Гийом Мюсо
И след това… (9)

7

Мъртвите са невидими, но не и отсъстващи.

Свети Августин

Въведоха го в една студена и мрачна стая, в която се процеждаше бледа светлина. Върху леглото на видно място бе поставен лист от изкуствена материя, който съдържаше указания за различните етапи на изследванията. Натан спази стриктно всички инструкции: съблече се, надяна памучната медицинска блуза, изми си ръцете и даде урина в оставеното за целта шишенце, след което повика служителя от амбулаторията, който му взе кръв.

Събитията се развиваха на почти цялата територия на клиниката. С магнитна карта в ръка, пациентът трябваше да ходи от една стая в друга, където бе приеман от различни специалисти.

Приятните изживявания започнаха с очертаването на обща клинична картина. С нея се зае един сух мъж около петдесетте с прошарена коса, който отговаряше на благото име доктор Блектроу.

След като го прегледа от главата до петите, той захвана да го разпитва за всички предходни болести в личен и наследствен план.

Не, никога не е имал особени здравословни проблеми, освен ставния ревматизъм на десет години и мононуклеозата на деветнадесет.

Не, не знаеше от какво е починал баща му. Нито дали е починал, впрочем.

Не, майка му не бе починала от сърдечносъдово заболяване.

Не бе страдала и от диабет също така.

Дядовците и бабите? Изобщо не ги е виждал през живота си.

После Блектроу си присвои правото да задава въпроси върху начина му на живот.

Не, не пие и не пуши, откакто се е родила дъщеря му. Да, наистина има пакет цигари, който може и да се е подавал от джоба на сакото му (те са ми пребъркали костюма!), но никога не пали от тях; те са само за да държи нещо в ръцете си.

Да, взема понякога антидепресанти. И успокоителни също. Както впрочем половината от хората, които водят напрегнат живот.

След това го пратиха при психолог, където бе подложен на всякакъв род сложни тестове с цел да измерят степента на професионално и семейно напрежение.

Да, преминал бе през развод в семейството.

Не, не е бил уволняван.

Да, преживял бе наскоро смърт на близък човек.

Не, нямаше ипотека.

Да, финансовото му положение се бе променило в последно време… но към добро.

Промяна в навиците за сън ли? Бога ми, той изобщо нямаше навици в тази област и може би тук се криеше целият проблем. Аз не се отдавам на съня, аз не му устоявам, както казваше някой.

В края на обследването лекарят го засипа с поредица евтини съвети, целящи да му помогнат да се справя по-лесно с това, което наричаше „затормозяващи ситуации в психоемоционален план“.

Натан покорно изслуша всичките му препоръки, но вътрешно кипеше:

Последното, което искам, е да се превърна в дзен философ! Единственото, което ми трябва в този момент, е да зная, дявол да го вземе, дали животът ми е в опасност и дали скоро ще тръгна да мра!

Сериозните изследвания започнаха в кардиологичния кабинет.

Почувства облекчение, когато видя, че кардиологът изглежда човечен и отзивчив. Натан сподели с него болките в гърдите, които го измъчваха от доста време. Лекарят го изслуша внимателно, като му задаваше допълнителни въпроси за обстоятелствата и остротата на болката.

Измери му кръвното налягане, сетне го накара да тича върху бягащата пътечка, предназначена да дава сведения за сърдечния ритъм при определени натоварвания.

После трябваше да премине през електрокардиограма, ехокардиография, еходоплер: ако имаше някакъв проблем със сърцето, нямаше как да не бъде установен.

Обиколката продължи с преглед на уши-нос-гърло. За тази цел специалистът по УНГ му изследва гърлото, носа, синусите, ушите.

Натан отказа да му направят аудиограма: не, нямаше никакви проблеми със слуха.

В замяна на това бе принуден да изтърпи фиброскопия на ларинкса и радиография на белите дробове: неговите обяснения относно пушенето не бяха хванали вяра.

— Да, добре, съгласен съм, случва ми се все още да запаля по някоя цигара от време на време, знаете как става…

В никакъв случай не може да се каже, че прие възторжено настояването за ендоскопия на ректума. Ала го увериха, че е безболезнено.

Когато отвори вратата на урологията, Натан отгатна, че ще си говорят за простатата му. И наистина точно това се случи.

Не, все още не ставаше по три пъти нощем, за да ходи по малка нужда. Не, не изпитваше никакви смущения при уриниране. От друга страна, бе малко млад, за да е развил аденом на простатата, нали?

Болничната екскурзия приключи с ехография на вътрешните органи, която се състоеше в това да прекарат сондата върху различните части на тялото му. Дори можеше да наблюдава върху екрана на монитора прекрасни изображения на собствения си черен дроб, на панкреаса, далака и жлъчката.

Натан си погледна часовника: два часа следобед. Уф! Край! Виеше му се свят и му се повръщаше. През последните няколко часа бе преминал през повече прегледи, отколкото през целия си живот досега.

— Ще получите резултатите след около две седмици — осведоми го един глас зад гърба му.

Обърна се и се натъкна на доктор Баули, който го гледаше с пределна строгост.

— Как така „след около две седмици“! — възмути се адвокатът. — Нямам време да чакам две седмици. Аз съм изтощен, аз съм болен! Имам нужда да знам какво ми е!

— Успокойте се — каза лекарят. — Пошегувах се. Ще можем да направим първите заключения след малко повече от час.

Той погледна Натан по-внимателно и произнесе с разтревожен тон:

— Наистина имате изключително уморен вид. Ако искате да си починете в очакване на резултатите, на втория етаж има една свободна стая. Мога да наредя на сестрата да ви донесе и нещо за хапване?

Натан прие. Прибра си дрехите, качи се на етажа и се облече в посочената стая, след което се тръшна на леглото.

 

 

Първото нещо, което видя, бе усмивката на Малори.

Малори бе светлина. Малори бе слънце. Винаги изпълнена с енергия и веселие. Много общителна, за разлика от него, който винаги имаше определени проблеми в това отношение. Навремето бяха започнали ремонт на апартамента си и бяха минали много дни, без да отправи и дума към бояджията, докато на Малори й трябваше по-малко от час, за да се запознае с основните моменти от живота му: от градчето, в което се бе родил, до имената на децата му. Натан не презираше хората, напротив, но в повечето случаи не знаеше как да завърже разговор. Наистина, не бе бог знае какъв шегобиец. Малори пък по природа бе винаги положително настроена и някак си без усилие успяваше да внуши доверие на околните. Той обаче не бе положително настроен. За разлика от жена си Натан не хранеше никакви илюзии относно природата на човека.

Въпреки противоположните си характери тяхната двойка знаеше и периоди на върховно щастие. И двамата бяха съумели да постигнат необходимите компромиси. Естествено, Натан посвещаваше много време на своята работа, но Малори приемаше това. Тя разбираше потребността му да изгради стъпалата, по които да се изкачи на социалната стълбица. В замяна на това Натан никога не критикуваше обществената активност и ангажиментите на своята жена, дори когато ги намираше твърде наивни или смехотворни. Раждането на Бони бе увеличило и задълбочило още повече сговора помежду им.

Дълбоко в себе си той винаги бе спотайвал мисълта, че семейството им ще бъде навеки предпазено от раздяла. И въпреки това те в крайна сметка се отдалечиха един от друг.

Работата му изигра важна роля в това отношение, тъй като го засмукваше все повече и повече с новите отговорности, които бе поел. Големият срив между тях бе настъпил поради неговото отсъствие, той добре знаеше това.

Но най-лошото бе смъртта на Шон, второто им дете, когато то бе на три месеца.

Ужасното събитие се бе случило преди три години, през зимата, в самото начало на февруари.

Поради неясни причини Малори отказваше да използва услугите на друга жена, която да се грижи за децата. А щеше да бъде толкова лесно да наемат някоя филипинка, която да гледа Бони и Шон — в Ню Йорк те се срещаха под път и над път. Всичките му колеги постъпваха така. Но Малори щеше да ви обясни, че за да отгледат децата на богатите американци, тези жени бяха принудени да напуснат родната си страна и своите собствени деца. Ако освобождението на жената от Севера трябвало да минава през заробването на жената от Юга, то тя, Малори Уекслър, би предпочела да мине и без това. Гледането на децата било грижа на родителите им и на никой друг. Бащите трябвало да участват най-вече във възпитанието, и толкова. А ако бихте проявили неблагоразумието да възразите, доказвайки с най-прости и ясни доводи, че въпросната филипинска дойка получава за своите услуги немалка сума, която би могла да изпрати у дома, за да плати образованието на децата си, тогава щяхте да бъдете обявени за отвратителни неоколонизатори и щяхте да чуете цяла поредица от други социално ангажирани речи, за да съжалите в крайна сметка, че сте стъпили твърде непредпазливо на тази хлъзгава почва.

Онзи следобед Натан бе напуснал кантората по-рано. Малори предвиждаше да осъществи обичайното си месечно посещение при своите родители. Почти винаги вземаше и Бони със себе си, но тъй като в момента малката страдаше от ангина, бе решено, че този път няма да пътува и ще остане в Ню Йорк с баща си.

Малори трябваше да хване самолета в шест вечерта. Натан се бе сблъскал с нея на пътната врата. Тя го бе целунала набързо, след като му бе казала нещо от рода на: „Всичко съм ти приготвила; ти само ще трябва да стоплиш млякото в микровълновата печка. И не забравяй да го накараш да се оригне…“.

Така Натан се бе озовал сам с двете деца. За Бони отнапред бе приготвил своето секретно оръжие: видеокасета с „Красавицата и Просякът“. Една от странните прищевки на Малори бе да бойкотира фирмата „Уолт Дисни“, тъй като Мики Маус поръчвал изработката на някои елементи от своята продукция на подизпълнители от Китай и Хаити, които не се свенели да използват за целта детски труд. Но този акт на гражданска ангажираност изобщо не бе по вкуса на Бони, която оставаше лишена от много любими рисувани филмчета.

Така Натан й бе дал касетката, но преди това я бе накарал да се закълне, че няма да каже нищо на майка си, и тя се бе оттеглила в хола, цялата сияеща, че ще може да гледа филмче на Дисни.

Младият мъж бе настанил Шон в люлката, която бе сложил до своето бюро. Той си бе изпил млякото и бе заспал. Обикновено Натан обожаваше да се занимава с децата. Досадното бе, че тази вечер наистина нямаше време за тях. Трябваше да работи върху един важен и твърде сложен случай. Впрочем, напоследък му поверяваха само важни и сложни случаи, което го принуждаваше да мъкне все повече и повече папки вкъщи. Справяше се, макар и трудно.

След края на филмчето Бони бе поискала да хапне (спагети, разбира се: какво ли друго би могла да пожелае след „Красавицата и Просякът“?). Той й бе приготвил вечерята, но не бе успял да седне на масата с нея. После тя си бе легнала, без да му досажда повече.

През следващите четири часа Натан бе работил с пълна пара, сетне, около полунощ, бе поднесъл за последен път биберона на Шон, преди да се оттегли и той за сън. Почувствал се бе изчерпан и искаше да стане рано на другия ден. Шон бе истински часовник. Бе вече свикнал да изкарва цялата нощ, без да се буди, и затова Натан бе убеден, че би могъл да поспи спокойно поне шест часа.

Да, но на сутринта бе намерил безжизненото тяло на своя син, легнал по корем. Вдигайки малкото, все още толкова лекичко същество, бе забелязал малко петно розова пяна върху чаршафчето. Заляла го бе вълна от ужас, начаса бе разбрал всичко.

Смъртта бе настъпила тихомълком, това бе очевидно. Натан имаше много лек сън, но не бе чул никакъв плач, никакъв вик.

Днес внезапната смърт на кърмаче е нещо добре познато. Както всички родители, Малори и той бяха предупредени за опасностите от спането на децата по корем и стриктно бяха изпълнявали препоръките на педиатъра да слагат Шон по гръб…

Те също така обръщаха внимание личицето му да остава винаги открито и на въздух, топлината в стаята никога да не бъде прекалено висока (Малори бе поръчала да инсталират някакъв много усъвършенстван термостат, който поддържаше температура от 20 градуса), дюшечето да бъде твърдо (бяха купили най-скъпото, отговарящо на най-високите изисквания за сигурност). Биха ли могли да бъдат по-грижовни родители?

Много пъти му бяха задавали въпроса: бе ли положил бебето по гръб? Ама, разбира се! Разбира се! Както обикновено. Това бе неговият отговор. Но в действителност не си спомняше съвсем точно момента, в който го бе сложил в креватчето. Не можеше да превърти тази кратка сценка в съзнанието си. Всичко, което бе в състояние да възстанови достатъчно точно, се свеждаше до едно-единствено нещо: че в течение на тази прокълната вечер бе изцяло погълнат от своята работа. От това шибано дело за финансовото обединяване на две въздухоплавателни компании.

Откакто бе станал баща, никога не бе слагал свое дете по корем или дори на една страна. Защо ли би го направил точно онази вечер? Това бе невъзможно. Знаеше, че не го бе сторил, но нямаше точния спомен за момента, в който бе сложил своя син да спи. Тази несигурност го разяждаше и подклаждаше чувството му за вина.

Сетне Малори на свой ред си бе изградила своя идея фикс, обвинявайки се, задето не била кърмила второто си дете. Като че ли това би могло да промени нещо!

Защо след това изпитание семейството му се бе взривило, вместо да се сплоти? Натан не бе в състояние да даде ясен отговор на този въпрос, който си задаваше ден след ден. Да обясни растящата потребност от отдалечаване, която ги бе обхванала и двамата.

Ето така се бяха развили нещата. Относително бързо. Да бъде с нея, изведнъж бе станало непоносимо за него. Как да живее под нейния поглед, който, макар и несъзнателно, може би го укоряваше за смъртта на Шон? Какво да си говорят, когато се прибере вкъщи? Да се връщат отново и отново към миналото? „Спомняш ли си какъв беше хубав? Спомняш ли си как го чакахме? Спомняш ли си колко бяхме горди с него? Спомняш ли си мястото, където го заченахме? В хижата до лифта за ски на Уайт Маунтийнс… Спомняш ли си… Спомняш ли си…“

Не знаеше вече какво да отговаря на нейните въпроси: „Вярваш ли, че е някъде на небето, Натан? Вярваш ли, че има нещо след това?“.

Той не знаеше нищо. Не вярваше в нищо.

В него не бе останало нищо друго, освен тази отворена рана, тази безкрайна тъга, това ужасяващо усещане, че е изоставил своето дете.

Бе сломен, пречупен. Дълго време унинието му бе тъй дълбоко, че бе загубил вкус към каквото и да било, понеже нищо не можеше да възкреси мъртвото му бебе.

За да продължи някак да живее, бе се заровил в работата си. Но в кантората, както и навсякъде, където стъпеше, му задаваха все същия въпрос: как е жена ти?

Все жена му.

А той? А неговата мъка? Кому ли го бе грижа за това? Никога не го попитаха той как се чувства. Как преживява тази трагедия? Смятаха го за силен. Корав мъж. Впрочем, той бе точно такъв в своята професия, нали? Твърд, хищен, безмилостен, без право на сълзи и отчаяние.

 

 

Натан отвори очи и скочи от леглото.

Знаеше, че никога няма да се излекува от тази кървяща рана.

Разбира се, имаше дни, в които му се случваше да прекара щастливи мигове с дъщеря си, да изпита удоволствието от спорта, да се усмихне на шегата на някой сътрудник. Но дори и в тези мигове болката от спомена за Шон не го напускаше и се смесваше с малките му радости.

 

 

Един час по-късно

Потънал във фотьойла срещу бюрото на доктор Баули, Натан съзерцаваше златната рамка, в която бе поставена някаква имитация на пергамент, съдържащ сентенция на Хипократ в латинския й превод:

Vita brevis, ars longa, experimentum periculosum, iudicium difficile.

— Животът е кратък, изкуството — дълговечно, опитът е опасен, преценката — трудна — преведе доктор Баули. — Това ще рече, че…

— Разбирам много добре какво ще рече — прекъсна го Натан. — Аз съм магистър по право, а не някоя от вашите модни поп звезди, които идват тук, за да се изчистят от дрогата.

— Добре, добре, много добре — успя да изломоти лекарят, попарен от острата реплика.

Той му протегна неголяма папка с около тридесетина страници, озаглавена ЕПИКРИЗА.

Натан прелисти няколко страници, без да ги чете задълбочено, после вдигна глава към Баули и попита със затаен страх:

— Е, и?

Докторът въздъхна няколко пъти, за да удължи очакването.

Този тип е истински садист.

Нова пауза, през която си прочисти гърлото и няколко пъти си преглътна слюнката.

Хайде, какво чакаш, кажи ми най-сетне, че ще се умира в скоро време!

— Бога ми, в никакъв случай няма да умрете утре сутринта. Няма нищо тревожно във вашите изследвания.

— Вие… вие сигурен ли сте? Но сърцето ми…

— Нямате повишено кръвно налягане.

— А холестеролът ми…

Баули поклати глава.

— Нищо сериозно: показанията на лошия холестерол не са извън нормата.

— А тази болка в гърдите?

— Не е кой знае какво: кардиологът е на мнение, че в най-лошия случай става дума за angina pectoris в лека форма, която се дължи на продължителен и тежък стрес.

— И няма опасност от инфаркт?

— Вероятността е твърде малка. Ще ви дам все пак един спрей с тринитрин в състава си, така да се каже, за всеки случай. Но всичко би трябвало да изчезне, след като добре си отпочинете.

Натан взе флакончето, което Баули му подаде. Бе на косъм от това да скочи и да разцелува доктора. Чувстваше се, сякаш са махнали от гърба му поне три тона тежест.

Лекарят се впусна в подробни обяснения за всички резултати и за различните изследвания, но Натан вече не го слушаше. Той знаеше най-важното: нямаше изгледи да умре в скоро време.

 

 

Седнал в колата, адвокатът препрочете внимателно всички заключения в епикризата. Няма съмнение: той бе в отлично здраве. Нещо повече, рядко се бе чувствал толкова добре. Само за няколко минути неговото самочувствие се бе вдигнало до висините.

Погледна часовника си. Наистина ли имаше нужда от тази отпуска? Сега, когато се бе успокоил, нямаше ли да постъпи по-правилно, ако се върне на работа? Натан дел Амико се връща на своя пост. Аби, донесете ми делото „Райтбис“ и подновете всичките ми срещи. Дали бихте могли да останете малко до по-късно тази вечер, ще направим от тази афера голям удар!

Не. Сигурно щеше да е по-добре, но не биваше да прескача необходимите етапи. Бе пределно ясно, че нещо при него не върви както трябва. Пък и наистина искаше да отиде в Сан Диего, за да вземе Бони.

Запали двигателя на своя джип и потегли по посока на „Сентръл Парк Уест“.

Изпитваше остра нужда от алкохол и цигари. Порови малко в джоба на костюма си и напипа пакетчето, откъдето извади две цигари. „Аз никога не пуша от тях, те са само за да държа нещо в ръцете си“ — имитира той доста неумело неотдавнашните си отговори в клиниката. Сетне запали двете наведнъж и даде газ, избухвайки в гръмък смях. Смъртта все още не го дебнеше отблизо.