Гийом Мюсо
И след това… (32)

30

Не казвай никога: „Изгубих това“ а: „Върнах това“. Детето ти е мъртво? Било е върнато. Жена ти е мъртва? Била е върната.

Епиктет

25 декември

Отначало не усети нищо друго, освен вълна от топлина върху лицето си, която обаче не го накара да отвори веднага очи. Изпитваше огромен страх от това, което можеше да открие.

После някъде отдалеч дочу музика. Познаваше тази мелодия. Каква ли бе тя? Може би Моцарт. Да, разбира се, Концерт за пиано №20, любимото му произведение.

Сетне му се стори, че из въздуха се носи миризмата на палачинки. Чак тогава Натан се реши да отвори очи: със сигурност, на онзи свят едва ли сутрин хапваха палачинки.

Наистина, отново си бе вкъщи, по слипове и тениска, в своята стая, където бе заспал снощи. Трудно бе да повярва, но все още бе жив. Надигна се и седна в леглото. До него нямаше никого. Извърна глава към прозореца: прекрасно време в този коледен ден. Нахалното слънце разливаше ослепителната си светлина из цялата стая.

Бони открехна вратата и промуши глава в тясното пространство.

— ¿Qué tal?^[1] — попита тя, виждайки, че баща й се е събудил.

— Здравей, малка катеричке, всичко наред ли е?

— Страхотно наред! — извика тя и се засили, за да скочи в леглото.

Той я хвана във въздуха и я притисна в прегръдките си.

— Къде е мама?

— Приготвя палачинки. Ще закусваме в леглото и тримата!

За да изрази ентусиазма си, Бони си послужи с леглото на своите родители като с трамплин и започна да скача, да се върти и да се премята по него.

Натан наостри уши. Звуците на класическата музика се носеха от долния етаж на апартамента, примесени с тракане на тенджери и кухненски прибори. Малори винаги обичаше да работи, слушайки радио.

Изправи се пред стенното огледало в спалнята, изследва внимателно отражението си, потърка покаралата брада с опакото на дланта си, като че ли не вярваше на очите си. Няма съмнение, отвсякъде си беше той, от плът и кръв. Вечерта бе повярвал, че тази нощ ще умре. Но засега нямаше никакво подобно усещане, нито пък треска или болка, сякаш опасността, която го заплашваше, се бе изпарила.

Как да си обясни всичко това? Нали все пак не си бе съчинил цялата тази история!

Гласът на Малори се разнесе откъм кухнята:

— Някой ще дойде ли да ми помогне?

— Пристигам! — извика Бони, осъществявайки премерено приземяване върху паркета.

Дъщеря му, жена му и той, най-сетне събрани заедно, без надвиснала над главите им заплаха. Почти прекалено хубаво. Прекалено голямо щастие, дошло изведнъж.

При все това, Натан имаше смътното усещане, че нещо не е наред.

Трябваше да поговори с жена си. Предложи й помощта си:

— Имаш ли нужда от мен, мила?

— Всичко е наред, любов моя, справяме се — отвърна му Малори.

Застана пред огромния прозорец, за да погледа към събуждащия се Сентръл Парк. Сутрешната мъгла, която винаги намаляваше видимостта, се бе разсеяла напълно.

Бони изкачваше стълбата с поднос, върху който бе поставена чиния, пълна с малки палачинки.

Сложи го върху леглото, потопи пръстче в бурканчето със сладко от бяла ружа и го поднесе към устата си, отправяйки му знаменитото си „двойно намигване“.

— Миам-миам — произнесе тя, потривайки с ръка корема си.

Зад нея се дочуваше поскърцването на стъпалата. Натан се обърна, за да издебне влизането на Малори.

Отначало не забеляза нищо необикновено. Радостна, тя стоеше насред слънчевите лъчи, изправена пред прозореца, държейки голям поднос, откъм който димеше кафе, пъстрееха плодове, носеше се аромат на кифлички.

Но когато тръгна към вътрешността на стаята, за да заобиколи леглото, Натан потрепери и внезапно усети как подът се сгромолясва под краката му: ореол от белезникава светлина следваше главата на Малори, сякаш бе закачен в косите й.