Гийом Мюсо
И след това… (3)

1

Някои се раждат велики…

други пък извоюват своето величие…

Шекспир

Манхатън

В наши дни

9 декември

Както всяка сутрин, и тази Натан дел Амико бе събуден от две едновременни позвънявания. Той винаги настройваше два будилника: единият бе включен в контакта, другият работеше на батерии. Малори намираше това за смешно.

След като погълна половин купа мюсли, надяна спортното си облекло и навлече чифт поизтъркани маратонки, той излезе за всекидневния си сутрешен крос.

Огледалото на асансьора отрази един все още млад мъж с приятно телосложение, но с повехнало и изморено лице.

Май наистина имаш нужда от почивка, драги ми Натан — помисли си той, разглеждайки отблизо фините синкави сенки, които се бяха очертали под очите му през нощта.

Вдигна ципа на якето чак до врата, сетне нахлузи подплатените си ръкавици и вълнената шапка с емблемата на „Янките“.

Натан живееше на 23-ия етаж на „Сан Ремо“, една от луксозните сгради в горната част на Уест Сайд, която гледаше право към западната част на Сентръл Парк. Още щом си показа носа навън, от устата му излезе облаче бяла и студена пара. Бе почти тъмно и жилищните сгради, които обрамчваха улицата, едва бяха започнали да изплуват от мъглата. Сутринта метеоролозите бяха казали, че ще вали сняг, но все още нищо не бе побеляло.

Изкачи улицата със ситни стъпки. Навсякъде коледни светлини и закачените по вратите венци от чимшир придаваха на квартала празничен вид. Натан мина край Природонаучния музей и след кратък пробег от около стотина метра навлезе в Сентръл Парк.

По това време на деня и предвид режещия студ местността не бе особено посетена. Духащият откъм Хъдсън леден вятър метеше пътеката за тичане около „Резервоара“ — изкуственото езеро, което заемаше централната част на парка.

Въпреки че не бе много подходящо да се движи по нея в толкова ранен час, когато все още не бе достатъчно светло, тръгна по нейните познати извивки без никакво колебание. Натан тичаше тук от години и никога не му се бе случвало нищо нередно. Отвори крачка и постепенно си наложи постоянен ритъм. Въздухът го бодеше със своите иглички, но той за нищо на света не би се отказал от този всекидневен час на спортуване.

След около четиридесетина минути физическо усилие се спря в близост до „Траверс Роуд“, за да регулира дишането и облекчи сърдечния пулс, а после седна за малко на поляната.

Там той се замисли за меките зими в Калифорния и за крайбрежието на Сан Диего, което предлагаше десетки километри идеални за тичане плажове. За един миг усети как в ушите му нахлу звънкият смях на дъщеря му Бони.

Тя страшно му липсваше.

Лицето на жена му Малори и нейните големи като океан очи също преминаха през съзнанието му, но се насили да не се оставя на това видение.

Престани да въртиш ножа в раната.

Въпреки това Натан поседя още известно време на тревата, заобиколен от огромната празнота, която го бе завладяла след нейното заминаване. Празнота, която го разяждаше отвътре в течение на много дълги месеци.

Никога не бе подозирал, че болката може да приеме подобни измерения.

Чувстваше се самотен и нещастен. За кратко сълзи стоплиха очите му, преди да бъдат пометени от ледения вятър.

Отпи допълнителна глътка вода. Откакто се бе събудил, усещаше някаква остра болка в гърдите си, нещо като преграда от едната си страна, която пречеше на дишането му.

Първите снежинки започнаха да се носят из въздуха. Той се надигна и разтягайки крачка, се добра до „Сан Ремо“, за да вземе сутрешния си душ, преди да потегли за работа.

Натан хлопна вратата на таксито. В тъмен костюм и гладко избръснат, той потъна в стъклената кула, която се издигаше на ъгъла на „Парк авеню“ и „52-ра улица“ и бе подслонила кабинетите на „Марбъл & Марч“.

От всички адвокатски кантори в града „Марбъл & Марч“ бе може би единствената, в чиито платна духаше попътен вятър. Имаше повече от деветстотин сътрудници из целите Съединени щати, половината от които бяха в Ню Йорк.

Натан бе започнал кариерата си в седалището й в Сан Диего, където за кратко време се бе превърнал в любимец на кантората — дотам, че старшият сътрудник Ашли Джордан бе предложил кандидатурата му за нов партньор. По това време Нюйоркският й клон преживяваше бурен подем, така че на тридесет и една години Натан стегна куфарите си, за да се върне в града, в който бе отрасъл и където го очакваше нов пост на помощник-управител на департамента по фирмени дела.

Изключителна кариера за неговата възраст.

Натан бе осъществил своята амбиция: да стане rainmaker, един от най-реномираните и най-успелите адвокати в бранша. Бе успял в живота. И то не със спекулации на борсата или със силни семейни връзки. Не, забогатял бе благодарение на своя труд. Защитавайки отделни личности или дружества и работейки за спазването на закона.

Блестящ, богат и горд с постигнатото.

Такъв бе Натан дел Амико.

Погледнато отвън.

Натан прекара цялата сутрин в срещи със сътрудниците си, над чиято работа упражняваше надзор, за да приключи с текущите дела. Към обяд Аби му донесе кафе, сусамови кифлички и топено сирене.

Аби бе негова секретарка от много години. Родена в Калифорния, тя бе приела да го последва в Ню Йорк поради установилото се помежду им добро разбирателство. Неженена, в разцвета на годините си, тя се бе посветила на работата си и бе спечелила изцяло доверието на Натан, който никога не се колебаеше да й повери всякакви отговорности. Трябва да се каже, че Аби притежаваше рядко срещана работоспособност, която й позволяваше да следва — дори и да ускорява — ритъма, наложен от нейния работодател, дори ако за целта цялата й храна трябваше да се състои от обогатени с витамини плодови сокове и кафе, които тя набързо и тайно изгълтваше.

Тъй като нямаше срещи през следващия час, Натан се възползва от това, за да развърже вратовръзката си. Без съмнение болката в гърдите му не минаваше. Помасажира си слепоочията и си напръска лицето с малко студена вода.

Престани да мислиш за Малори.

— Натан?

Аби бе влязла, без да почука, както имаше навика да прави, когато бяха сами. Младата жена заби пръст в следобедната му програма, след което добави:

— Някакъв приятел на Ашли Джордан се обади тази сутрин, искаше спешна среща. Някой си Гарет Гудрич…

— Гудрич? За пръв път чувам това име.

— Даде ми да разбера, че бил един негов приятел от детинство, известен лекар.

— И какво иска от мен този господин? — попита я той, смръщвайки вежди.

— Не знам, той нищо не уточни. Каза само, че според Джордан вие сте били най-добрият.

И това е така: нито едно загубено дело през цялата ми кариера. Нито едно.

— Опитайте да ми наберете Ашли, ако обичате.

— Той замина за Балтимор преди около час. Нали знаете, случаят Кайли…

— А, да, точно така… В колко часа трябва да дойде този Гудрич?

— Предложих му за седемнадесет часа.

Аби бе вече излязла от стаята, когато главата й се показа в пролуката на полуотворената врата.

— Сигурно ще е някаква афера за медицински обезщетения — предположи тя.

— Без съмнение — съгласи се Натан, потъвайки отново в папките с дела. — Ако случаят е такъв, ще го отпратим към департамента на четвъртия етаж.

Гудрич пристигна малко преди седемнадесет часа. Аби го въведе в кантората, без да го кара да чака.

Беше мъж в разцвета на силите си, висок и могъщо сложен. Дългото палто с безупречна кройка и антрацитночерният му костюм още по-силно подчертаваха огромния му ръст. Бе влязъл в офиса с уверена крачка. Застанал твърдо по средата на помещението, с широкоплещеста като на борец фигура, Гудрич излъчваше силно присъствие.

С широк жест той съблече палтото си, преди да го подаде на Аби. Прекара пръсти през прошарените си, умело разчорлени коси — очевидно бе стигнал шестдесетте, но в никакъв случай не бе оплешивял — сетне бавно поглади късата си брадичка и заби своите живи и проницателни очи в тези на адвоката.

Още щом погледът на Гудрич се кръстоса с неговия, Натан се почувства неспокоен. Дишането му незнайно защо се учести и за миг мислите му се объркаха.