Филип Кер
Мирът на Хитлер (13)

13.

Петък, 12 ноември — неделя, 14 ноември 1943

Пойнт Локаут

Изпуснал бях кораба. И сега пушех, облегнат на капака на колата си, и гледах към водите отвъд най-южната точка на западния бряг на Мериленд, където от „Айова“ се виждаше само димна следа на хоризонта. Не беше моя вината, просто „Айова“ беше отплавал по-рано от предвиденото. Или поне така ми каза пристанищният служител.

Още обмислях следващия си ход, когато се дотъркаляха два черни хъдзъна и стовариха на кея четирима корави на вид мъже с шарещи очи и стиснати устни. Бяха с тъмни костюми, шапки и вратовръзки, които си пасваха идеално с мрачните им физиономии.

Хвърлих цигарата си и се изправих. Значи така провеждаше ФБР арестите си. Пращат те за зелен хайвер, в моя случай на седемдесет мили от Вашингтон, и после, докато чакаш на някое тихо място, те прибират без много шум. Вярно, имах пистолет в презраменен кобур, но шансът ми да го използвам за съпротива при арест беше по-малък, отколкото да реша докрай кръстословицата в „Пост“.

— Професор Майер? — попита единият, с глас, лишен от всякаква модулация. Имаше кораво, чисто, добре поддържало лице, като бялата дървена оградка пред Американското градинарско дружество. Опита се да вложи усмивка в сините си очи, но се получи саркастично.

— Да — потвърдих аз и се стегнах. Само дето не протегнах ръце да ми сложат белезниците.

— Бихте ли ми показали някакъв документ за самоличност, моля? — Докато ме чакаше, си издърпа единия пръст и кокалчето му изпука.

Извадих си портфейла. Сигурен бях, че ще направят оглед на куфарчето и ще ме информират, че съм пропуснал да забележа особеност в опаковането на пакета, която доказва, че съм го отварял.

Мъжът погледна личната ми карта и я подаде на един от колегите си; накрая извади собствената си карта. За моя изненада беше служител на финансовото министерство, а не на ФБР.

— Аз съм агент Раули — представи се той. — От президентския отдел на тайните служби. Тук сме, за да ви придружим до кораба.

Облекчен, че няма да ме арестуват, аз се изсмях и махнах с ръка към празния кей.

— Ще ми се да видя как ще го направите, агент Раули. Корабът е отплавал.

Агент Раули съумя да изпише нещо като усмивка на лицето си. Предните четири зъба на горната му челюст бяха малки, заострени и с големи разстояния помежду си. Вече разбирах защо се беше въздържал от усмивки досега.

— Съжалявам за това, професоре. „Айова“ е трябвало да източи част от горивото си, за да може да навлезе в по-плитките води на Чесапийк. Така че тази сутрин потегли към Хамптън Роудс да зареди с гориво. Боя се, че сте излезли от дома си, преди да успеем да ви предупредим.

Вярно беше. Излязъл бях малко преди осем сутринта. След романтичната си вечер в Чеви Чейс бях тръгнал рано. Което не беше трудно, като се има предвид, че изобщо не си бях лягал.

— Но това е от другата страна на залива. Има ли друг кораб, който да ни закара до там?

— Боя се, че не, сър. Ще трябва да стигнем по суша. Един от колегите ми ще върне колата ви във Вашингтон. Ако нямате нищо против, сър, засега ще задържим личната ви карта. Това ще улесни нещата за нас като извънредни пасажери, когато се качим на борда на „Айова“.

— И вие ли идвате?

— Четирима от нас. Преди президента, който ще пристигне след полунощ. Шефът е стар морски вълк и като всеки флотски човек е суеверен. Да се отплава в петък вечер, носи лош късмет.

— Както кажете.

Три часа по-късно минахме през бариерата и ни насочиха към кея, където беше пристанал „Айова“. Всички се умълчахме, когато зърнахме за пръв път носа на кораба, а зад него бака и огневата кула, която се издигаше на трийсет метра над палубата, покрита с дула и цеви като настръхнал таралеж. Ала височината на надстройките изглеждаше незначителна в сравнение с гигантската тристаметрова дължина на плавателния съд, която, заедно с двигателите от двеста и дванайсет хиляди конски сили, осигуряваше високата скорост на бойния кораб.

От кея към кораба се придвижваха закъснели товари и други извънредни пасажери под зоркия поглед на група въоръжени моряци. Два бълващи пушек влекача прикачваха въжетата си към крокодилския нос на „Айова“. Над всичко това, на три различни палуби, сякаш стотици моряци висяха облегнати на перилата и зяпаха движението по кея. Докато вървях нагоре по подвижния мостик под надвисналата противовъздушна батарея, имах чувството, че съм се озовал в презокеанско градче, построено от бронирана стомана. Силна миризма на машинно масло изпълваше ноздрите ми, а някъде над централната капитанска кабина нагорещени газове изригваха шумно към сивото ноемврийско небе. Корабът беше жив.

В края на мостика един от агентите на тайните служби предаваше багажа ми и личната ми карта на чакащия там офицер. Офицерът плъзна поглед по списъка, който държеше, направи отметка и насочи друг моряк към мен.

— Добре дошли на борда, сър — поздрави морякът и взе чантите ми. Имаше едно от онези бруклински лица, които можеш да видиш в църковния хор, стига това да е хорът на крепостта затвор „Синг Синг“. — Моля, последвайте ме. Ще ви заведа до каютата ви. Стъпвайте внимателно — палубата е още влажна. И си пазете главата.

Поведе ме по дълъг коридор.

— Определената ви е каюта е на едно ниво под комуникационния мостик. За по-лесна ориентация, това се пада под централния батареен детектор и зад втория вертикален отвод.

— Отвод?

— Комин. Ако се загубите, попитайте за втори отвод 4А. Четири А е четиридесетмилиметровото оръдие.

— Това звучи утешително. — Наведох се да го последвам през една врата.

— Не се притеснявайте, сър. Външната броня на този кораб е дебела четиридесет сантиметра, което означава, че „Айова“ може да издържи на всичко.

Минахме през още един възнисък вход и някъде зад нас с дрънчене се затвори тежка врата. Късмет имах, че не страдах от клаустрофобия.

— Нагоре, сър — каза морякът и тръгна по едни стълби. — Ей там е тоалетната. Ще се храните малко по-напред, към носа, заедно с другите извънредни пътници, в капитанската столова. Тя се пада пред първи отвод и под вторичния батареен детектор. Закуската е в осем нула-нула, обядът в дванайсет нула-нула, вечерята — в двайсет нула-нула. Ако искате да повърнете, съветвам ви да го направите в тоалетната, а не през борда. Иначе задължително ще уцелите някого в лицето.

Бруклинската мутра остави чантите ми пред полираната дървена врата и потропа силно.

— Ще делите каютата си с още един джентълмен, сър.

— Влез — извика някой отвътре.

Морякът отвори вратата, козирува по навик и ме остави сам да се представя на съквартиранта си.

Пъхнах глава през прага и видях познато лице — един тип от Държавния департамент на име Тед Шмид.

— Уилард Майер, нали? — каза Шмид, стана от една доста тясна койка и се приближи да ми стисне ръката. — Философът.

— А вие сте от руското бюро в Държавния. Тед Шмид.

Шмид беше дундест мъж с тъмна къдрава коса, очила с дебели рогови рамки и вежди, които не им отстъпваха по нищо. Познавахме се бегло от „Харвард“ и аз го помнех в малко по-строен вариант, с добро чувство за хумор и вкус към скъпите вина. Усмихваше се, само че усмивката му не се връзваше с тъгата в примижалите му кървясали очи, неравномерно обръснатата четина по страните и брадичката му и алкохолните пари в дъха му. Два следобед беше малко рано за нападение над алкохолните запаси в каютата, дори за нещастно влюбен човек като мен. Шмид носеше панталони от рипсено кадифе, дебела карирана риза и хубави английски обувки. В ръката си държеше незапалена пура. Като се изключат дрехите му, изглеждаше и звучеше като всеки друг служител на Държавния департамент. Или като герой от роман на Едит Уортън.

— Добре дошъл във втора класа. Подозирам, че има и по-добри каюти от тази. Знам обаче, че има и по-лоши. — Шмид взе синьото кожено куфарче на Донован и го прибра в гардеробчето. — Хубав куфар. Откраднали ли сте го? — Като видя смръщената ми физиономия, той посочи инициалите У.Дж.Д.

— На генерал Донован е. Трябва да му го предам в Кайро. — Метнах собствения си куфар на леглото и затворих вратата.

— Има още един от Държавния, казва се Уейц, Джон Уейц, каютата му е някъде напред, оттатък комините. То неговото не е каюта, а килер направо. Само ние двамата сме от Държавния. Ще превеждаме от руски. Не че изобщо ще се приближим до масата за преговори, според мен. Хариман ще долети в Кайро от Москва със собствения си преводач. Болън се казва. Така че двамата с Уейц сме резерва. Ще седим на резервната скамейка, докато Болън не си счупи врата или не оплете конците. Държавният департамент здраво се е разсмърдял напоследък.

— И аз така чувам.

— А вие? Каква е вашата роля в това малко тайнствено пътешествие?

— Офицер за свръзка между генерал Донован и президента.

— Звучи достатъчно неопределено. Не че някой ти казва нещо тук. Дори екипажът не знае къде отиваме. Знаят само, че е заради нещо важно. И че пасажерите им са от най-високите етажи на властта. Онова моряче обясни ли ви колко ни е страхотна бронята?

— Всъщност, да. Предполагам, че и пасажерите на „Титаник“ са чули подобни уверения.

— И още как. — Шмид се изсмя презрително и запали пурата си. Стаята се увоня моментално, сякаш онзи беше поднесъл, клечката кибрит под опашката на скункс. — Още не съм срещнал моряк, който да разбира принципа на безопасния периметър около „Айова“. Простичко казано, бронята ни щеше да е достатъчно здрава, ако оръжейният ни обсег беше по-голям. Но той не е. Трябва доста да се приближим до целта, за да използваме ефикасно оръжията си, и колкото повече се приближаваме, толкова по-вероятно е някой противников снаряд да пробие бронята ни. А после стои и въпросът с торпедата. Немските торпеда, тоест, не нашите. Техните риби са по-мощни от онова, което конструкторите на „Айова“ са заложили в изчисленията си. О, не казвам, че ни грози опасност или нещо такова. Но прякото попадение си е пряко попадение и никаква броня, колкото и да е дебела, не може да промени, това. Така че следващия път, когато някой започне да ви убеждава в неуязвимостта на този кораб, попитайте го защо артилеристите в оръжейните кули горе носят револвери в ботушите си.

— И защо носят револвери в ботушите си? — попитах го. Едва ли защото играеха често на покер, реших аз.

— Ами надникнете в някоя от онези кули и ще разберете. Доста време ти трябва да се измъкнеш от такава кула. Онези нещастници сигурно са решили, че ще е по-добре да се застрелят, отколкото да се удавят като плъхове.

— Това мога да го разбера.

— Лично аз изпитвам истински ужас от удавяне — призна Шмид. — Не мога да плувам и не ме е срам да си кажа, че имам лоши предчувствия за това пътуване. Брат ми беше моряк. Удави се на „Йорктаун“ в битката при Мидуей. — Той се усмихна нервно. — Сигурно затова толкова се вълнувам от въпроса за безопасността.

— Няма да се удавите — казах и извадих единия от двата автоматични пистолета, които носех. — Ако се наложи, лично ще ви застрелям.

— Това е много по американски от ваша страна.

— Пак заповядайте. Това е най-малкото, което мога да направя за колега от „Харвард“.

Шмид отвори малко шкафче до леглото си.

— Бих казал, че това трябва да се полее, не мислите ли? — Извади бутилка „Маунт Върнън“ и сипа в две чаши. Подаде ми едната и каза: — Наздраве, да не се удавим и да не ни взриви някое торпедо.

Вдигнах чашата си.

— И за Големите трима.

Не помня почти нищо за остатъка от деня, освен че двамата с Шмид се напихме здравата, като индианци в склад за алкохол. В резултат се почувствах много по-добре, напук на онова, което бях видял на Дианиния килим предната вечер; ще рече, че спрях да чувствам кажи-речи каквото и да било. Шмид изпи два пъти колкото мен. Едно на ръка, че пиехме от неговия алкохол. И друго, предположих, че има много повече практика от мен. Наливаше се с пиячката преспокойно, все едно беше прясно издоена от кравешко виме.

Пристигането на президента не беше ознаменувано с фанфари. Когато се събудихме рано на следващата сутрин, установихме, че „Айова“ вече е на път, и понеже беше крайно невероятно корабът да е потеглил от Хамптън Роудс без него, стигнахме до заключението, че Рузвелт се е качил на палубата по някое време през нощта.

Навлечени с дебели палта и без да обръщаме внимание на махмурлука си, ние излязохме на първата надстроена палуба да се порадваме на „Айова“ и ескорта й от три разрушителя. Утрото беше студено и вятърът откъм неспокойното море скоро изостри апетита ни. Тръгнахме да си потърсим закуска. В капитанската столова заварихме Хари Хопкинс и неколцина от Обединеното командване, които вече закусваха под зорките погледи на четирима агенти от тайните служби, седнали на съседната маса.

Хопкинс, мършав мъж в началото на петдесетте и очевидно болен от рак — болест, която вече беше убила съпругата му и баща му — вдигна очи от почти недокоснатите яйца и шунка в чинията си и ни кимна дружелюбно.

— Добро утро — любезно поздрави, а генералите Маршал и Арнолд продължиха разговора си.

— Добро утро, сър.

Като видях Хопкинс от плът и кръв — доколкото му беше останало и от двете — си дадох сметка колко е странно един цивилен човек без официален пост в администрацията на Рузвелт да играе толкова важна роля в предстоящата ни мисия. Като се изключи, че беше от Сиукс Сити в Айова и известно време беше заемал поста на търговски министър, не знаех почти нищо друго за човека, който вече три години живееше в кабинета на Линкълн в Белия дом. Виждал бях хора и с по-мършави ръце и лица от неговите, но само на пиратски флагове. Маншетите на ризата почти му бяха погълнали ръцете. Прошарената му коса беше суха и безжизнена като моравата на фалирала ферма в Оклахома. Прибулени и пълни с болка тъмни очи създаваха впечатлението, че току-що са го намушкали с нож в сърцето. Някой циник сигурно би казал, че Рузвелт държи Хопкинс при себе си само за да изглежда в блестящо здраве на фона на този смъртник.

Президентът ми беше поставил задачата да се подготвя за дубльор на този крехък човек и аз се надявах да го опозная по-добре по време на пътуването, но Хопкинс и в това ме изпревари.

— Я кажете, момчета, кой от вас е професор Майер? — попита той. — Философът.

— Аз, сър.

— Прочетох книгата ви — каза той и се усмихна. Зъбите му бяха толкова равни, че се зачудих дали не са изкуствени. — Не претендирам, че съм разбрал всичко. Никога не съм бил от академичния тип. Но ми се стори… — Той направи пауза. — Много енергична. И вече разбирам защо на другите философи им е приятно да си имат колега, който да им обяснява колко са важни.

— Поне в това отношение — отбелязах — философите не се различават от политиците.

— Вероятно сте прав — кимна той и отново се усмихна. — Седнете, професоре. — Премести усмивката си към Шмид. — Ти също, синко. Налейте си кафе.

Седнахме. Кафето се оказа изненадващо добро и добре дошло.

— Да се върнем пак на книгата ви — поде отново Хопкинс. — Струва ми се, че макар подходът ви да е принципно правилен, сте допуснали грешки в детайлите. Не съм философ, но пък играя доста добре на джин руми и… как да се изразя, вашата грешка е в допускането, че всяка карта в ръцете ви, която не изглежда печеливша, непременно е в тежест и ще намали крайния сбор от точките ви. Работата е там, че тази ваша ненужна карта може да свърши работа на противника ви и той да си направи с нея поредни от една боя или каре, след като вие свалите картите си, и следователно ще сте сгрешили с изхвърлянето на тази карта. Разбирате ли какво казвам?

— Може и да сте прав — казах и доразвих метафората на Хопкинс. — Но за да изхвърлите, ви трябват ненужни карти, а ако не изхвърлите, не можете да завършите хода си. Аналогията ви ми допада, сър, но ми се струва, че помага повече на моята позиция, отколкото на вашата.

— В такъв случай май ще е по-добре да обявите край на хода си — ухили се Хопкинс и си допи кафето. — Да разбирам ли, че го играете? Джин руми?

Тед Шмид поклати глава.

— Аз играя само бридж — обади се той.

— О, бриджът е твърде сложен за селянче като мен.

— Аз играя джин руми — казах.

— Така си и мислех. Е, добре. По-късно ще направим една игра.

Хопкинс стана, кимна любезно и излезе от столовата. След една-две минути си тръгнаха и двамата генерали, придружени от агент Раули, и ние с Шмид останахме сами с другите трима мъже от тайните служби. След още минута-две Шмид се извини и си тръгна. Ако се съдеше по цвета на лицето му и измъчената му физиономия, сигурно отиваше да повърне.

В евтините си тъмни костюми тримата агенти изпъкваха на общия фон от униформени и правителствени чиновници като мене и Шмид. Под тънкия слой облагородяващ лак на Белия дом те си бяха просто ченгета с по-добри маниери и по-бързи реакции от средностатистическите. В тесните пространства на кораба изглеждаха притеснени и малобройни. Яки, неспокойни и енергични, те приличаха на хора, които имат нужда да осмислят живота си, като се возят на страничното стъпало на президентската лимузина и се оглеждат за подозрително отворени прозорци, така както аз се нуждаех от хубава книга и квартет на Моцарт.

— С какво точно се занимава един философ? — попита ме един от тях. — Ако нямате нищо против, че ви питам. — Метна пакет цигари на масата и се облегна назад в стола си.

Взех си чашата с кафето и се преместих на тяхната маса. Друг от агентите натъпка тютюн в лулата си с потъмнял като препечена бисквита палец и ме изгледа с тъпо нахалство.

— В живота има три вида въпроси — казах аз на първия. — Единият вид е от типа „Как се пали огън?“ — Взех една от цигарите му, запалих я, затворих запалката и изсипах останалите цигари на масата. — Другият е от типа „Колко цигари са ти останали?“ Десет минус една е равно на девет, нали? Повечето от въпросите, които задаваме през живота си, са от единия или от другия вид. Емпирични или формални. А онези, които не спадат към тях? Те са философските въпроси. Като „Какво е морал?“, например. Философията започва там, където отговорът е неизвестен. Може да си кажете следното: „Що за въпрос е това и що за отговор търся? И възможно ли е все пак да причисля въпроса си към някоя от първите две категории?“ Ето с това, приятелю, се занимават философите.

Тримата агенти се спогледаха скептично и сдържаха усмивките си. Ала събеседникът ми още не беше приключил с нашия презокеански сократов диалог.

— А това за морала? — попита той. — Морално ли е например да убиваш хора по време на война? Или, още по-добре, да убиеш Хитлер? Моралът проповядва, че да се убива, е лошо, нали така? Но да предположим, че става дума за Хитлер. Да предположим също, че ти се открие възможност да убиеш Хитлер и така да спасиш живота на хиляди и дори на милиони други хора.

— Ако питаш мен, Сталин не е по-добър от Хитлер — вметна един от другите агенти.

— Само че има една допълнителна подробност — продължи първият. — Не можеш да го застреляш, а трябва да го убиеш с нож или с голи ръце дори. Какво ще направиш тогава, а? В смисъл, всичко ти диктува, че трябва да го убиеш. Да го убиеш, независимо от всичко.

— Убиваш го копелето и толкова — каза третият агент.

— Опитвам се да задам философски въпрос, бе човек — настоя първият.

— Никой философ не може да ти каже как да постъпиш — отвърнах аз. — Философът може единствено да ти разясни ситуацията от гледна точка на добродетелите и моралните проблеми. Но в крайна сметка решението ще го вземеш ти, ти ще решиш дали е редно или не. Решения като това, което описа, могат да бъдат трудни.

— В такъв случай, при всичкото ми уважение, сър — каза агентът, — философията ми звучи като нещо напълно безполезно.

— Философията не може да опрости ничии грехове. Ако към това се стремиш, по-добре ще е да говориш със свещеник. Но ако оставим настрана философията и на мен се падне шансът да убия Хитлер с нож или с голи ръце… какво пък, бих го направил.

Утилитаризъм в чист вид? Най-голямото възможно щастие за най-големия възможен брой хора? Почти успях да убедя себе си. Но не и тях. Не ми убягна непромененият им скептицизъм, затова смених темата и ги попитах за имената им. Онзи, който ме беше попитал що е философията, представи себе си и останалите. Рус, синеок и с малък белег на едната буза, той приличаше на член на немско фехтоваческо общество.

— Този с лулата е Джим Куолтър. Аз съм Джон Поликовски. А високият е Уоли Рауф.

Наострих уши при последното име. Шефът на Гестапо в Милано се казваше Валтер Рауф. Ала агентът едва ли би оценил по достойнство подобна информация.

 

 

Същата вечер ме поканиха в капитанската каюта да играя джин руми с Хопкинс, генерал Арнолд и президента. Агент Рауф седеше пред каютата и четеше книгата на Курт Крюгер „Аз бях лекарят на Хитлер“. Вдигна поглед, когато се приближих, и без да каже дума, се пресегна и отвори вратата.

Капитанът на кораба, офицер на име Джон Л. Макри, беше бивш адютант и добър приятел на Рузвелт. Беше отстъпил собствената си каюта на президента, бяха направени и някои промени заради инвалидния му стол. Инсталиран беше асансьор, така че президентът да се придвижва свободно от палуба на палуба. Сложени бяха рампи на труднодостъпните места. Монтирана беше нова вана, а огледалото беше преместено по-ниско, за да може президентът да се бръсне както седи в количката си.

Личният прислужник на Рузвелт, Артър Притимън, беше донесъл различни вещи, с които да превърне голямата, но спартански обзаведена каюта на Макри в уютен дом за президента. Сред тях бяха любимият люлеещ се стол на Рузвелт, както и порцеланов сервиз и сребърни прибори от Белия дом. По-късно Хопкинс ми каза, че Притимън е донесъл и рибарските му принадлежности за дълбоководен риболов, както и няколко филма на Уолт Дисни, сред които „Снежанка и седемте джуджета“ и „Пинокио“, които били любими на президента.

Беше подготвена истинска маса за игра на карти и президентът, облечен и стари панталони, дебела риза и ловджийска жилетка с пакет цигари и любимите му дълги клечки кибрит по джобовете, вече разбъркваше картите.

— Влизайте, професоре, и сядайте — каза той. — Артър? — Рузвелт се обърна към чернокожия си прислужник. — Сипи на професор Майер едно мартини, ако обичаш.

Притимън кимна мълчаливо и се оттегли в дъното на каютата да ми забърка коктейла. Надявах се да не е възприел едно към едно рецептата на президента.

— Носите ли си пари, които да загубите? — попита Рузвелт. — Мизата е десет цента на точка. Тази вечер се чувствам късметлия.

Реших, че ще е най-добре да не споменавам, че в „Харвард“ се бях научил да следя картите. Бях писал и малък доклад върху теорията на вероятностите като генерализация на аристотеловата логика. Чудех се какво ли казва етикетът за хора, които обират президента на карти.

— С Хари вече се познавате — каза Рузвелт. — А това е генерал Арнолд.

Кимнах на шефа на американските военновъздушни сили, едър, самодоволен на вид мъж, който въпреки мощната си снага, не изглеждаше много по-добре със здравето от Хопкинс — челото му беше потно, а цветът на лицето му не беше добър.

— Удобна ли е каютата ви? — учтиво ме попита Арнолд.

— Да, сър. Благодаря.

— Хап мрази морето, нали, Хап? — подхвърли Хопкинс, седна на масата и си наля чаша минерална вода. — Мрази морето и мрази корабите. Аз ще раздавам пръв, ако нямате нищо против, господин президент.

— По-добре на кораб, отколкото да плувам сам все пак — изръмжа Арнолд.

— Е, какво мислите за кораба ми? — попита ме Рузвелт.

— Много е внушителен. — Взех чашата от сребърния поднос на Притимън и отпих предпазливо. Този път мартинито беше идеално. — Почти съжалявам, че няма да видя всички тези пушкала в действие.

— Няма причина да не ги видите в действие — каза Рузвелт. — Сега като се замисля, една демонстрация на огнева мощ би се отразила добре на бойния дух. Нека екипажът разбере на какъв флот Хитлер е проявил глупостта да обяви война. Какво ще кажеш, Хари?

— Вие сте старият морски вълк тук, сър, не аз. Ако имах стомах, сигурно щях да изглеждам позеленял като Хап.

— Вярно ли е, Хап? Лошо ли ти е?

— Добре съм си, сър — сърдито отвърна Арнолд.

Хопкинс раздаде картите.

— Мисля, че професорът ми даде добра идея — каза Рузвелт, взе картите си и започна да ги подрежда. — Ще направим едно показно как се отбранява „Айова“ срещу въздушна атака. Аз ли съм първи?

Рузвелт взе обърнатата карта най-отгоре на купчинката и остави една от своите върху другата купчинка, тази за изхвърлените карти.

В същия миг гигантска експлозия разтърси кораба, а след секунда вратата се отвори с трясък и на прага цъфна агент Рауф с пистолет в ръка.

— Добре ли сте, господин президент? — излая той.

— Добре съм, Уоли — спокойно отвърна Рузвелт.

После по вътрешната уредба в единия ъгъл на каютата се чу предупреждение:

— До всички станции. До всички станции. Това не е тренировка. Повтарям, това не е тренировка.

— Какво става, по дяволите? — зачуди се Арнолд.

— Изглежда ни нападат — отвърна Рузвелт, без дори да вдигне очи от картите си. — Подводница навярно.

— Е, значи ще е най-добре да си стоим тук и да не им се пречкаме в краката — заключи Арнолд. — Нека Макри си свърши работата. — И преспокойно си взе карта от едната купчина и остави друга на другата купчина.

Реших, че трябва да запазя хладнокръвие като останалите, взех си карта и установих, че вече имам поредица от четири купи.

— Иди да видиш какво става, Уоли — нареди Рузвелт на Рауф. — И прибери този пищов, за бога. На кораб сме, а не в Дивия запад.

— Да, сър — каза Рауф, прибра пистолета в кобура си и отиде да търси капитан Макри. Президентът взе петицата пика, която току-що бях изхвърлил, и на свой ред изхвърли каро. — Благодаря ви, професоре — измърмори той.

Арнолд изхвърли пиката, която ми трябваше, за да си направя група, което ме подсети да преброя останалите си три карти. Можех да прекратя разиграването още когато взех картата на Арнолд, но вече се бях досетил за намеренията на президента, така че задържах излишната си пика, изхвърлих една купа и реших да изчакам, докато всичките карти в ръката ми не влязат в някаква формация, така че да обявя директно „джин“. Никак не бях спокоен. Нищо чудно в същия този миг към кораба да се насочваше второ торпедо, но в поведението на Рузвелт не се долавяше и намек за страх. И да имаше някакво напрежение по лицето му, то беше свързано с последната карта, която беше изтеглил. Част от мен ми крещеше да си сложа спасителна жилетка, но вместо това аз изчаках Арнолд да играе и изтеглих нова карта.

Миг по-късно вратата се отвори, капитан Макри влезе в каютата и застана мирно, макар че униформата му беше така колосана, та нищо чудно и сама да беше изпълнила този подвиг. С лъснатите си обувки, блестящата си усмивка, лъскавата си коса, грейналите очи и полираните нокти, Макри беше като излязъл от кутия.

— Е, Джон — попита Рузвелт, — нападат ли ни?

— Не, сър. Дълбочинен снаряд се е откачил от кърмата на един от ескортиращите ни разрушители и се е взривил в морето.

— Как е възможно това, по дяволите?

— Трудно е да се каже, сър, защото поддържаме радиотишина от съображения за сигурност. Но предполагам, че някой не си е свършил работата с предпазните мрежи.

— На кой кораб е станало това?

— От „Уили Д. Портър“ току-що ни сигнализираха светлинно, че са били те.

— Исусе Христе, Джон, не е ли това същият кораб, който се блъсна на заден ход в друг кораб, докато „Айова“ напускаше Норфолк?

— Точно така. Адмирал Кинг е много недоволен, това мога да кажа.

— Бас държа, че е недоволен — изсмя се Арнолд.

— Между другото, Джон — каза Рузвелт. — Реших, че бих искал да видя демонстрация на огневата мощ, с която разполага този кораб.

— Може да се целите в „Уили Д.“ — подхвърли Арнолд.

— Ърни Кинг сигурно ще се съгласи с теб — поде Рузвелт. — Какво ще кажеш за утре сутринта, Джон?

— Става, сър — ухили се Макри. — Ще организирам демонстрация, която никога няма да забравите.

— Тъй като очевидно никой не ни напада — каза Арнолд, — може ли да си продължим играта?

Ала веднага щом Макри излезе от каютата, аз поисках край на раздаването и сложих картите си на масата.

— Джин — обявих.

— Имам по-добра идея — каза Рузвелт. — Предлагам да завържем Уилард за някой от онези метеорологични балони.

Час по-късно, когато бях набрал преднина от петдесет точки, капитан Макри се появи отново да информира президента, че конвоят им спира, за да огледат водите за човек, паднал през борда на „Уили Д.“ Рузвелт хвърли мрачен поглед към тъмнината отвъд люка и въздъхна.

— Бедният човечец. Онзи зад борда, имам предвид. Кофти нощ е избрал да поплува.

— Погледнете го откъм светлата страна — предложи Хопкинс. — Може да е същият, който прецака дълбочинния снаряд. Спестил си е военния съд.

— Господа — каза Рузвелт. — Мисля да прекратим играта. Струва ми се нередно да играем на джин руми, когато моряк от конвоя ни е паднал през борда и вероятно се е удавил.

След като играта приключи, аз се върнах в каютата си и заварих Тед Шмид проснат на леглото си, очевидно в състояние на дълбоко алкохолно опиянение, но все още стиснал за гърлото празна бутилка „Маунт Върнън“. Измъкнах я от дебелите му пръсти и го завих с одеяло, като се питах дали по принцип така си пие, или пиянството му се дължи на душевния потрес от пребиваването му на боен кораб в средата на океана.

На следващата сутрин оставих Шмид да спи и отидох да видя стрелковата демонстрация от съобщителния мостик, запазен за президента по време на това пътуване. Адмиралите Лийхи, Кинг и Макинтайър (личният лекар на Рузвелт) вече бяха на мостика, а скоро към нас се присъединиха генералите Арнолд, Маршал, Съмървил, Дийн и Джордж, както и неколцина от дипломатическия персонал, които не познавах. Последни пристигнаха агентите Раули, Рауф и Поликовски, контраадмирал Уилсън Браун, Хари Хопкинс, Джон Маклой, заместник военният министър, Артър Притимън и самият президент. Рузвелт носеше късо флотско наметало с кадифена яка и преплетени шнурове и малко кепе с вдигната козирка. Приличаше на букмейкър, който за пръв път отива на опера.

— Добро утро, господа — бодро поздрави той. Запали цигара и погледна през перилото към вторичния батареен детектор и контролната огнева станция долу. — Май сме избрали хубав ден за стрелба.

Корабът се намираше източно от Бермудите, морето беше спокойно, а времето — приятно. Страдах от морска болест, но в лека форма. Насочих бинокъла си към ескортиращите ни разрушители. „Айова“ се движеше с двайсет и пет възела и тази скорост, изглежда, затрудняваше по-малките съдове — „Когсуел“, „Янг“ и „Уили Д. Портър“. Чух контраадмирал Браун да казва на президента, че единият парен котел на „Уили Д.“ е изгубил част от мощността си.

— На този кораб определено не му върви — отбеляза президентът.

Чу се силно металическо тракане, аз погледнах надолу и видях, че зареждат едно от деветнайсетте четиридесетмилиметрови оръдия на „Айова“. Малко по-нататък и вдясно от мен, пред първия отвод, матрос зареждаше едно от шейсетте двайсетмилиметрови оръдия на кораба. Метеорологичните балони вече бяха пуснати и след минута-две, когато достигнаха необходимата височина, противосамолетните батареи започнаха да ги обстрелват. И глух да бях, сигурно пак бих се оплакал от шума. Тъй като не бях, основната ми грижа беше да затискам с две ръце ушите си и останах в тази поза, докато не уцелиха и последния балон от онези, които не се бяха отдалечили извън обсега ни по посока на ескортиращите разрушители. Точно тогава забелязах нещо откъм десния борд и се обърнах към адмирал Кинг, висок и строен мъж, по-здрава версия на Хари Хопкинс.

— „Уили Д. Портър“ като че ли сигнализира нещо, сър — казах аз, когато шумът най-после затихна.

Кинг насочи бинокъла си към примигващата сигнална светлина и смръщи чело, докато се опитваше да разчете морзовия код.

— Какво казват, Ърни? — попита президентът.

Вече бях разчел съобщението. Обучението ми в планината Катоктин явно е било по-успешно, отколкото смятах досега.

— Казват ни да поемем назад при пълна скорост.

— Това не може да е вярно.

— Сър, точно това означава сигналът им — настоях аз.

— Няма смисъл в това — измърмори Кинг. — Какви игрички си мисли, че играе, този идиот?

Секунда-две по-късно всичко стана ужасяващо ясно. Под сигналния мостик, точно под краката ни, се включи мощна вътрешна уредба и прогърмя: „Торпедо дясно на борд. Това не е тренировка. Това не е тренировка. Торпедо дясно на борд“.

— Исусе Христе! — изкрещя Кинг.

Рузвелт се обърна към чернокожия си прислужник, който стоеше зад него.

— Закарай ме при десния борд, Артър — каза преспокойно той, сякаш го молеше за огледало, в което да се огледа в новия си костюм. — Искам да го видя с очите си.

Междувременно агент Раули извади пистолета си и се наведе през парапета на сигналния мостик, сякаш се канеше да застреля торпедото. Сигурно бих се засмял, ако вероятността торпедото да ни удари и потопи не беше толкова голяма. Изведнъж почувствах силна емоционална близост с човека, който предната вечер беше паднал зад борда на „Портър“. Колко време можеше да издържи човек във водите на Атлантическия океан? Половин час? Десет минути? Сигурно по-малко и от това, ако седи в инвалидна количка.

„Айова“ заходи за маневра, увеличи скоростта и започна да се завърта към левия борд, и след една дълга минута огромна експлозия изхвърли воден фонтан зад бойния кораб. „Айова“ се разклати под краката ни, сякаш Архимед беше седнал във ваната си и веднага след това беше станал, за да вдигне телефона, и цялото ми лице се обля във вода.

— Видяхте ли това? — възкликна президентът. — Видяхте ли го? Мина точно покрай нас. На няма и триста метра от десния борд. Бог ми е свидетел, че беше вълнуващо. Само не знам дали беше едно торпедо, или няколко.

Като демонстрация на хладнокръвие това почти се равняваше на поведението на Жана д’Арк, която моли палача си за огънче.

— Ако са няколко, значи лошо ни се пише — мрачно каза Кинг и тръгна с бърза крачка към вратата, където едва не налетя на капитан Макри.

— Няма да повярвате, адмирале — докладва Макри. — „Уили Д.“ е стрелял по нас.

Големите шестнайсетинчови оръдия на „Айова“ вече се обръщаха зловещо по посока на провинилия се разрушител.

— Командир Уолтър наруши радиотишината, за да ни предупреди за торпедото — продължи Макри. — Наредих оръдията ни да ги вземат на прицел, в случай че си имаме работа с опит за атентат.

— Мили боже — изръмжа Кинг, свали си кепето и прокара вбесено ръка по голото си теме. Междувременно, генералите Арнолд и Маршал полагаха геройски усилия да не изкоментират самодоволно очевидната излагация на конкурентния им род войски. — Проклетият му идиот.

— Какво ще наредите, сър?

— Ще ви кажа какво ще наредя, мамка му — сопна се Кинг. — Командирът на „Портър“ да обърне шибания си кораб и да потегля с максимална скорост към Бермуда. Като стигне там, да постави кораба си и целия си шибан екипаж под строга охрана в очакване на подробно разследване за случилото се днес и на военния съд, който най-вероятно ги чака. А на лейтенант командир Уолтър можете да предадете лично от мен, че го смятам за най-некадърния флотски офицер с капитански ранг, който съм виждал за четиридесетте си години служба.

Кинг се обърна към президента и нахлупи кепето на главата си.

— Господин президент. Позволете да поднеса извиненията си от името на флота за случилото се току-що, сър. Уверявам ви, че смятам да стигна до дъното на този инцидент.

— Мисля, че всички за една бройка не стигнахме до дъното — каза Маршал на Арнолд. — До дъното на океана.

Прибрах се в каютата си и заварих Тед Шмид да седи пиян на ръба на леглото си, надянал спасителна жилетка и стиснал нова бутилка в ръка. Петнайсет души край ковчега на мъртвеца и бутилка ром, уморено си помислих аз. Или пък другата песничка… как беше. Какво да правим с пияния моряк? Дай му да опита края на въжето, обръсни корема му с ръждясал нож или го пъхни в леглото на капитанската щерка — така гласяха част от музикалните съвети, за които се сетих.

— Какво става? — изхълца Шмид. — Чух стрелба. Нападат ли ни?

— Приятелски огън — отвърнах и му обясних какво е станало.

— Слава богу. — Шмид се срина назад върху леглото си. — Върхът щеше да е да ме убият собствените ми хора.

Издърпах бутилката от ръката му и си налях в една чаша. След студения въздух на сигналния мостик имах нужда от нещо топло в стомаха си.

— Искаш ли да поговорим за това?

Шмид поклати нещастно глава.

— Виж, Тед, трябва да престанеш. Да се подкрепиш за кураж, е едно. Да се напиваш всекидневно като свиня, е друго. Руснаците на конференцията може и да ти простят, че миришеш на бъчва, но президентът едва ли ще си затвори очите. Трябват ти бръснач и душ и яко миене на зъбите. Кълна се, че ако пална клечка кибрит и я поднеса пред устата ти, ще заприличаш на огнедишащ дракон. Изкъпи се, после ще ти намерим чаша силно кафе и ще те изведа на свеж въздух. Хайде. Ще ти помогна с бръсненето.

— Може и да си прав.

— Прав съм, разбира се. Ако бяхме на сушата, досега да съм те праснал в устата и да съм те заключил някъде. Но понеже сме на кораб, ще кажем, че страдаш от морска болест. Това е нормално, когато си насред океана. Освен това има хора, трезвени и командващи морски разрушители, които са по-неспособни и от теб, Тед.

Когато Шмид излезе от банята и си облече чисти дрехи, двамата се отправихме към носа. В столовата имаше само един човек. Строен мъж с физика на атлет, папийонка на „Йейл“, пуловер с остро деколте и очила с тънка рамка. Ръбът на сивите му панталони беше остър като бръснач. Косата му беше къса и посребрена, а в ръцете си държеше книга, дебела колкото автомобилна гума. Заглавието й беше „Фонтанът“. Имаше нещо дистанцирано в маниерите му и изглежда, посрещна появата ни с ентусиазма на придворен, който е открил кучешко лайно на територията на Забранения град. Шмид ни запозна.

— Това е Джон Уейц — представи го той.

Кимнах и се усмихнах дружески, макар че намразих този тип от пръв поглед. Уейц кимна на свой ред и издуха малко дим сякаш в знак, че не е в настроение за приятелски разговори. Междувременно един от сервитьорите каза, че ще донесе кана прясно кафе.

— Джон е другият руски експерт, когото пратиха от Държавния — добави Шмид.

Казаното предизвика известно възмущение у Джон Уейц. И това, както скоро щях да установя, беше само началото.

— Можете ли да повярвате? — обърна се той към мен. — Можете ли наистина? Най-важното дипломатическо събитие на века и само двама представители на Държавния департамент.

Понеже знаех какво мисли Хари Хопкинс за Държавния департамент, никак не ми беше трудно да го повярвам. А и Джон Уейц определено не беше човекът, който да реабилитира работодателя си в очите на Хопкинс.

— На мен ми се струва — подхвърли Шмид, — че президентът си има куче, но предпочита сам да върти опашка.

Уейц кимна гневно. Уви, това единомислие между двамата руски експерти не се простираше и върху мнението им по въпроса, какво следва да е отношението ни към Съветския съюз в качеството му на съюзник, и не след дълго се разгоря ожесточен спор. Аз почти не взех участие в него, не защото не обичах политическите спорове, а защото ми се струваше, че зад този се крие нещо по-скоро лично. Нещо, което не можеше да се обясни единствено с факта, че Джон Уейц е лайно.

— Направо настръхвам при мисълта, че президентът ще стисне ръката на Сталин — призна Уейц.

— Че защо да не му стисне ръката, по дяволите? — попита Шмид. — Руснаците са наши съюзници, за бога. Съюзниците си стискат ръцете, нали така.

— И теб не те притеснява фактът, че Сталин е подписал смъртните присъди на десет хиляди полски офицери? Да ти имам и съюзника. — Уейц припали лулата си, но преди махмурлията Шмид да е отговорил, добави: — Страшен съюзник, който се опитва да сключи сепаративен мир с Германия. Това е единствената причина Големите трима да се срещат чак сега.

— Глупости. — Шмид търкаше ожесточено очите си.

— Глупости, значи? Руският посланик в Стокхолм, мадам Колонтай, само дето не си ляга в едно легло с представителя на Рибентроп, Петер Клайст, още от началото на войната.

Шмид изгледа презрително Уейц.

— Глупости и пак глупости.

— А според мен ти изобщо не разбираш руския начин на мислене — продължи Уейц. — Да не забравяме, че и преди са сключвали сепаративен мир с Германия. През 1918-а, и пак през 1939-а.

— Може и да е така — каза Шмид, — но сега нещата са съвсем различни. Руснаците имат всички основания да ни имат доверие.

— Хей, аз не казвам, че те не могат да ни имат доверие — изсмя се Уейц. — Въпросът е дали ние можем да имаме доверие на тях?

— Обещахме на Сталин, че ще отворим втори фронт през четиридесет и втора, после през четиридесет и трета, а виж какво правим. Вторият фронт ще стане факт най-рано през август догодина. Още колко войници от Червената армия ще загинат дотогава? Един милион? Простено му е на Сталин, ако смята, че е сам в тази война.

— Което е още една причина да се стреми към сепаративен мир — настоя на своето Уейц. — Трудно е да се повярва, че една страна може да продължи да воюва при такива огромни загуби.

— Може би щях да се съглася с теб, ако Червената армия беше изгубила инициативата, но не е.

Междувременно аз се бях сетил за една по-основателна причина Сталин да поиска мир — неговият най-голям страх не бяха немците, а собствените му сънародници, руснаците. Сигурно изпадаше в ужас при мисълта, че собствената му армия ще се разбунтува срещу ужасните условия и неизброимите жертви, точно както през 1917-а. Сталин знаеше, че седи на барутен погреб. Но пък какъв избор имаше, от друга страна?

Джон Уейц виждаше Съветския съюз единствено като потенциален агресор.

— Запомни ми думите — натърти той. — Сталин идва на тази конференция със списък за покупки и в него са включени, бог знае колко страни, които му се иска да окупира за постоянно, без да даде и един изстрел. И Полша е първа в списъка му. И ако смяташе, че Хитлер ще се съгласи с тези му искания, би сключил сделка с него под носа на Рузвелт. Ако питат мен, трябва да ги оставим и двамата да кървят до смърт. Нека нацистите и комунистите си видят едни други сметката, а после ние да си разделим останките.

На този етап спорът им се беше нажежил до бяло. И определено говореше за лична неприязън.

— Мамка му, нищо чудно, че руснаците ни нямат доверие. При такива гадняри като теб — извика Шмид.

— По-добре да съм гадняр, отколкото да превъзнасям онзи гнусен убиец Сталин. Кой знае? Може и да си нещо повече от негов апологет. Няма да си първият червен симпатизант в Държавния, Тед.

Шмид скочи на крака със стиснати юмруци и изкривено от гняв лице. За миг си помислих, че ще удари колегата си, така че дадох знак на двамата сервитьори и с общи усилия успяхме да го озаптим, преди да е станало късно.

— Нали го чу как ме нарече — възрази бурно Шмид.

— И май уцелих в десетката — ухили се Уейц.

— Може би ще е по-добре да млъкнеш — предложих му аз.

— А вие може би трябва да подбирате по-добре компанията си — отвърна ми Уейц.

— Странен съвет от педал като тебе, Уейц — изсъска Шмид.

Предвид ситуацията в Държавния департамент — първо Самнър Уелс, а после и Торнтън Коул — Джон Уейц едва ли би подминал спокойно подобна обида, и преди аз или сервитьорите да реагираме, той фрасна Тед Шмид право в носа, толкова силно, че го разкървави. И щеше да го удари отново, ако не го бяхме спрели.

— Ще го убия тоя — изкрещя и повтори няколко пъти заканата си.

— Ами опитай бе, педал шибан — ухили се Шмид, като попиваше кръвта с кърпичката си.

Врявата доведе агентите Рауф и Поликовски в столовата, докато Шмид и Уейц си разменяха обиди и заплахи.

— Ако вие двамата сте типични представители на — дипломатическата професия — каза Поликовски и избута Уейц до стената, когато той налетя да удари отново Шмид, — то бог да ни е на помощ.

Рауф погледна към Шмид, после към мен.

— Май ще е по-добре да го изведете оттук — посъветва ме той. — Преди да са дошли президентът или някой от Обединеното командване.

— Разумен съвет — съгласих се, хванах решително Шмид над лакътя и го поведох към вратата. — Хайде, Тед. Човекът е прав. Няма да е добре президентът да види това. Прибираме се в каютата.

— Той ме нарече педал — беше последното, което чух от Уейц, докато затварях вратата.

Когато се прибрахме в каютата, Шмид седна на леглото си и посегна към бутилката.

— Но мислиш ли, че пи достатъчно? — сопнах му се аз. — Какъв ти е проблемът бе, човек? И защо нарече Уейц педераст, за бога?

Шмид поклати глава и се изсмя.

— Просто исках да го вбеся. Да окалям това фашистко копеле. Всички в Държавния са настръхнали, мислят, че някой им е спретнал организиран лов на педали. Да не дава господ да открият педал, който е и комунист на всичкото отгоре. Сигурно ще го обесят на паметника на Вашингтон.

Трябваше да призная, че в това има нещо вярно.

Шмид помълча. После подхвърли:

— Ти женен ли си, Уилард?

Моментално се ядосах, защото за същото ме бяха питали президентът и онези двама полицаи.

— Какво, и мене ли ще обявиш за педал? Затова ли питаш?

Шмид сякаш се засегна.

— Мили боже, не. — Поклати глава. — Просто попитах.

— Не, не съм женен, по дяволите. — Тръснах горчиво глава. — Имах си едно момиче. Страхотно момиче. Момиче, за което трябваше да се оженя. А сега… заряза ме. Не знам защо и дори как, но прецаках работата.

— Разбирам. — Шмид кимна. — Значи сме в една лодка.

— Не за дълго, ако го караш в същия дух. Ще те свалят на първия пустинен остров.

Шмид се усмихна и на пухкавото му лице се изписа смесица от съпричастие и ирония. Съпричастното му не ме интересуваше, но иронията ми се стори интересна.

— Ти не разбираш — каза той, свали си очилата и започна да бърше ожесточено стъклата им. — Ден преди да се кача на този кораб жена ми Деби ми съобщи, че ме напуска. — Преглътна шумно и ми хвърли още една от кривите си усмивка, която се приземи право в голямата торба със самосъжаление, която мъкнех със себе си, откакто бях стъпил на борда на „Айова“.

— Съжалявам. — Седнах и сипах по едно и на двама ни. Единственото по-добро в случая би било да изтичам за корабния свещеник. — Каза ли защо?

— Имала си любовник. Ако трябва да съм откровен, истината е, че се досещах за нещо такова. Вечно излизаше. Нямах кураж да я попитам в очите. От страх да не се потвърдят най-страшните ми съмнения. И ето докъде ме доведе това.

Взе чашата и се втренчи в нея, сякаш знаеше, че не това е отговорът. Така че запалих цигара и я пъхнах между устните му.

— Познаваш ли любовника й?

— Познавах го. — Усмихна се глуповато, забелязал, че употребата на минало време не ми е убягнала. — По-сложно е, отколкото би предположил. Но май все трябва да споделя с някого. Мога ли да разчитам, че ще го запазиш за себе си, Уилард?

— Разбира се. Имаш думата ми.

Шмид пресуши чашата на един дъх, после си дръпна самоубийствено дълбоко от цигарата.

— Любовникът й е мъртъв. — Усмихна се горчиво и добави: — Напуска ме заради един мъртвец, Уилард. По-лошо от това, здраве му кажи.

Поклатих глава. И моето положение беше гадно, но не и наполовина колкото неговото. Аз дори не знаех името на мъжа, с когото бях видял Диана да се въргаля на килима пред камината.

Шмид се изсмя, а после изтри сълзите от очите си.

— И то не кой да е мъртвец, на всичкото отгоре. Не, от всички мъртъвци във Вашингтон Деби избра най-позорно известния.

Смръщих се, опитвайки се да съобразя за кого ми говори. Сещах се само за един позорно известен мъртвец във Вашингтон, когото Тед Шмид би могъл да познава.

— Боже, Тед, за Торнтън Коул ли говориш?

Шмид кимна.

— Точно за него, да.

— Но той не беше ли?…

— Така твърдят от полицията. Аз разпитах тук-там на своя глава. От полицията работят по версията, че Коул е отишъл в парка „Франклин“, за да забърше някоя мъжка проститутка, която го обслужила, а след това го обрала и убила. Но едно мога да ти кажа със сигурност, Уилард. Торнтън Коул определено не беше хомосексуалист.

— И го знаеш със сигурност?

— Деби е бременна от него. Това знам със сигурност. Не бяхме правили любов от много дълго време. Коул е бащата, несъмнено. Всичко това е описано в писмото, което Деби ми написа в деня, преди да се кача на това смрадливо корито.

— И не си казвал на никого?

Шмид поклати глава.

Никой друг не знае. Освен теб.

— Ами, не смяташ ли, че е редно да кажеш на някого? На полицията например?

— Да бе. Та всички във Вашингтон да научат, че жена ми се е чукала с друг мъж. Страхотна идея, Уилард. Както казах, самият аз научих преди няколко дни. На кого да кажа? На капитана?

— Прав си. Ченгетата никога не са наблизо, когато ти потрябват. — Свих рамене. — А тайните служби?

— И да им кажа, какво? Не си забравил, че поддържаме радиотишина, нали?

— Ще трябва да кажеш на някого. Убит е човек, Тед. Ако в полицията знаеха, че Коул е имал връзка с жена ти, едва ли щяха да работят по версията за педерастка история. Явно има нещо друго в цялата тази история.

Шмид се изсмя.

— Ами да. Най-вероятно ще решат, че е било убийство от страст. Че аз съм го убил. За това помисли ли? Кажа ли им каквото знам, веднага ще оглавя списъка им със заподозрените. И без това ми се струва, че Деби ме подозира точно в това. Защото със сигурност бих го убил, ако разполагах с възможност. Е, и с необходимата смелост, разбира се. Направо мога да ти го нарисувам. Кажа ли им, ще ме арестуват веднага щом сляза от кораба. — Той поклати глава. — Тайните служби, ФБР. Нямам им вяра на тези копелета, нито на едните, нито на другите. И на теб нямаше да кажа, ако не се познавахме още от „Харвард“. Макар и бегло. — Шмид вдигна чашата към устните си, преди да осъзнае, че вече е изгълтал съдържанието й. — Не съм пияница, Уилард. Обикновено почти не пия. Но какво друго ми остава сега?

— Не питай мен. И аз нямам предишен опит по тази част. — Налях още по една. Какво толкова, помислих си, нали сме братя в страданието.

— Пък има й друга причина да не искам тайните служби и ФБР да се ровичкат в живота ми. Нещо, за което спомена Джон Уейц.

— О, зарежи го този.

— Винаги съм симпатизирал на комунистическото движение, Уил. Още от „Харвард“. Предполагам, че това наистина ме прави донякъде „червен симпатизант“, както каза той.

— Едно е да симпатизираш на идеята, друго е да си член на партията — твърдо заявих. Може и да ме превъзхождаше по човешко страдание, но нямаше да му отстъпя превъзходството и по политически радикализъм. — Никога не си бил член на комунистическата партия, нали?

— Не, естествено, че не. Така и не събрах необходимия кураж.

— Тогава няма за какво да се притесняваш. След Пърл Харбър всички сме червени симпатизанти. Това е единствената почтена гледна точка. Пак затова е и тази среща на Големите трима и Джон Уейц е хубаво да си спомни това. Не мисля, че на Рузвелт биха му допаднали някои от нещата, които Уейц надрънка в столовата преди малко. И трябва да ти кажа, че твоите възгледи за Съветския съюз не се различават съществено от възгледите на президента.

— Благодаря ти, Уилард.

— Между другото, някои от агентите от президентския екип не са чак толкова лоши.

— Наистина ли смяташ, че трябва да им кажа каквото знам за Коул?

— Да. И нека ти обясня защо. Торнтън Коул работеше в немското бюро, нали?

Шмид кимна.

— Не го познавах добре, но съм чувал, че доста го е бивало в работата му.

— Хрумвало ли ти е, че убийството му може да е свързано именно с работата му? Може да е открил нещо покрай работата си за немското бюро в Държавния. И точно заради това са го убили?

— Какво, открил е немски шпионин или нещо такова?

— Защо не? Миналата година ФБР разкри осем немски агенти в Ню Йорк. Шпионският кръг в Лонг Айлънд, сещаш ли се? Но трябва да има и други. Това е една от причините Хувър да не изхвръкне на улицата.

— Не съм се сещал за това.

— И ако наистина е открил нещо важно, не ми е приятно да го кажа, но така или иначе е възможно Деби също да е в опасност. Може би тя знае нещо. Нещо за Торнтън Коул. Нещо, заради което да я убият. — Вдигнах рамене. — Предполагам, че не желаеш смъртта й.

Аз още я обичам, Уил.

— Мда. Знам какво ти е.

— И към кого от агентите ще е най-добре да се обърна, как мислиш? Така де, ти си имал случай да разговаряш с тях, ако съм те разбрал правилно.

Сетих се за разговора предния ден на тема „Що е философията“.

— Не знам. Агент Рауф ми се струва доста интелигентен — казах, припомняйки си името на един от тях. После още едно. — А и Поликовски не е лош човек.

— За поляк — засмя се Шмид.

— Имаш нещо против поляците ли? — попитах го аз.

— Нали съм немец, също като теб — отвърна Шмид. — Ние имаме нещо против кажи-речи всички.