и колко убедителен може да бъде. Мисля, че няма да е прекалено, ако го нарека магнетичен, предвид ефекта, който оказва върху хората. Успя дори да убеди онзи американец, Абрам Хюит, да се подложи на масажите му заради болките в гърба, което осигури чудесно прикритие за срещите им. — Химлер поклати глава. — Честно казано, не вярвах, че дори Феликс ще успее да повлияе сериозно на Хюит при този обстоятелства. Но засега поне нищо не се знае.

— Абрам. Евреин ли е?

— Не съм сигурен. Но вероятно е такъв. — Химлер вдигна рамене. — Във всеки случай, това не бива да има значение в случая.

— Говорили сте с Керстен?

— Тази вечер по телефона, преди да тръгна от Берлин. Хюит казал на Феликс, че според него преговорите можели да започнат едва след като направим необходимото да отстраним Хитлер.

При това изречено на глас богохулство и двамата мъже потънаха в мълчание.

После Фон Рибентроп каза:

— Руснаците не са толкова праволинейни в мисленето си. Както знаете, срещал съм се няколко пъти с мадам Колонтай, посланика им в Швеция. Според нея маршал Сталин е бил шокиран от новината, че Рузвелт е обявил искането си за безусловна капитулация без дори да се консултира с него. Всъщност, Съветският съюз държи само на едно — да се възстановят границите им отпреди 1940-а и да получат достатъчна финансова компенсация за загубите си.

— Пари, естествено — изсумтя Химлер. — Само това интересува комунистите. Сталин иска руските заводи да бъдат вдигнати отново на разноски на Германия. И да му поднесат на тепсия Източна Европа, разбира се. И Бог ми е свидетел, Съюзниците много скоро ще открият, че единствено ние стоим между тях и болшевиките. Поръчах да ми изготвят специален доклад за руснаците, между другото — продължи Химлер, — по груби сметки досега войната е струвала на Червената армия повече от два милиона загинали, военнопленници и трайно осакатени. Това е едно от нещата, за които ще говоря в Позен. Смятам, че зимната им офанзива ще им причини поне още толкова щети. От СС дивизията „Дас Райх“ докладват, че наши войски са се сблъсквали с руски дивизии, в които е имало цели роти, съставени от четиринайсетгодишни момчета. Бас държа, че до другата пролет ще пращат дванайсетгодишни момиченца да се бият с нас. Какво се случва с руската младеж, ми е напълно безразлично, разбира се, но тези данни ми подсказват, че за руснаците човешкият живот е без никаква стойност. И не спира да ме удивява фактът, че британците и американците приемат за свой съюзник народ, който е готов да пожертва десет хиляди жени и деца за построяването на един танков окоп. Ако британците и американците са готови да положат основите на бъдещото си съществуване върху това, тогава не виждам как имат очи да ни дават акъл кое е позволено и кое не по време на война.

Фон Рибентроп отпи от виното на Химлер, макар че определено предпочиташе шампанското, което беше отворил в собствения си вагон, и поклати глава.

— Подозирам, че Рузвелт изобщо не познава природата на звяра, с който се е впрегнал в една каруца — каза той. — Виж, Чърчил е много по-добре информиран за болшевиките, но както неведнъж е казвал, би сключил съюз и с дявола, стига така да надвие Германия. Ала наистина смятам, че Рузвелт си няма реална представа за жестокостта и безочието на своя съюзник.

— Да, но знаем със сигурност, че е информиран за истинските извършители на разстрелите в Катинската гора.

— Но дали е повярвал?

— Как иначе? Доказателствата са неоспорими. Досието, подготвено от нашето бюро за военни престъпления, би убедило и най-безпристрастния наблюдател във вината на руснаците.

— Само че точно там е проблемът — възрази Фон Рибентроп. — Рузвелт е всичко друго, но не и безпристрастен. Руснаците продължават да отричат участието си в касапницата и току-виж Рузвелт предпочел да си затвори очите пред фактите. Все щеше да се чуе нещо, ако е приел обвиненията за чиста монета. Това е единственото възможно обяснение.

— Боя се, че може и да сте прав. Предпочитат да повярват на руснаците, вместо на нас. И е малко вероятно да докажем противното сега, след като руснаците си върнаха контрола над Смоленск. Значи трябва да намерим друг начин да отворим очите на американците. — Химлер взе една дебела папка от бюрото си и я подаде на Фон Рибентроп, който забеляза, че събеседникът му има не един, а два златни пръстена на ръката си, и се зачуди за миг дали и двата не са сватбени халки, по една за всяка от двете му съпруги. — Да, мисля, че бих могъл да му изпратя това.

Фон Рибентроп си сложи очилата и посегна да отвори папката.

— Какво е това? — попита той подозрително.

— За себе си го наричам досието „Бекетовка“. Бекетовка е съветски трудов лагер близо до Сталинград, под опеката на НКВД. След поражението на Шеста армия през февруари близо четвърт милион немски войници бяха пленени от руснаците и въдворени в лагери като този. Бекетовка бил най-големият.

— Бил?

— Досието е подготвено от един от агентите на полковник Геелен в НКВД и чак сега стигна до мен. Изключително нещо. Много подробно. Геелен умее да вербува способни хора. Има снимки, статистика, разкази на очевидци. Според лагерния регистър приблизително петдесет хиляди немски войници са закарани в Бекетовка миналия февруари. Към днешна дата едва пет хиляди от тях са живи.

Фон Рибентроп ахна неволно.

— Шегувате се.

— За такова нещо? Едва ли. Давайте, Йоаким. Отворете я. Ще откриете някои много поучителни неща.

По правило министърът избягваше докладите, пристигащи във вътрешния отдел на външно министерство. Те идваха от СС или СД и се отнасяха за смъртта на безброй евреи в концентрационните лагери в източната част на страната. Но едва ли можеше да си затвори очите пред съдбата на немски войници, особено когато собственият му син беше войник, лейтенант към Лайбщандарте СС, и слава богу, все още жив. Ами ако и неговия син бяха пленили при Сталинград? Отвори папката.

Най-отгоре имаше снимка, която на пръв поглед му напомни за една илюстрация на Густав Доре към Милтъновия „Изгубеният рай“. Минаха няколко секунди, докато осъзнае, че това не са голи тела на ангели, нито на дяволи дори, а на човешки същества, очевидно дълбоко замразени и наблъскани по шест-седем един върху друг, като телешки трупове в огромен фризер.

— Мили боже. И това са немски войници?

Химлер кимна.

— Как са умрели? Разстреляни ли са?

— Малцина късметлии може и да са били разстреляли — отвърна Химлер. — Повечето обаче са умрели от глад, студ, изтощение и липса на каквито и да било грижи. Наистина трябва да прочетете разказа на един от пленниците, млад лейтенант от Седемдесет и шеста пехотна дивизия. Текстът е бил изнесен тайно от лагера с безумната надежда, че Луфтвафе ще съумее да ги бомбардира и да сложи край на мъките им. Дава доста добра представа за живота в Бекетовка. Да, забележителен репортаж е това, няма спор.

Слабите очи на Фон Рибентроп прескочиха към следващата снимка, близък кадър на купчина замръзнали трупове.

— Може би по-късно — отказа се той и свали очилата си.

— Не, Фон Рибентроп, прочетете го сега — настоя Химлер. — Моля ви. Мъжът, който го е написал, е само на двайсет и две, ако още е жив, на същата възраст като вашия син. Дължим го на всички онези, които никога няма да се завърнат в отечеството, длъжни сме да разберем страданията и саможертвата им. Само като четем такива неща, ще съберем куража да направим онова, което сме длъжни да сторим. Тук няма място за човеколюбиви глупости. Или не сте съгласен?

Лицето на Фон Рибентроп застина, докато си слагаше отново очилата. Не обичаше да го притискат в ъгъла, но вече нямаше как да се измъкне от изричното желание на Химлер.

— И още по-добре — каза райхсфюрерът, — прочетете на глас написаното от младия Цалер.

— На глас?

— Да, на глас. Истината е, че самият аз го четох само веднъж и не събрах сили да го прочета отново. Сега вие ще ми го прочетете, Йоаким, и после ще поговорим какво трябва да предприемем.

Външният министър се изкашля притеснено и си спомни последния път, когато му се беше наложило да чете документ на глас. Съвсем точно помнеше деня — двайсет и втори юни четиридесет и първа, деня, в който беше съобщил на пресата, че Германия е нападнала Съветския съюз. И сега, изправен пред необходимостта да прочете този документ, усещането за ирония го сръга под лъжичката.

Когато изчете написаното, той свали очилата си и преглътна с мъка. Разказът на Хайнрих Цалер за живота и смъртта сякаш беше влязъл в съзаклятие с люшкането на влака и миризмата от пурата на Химлер и в резултат на Фон Рибентроп му прилоша. Той се изправи внимателно, извини се за миг и излезе на малката открита платформа между вагоните да си поеме въздух.

Когато се върна в частния вагон на райхсфюрера, Химлер като че ли прочете мислите му.

— Сигурно мислите за собствения си син. Изключително храбър млад мъж. Колко пъти е раняван?

— Три пъти.

— Можете само да се гордеете с него, Йоаким. Да се надяваме, че Рудолф никога няма да попадне в плен при руснаците. Особено като се има предвид, че е от СС. На друго място в досието „Бекетовка“ се описва особено жестокото отношение към пленените офицери от СС. Тях ги карали на остров Врангел. Да ви покажа ли къде се намира той?

Химлер взе големия атлас и бързо откри нужната му карта.

— Ето, вижте — посочи той едно петънце в бледосиньо. — В Източно Сибирско море. Ето тук. Виждате ли? На три и половина хиляди километра от Москва. — Химлер поклати глава. — Самите размери на Русия могат да ти замаят главата, нали? — Затвори рязко атласа. — Уви, боя се, че повече няма да видим тези офицери.

— Фюрерът виждал ли е тази папка? — попита Фон Рибентроп.

— Слава богу, не — отвърна Химлер. — И никога няма да я види. Ако знаеше за това досие и за условията, при които живеят немските войници в руските лагери за военнопленници, мислите ли, че би допуснал дори възможността за сключване на мир със Съветите?

Фон Рибентроп поклати глава.

— Не — каза той. — Предполагам, че не.

— Но аз си мислех, че ако американците видят досието… — поде Химлер. — Ако го видят…

— Ако го видят, може би това ще вбие клин между тях и руснаците.

— Именно. Освен това би придало тежест на доказателствата, които вече им представихме за стореното от руснаците в Катинската гора.

— Предполагам — каза Фон Рибентроп, — че Калтенбрунер вече ви е информирал за разузнавателния удар на онзи негов агент, Цицерон.

— За Големите трима и предстоящата конференция в Техеран? Да.

— Мисля си, Хайнрих… преди да се срещнат със Сталин, Чърчил и Рузвелт ще пътуват до Кайро за срещата си с Чан Кай Ши. Моментът би бил подходящ досието „Бекетовка“ да се озове в ръцете им.

— Да, възможно е.

— Ще им даде повод за размисъл, ако не друго. Може дори да повлияе на последващите им разговори със Сталин. Честно казано, не очаквам нещо в този материал да изненада особено Чърчил. Той винаги е мразил болшевиките. Но при Рузвелт нещата стоят съвсем различно. Ако може да се вярва на американските вестници, той, изглежда, е решил на всяка цена да влезе под кожата на маршал Сталин.

— Възможно ли е изобщо такова нещо? — ухили се Химлер. — Вие сте се срещали с него. Може ли някой изобщо да му влезе под кожата?

— На Сталин? Искрено се съмнявам, че и самият Исус Христос би могъл да го направи. Но това още не означава, че Рузвелт не се надява да успее там, където Христос би се провалил. От друга страна пък, току-виж загубил желание, ако узнае що за чудовище има насреща си.

— Струва си да опитаме.

— Но досието трябва да стигне до тях по подходящ начин. А се боя, че нито СС, нито външното ни министерство биха могли да придадат необходимата безпристрастност на една толкова деликатна материя.

— Мисля, че разполагам с подходящия човек — каза Химлер. — Има един майор, Макс Райхлайтнер. От Абвера^[3]. Участвал е в екипа на бюрото за военни престъпления, разследвал Катинското клане. В последно време работи за мен в Турция.

— В Турция? — Фон Рибентроп се изкушаваше да попита що за дейност развива майор Райхлайтнер в Турция по поръчка на Химлер и Абвера. Не беше забравил, че и агентът на СД Цицерон също работеше в Анкара. Съвпадение ли беше, или ставаше нещо, за което не му бяха казали?

— Да. В Турция.

Химлер не каза нищо повече по въпроса. Майор Райхлайтнер беше отговарял за дипломатическата кореспонденция и при друга тайна мирна инициатива, когато с американците беше разговарял Франц фон Папен, бившият германски канцлер, от името на група висши офицери от Вермахта^[4]. Фон Папен беше германският посланик в Турция и като такъв беше на подчинение на Фон Рибентроп. За Химлер Фон Рибентроп беше полезен по много начини, но райхсминистърът беше много докачлив относно поста си в правителството и понякога ставаше крайно досаден. Работата беше там, че Химлер обичаше при всеки удобен случай да напомня на външния министър колко малко всъщност знае и до каква степен е зависим от него, райхсфюрера, а не от Хитлер, за достъп до информация, която да го държи близо до центъра на събитията.

— Мисля, че и по друг начин можем да се възползваме от предстоящата конференция — каза външният министър. — Бихме могли да поискаме допълнителни разяснения какво точно е имал предвид Рузвелт с изявлението си пред репортерите в Казабланка, че държи на безусловна капитулация от страна на Германия.

Химлер кимна замислено и дръпна няколко пъти да разпали пурата си. Казаното от американския президент беше разбунило духовете не само в Германия, но и в Британия и Русия, а според доклади на Абвера някои американски генерали се страхували, че искането за безусловна капитулация само би ожесточило германците и така би удължило войната.

— Бихме могли да използваме Техеран — продължи Рибентроп, — за да разберем дали казаното от Рузвелт е било реторично изхвърляне, дипломатическа стръв, която да ни тласне към преговори, или трябва да се разбира съвсем буквално.

— И как точно ще получим такова разяснение?

— Мислех си дали да не убедим фюрера да напише три писма. До Рузвелт, Сталин и Чърчил. Сталин дълбоко се възхищава от фюрера. Едно лично писмо от него може би ще го накара да се запита защо Чърчил и Рузвелт не искат мирни преговори. Дали пък не целят унищожението на Червената армия, за да нападнат догодина Съветския съюз? Руснаците винаги са били подозрителни към британците. Особено след мисията на Хес. От друга страна, в писмата до Рузвелт и Чърчил може да се засегне въпросът за жестокото отношение към немските военнопленници в Русия и да се припомни за убитите полски офицери в Катинската гора. Фюрерът би могъл също да спомене за някои проблеми от прагматично естество, които да наклонят везните срещу европейската инвазия на американците и британците.

— Като например? — попита Химлер.

Фон Рибентроп поклати глава. Не искаше да разкрива на райхсфюрера най-силните си карти, а и в края на краищата не само Химлер можеше да премълчава информация.

— Не бих искал да навлизам в подробности засега — плавно се измъкна той. Вече беше напълно убеден, че откритието на Цицерон за срещата на Големите трима в Техеран може да се окаже началото на една съвсем реална дипломатическа инициатива, навярно най-важната след личния му успех в договарянето на пакта за ненападение със Съветския съюз. Фон Рибентроп се усмихна при мисълта за още един дипломатически удар от такъв мащаб. Въпросните писма от фюрера до Големите трима щеше да ги напише самият той, разбира се. И щеше да покаже на онези копелета, Гьоринг и Гьобелс, че все още е фигура, с която е необходимо да се съобразяват.

— Да — кимна Химлер, — бих могъл да подхвърля тази идея на фюрера, когато отидем във „Волфшанце“ в сряда.

Лицето на Фон Рибентроп се стегна.

— Мислех сам да спомена за това на Хитлер — каза той. — В края на краищата, това е дипломатическа инициатива, а не въпрос от компетентността на вътрешно министерство.

Райхсфюрерът от СС замълча, обмисляйки възможността Хитлер да не хареса идеята. Стигне ли се до мирни преговори, Съюзниците най-вероятно биха настоявали Хитлер да се оттегли и да отстъпи най-високия пост в страната другиму, и макар Химлер да вярваше, че няма по-добър от самия него за този пост, не искаше фюрерът да си помисли, че планира преврат.

— Да — съгласи се той, — струва ми се, че сте прав. Вие трябва да предложите идеята за писмата на фюрера, Йоаким. Подобна дипломатическа инициатива би трябвало да излезе от външно министерство.

— Благодаря ви, Хайнрих.

— Няма защо, скъпи ми приятелю. Ще използваме вашите дипломатически усилия и моето досие „Бекетовка“. И не бива да се проваляме. Боя се, че ако не успеем да сключим мир или да отделим Съветския съюз от западните му съюзници, с Германия е свършено.

Понеже речта, която Химлер щеше да изнесе в Позен на следващия ден, беше посветена на пораженството, Рибентроп продължи внимателно.

— Откровен сте — предпазливо започна той. — Тогава позволете и аз да бъда откровен с нас, Хайнрих.

— Разбира се.

Фон Рибентроп едва ли би могъл да забрави, че разговаря с най-могъщия човек в Германия. Химлер лесно би могъл да даде заповед за спиране на влака и след това да разстреля Рибентроп до релсите. Външният министър не се съмняваше, че на по-късен етап райхсфюрерът без особени затруднения би намерил начин да оправдае това си решение пред фюрера, и като знаеше колко дълбоко засекретен е въпросът, който възнамеряваше да повдигне, откри, че трудно намира думите, които да го задържат достатъчно встрани от съучастие в германския кръстоносен поход срещу евреите.

В края на четиридесет и първа до него бяха стигнали сведения за масови екзекуции на евреи, извършвани от Айнзацгрупен — специални формирования на СС за действие в Източна Европа — и оттогава избягваше всякакъв досег с докладите, които СС и СД изпращаха в трети отдел на външно министерство. Тези специални подразделения вече не разстрелваха хиляди евреи, а организираха депортирането им в специални лагери в Полша и Украйна. Фон Рибентроп знаеше какво е предназначението на тези лагери — нямаше как да не знае, след като тайно беше посетил Белцек — но сериозно се тревожеше, че и Съюзниците може би знаят за предназначението им.

— Възможно ли е — попита той Химлер — Съюзниците да знаят какво се крие зад евакуирането на евреи в Източна Европа? И това да е истинската причина да си затварят очите за зверствата на руснаците?

— Разбрахме се да говорим откровено, Йоаким — каза Химлер, — така че нека го направим. Говорите за систематичното изтребване на евреите, нали?

Фон Рибентроп кимна притеснено.

— Вижте — продължи Химлер. — Ние имаме моралното право да се защитим. И дълг към собствения ни народ е да унищожим всички саботьори, агитатори и клеветници, които искат да ни съсипят. Но за да отговоря конкретно на въпроса ви, ще кажа следното. Смятам, че е възможно Съюзниците наистина да знаят за съществуването на метода ни за окончателно разрешаване на еврейския проблем, да. Но също така смятам, че на този етап са склонни да вярват, че информацията за случващото се в Източна Европа е крайно преувеличена. И ако ми е позволено сам да се потупам по гърба, постигнатото надминава и най-смелото въображение. Представа си нямате. Въпреки това всички ние разбираме, че тази страница от историята на Германия никога не ще се появи черно на бяло. Но вие не се тревожете, Йоаким, защото веднага щом сключим мир, лагерите ще бъдат изравнени със земята и всички доказателства за съществуването им ще изчезнат. Хората ще казват, че са били избити евреи. Хиляди евреи, стотици хиляди евреи — да, ще го казват. Но това е война. „Тотална война“, както я нарича Гьобелс и този път, като никога, съм съгласен с него. По време на война много хора умират. Неприятен факт от живота. Кой може да каже колко ще загинат в Мюнхен тази нощ от бомбите на Кралския британски флот? Старци, жени и деца? — Химлер поклати глава. — Така че, Йоаким, давам ви дума — хората няма да повярват, че е възможно толкова много евреи да са били убити. Изправени пред заплахата на европейския болшевизъм, няма да искат да го повярват. Не, никога не биха могли да повярват. Никой не би могъл.