Гийом Мюсо
И след това… (10)

8

Нима сме съвсем сами в мрачината на този живот?

Диалог от филма „Бездната“ на Джеймс Камерън

Щом се прибра вкъщи, Натан си приготви спагети с босилек и пармиджано, които поля с бутилка калифорнийско вино. Като привърши с вечерята, той отново си взе душ, навлече меко кашмирено поло и облече елегантен костюм.

Върна се в гаража, остави джипа на мястото му и изкара „Ягуара“. О, той се възраждаше за живот! Утре ще се върне да тича в парка, сетне ще помоли Питър да му намери билети за някой хубав баскетболен мач в „Медисън Скуеър Гардън“. В жабката се порови сред десетината дискове, които обичаше да слуша, докато караше. Пусна си един албум на Ерик Клептън и за пореден път се възхити като истински познавач от незабравимия китарен риф на „Лейла“.

Да, това бе истинска музика!

Ето какво ще прави през тези няколко дни отпуска: ще посвети времето си на неща, които наистина обича. Имаше пари, живееше в един от най-хубавите градове на света, животът би могъл да бъде къде по-лош.

Натан почувства облекчение. Наистина. Този път трябваше честно да си признае, че бе попаднал в плен на страха. Но в момента не усещаше каквато и да е болка. Ето. Всичко е било само малко стрес. Данъкът, който е трябвало да плати на модерния стил на живот, друго няма.

Увеличи силата на музиката, отвори в движение прозореца и нададе вик към небето, съпроводен от мощния рев на двигателя. Съзнавайки много ясно, че бе попрекалил с калифорнийското шардоне, той си наложи да намали скоростта. Точно сега в никакъв случай не биваше да допусне някое произшествие.

Качи колата на ферибота и стигна до Центъра по хирургия, който бе посетил предишния ден. Но доктор Гудрич отсъстваше.

— По това време би трябвало да го откриете в отделението за палиативно лечение — осведоми го дежурната служителка, която му надраска адреса на едно малко листче.

Натан изхвърча като ураган. Държеше непременно Гарет да бъде в течение на резултатите от днешния преглед.

Пет минути по-късно закова колата пред отделението — красива сграда, облицована с розов гранит и потънала в зеленина.

Отваряйки вратата на партера, той бе обзет от странно усещане. Наистина, мястото изобщо не приличаше на медицинско учреждение. Нямаше нито сложна апаратура, нито суетня, каквато обикновено цари в болниците. Голяма елха с традиционната за Коледа украса доминираше входното пространство. Под дървото няколко пакета с подаръци бяха започнали да оформят характерната купчина. Натан се упъти към широката стъклена врата, която водеше към малък парк, облян от светлина и покрит със сняг. Нощта вече се бе спуснала и из въздуха се носеха, кръжейки, редки снежинки. Той се отдалечи от прозореца, за да поеме по коридора, водещ към една голяма зала, чиито стени бяха тапицирани с пурпурни и позлатени тъкани. Малки свещички бяха поставени почти навсякъде из помещението като пътеводни знаци, а в същото време коледни песни с неизразима красота озвучаваха дискретно вътрешността му. Все елементи, които създаваха обстановка на спокойствие и сигурност.

От своя страна персоналът изглеждаше погълнат от своите задължения, така че никой не му обърна внимание.

Натан се потопи за малко в съзерцание на една все още млада жена, седнала на голям подвижен стол. Тялото й бе силно измършавяло, а главата й бе склонена на една страна в безнадеждно застинала поза. Човек от медицинския персонал й даваше малки лъжички супа и същевременно й разказваше какво върви по телевизията. Бе някакво анимационно филмче.

Натан усети как една ръка се стовари върху рамото му.

— Привет, Дел Амико — произнесе с обикновен тон Гудрич, без да показва никаква изненада от това, че го вижда. — Както ми се струва, дошли сте да ни направите малка визита.

— Всичко е доста впечатляващо, Гарет. Да ви призная, никога досега не съм посещавал подобно място.

Лекарят го разведе навсякъде. Отделението наброяваше стотина легла, предназначени за нелечимо болни пациенти, най-често от рак в напреднала фаза, от СПИН или от неврологични патологии. Мнозина бяха телесно деградирали и в началото адвокатът не успяваше да издържи техния поглед.

Поемайки по поредния коридор, той събра сили да попита Гудрич:

— Болните знаят ли, че…?

— Че ще умрат ли? Естествено. Тук не си позволяваме да ги лъжем: последният час не трябва да бъде белязан от лъжа.

Следван неотстъпно от Натан, Гарет приключи вечерната си визитация. Той излъчваше веселост и пръскаше спокойствие, винаги намираше време да размени по няколко приказки с всеки от пациентите. Най-често разговорът не се въртеше около болестта: разпитваше за новини около семейството или приятелите всички онези, които бяха имали посещение. С другите бе готов да коментира — понякога надълго и нашироко — последните спортни новини, прогнозата за времето или международните събития. Проявяваше се като прекрасен оратор, който прибягваше с лекота до хумора и шегата. Дори най-тежко болните в края на краищата се развеселяваха, а твърде рядко напускаше стаята, без да е получил благодарна усмивка.

Този тип би бил страхотен адвокат — помисли си Натан.

Визитацията в това отделение бе разтърсващо, но атмосферата му се стори далеч не толкова тягостна, колкото би могъл да си представи, сякаш хората тук се бяха сбогували за малко със смъртта, знаейки в същото време, че тя със сигурност не след дълго ще се върне да ги наобиколи.

Гудрич му представи някои от многобройните доброволци, които помагаха в това дело. Натан изпитваше искрено възхищение към тези хора, които жертваха част от времето си за другите, и не можа да не помисли за жена си. Познаваше я добре, сигурен бе, че тя би се чувствала тук съвсем на място, че би била способна да вдъхне просветление и оптимизъм на болните. Би искал и той самият да изпитва подобна съпричастност към хората, но досега така и не се бе научил да се сближава с тях.

Въпреки всичко, за да не бъде единственият човек без работа в болницата, той обиколи различните стаи, предлагайки срамежливо съдействието си: обсъди някакво телевизионно предаване с млад фотограф, засегнат от СПИН, и помогна на възрастен мъж, който бе подложен на трахеотомия, да се нахрани.

С последната лъжичка компот Натан си даде сметка, че ръката му леко трепери. Пристъпите на кашлица и гъргоренето в гърлото на пациента го плашеха и го караха да се чувства угнетен. Неспособен бе да овладява своята емоция пред такова огромно страдание. Почувства дори нужда да се извини на възрастния човек, но той се престори, че не забелязва притеснението му. Просто му благодари с усмивка, след което затвори очи.

Гудрич влезе в стаята точно в този момент. Той забеляза смущението на Натан:

— Справяте ли се, Дел Амико?

Адвокатът не обърна внимание на въпроса му. Неговият поглед оставаше прикован към лицето на умиращия, което излъчваше удивителна умиротвореност.

— Защо този човек като че ли не се бои от смъртта? — попита той съвсем тихо на излизане.

Гарет си махна очилата и се зае да си масажира очите, размишлявайки върху отговора, който би могъл да даде на подобен въпрос.

— Джил е един от нашите най-стари пациенти. Той вече е относително възрастен и приема със смирение болестта си. Тя му остави достатъчно време да предприеме всичко необходимо, за да се сбогува с близките си и да остане в мир.

— Аз не бих бил способен на такова нещо — отбеляза Натан.

— Нали познавате максимата: „Ще престанеш да се боиш, ако си престанал да се надяваш“? Е, точно тук тя е на място: страхът от смъртта намалява, когато човек е приключил с плановете си.

— И как би могло да не очакваш абсолютно нищо?

— Да кажем, че Джил не очаква нищо друго, освен едно последно събитие — отговори лекарят с фаталистки тон. — Но не се заблуждавайте: не всички умиращи си тръгват така умиротворени като него. Мнозина умират, обладани от гняв, бунтувайки се с цялото си същество срещу болестта.

— Тях ги разбирам по-добре — заяви без изненада Натан.

Изведнъж лицето му се покри с було на безкрайна тъга. Гарет веднага го смъмри:

— Хайде, не правете такива физиономии, Дел Амико! Тези хора имат нужда от всеотдайна любов и разбиране, не от съжаление. Не забравяйте, че това е един особен период за тях: по-голямата част от болните тук знаят, че тази Коледа ще е последната в живота им.

— И мен ли включвате в тази бройка? — попита предизвикателно адвокатът.

— Кой би могъл да го каже? — произнесе Гудрич, вдигайки рамене.

Натан предпочете да не се задълбочава на тази тема. Един въпрос обаче не излизаше от главата му:

— Доста отчайващо за лекар като вас, нали?

— Искате да кажете… задето не мога да излекувам тези хора, така ли?

Натан кимна.

— Не — отговори Гудрич. — Точно обратното: стимулиращо е именно защото е трудно. Ако не можеш да излекуваш някого, не значи, че не можеш да се грижиш за него. Хирургията е изкуство, което изисква голяма техника, но не и голямо сърце. Тук обаче нещата са различни. Ние придружаваме болните в техните последни мигове. Може да ви изглежда смехотворно, но това вече е нещо голямо. И искрено казано, по-лесно е да накълцаш някого на операционната маса, отколкото да вървиш заедно с него към царството на мрака.

— Но в какво се състои това придружаване?

Гудрич разпери ръце:

— Това е твърде сложно, и в същото време — твърде просто: можете да прочетете нещо на болния, да му помогнете да се погрижи за външния си вид, да му оправите възглавницата, да го изведете в парка… Но най-често не правите нищо. Стоите си заедно с него, за да споделите страданието и страха му. Просто сте на разположение и в готовност да го изслушате.

— И все още не мога да разбера как човек може да се реши да приеме безропотно края си.

— Да отричаш смъртта не е никакво решение! Премахвайки повечето от обредите за преминаване в отвъдния свят, нашето общество е превърнало тази материя в табу. Ето защо хората се чувстват така объркани и разстроени, когато се сблъскат с нея.

Лекарят направи пауза от няколко секунди, след което добави:

— Така или иначе, смъртта не е някаква аномалия.

Бе произнесъл последните думи някак натъртено, сякаш се опитваше да убеди в това и самия себе си.

Двамата бяха поели по обратния път към входната зала. Натан започна да закопчава палтото си. Но преди да си тръгне, трябваше да му каже едно последно нещо:

— Нека да бъде пределно ясно, Гарет: аз изобщо, ама изобщо не ви вярвам.

— Моля?

— Всичко, което сте ми разправяли досега, целият този брътвеж за смъртта и за Вестителите. Не ви вярвам и една думичка.

Гудрич не изглеждаше изненадан.

— О! Разбирам ви: човек, който мисли, че управлява своето съществуване, няма особено желание да го тласкат към подобни убеждения.

— Впрочем, държа да ви известя, че се намирам в отлично здраве. Много съжалявам, но смятам, че нещо сте се излъгали: аз изобщо не съм смъртник.

— Възхитен съм да го чуя.

— Дори си взех няколко дни отпуска.

— Възползвайте се пълноценно.

— Дразните ме, Гарет.

Натан натисна копчето, за да повика асансьора. Гудрич стоеше до него и го гледаше, сякаш искаше да го прецени колко струва. Най-сетне той се реши:

— Мисля, че трябва да посетите Кендис.

Натан въздъхна:

— Коя е Кендис?

— Една млада жена от Стейтън Айлънд. Работи като сервитьорка в „Долче вита“, кафене в центъра на Сейнт Джордж, където понякога спирам да си изпия кафето, като идвам на работа.

Адвокатът вдигна рамене.

— И какво от това?

— Разбрахте ме много добре, Натан.

Изведнъж споменът за Кевин нахлу в съзнанието му:

— Искате да кажете, че тя ще…

Гарет кимна в знак на потвърждение.

— Не ви вярвам. Минали сте покрай тази жена и внезапно, ей така, сте получили някакво откровение…

Гарет не отговори нищо. Дел Амико продължи своята тирада:

— И как става тая работа, конкретно? Да не би главата й да започва да клима насред тълпата в ритъма на „Погребалния марш“?

— Нямате представа колко сте близко до истината — произнесе Гудрич с тъжно изражение. — Понякога се появява нещо като ореол от бяла светлина, която само аз съм в състояние да забележа. Но това не е най-важното.

— А кое е най-важното?

— Това, което чувствате дълбоко в себе си. Всичко е както обикновено и изведнъж, вие вече знаете. Убеден сте, че този човек има още само няколко седмици живот пред себе си.

— Аз пък си мисля, че вие сте опасен тип.

— А пък аз, че трябва да посетите Кендис — настоя Гарет.