Гийом Мюсо
И след това… (28)

26

Спечелете много пари и целият свят ще реши единодушно да ви нарича: „Господине“.

Марк Твен

Крийд Лерой превъртя видеокасетата до началото на записа. Бе изгледал тази сцена повече от двадесет пъти през последните два дни, но това не му омръзваше.

Наистина, нямаше как да съжалява, че бе поставил малката инфрачервена камера, която бе купил преди няколко месеца. Навремето управителят на бензиностанцията се бе видял принуден да изтърпи гневните изблици на жена си, която не бе съзряла в тази джаджа нищо друго освен допълнителен безсмислен разход. А тя не струваше бог знае колко, едва 475 долара с доставката, понеже бе закупена чрез електронна продажба. Но каквото и да бе, Кристи при всяко положение винаги намираше начин да го унижи. Времената обаче се бяха променили, защото тези 475 долара щяха да му донесат един милион! Един милион, какво по-добро? Най-великото капиталовложение за всички времена! В епохата, когато цялата планета се жалваше от спада в цените на борсата, той, Крийд Лерой, бе открил златна мина.

Настрои осветеността и контраста на монитора, сетне пъхна нова касета във втория видеорекордер, който бе свързал с основното устройство. Трябваше задължително да направи второ копие за по-голяма сигурност.

Имаше късмет, наистина. Обикновено изтриваше лентите всяка вечер, без да ги преглежда. На 18 декември обаче някакъв проблем с програмирането на алармената инсталация го бе забавила с повече от час и за да не си ляга прекалено късно, бе предпочел да отложи тази работа за следващия ден.

Ах! Ах! „Не отлагай днешната си работа за утре“, казваше поговорката. Що за дивотии! Защото сутринта, разгръщайки вестника, бе видял снимката на джипа като илюстрация към статията за инцидента със сина на Грийнфийлд. Моментално бе разпознал колата, която бе дошла да зареди непосредствено преди часа на катастрофата. Но най-странното в дописката се отнасяше до личността на шофьора, защото човекът, който караше джипа предишната вечер, в никакъв случай не бе този млад адвокат. Не, Крийд прекрасно си спомняше, тогава зад волана на колата седеше един от местните богаташи — Джефри Уекслър, който иначе винаги пътуваше с шофьора си.

Лерой се бе втурнал да прегледа записите, които потвърдиха интуицията му: Уекслър бе минал съвсем сам, пиян до козирката, през неговата бензиностанция само няколко минути преди джипът да блъсне хлапето!

Вестникът обаче разказваше как този нюйоркски адвокат сам е признал, че е замесен в инцидента. Крийд Лерой може и да не бе следвал в университета, но имаше достатъчно ум да разбере, че нещо в цялата тази история куцаше. Още една адвокатска далавера, си бе помислил отначало. Както повечето си съграждани, и той презираше адвокатите, виждайки в тях хищници, ръководени единствено от своята алчност. Отиде да провери в паметта на касовия апарат: Уекслър бе платил в брой, с банкнота от двадесет долара. Следователно, нямаше следи от кредитна карта, а на всичко отгоре никой друг освен него не го бе видял да влиза в бензиностанцията.

Най-напред му бе хрумнало да отиде при ченгетата, но много бързо се бе отказал: добрите постъпки на този свят никога не се отплащаха. Не, нямаше да получи и цент възнаграждение за своето сътрудничество. Може би щяха да споменат името му в местния вестник. Редакцията щеше да изпрати някой от журналистите пикльовци да го интервюира, щяха да поговорят за него ден-два, след което всичко щеше да потъне и да се забрави.

Вместо това в главата му проблесна друга идея. Далеч по-блестяща идея. Разбира се, имаше и определени рискове, но в същото време в нея се съдържаше уникалната възможност да промени живота си. Интуитивно Крийд бе решил да не казва нищо на жена си. От известно време той бе уморен от своето битие. В най-съкровените си мечти нещо му подсказваше, че го очаква друго, далеч по-добро съществуване. Съществуване, в което той щеше да бъде някой друг.

Дълги часове по нощите Крийд Лерой оставаше пред своя компютър да навигира из Интернет. Останалата част от свободното си време посвещаваше на лова и риболова. Понякога, в очакване на следващия клиент, обичаше да прелиства по няколко страници от поредния роман, взет от поставката за книгите джобен формат, които се продаваха в бензиностанцията. И ако разказите за серийни убийци изобщо не го впечатляваха, той високо ценеше юридическите и финансови трилъри, дори и да не разбираше съвсем всичко в тях. Веднъж бе попаднал на изключително увлекателна книга, която не бе оставил, преди да затвори и последната страница. Бе роман на Джон Гришам (който, впрочем, също е бил адвокат, преди да пропише…) и се наричаше „Партньорите“ или нещо подобно. Наистина смайваща история, в която един човек организира мнимата си смърт, за да започне нов живот под друга самоличност. Но за да тръгнеш от нулата, ти трябват много пари. В романа на Гришам главният герой бе отклонил няколкостотин милиона от своите партньори, но той, Крийд Лерой, би се задоволил и само с един. И човекът, който щеше любезно да му го даде, бе този адвокат от Ню Йорк, този Натан дел Амико.

Първото му намерение бе да шантажира Джефри Уекслър, но след известен размисъл си каза, че атаката трябва да бъде насочена към бившия му зет. В края на краищата именно той се бе признал за виновен в бягство от пътен инцидент. И после, Уекслър бе прекалено силен в този регион. Така Лерой бе затворил този ден своя магазин. В замяна на това бе влязъл в Интернет, където бе намерил без никакви затруднения всевъзможни сведения за Дел Амико, сред които и номера на факса в неговата кантора. Сетне бе купил малък цифров апарат, който бе свързал със своя видеомагнетофон, за да прехвърли кадрите, заснети от охранителната камера, в нарочно направена интернет страница. А за да не остави следи, бе изпратил факса от едно магазинче за копирни услуги в Питсфийлд.

Цял живот бе чакал този миг. Мигът на своя реванш. Сега щеше да покаже на какво е способен Крийд Лерой. Ако всичко минеше добре, и той щеше да носи италиански костюми и ризи с марката на Ралф Лаурен. Можеше дори да си купи последен модел джип като този на адвоката.

Във всеки случай ще замине надалеч. Далеч от това затънтено местенце и от тази работа, която презираше. Далеч от жена си. Не бе в състояние да понася повече това същество, върховната амбиция на което бе да си увеличи гърдите и да си направи татуировка във формата на змия в долната част на гърба.

Натисна копчето за изваждане на касетата, взе я от отвора на видеомагнетофона и я опакова в голям противоударен плик.

Усещаше ударите на сърцето си, което от два дни насам биеше с ускорен пулс в гърдите му. За пръв път в живота щастието му се бе усмихнало!

Късметът! Никой в тази страна не говореше за късмета, но именно на него често пъти се дължеше разликата между хората. Далеч повече, отколкото на личните качества. Да бъдеш на точното място в точното време поне веднъж през живота си: ето това бе най-важното.

Крийд пусна алармената инсталация и заключи входа на бензиностанцията. Матовото стъкло отрази образа му. Изобщо не бе стар. Следващия март щеше да навърши четиридесет години. Пропуснал бе първата част от живота си, но твърдо бе решил да успее във втората.

Ала за тази цел трябваше адвокатчето да се съгласи да му плати.

 

 

20 декември

Натан бе подновил добрите си навици: крос в Сентръл Парк в шест часа сутринта и пристигане в кантората в седем и половина.

— Купил съм ви плодов пай — обяви той, отваряйки вратата към бюрото на Аби.

— Дори и не ми го показвайте — запротестира тя. — Способна съм да си сложа две кила отгоре само като го гледам.

Двамата се захванаха за работа и бързо успяха да идентифицират собственика на бензиностанцията, някой си Крийд Лерой. Натан ясно съзнаваше, че това ще бъде последната му схватка. Намеренията му не се бяха променили: изпитваше твърдата решимост да спаси Джефри от затвора, каквото и да му струва това. За да предпази Малори, щеше да плати астрономическия откуп, който Лерой искаше от него.

В нормални времена реакцията му щеше да бъде съвършено различна. Щеше да се порови из миналото на Лерой, докато открие средство за натиск, с което да се противопостави на открития му шантаж. Благодарение на адвокатския си опит знаеше, че всеки човешки живот имаше своите неблаговидни тайни. Ако имаше достатъчно време да се порови, винаги щеше да попадне на нещо.

Но за съжаление не разполагаше с него. Прекрасният милион долара, с който така се гордееше, трябваше да се прелее в джобовете на някакъв жалък собственик на малка бензиностанция!

Странно, но перспективата да загуби всичките си пари не го тревожеше кой знае колко. Основното за него в този момент бе нещо съвсем друго. Честно казано, дори чувстваше една особена възбуда от идеята да се върне на нулата. Човек трябва да притежава умението да изживее два живота, помечта си за миг той. Ако това бе постижимо, щеше да се помъчи никога да не допуска същите грешки. Нямаше да се откаже от желанието си да се издигне, просто щеше да промени част от амбициите си. Щеше да изостави известната суета в себе си, щеше да посвещава по-малко време в гонитба за ефимерни и безполезни неща, за да се съсредоточи върху по-значителни ценности. Щеше да се опита далеч повече „да обработва своята градина“, както би казал философът.

Мда, казвам си тия работи, защото знам, че ще умра. Добре, стига съм летял из небесата, стресна се той, след като си погледна часовника. Сетне се обади на своя банкер с молба да провери сметките му.

— Здравей, Фил, какво прави „Уолстрийт“?

Фил Найт бе за известно време състудент с Натан. Не му бе пръв приятел, но бе човек, когото ценеше и с когото редовно обядваха заедно.

— Здравей, Нат, коя е поредната мултинационална компания, на която ще спестиш някой дълъг и скъп съдебен процес? Бил Гейтс все още ли не ти е позвънил?

Натан най-напред се увери, че чекът, осребрен от Кендис непосредствено преди смъртта й, наистина е бил покрит. Сетне помоли Найт да продаде всичките му акции и държавни ценни книжа, защото щеше да има нужда от пари в наличност.

— Някакъв проблем ли има, Нат? — попита го банкерът, разтревожен от перспективата да види как сметката на неговия клиент се изпразва.

— Никакъв, Фил, уверявам те, че тези пари ще бъдат вложени много добре…

Дали наистина това е най-доброто решение? — запита се той, след като приключи разговора. Обикновено историите, в които имаше шантаж, не свършваха добре. Безпокоеше го не толкова огромната сума, колкото страхът, че заплахата истината да излезе на бял свят никога нямаше да отпадне и че след десетина месеца или една година Крийд отново би могъл да изнудва Джефри или Малори. Проблемът бе в това, че нищо не пречеше на този човек да вади до безкрай нови и нови копия от своя филм!

Скръстил ръце, Натан размишляваше, люлеейки се в креслото си. Не биваше в никакъв случай да обърка приоритетите. Основното на този етап бе да се избегне всякакъв риск Лерой да се обърне към полицията.

Часовникът върху бюрото му показваше 10 часа 22 минути. Адвокатът вдигна слушалката на телефона и набра номера на Крийд Лерой.

Нямаше търпение да види що за птица е този човек.

 

 

Насау (Бахамските острови)

Малко по-рано същата сутрин

Крийд Лерой се бе озовал в Бостън рано сутринта, за да хване първия самолет за Насау. Пристигайки в столицата на Бахамските острови, той се качи на маршрутката от летището заедно с гъмжилото от туристи, дошли да прекарат Коледа сред слънце и топлина.

Градът бучеше от шума на автомобилите. Шофьорът натисна клаксона, преди да спре микробуса до тротоара, върху който се изля вълна от пътници. Крийд се чувстваше в свои води сред тази тълпа. Обичаше анонимността на големите градове и местата, в които човек е съвършено непознат. Качвайки се по главния булевард на града „Бей стрийт“, напълно задръстен от стари коли и туристически файтони, имаше усещането, че е облечен в кожата на хамелеон. Тук той не бе управител на бензиностанция. Тук той можеше да бъде всеки.

Крийд бе решил да приложи рецептите, които бе прочел във финансовите трилъри от последните години. Щом станеше дума за пране на пари и за офшорни сметки, неизменно се споменаваше името Насау с неговите четиристотин банки и финансови институции. Следваше описанието на банкерите, които често отстъпваха от принципите на световния финансов ред и встрани от фиска жонглираха с милиони, прехвърляйки с едно просто цъкване на мишката смайващи суми от един данъчен рай в друг. Крийд винаги се бе питал дали действителността бе близка до измислицата. Съвсем скоро щеше да има отговор на този въпрос.

По Интернет бе открил координатите на местния клон на една банка, предлагаща услугите, които го интересуваха. Изпратил им бе съобщение по електронната поща, за да получи по същия начин необходимата за случая документация. Теоретично можеше да си отвори офшорна сметка и без да излиза от къщи, но Крийд бе настоял да проведе предварителна среща с техен представител.

Сви по пряка на „Бей стрийт“ и влезе в един от малките банкови офиси, които изобилстваха по тази улица.

Когато след по-малко от половин час излезе оттам, усмивката не слизаше от устните му. Джон Гришам и компания не бяха излъгали! Оказало се бе по-лесно дори от описаното в романите им. Най-напред бе чул да се произнасят думите, които очакваше: конфиденциалност, банкова тайна, липса на данъци… Сетне бе тръгнала процедурата, формулярът по откриването на сметка бе попълнен и подписан за по-малко от четвърт час. Пет процента необлагаема лихва годишно, дебитна карта, несъдържаща нито име, нито важна информация в магнитния си носител, ала даваща достъп до банкоматите по цял свят. Точно това, което търсеше. Освен всичко друго, бяха му обещали, че сметката ще бъде недостъпна за органите на фиска и за полицията. Възползвал се бе и от възможността да остави в един от малките сейфове в подземието на клона дебел кафяв плик с копие от филма, който щеше да му донесе богатството.

И всичко това без никаква друга формалност освен фотокопие на паспорта и гаранционна вноска от петнадесет хиляди долара. Предишния ден, отново без да спомене и дума на жена си, бе продал пикапа, за да си набави част от сумата. Изтеглил бе и пет хиляди долара от общата им сметка. Обеща си, че ще изпрати двойно повече на Кристи, когато ще бъде далеч от нея и много богат.

Крийд Лерой вдъхна дълбока глътка от топлината на въздуха. Никога досега не се бе чувствал в толкова радостно настроение. За пълното щастие му липсваше само едно: Натан дел Амико да му позвъни и да уговорят мястото и часа на бъдещата им среща.

Вървейки по улицата, мина покрай елегантен фризьорски салон в колониален стил и погледна през витрината. Както в стари времена, един клиент бе дошъл да си подстриже брадата и изпитваше успокоителната наслада от димящата кърпа, покриваща лицето му.

Гледката го накара да му потекат слюнките. Никога не бе ходил на бръснар. Решението дойде на секундата. Време бе да смени вида си, да махне занемарената си брада и нестройните къдрици, покриващи врата му. Сетне щеше да влезе в някой от луксозните магазини в града, за да си купи дрехи, които да отговарят на бъдещото му обществено положение.

Младата жена от салона го покани да седне на стола. Тъкмо се бе настанил удобно, когато телефонът му иззвъня. Погрижил се бе всички обаждания в бензиностанцията да бъдат пренасочвани към мобилния му номер. Хвърли бърз поглед към часовника си. Тъй като бе забравил да премести стрелките му с един час напред заради времевата разлика, той показваше 10 часа и 22 минути.

— Ало? — произнесе Крийд Лерой с глас, изпълнен с нетърпение.

 

 

— Натан дел Амико на телефона.

Гарет Гудрич възкликна отсреща:

— По дяволите, Натан, изпратил съм ви безброй съобщения! Чак сега ли се решихте да ми се обадите? Що за история е това с катастрофата?

— Ще ви обясня всичко, Гарет. Слушайте, аз съм в кафенето на болницата. Имате ли малко време да поговорим?

— Колко е часът? — попита лекарят, сякаш бе загубил всякаква представа за времето.

— Почти дванадесет и половина.

— Приключвам с попълването на няколко досиета и след десет минути съм при вас.

— Гарет?

— Да?

— Ще имам нужда да ви помоля за една много голяма услуга.

 

 

Кантората „Марбъл & Марч“

16 часа и 06 минути

— Дали няма да ви дойде някоя добра идея, Аби?

— Какъв род идея?

Натан се люлееше върху своето кресло със скръстени ръце и тайнствен вид.

— Както ви обясних, възнамерявам да дам поискания ми откуп. Но искам да бъда сигурен, че ще платя само веднъж. За нещастие, когато става дума за шантаж, знаем кога започва…

— … но не знаем кога приключва — допълни тя.

— Точно така. Не искам след шест месеца или една година Лерой да се появи, за да изнудва Джефри или Малори… или дори мен — насили се да допълни той.

— Шантажът се наказва строго от закона — отбеляза Аби.

— Да, но за да разубедя Лерой да не изпадне в редицив, ще трябва да имаме доказателство за шантажа му. Този тип е много предпазлив, както успях да установя преди малко.

— Какво! Вие сте говорили с него? — извика тя, засегната, че не я е предупредил по-рано.

— Да, обадих му се тази сутрин, но Лерой настоя той да ми позвъни пет минути по-късно в една от обществените телефонни кабини във входа на сградата.

— Определи ли ви среща?

— Ще се видим утре.

— И как смятате да действате?

— Трябва да го накарам да говори и най-вече — да го запиша, но за тази цел ще имам нужда от сложна апаратура: шпионски микрофончета като тези у тайните служби, например.

— Напомням ви, че не сме в епохата на Уотъргейт — възкликна Аби през смях.

— Защото знаете друг, по-ефикасен начин?

— Това например — отговори тя, сочейки към подвижния телефон на своя шеф.

— Мобилният?

— Да, но използван по един по-особен начин.

Той свъси вежди. Гледайки заинтригуваната му физиономия, Аби обясни:

— Вашият телефон има специална слушалка „хендс фрий“, нали?

— Да, за да говоря, без да пускам волана.

— Чудесно. И какво се случва, когато мобилният ви телефон звънне по време на шофиране?

— Свързва ме автоматично след три позвънявания — уточни Натан, — но не виждам много ясно по какъв…

— Оставете ме да довърша. Представете си сега, че го настроите да звъни без звук.

— Като го оставя на вибрация?

— Не — рече тя, клатейки глава, — когато телефонът вибрира, издава леко бучене. Това не е достатъчно дискретно.

— В такъв случай, не знам как другояче бих могъл да постъпя — каза той, чудейки се над думите й.

— Ще видите.

Аби взе апаратчето му и си поигра малко с клавиатурата му.

— Достатъчно е да програмирате позвъняване без звук.

— Тоест, мълчаливо.

— Ето че вашият мобилен телефон е превърнат в нелегален микрофон, 007 — каза тя, подхвърляйки му машинката, която той хвана във въздуха.

За да провери как действа системата, той сне слушалката на стационарния си телефон върху бюрото и набра номера на мобилния. Както можеше да се очаква, той се включи без никакъв шум.

— Това е невероятно — призна той. — И откъде сте научили всичко това?

— От едно женско списание — обяви Аби. — Имаше интересна статия: десет безпогрешни трика да следите вашия спътник в живота, за да знаете дали ви мами.