Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hitler’s Peace, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Филип Кер

Заглавие: Мирът на Хитлер

Преводач: Милена Илиева

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Американска

Излязла от печат: 21.01.2008

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-585-858-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3309

История

  1. — Добавяне

26.

Вторник, 30 ноември 1943

Техеран

Каква утеха ми предложи философията? Никаква. В понеделник и вторник, кажи-речи през цялото време в главата ми звучаха думите на Сталин: „Лично аз бих предпочел онзи ваш агент да беше застрелял Хитлер, вместо преговорите да бъдат осуетени по този нелеп начин. Не знам за вашия господин Хал, но Микоян охотно би застанал до стената, ако знаеше, че с живота си ще плати за смъртта на чудовище като Хитлер“.

Никога не съм си падал по песимизма на Шопенхауер, но в библиотеката на Амирабад открих една негова книга и се зачетох. И думите му, че на прага на смъртта никой честен човек не би пожелал да изживее наново собствения си живот, зазвънтяха в ушите ми като погребални камбани.

Във вторник Рузвелт беше вече съвсем добре и готов за предстоящата галавечеря в британското посолство по случай шейсет и деветия рожден ден на Чърчил. Дълго се чудих дали да отида, но накрая реших, че е по-важно да се съобразя с желанието на премиер-министъра Чърчил, отколкото с това на маршал Сталин. Не си бях дал сметка обаче, че съм се превърнал в прокажен и за собствените си колеги тук, в Техеран. Хари Хопкинс се погрижи да ми изясни това веднага щом се появих в британското посолство.

— За бога, Майер — изсъска той. — Какво правиш тук, по дяволите?

Чул това, Чърчил тръгна към него и заръмжа като булдог, който брани любимия си кокал.

— Тук е, защото аз го поканих, Хари. Професор Майер е наясно, че бих го приел като лична обида, ако не беше дошъл тази вечер. Нали така, професоре?

— Да, господин премиер-министър.

— Извинете ме, господа. — Синът на Чърчил, Рандолф, трезвен като никога, хвана баща си за лакътя. — Може ли да разменим две думи, татко?

Премиер-министърът заряза защитата ми и се обърна търпеливо към сина си.

— Да, Рандолф, какво има?

Хопкинс ме погледна сякаш месото по крайниците ми все миг щеше да се свлече на пода.

— Добре — въздъхна той. — Но гледай да стоиш далеч от Сталин, за бога. Нещата са трудни и така. — После се отдалечи по посока на собствения си син, който също беше сред гостите.

Което пък беше знак за Чърчил да се върне при мен. Разговорихме се и изпихме по няколко чаши шампанско.

— Дъщеря ми не спомена, че в програмата са включени и забавни игри — подхвърли Чърчил с типичния си хаплив хумор, докато гледаше как Райли и екипът му от тайните служби претърсват едната половина на британското посолство, а агентите от НКВД — другата. — Проблемът с търсенето на съкровища е, че търсенето винаги е много по-забавно от намирането. Боя се, че тази истина важи и за много други неща в живота. Аксиома, която дори сега, когато подкарвам седемдесетата си година, ми дава тъжен повод за размисъл. Истината е, че често си задавам въпроса — ще бъде ли окончателната победа толкова сладка, колкото последната битка?

Няколко минути по-късно пристигна Рузвелт, наметнат с топъл шал в хладната вечер. Синът му Елиът го избута по рампата към терасата. Там, пред вратата на британската легация и в присъствието на почетна стража, Чърчил посрещна Рузвелт, който от своя страна му даде подаръка си за рождения му ден — персийска купа от възскъпия магазин в руското посолство.

— И дано дълги години бъдем заедно — пожела Рузвелт на широко усмихнатия Чърчил, след което даде знак на сина си да го придвижи в трапезарията. Като ме видя обаче, погледна на другата страна и се заприказва с Аверил Хариман.

— Като човек, когото често отблъскват — каза ми Чърчил, — винаги съм си казвал, че е по-добре да те отблъскват, отколкото да не ти обръщат внимание.

После ме хвана за лакътя и ме изведе на предната тераса, където почетната индийска стража чакаше пристигането на Сталин. Голяма черна лимузина вече се придвижваше бавно по алеята, което сикхите на Чърчил приеха за знак да застанат мирно.

Сталин, Молотов и Ворошилов слязоха от лимузината и аз понечих да вляза в сградата, но премиер-министърът ме стисна по-силно за лакътя.

— Не, не — изръмжа той. — Сталин може и да се наложи за Източна Европа, но това тук си е моят купон, мамка му.

Сталин, с обичайната си военна куртка с цвят на горчица и същото наметало с яркочервена подплата, се изкачи по стълбите към терасата. Като ме, видя до Чърчил, той спря за миг, при което един прислужник от британското посолство се шмугна между двама от охранителите на Сталин и се опита да му вземе наметалото — доста неразумно от негова страна, защото единият бодигард моментално измъкна пищова си и го ръгна в стомаха на нещастника.

— О, боже — измърмори Чърчил, — само това ни липсваше. — И в опит да разсее напрежението, той направи крачка напред и подаде ръка на Сталин. — Добър вечер, маршал Сталин — поздрави той. — Добре сте дошъл на тържеството за рождения ми ден. Този човечец просто се опитваше да ви помогне, като ви поеме наметалото.

За мой ужас Сталин не обърна никакво внимание на премиер-министъра, нито му проговори, нито му пое ръката, а бавно мина покрай него към трапезарията.

— Е, май наистина го вбесихме — каза Чърчил и се изсмя.

— Затова ли съм тук, сър?

— Вече ти казах, младежо. Тук си, защото аз те поканих.

Но аз вече не бях сигурен дали британският премиер-министър не ме е поканил на тържеството си и с някаква задна мисъл. Може би идеята да вбеси Сталин е била основателна причина сама по себе си.

Последвах Чърчил в трапезарията. Помещението приличаше на малък нощен клуб в Кайро — тежки червени завеси висяха на медни корнизи, а стените бяха облицовани с мозайка от дребни парченца огледално стъкло. Общият ефект беше не толкова на имперско великолепие, колкото на натруфен блясък.

Сервитьор в червено и синьо и с възголеми бели ръкавици се приближи към Сталин, сведе отсечено глава в поклон и му предложи поднос с напитки, който съветският лидер изгледа подозрително.

Трапезата беше наредена с посуда от кристал и сребро, а в центъра й гордо се кипреше голяма торта с шейсет и девет свещички. Открих мястото си по картичките с имената на гостите и установих, че са ме сложили доста по-близо до Сталин, отколкото и двамата бихме сметнали за подходящо. След случката на терасата имах лошо предчувствие за предстоящото тържество, което се влоши допълнително от откритието, че от Сталин ме делят само шест стола. Чудех се дали е възможно студенината, демонстрирана преди малко от Сталин към Чърчил, да се дължи единствено на моето присъствие. Чудех се и дали Рузвелт наистина се е отвърнал от мен. Ако беше така, то тази вечер щеше да завърши катастрофално. Взех картичката с името си и излязох на задната тераса да изпуша една цигара и да обмисля следващия си ход.

В градината зад сградата на легацията беше спокойно и тихо, чуваше се само шуртенето на вода в едно голямо квадратно езерце и съскането на запалените ветроупорни фенери — предпазна мярка срещу евентуално прекъсване на електричеството. Слязох по стълбите и тръгнах покрай езерцето, вперил поглед в съвършената бяла луна, отразена в повърхността на водата. Понеже само британците говореха с мен, не виждах смисъл да се връщам в трапезарията.

Минах покрай кухните към едно притихнало място под просторен купол, обрасъл с глициния и орлови нокти, и седнах да си допуша цигарата. Очите ми постепенно се нагодиха към тъмнината и аз различих контурите на голяма водоноска и тежък воден кран на стената. Затворих уморено очи в опит да върна мислите си към по-щастливи времена — как седя сам в стаята си в „Принстън“ и чета книга, камбаната в кулата на Насау Хол бие, а големият часовник „Ърдли Нортън“ тиктака на полицата над камината.

Отворих очи, защото изведнъж ми се стори, че наистина чувам тиктакането на онзи прекрасен стар часовник в джорджиански стил, подарък от майка ми по случай завършването на университета. Отидох на терасата да взема един фенер и се върнах с него под орнаментирания купол. Огледах се озадачено за източника на звука. Установих, че тиктакането идва от водоноската. Долепих ухо до хладната метална повърхност на цилиндричния резервоар. Часовникът звучеше зловещо, сякаш отмерваше дванайсетия час, когато раят ще се превърне в бойно поле на дяволи и демони.

Във водоносната имаше бомба. И ако се съдеше по размера на цилиндъра, бомбата беше голяма. Долу-горе един тон. Погледнах си часовника — оставаха само няколко минути до девет.

Подхванах дървените тегличи и напрегнах мишци. В първия момент водоноската не помръдна изобщо, но аз продължих да се напъвам, докато лицето ми не се зачерви от усилието. Накрая все пак успях да я приведа в движение и постепенно я изтеглих извън купола.

Помислих си, че определено не приличам на герой с фрака и лъскавите си обувки. Но въпросът беше да не спирам, да отдалеча водоноската колкото се може повече от централната сграда. Стигнах до настланата с чакъл алея, обувките ми се хлъзнаха върху дребните камъчета и аз спрях колкото да захвърля сакото си, после хванах пак тегличите и продължих към главната порта.

Двама от сикхите, охраняващи изхода, тръгнаха към мен. Щиковете им бяха забучени в пушките, но иначе мъжете изглеждаха спокойни и доста озадачени.

— Какво правите, сахиб? — попита ме единият.

— Помогнете ми — казах аз. — В това нещо има бомба.

Те ме изгледаха с празни погледи.

— Не разбирате ли? Има бомба.

След което единият от тях хукна към централната сграда. Мъдро.

Стигнах до портата, улеснен от набраната вече инерция, при което другият гвардеец, онзи, който ме беше заговорил, захвърли пушката си и се хвана да ми помогне.

Най-накрая изтеглихме водоноската през портите на британското посолство и поехме по широкия празен булевард към центъра на града. Сикхът спря да бута и си плю на петите. Нямах нищо против. Дори предпочитах сам да се справя. Колко по-добре щеше да е да ме запомнят не като човека, спасил живота на Хитлер, нито дори като човека, подложил крак на мирните преговори, а като истински герой, спасил Големите трима от раздробяване на дребни парченца.

Само дето не се чувствах особено героично в момента. Уморен бях и в известен смисъл дори нямах търпение да се свърши. И докато теглех водоноската със смъртоносния товар, аз постепенно сключих мир със себе си. От онзи вид мир, който не подлежи на анализ. Окончателният мир. Хитлеровият мир.