Гийом Мюсо
И след това… (4)

2

След това видях един ангел

да стои на слънцето.

Откровение на Св. Йоан, 19:17

— Добре ли се чувствате, господин Дел Амико?

По дяволите, какво ме прихваща?

— Да, да… съвсем леко замайване — отговори Натан, като си връщаше съзнанието. — Малко повечко преумора без съмнение…

Гудрич не изглеждаше напълно убеден.

— Аз съм лекар, ако искате да ви прегледам, ще го направя на драго сърце — предложи той със звучния си глас.

Натан положи усилие да се усмихне.

— Благодаря, добре съм.

— Наистина ли?

— Уверявам ви.

Без да чака да го поканят, Гудрич се настани в един от кожените фотьойли и огледа внимателно всички подробности от обстановката в кантората. Всички стени бяха скрити от рафтове със стари книги, центърът бе зает от солидно бюро. От едната страна го обрамчваше заседателна маса от масивен орех, а от другата — малко елегантно канапе. Мебелировката придаваше на помещението охолна атмосфера.

— И така, какво очаквате от мен, доктор Гудрич? — попита Натан след кратко мълчание.

Лекарят кръстоса крака и леко се полюля във фотьойла, преди да отговори:

— Не очаквам нищо от вас, Натан… Ще ми позволите да ви наричам Натан, нали…

Тонът му звучеше по-скоро утвърдително, отколкото въпросително.

— Вие идвате при мен по професионален проблем, ако не се лъжа? Нашата кантора защитава някои лекари, преследвани в съда от своите пациенти…

— За щастие, моят случай не е такъв — прекъсна го Гудрич. — Избягвам да оперирам, ако съм пил някоя чаша повече. Глупаво е да ампутираш десния крак, когато болен е левият, не смятате ли?

Натан положи известно усилие, за да изобрази усмивка.

— Какъв е тогава вашият проблем, доктор Гудрич?

— Е, май имам няколко излишни килограма, но…

— Това съвсем не изисква услугите на адвокат по фирмени дела, ще се съгласите с мен, мисля.

— Абсолютно.

Този тип ме взема за малоумен.

Тежка тишина се възцари в кантората, въпреки че напрежението не бе чак толкова голямо. Натан не бе от хората, които лесно се впечатляваха. Професионалният му опит го бе изградил като много ловък специалист по преговорите и за който и да било опонент не бе никак лесно да го извади от равновесие.

Втренчи се право в своя събеседник. Къде бе виждал това широко и високо чело, тази могъща челюст, тези гъсти и почти сключени вежди? Нямаше никаква следа от враждебност в очите на Гудрич, но това не попречи на адвоката да се почувства заплашен.

— Искате ли нещо за пиене? — предложи той с тон, който трябваше да изглежда спокоен.

— На драго сърце! Чаша „Сан Пелегрино“, ако е възможно.

— Би трябвало да намерим нещо такова — увери го Натан, вдигайки слушалката, за да повика Аби.

Докато чакаше своята напитка, Гудрич бе станал от фотьойла и оглеждаше с любопитство рафтовете на библиотеката.

Точно така, карай, все едно че си вкъщи — помисли гневно Натан.

Като се върна на своето място, лекарят прецени внимателно масивното преспапие във формата на сребърен лебед, поставено върху бюрото пред него.

— Човек би могъл почти да убие някого с такъв предмет — произнесе той, претегляйки го на дланта си.

— Без никакво съмнение — допусна Натан с крива усмивка.

— Лебедите много често се споменават в древните келтски текстове — отбеляза Гудрич, като че ли говореше на себе си.

— Интересувате ли се от келтската култура?

— Семейството на майка ми произхожда от Ирландия.

— Семейството на жена ми също.

— Искате да кажете — на вашата бивша жена.

Натан застреля с поглед събеседника си.

— Ашли ми каза, че сте се били развели — обясни спокойно Гудрич, като се въртеше на своя удобен мек фотьойл.

Само това оставаше: да почнеш да разказваш за своя живот на този глупак.

— В келтските текстове — подхвана Гудрич — съществата от отвъдния свят, които проникват на земята, често пъти приемат облика на лебед.

— Много поетично, но дали не бихте могли да ми обясните това, което…

В този момент влезе Аби с поднос, върху който бе сложила бутилка и две големи чаши газирана вода.

Лекарят остави преспапието на мястото му и бавно изпи съдържанието на своята чаша, сякаш дегустираше всяка глътка от него като опитен ценител.

— Да не би да сте се наранил? — попита той, сочейки към една драскотина върху лявата ръка на адвоката.

Той повдигна рамене.

— Това пък е нищо и половина на квадрат: ожулих се на една ограда в парка, докато правех сутрешния си крос.

Гудрич остави чашата си и каза с професорски тон:

— Точно в момента, в който говорите, стотици клетки по вашата кожа са на път да се възстановят. Когато една клетка умира, друга се дели, за да я замести: това се нарича феномен на тъканната хомеостазия.

— Възхитен съм да го науча.

— В същото време много неврони във вашия мозък всеки ден са подложени на разрушение и откакто сте навършили двадесет години…

— Такава е, струва ми се, съдбата на всички човешки същества.

— Абсолютно вярно, това е постоянното равновесие между създаването и разрушението.

Този тип е смахнат.

— Защо ми казвате всичко това?

— Защото смъртта е навсякъде. Във всяко човешко същество, през всички етапи от неговия живот съществува напрежение между две противоположни сили: тази на живота и тази на смъртта.

Натан се надигна и посочи вратата на кантората.

— Ще ми позволите ли?

— Моля ви.

Той излезе от помещението и се запъти към едно незаето работно място в залата на секретарките. Влезе бързо в интернет и потърси електронните страници на болниците в Ню Йорк.

Човекът, който седеше в неговия офис, не беше измамник. Не ставаше дума нито за проповедник, нито за душевноболен, избягал от някоя лудница. Казваше се Гарет Гудрич, доктор по онкологична хирургия, преди интернист в Главната болница на Бостън, сега лекар в болницата на Стейтън Айлънд и началник на отделението за палиативно лечение в нея.

Този човек бе голяма клечка, истински корифей в света на медицината. Не можеше изобщо да има съмнение: на страницата в мрежата имаше и негова снимка, изцяло съответстваща на поддържаното лице на шестдесетгодишния мъж, който го чакаше в съседната стая.

Натан изчете внимателно автобиографичната справка на своя посетител: доколкото знаеше, никога не бе посещавал никоя от болниците, които очертаваха кариерата на доктор Гарет Гудрич. Но защо тогава неговата физиономия му напомняше смътно на нещо?

С тази мисъл в главата той се върна в своята кантора.

 

 

— И тъй, Гарет, вие май ми говорехте за смъртта, не беше ли така? Ще ми позволите да ви наричам Гарет, нали?

— Говорех ви за живота, Дел Амико, за живота и за времето, което минава.

Натан се възползва от тези думи, за да хвърли показно поглед към часовника си, давайки по този начин да се разбере, че наистина „времето минава“ и че неговото е твърде ценно.

— Работите прекалено много — задоволи се да каже Гудрич.

— Искрено съм трогнат, че някой се занимава с моето здраве. Наистина.

В стаята отново бе настъпило продължително мълчание. Интимно, и в същото време тежко мълчание. После напрежението скочи:

— За последен път ви питам: с какво бих могъл да ви бъда полезен, господин Гудрич?

— Мисля, че аз бих могъл да ви бъда полезен, Натан.

— Поне за момента не виждам много добре в какво именно бихте могли.

— И това ще стане, Натан, и това ще стане. Някои изпитания могат да бъдат много мъчителни, ще видите.

— За какво всъщност намеквате?

— За необходимостта да бъдете добре подготвен.

— Не следвам добре вашата мисъл.

— Има ли някой, който да знае какво ще му се случи утре? Човек би трябвало да е силно заинтересуван да не се излъже в приоритетите на своя живот.

— Това е една много дълбока мисъл — подигра се адвокатът. — Да не би да е някакъв вид заплаха?

— Не е заплаха, Натан, послание е.

Послание?

Отново в погледа на Гудрич не се четеше никаква враждебност, но това не го правеше по-малко обезпокоителен.

Изгони го, Нат. Този тип не е с всичкия си. Не влизай в играта му.

— Може би дори не би трябвало да ви го казвам, но ако не бяхте препоръчан от Ашли Джордан, отдавна щях да съм повикал охраната и да съм й наредил да ви изхвърли навън.

— Изобщо не се съмнявам — усмихна се Гудрич. — За ваше сведение, аз изобщо не познавам Ашли Джордан.

— Мислех, че сте негов приятел!

— Това бе само начин да достигна до вас.

— Почакайте, щом не познавате Джордан, кой ви каза, че съм разведен?

— Написано е на лицето ви.

Това бе последната капка… Адвокатът рязко подскочи и отвори вратата със сила, която очевидно не бе в състояние да контролира.

— Имам много работа!

— Вие май не сте убеден, че говоря много смислени неща. Ето защо ще ви оставя… поне засега.

Гудрич стана от своя фотьойл. Масивният му силует се очертаваше срещу светлината, създавайки впечатлението, че е някакъв непоклатим и неуязвим колос. Той се упъти към вратата и прекоси прага на кантората, без да се обърне назад.

— Но какво искате от мен наистина? — попита Натан с отчаян тон.

— Мисля, че го знаете, Натан, мисля, че го знаете — произнесе Гудрич вече от коридора.

— Нищо не знам! — каза адвокатът, натъртвайки на всяка дума.

Той хлопна вратата на офиса си, после я отвори рязко, за да изкрещи в коридора:

— Понятие нямам кой сте вие!

Но Гарет Гудрич вече бе далеч.