Гийом Мюсо
И след това… (23)

21

Ако имам дете, то е все едно да съм оповестил: родил съм се, вкусил съм от живота и съм установил, че той е безумно хубав и заслужава да бъде продължен.

Милан Кундера

17 декември

— ¿Qué hora es?^[1] — попита Бони, търкайки очите си. Малкото момиченце току-що бе станало.

— Отгатни! — отговори баща й, вдигайки я на ръце. Натан се бе върнал от Сан Диего в шест сутринта и бе отишъл да вземе дъщеря си, заспала върху канапето в кабинета на Гудрич. „Легна си много късно — уточнил бе лекарят. — Нашият полет към Ню Йорк се забави заради лошото време.“

Натан бе поел на ръце сънената Бони и двамата се бяха прибрали в „Сан Ремо“. В крайна сметка тя бе потънала в сън чак към осем часа, когато утринното слънце вече грееше на хоризонта.

Малката се бе вторачила в часовника, закачен на стената в кухнята, с недоверчив поглед.

— Три часа след обяд?

— Да, бебчо, голям сън изкара.

— Не съм бебчо — защити се тя, прозявайки се.

— Как пък не! — каза й той, настанявайки я на висока табуретка пред купа с димящ шоколад. — Ти си моят бебчо.

— За пръв път в живота се събуждам толкова късно — засмя се тя, грабвайки една сусамова кифличка.

Той я погледна с нежност. Да бъде с нея бе истинско щастие. Вчера бе намерил, че е много добре. Изглеждаше радостна и разцъфтяла, далеч по-малко притеснена в сравнение с последната ваканция. Сътресението от развода като че ли бе на път да изчезне. В края на краищата бе разбрала, че раздялата на нейните родители няма да я отдалечи нито от баща й, нито от майка й. Така че, нищо страшно.

Но тъкмо този проблем бе започнал да се урежда, и ето че на хоризонта се очертаваше друг, далеч по-тежък проблем: смъртта щеше да й отнеме нейния баща.

Тревожеше се много за нея. Дали ще има сили да понесе това изпитание, най-трудното от началото на мъничкия й живот? Нима имаше някакъв начин да подготвиш едно дете за предстоящата смърт на негов родител?

Предпочете обаче да прогони засега тези черни мисли и да се наслади на сладките мигове с дъщеря си.

— Можем да потърсим коледна елха, какво ще кажеш? — предложи й той с мисълта, че това ще й достави удоволствие.

— О, да! И с много играчки: топки, звездички, гирлянди, които мигат в тъмното.

— После ще направим един набег из магазините и ще си приготвим хубава вечеря.

— Можем да си направим салата от юфка с мастило от сепия! — примоли се тя.

Това наистина бе нейното любимо ястие, откакто го бе опитала в един ресторант в ТрайБеКа^[2]. Бяха отишли с Малори да вечерят в него още когато бе съвсем малка.

— С великолепен десерт. Искаш ли да си приготвим един голям фантастичен десерт?

— Разбира се — каза тя, подскачайки от радост.

— Какво ще ти хареса най-много?

— Тиквена торта — отговори тя, без да се колебае.

— Но това е десерт, който се яде в Деня на благодарността. Не искаш ли нещо по-подходящо за Коледа?

Тя поклати отрицателно глава.

— Не, аз обичам тиквената торта, когато е много сочна и с много маскарпоне^[3] — уточни тя, преглъщайки слюнката си.

— Тогава побързай със закуската.

— Не искам повече — каза тя, ставайки от масата, за да изтича и се гушне в него.

Прегръщаше го много силно, търкайки същевременно голите си крачета едно в друго.

— Студено ли ти е, малка катеричке?

— Да, цялата съм вленедена.

Бе наистина очарователна в усилията си да употребява по-дълги и сложни думи.

— Вледенена — поправи я той през смях. — Ти си едно малко вледенено момиченце, което ей сега ще хвръкне и ще си облече най-топлите дрешки.

Да се намери прочутата черна юфка не бе никак лесна работа. Трябваше да стигнат чак до един от магазините на „Дийн & Делука“. Няколко дни преди Коледа луксозният магазин за хранителни стоки в Сохо бе претъпкан. Оставиха хората да се блъскат и работят с лакти, за да осъществят своите покупки за рекордно време. Но това нямаше никакво значение, цялото време бе тяхно.

На „Бродуей“ Бони оглежда повече от четвърт час различните елхички, предлагани от продавачите на открито. Когато най-сетне изборът бе направен, Натан натовари малкото дръвче в багажника на джипа, след което се спряха в един магазин на „Трето авеню“, където според него се продаваха най-хубавите плодове и зеленчуци в целия град.

Оттам купиха прекрасна тиква и буркан с рибена супа от Франция, която носеше чудноватото название soupe a la sétoise^[4].

Към края на следобеда се прибраха вкъщи, готови да се впуснат в изтънчени кулинарни занимания.

Едва съблякла палтото с качулката, Бони бе успяла да разположи старателно продуктите върху кухненската маса: тестени кори, тиква, портокали, захар с ванилия, ликьор от горчив бадем, маскарпоне…

— Ще ми помогнеш ли? — попита го тя с усмивка.

— Идвам.

Натан погледна дъщеря си и усети как сърцето му се свива. Много би искал да й каже, че не бива да се бои от бъдещето, че дори мъртъв ще бъде винаги наоколо, за да бди над нея и да я защитава.

Но какво ли знаеше той за всичко това? Със сигурност нещата нямаше да протичат по този начин. Изпитваше почти пълна убеденост, че няма да се превърне в ангел хранител, чиято мисия би била да я предпазва от погрешни стъпки.

Истината се криеше в едно нещо: той се страхуваше. Страхуваше се, че ще остави своето малко момиченце да се сблъска с грозотата и цинизма на външния свят, без да може с нищо да му помогне.

Приближи се до масата. Нахлузила престилка, три пъти по-голяма за нея, Бони вече бе отворила готварската книга на вярната страница и търпеливо очакваше нарежданията му.

— На работа!

Натан завъртя точилката, за да получи необходимата дебелина на тестото, след което заби в него формата за торта. После го покри с пергаментова хартия, върху която нареди сушен боб, и го метна във фурната. През това време Бони бе очистила конците и семките на тиквата. Той й помогна да нареже месестата част на малки кубчета, които тя внимателно поръси с няколко капки ликьор. Радостна от свършената работа, малката готвачка му отправи очарователна усмивка, пълна със задоволство. Натан сложи тиквата на огъня и се възползва от кратката пауза, за да й зададе един въпрос:

— Спомняш ли си, когато почина Шон?

— Разбира се — отговори му тя, гледайки го право в очите.

Макар да бе положила всички усилия да прикрие чувствата си, той забеляза как невидим воал на тъга забули хубавото лице на момиченцето. Натан обаче се насили да продължи:

— Но тогава ти беше съвсем малка.

— Бях на четири години — уточни тя, сякаш събитията се бяха развили преди две или три десетилетия.

— За да ти обясним, мама и аз ти бяхме казали някакви такива неща, като „Шон е на небето“.

Тя поклати глава, за да му покаже, че си спомня за това.

— Отначало ти задаваше много въпроси. Няколко пъти си ме питала дали на небето е студено. Искаше също така да знаеш как братчето ти ще се храни и ще можеш ли някой ден да го посетиш там горе.

— Спомням си — каза спокойно Бони.

— Е, добре, не съм сигурен дали избрахме най-добрия начин да ти обясним какво е смъртта…

— Защо, хората не отиват ли на небето, когато умират?

— Искрено казано, никой не знае нищо по този въпрос, моето момиче.

Тя се замисли за миг, за да събере всичките си познания, които бе натрупала в тази област.

— Приятелката ми Сара казва, че когато човек умре, отива или в рая, или в ада.

— Не знаем дали е така — повтори Натан.

Но веднага разбра, че този отговор далеч не я задоволява.

— Защо не погледнем в енциклопедията? — попита тя оживено. — Мама винаги ми казва, че когато не знаем нещо, трябва да го потърсим в енциклопедията.

— Дори в енциклопедията не се казва нищо. Това е загадка за нас.

В този миг отекна звънецът на фурната.

Натан извади основата на тортата, изпечена до бяло, и махна пергамента със сухия боб.

Противно на неговото очакване, момиченцето не му предложи помощта си.

— Хайде, Бони, имам нужда от теб. Трябва да приготвим гарнитурата на тортата. Покажи ми, че не си забравила да разбиваш яйца, както съм те учил. Побързай!

Тя пое изпълнението на задачата, отначало сдържано, сетне с все по-голямо усърдие. Счупи яйцата, посипа ги със захар и се зае да ги разбива. Справяше се много добре и след пет минути усмивката отново кацна на лицето й.

— Погледни каква страхотна пяна! — извика тя.

— Браво! А сега да добавим тиквата, портокаловия сок и сиренето.

Двамата си разделиха работата. Той изстиска сока от един портокал, а тя прекарваше кубчетата тиква през пресата за пюре.

По някое време реши да опита какво се е получило и сокът очерта фини оранжеви мустачки под нослето й.

Натан отиде да извади фотоапарата и двамата си направиха снимки един на друг. Сетне той протегна ръката си, за да отдалечи колкото можеше повече машинката. Прегърнати, те прилепиха бузите си една о друга.

— Едно, две, три, зеле!

Още един прекрасен спомен.

Остави я да нанесе гарнитурата върху основата на тортата, а след това й помогна да я постави във фурната.

Бони клекна пред стъклената вратичка на печката, за да наблюдава как тортата започва да се пече. Бе толкова погълната от гледката, като че ли гледаше най-хубавата програма по телевизията.

— Ммм… Май ще стане много хубава. Дълго ли ще трябва да чакаме?

— Около четиридесет минути, катеричке.

Тя се изправи, вдигна малкото си носле към него и остана за няколко секунди в това положение, сякаш се колебаеше да сподели нещо. В края на краищата събра кураж и каза:

— Баба не обича да й задавам въпроси за смъртта. Казва, че съм много малка и че това носи нещастие.

— Това са глупости, миличка. Само възрастните се боят да говорят за смъртта с децата си.

— Защо?

— Боят се да не ги уплашат, а всъщност именно това, че не им говорят, кара децата да се боят. Човек винаги се страхува повече от онова, което не познава.

Тогава тя го попита с възможно най-естествената интонация:

— А какво трябва да знаем за смъртта?

Той се замисли за миг.

— Първо, че смъртта е неизбежна.

— Това значи, че не можем да избягаме от нея, така ли?

— Да, бебчо, всички до един умират.

— Дори и Лара Крофт ли?

— Лара Крофт не съществува. Ти знаеш това.

— А Иисус?

— Ти не си Иисус.

— Наистина — съгласи се тя и сянка от усмивка пробяга по лицето й.

— После, смъртта е безвъзвратна.

Тя се опита да повтори тази нова за нея дума, чийто смисъл не й бе много ясен.

— „Безвръзвратна“?

— Безвъзвратна, миличка. Малко сложна дума, която означава, че умре ли веднъж, човек не може отново да се върне към живота.

— Колко жалко! — каза тя, искрено натъжена.

— Да — съгласи се той, — наистина е жалко. Но не се натъжавай, ти няма да умреш скоро. Нито утре, нито вдругиден.

— А кога ще умра?

Натан съжали, че е започнал този разговор. Бони го гледаше с големите си очи, сякаш той можеше да й предложи върховно откровение за бъдещето й.

— Само когато се превърнеш в много, много стара бабичка.

— С много бръчки?

— Да, с много бръчки, с бели коси и с косми по брадичката.

Последното съобщение изтръгна лека усмивка, която не трая дълго.

— А ти и мама? Вие кога ще умрете?

— Не се безпокой, бебчо: и за нас няма да е днеска. Но ако някой ден умра, ти не бива да се измъчваш.

Момиченцето го погледна с изненада.

— Ако умреш, не бива да бъда тъжна? — възкликна тя, сякаш й бе казал нещо съвършено невероятно.

— Разбира се, можеш да бъдеш — уточни той, — но не бива да съжаляваш за нищо, а още по-малко, да се упрекваш. Разбра ли? Ти няма да имаш никаква вина за това. Аз много се гордея с теб, и мама също. Не бива да съжаляваш, че си прекарала съвсем малко време с мен. Кажи си просто, че можехме да направим много неща заедно и че ще ни останат купчини хубави спомени.

— Ти това ли изпита, когато твоята мама почина?

Натан бе поразен от въпроса. Мъчейки се да й отговори, той само промълви:

— Не съвсем, но се опитах. Никога не се бой да признаваш своите чувства пред хората, които обичаш.

— Съгласна — заяви тя, без много да разбира какво точно иска да й каже.

— За да приемеш смъртта на скъп човек, трябва да се сближиш още повече с тези, които те обичат. Точно те са хората, които ще те подкрепят.

— Ще трябва ли да идвам да ви виждам, теб и мама?

— Да — потвърди Натан. — Ще можеш винаги да идваш, ако нещо те кара да се страхуваш или те измъчва. Дори когато вече си голяма. Ще можеш всеки път да си с нас, и с нея, и с мен. И ако един ден трябва да умра, ще имаш мама до себе си. Ти имаш невероятна майка и тя винаги ще знае какво да направи, за да ти мине тъгата.

— Но все пак ще бъде много тежко — каза тя с треперещ глас.

— Да — съгласи се баща й, — ще бъде тежко. Понякога ще се чувстваш много самотна и ще ти се иска да плачеш. И тогава най-доброто ще бъде да го сториш, защото плачът е нещо хубаво.

— Да, ама само бебетата реват — възрази му тя, макар самичка да бе готова всеки момент да се просълзи.

— Не, всички плачат. Кълна ти се. Хората, които са загубили способността си да плачат, са най-нещастните на света. Всеки път, когато поискаш да ме почувстваш близо до себе си, ще можеш да си говориш с мен на някое място, където сме обичали да бъдем заедно, аз и ти.

— Ти говориш ли си понякога с Шон?

Той й каза истината, почти облекчен от това, че успя да го направи.

— Да, продължавам да си говоря с Шон и с моята майка. Шон продължава да живее в сърцето ми. Той винаги ще бъде мой син. Същото е и с теб: аз винаги ще бъда твой баща и мама винаги ще бъде твоята майка. Дори и да съм вече мъртъв, това нищо няма да промени.

— На гробищата ли ходиш, когато искаш да си говориш с тях?

— Не, не обичам гробищата. Ходя в парка всяка сутрин, много рано, когато там няма почти никого. Навсякъде казвам, че ходя да тичам, за да си поддържам формата, но всъщност ходя да тичам, за да съм с тях. Всеки трябва да си намери своето място. Много е важно да общуваме, за да може човекът, когото обичаме, да остане с нас, додето сме живи.

— Всеки ден ли си мислиш за тях?

— Не — излъга Натан, — често, но не всеки ден.

Той усети как кожата по ръцете му настръхва. После, говорейки сякаш на себе си, добави, вперил поглед в празното пространство:

— Животът е страшно хубаво нещо. Нещо толкова скъпоценно!

Тя се хвърли на врата му и двамата намериха облекчение в силната си прегръдка. Дълбоко в себе си Бони се питаше що за странни хора са нейните родители, които винаги говорят само добро един за друг. Все по-често в главата й възникваше все същият въпрос: защо тази нейна страхотна майка и този неин мил баща не са се събрали на Коледа заедно с нея. Но вече в душата й се прокрадваха и съмненията, че животът на големите трябва да е нещо доста сложно и че не бива да се бърка в него.

 

 

Вечерята протече в добро настроение. Нито веднъж не засегнаха мрачни или натоварващи теми за разговор. Ако супата и салатата от юфка бяха много сполучливи, Бони намери тортата собствено производство deliciosa^[5] със своя карамел и украсата си от червени плодове.

Вечерта употребиха времето си за украсата на елхата, слушайки „Детският кът“ на Клод Дебюси, който много харесваше на момиченцето.

Навън снегът тихо валеше.

— Защо мама не обича Коледа?

— Защото намира, че истинският дух на този празник е изкривен.

Тя го изгледа с удивени очи.

— Не разбирам нищо от това, което ми говориш.

Трябваше да внимава: дъщеря му бе само едно малко момиченце. Той й се извини, а след това се опита да й даде по-ясно обяснение.

— Всъщност, мама намира, че през този период на годината трябва да мислим повече за хората, които страдат, отколкото да се чудим какво по-напред да си купим и да мъкнем вкъщи толкова неща, от които в действителност нямаме нужда.

— Това е вярно, нали? — попита Бони, не виждайки как би могло да бъде другояче, след като мама го е казала.

— Да, вярно е — потвърди Натан. — Ние сме тук, на топло и сигурно, но много хора са сами. А е много тежко, когато си сам и тъжен.

— Но в този момент мама е сама — забеляза детето.

— Сигурно е с Винс — подхвърли баща му, без да изглежда съвсем уверен.

— Не вярвам.

— Твоята женска интуиция ли ти подсказва това? — попита я той, придружавайки въпроса си с намигване.

— Точно така — отговори му Бони, затваряйки и двете си очи едновременно.

Това беше, както сама го наричаше, нейното „двойно намигване“ — единственото, което можеше да постигне.

Той я целуна по косите.

Щом приключиха с украсата на елхата, двамата изгледаха заедно един епизод от „Шрек“ — зеления злодей с уши като фунии.

След това Натан бе слушател: отначало Бони дълго му свири упражненията за цигулка, които бе усвоила, а сетне му изпя на испански наистина сполучливата версия на Besame mucho, разучена в часовете по пеене в училище.

Натан бе много ентусиазирана публика и многократно изкара изпълнителката на бис.

Настана време и за лягане.

Той я зави в леглото, а тя го помоли да остави лампата в коридора запалена.

— Лека нощ, малка катеричке — каза й той на излизане. — Много те обичам.

— И аз много те обичам — отговори му тя, — и това е „невръзвратимо“.

Той нямаше сърце да я поправи, а само й даде последна за вечерта целувка.

Когато напускаше стаята, той си спомни за онзи априлски ден през 1995 година в един от родилните домове в Сан Диего. Първия път, когато бе взел на ръце новородената си дъщеричка. Бе толкова развълнуван и притеснен, че не знаеше какво да направи. Онова, което виждаше пред себе си, бе едно съвсем мъничко бебе със сбръчкано личице, което със затворени очи правеше всевъзможни странни мимики, размахвайки във всички посоки малките си ръчички.

В този миг не можеше и да си представи, че тя ще заеме такова огромно място в живота му. Че това миниатюрно създание ще стане по-важно и от зениците на очите му.

Отдавна подозираше, че превръщането му в баща ще предизвика радикални промени в съществуването му, но нямаше никаква идея какво ще означава всичко това, каква любов и каква емоция ще избликнат в душата му.

Тогава още не знаеше, че едно дете може да събуди толкова голяма радост у него.

Нито че загубата на едно дете може да породи толкова голяма покруса.

В този ден не предполагаше нищо.

После това малко и така крехко ангелче бе отворило очи и се бе вгледало продължително в него, като че се бе помъчило да му внуши, че има нужда от него. Тогава той се бе почувствал разтърсен от огромно вълнение, преливащ от безгранична любов.

Без съмнение, няма думи, които да описват подобно щастие.