Гийом Мюсо
И след това… (30)

28

Затвори очи, тропни три пъти с крак и помисли много силно: човек се чувства добре само у дома.

Диалог от филма „Магьосникът от Оз“ на Виктор Флеминг

24 декември

— Мога ли да си взема един хотдог?

Бони подскачаше пред количката на един амбулантен продавач до ъгъла на „5-о авеню“ и „58-ма улица“.

— Четири следобед е, миличка, един плод не е ли за предпочитане?

— О, не! — възкликна момиченцето, клатейки енергично глава. — Обожавам хотдога с много горчица и особено когато е с пържени лукчета! Страшно е вкусно.

Натан се поколеба: тази храна не бе от най-здравословните, но въпреки това даде съгласието си с едно кимване.

— ¿Cuando cuesta esto?^[1] — попита тя с възможно най-сериозен вид, изваждайки от джоба си миниатюрно портмоне, в което съхраняваше спестяванията си.

Баща й я смъмри:

— Не бива да говориш испански където ти падне.

— Son dos dylares^[2] — отговори й продавачът с дружеско намигване.

Натан също бръкна за своя портфейл и извади от него малка, сгъната на две пачка банкноти.

— Хайде, прибери си парите.

Плати на човека двата долара, а Бони му благодари със своята най-пленителна усмивка.

С хотдога в ръка тя полетя като стрела към близкото скупчване на хора, откъдето се разнасяха познатите коледни песни. Цареше сух, но ободрителен студ, придружен от великолепно слънце, което с лъчите си засенчваше блестящите фасади на сградите. Натан се устреми по стъпките на дъщеря си. Посред тази тълпа и многобройните стълпотворения по улиците, които в този час достигаха своя връх, той внимаваше особено много да не я губи от поглед. Това пък между другото му позволи да забележи, че прелестно жълто петно от горчицата е кацнало върху суитчъра й. Двамата се спряха да послушат хубавите мелодии, изпълнени a capella^[3] от негърски хор за църковни песнопения. Бони изтананика няколко песни заедно с тях, след което се насочи към друга група. Тя така и не можа да издържи дълго време на изкушението и даде двата си долара, скътани в джоба, на един предрешен като Дядо Коледа цигулар, който събираше пари за Армията на Спасението. Сетне помъкна Натан към югоизточния вход на Сентръл Парк, точно срещу „Гранд Арми Плаза“.

Въпреки студа, в края на следобеда обширното зелено пространство бе направо превзето от скитащ народ. Почти цялата местност бе претъпкана с разхождащи се хора — пеша, на велосипеди, на традиционни файтони и дори на „писалки“ за ски бягане!

Преминаха покрай плакат, който предлагаше осиновяването на отделни клони от дърветата в парка.

— Мога ли да си осиновя едно клонче за моя рожден ден? — попита Бони.

Натан бе категоричен:

— Не, това са пълни глупости, човек не може да осиновява дървета.

Тя не настоя, но предяви нова молба:

— Бихме могли да отидем на „Таймс Скуеър“ за Коледа?

— Това място не е никак подходящо за малко момиченце. И после, там не е кой знае какво.

— Моля те, татенце! Сара ми каза, че това била най-голямата Бъдни вечер на открито в цялата страна.

— Ще видим, миличка. А докато чакаме, вземи се загърни по-хубаво, че студът започва здраво да хапе.

Тя нахлупи чак до очите перуанската си шапчица. Натан й върза шала около врата и я накара да си прочисти носа в една книжна кърпичка. Бони бе възхитително дете и да се грижиш за нея, бе безценна привилегия.

Оказа се, че не е травматизирана от преживяното през нощта на инцидента. Да види баща си, отвеждан от полицаите като долен престъпник, не бе лесно за нея, но още на следващата сутрин Джефри и Лиза й бяха разказали цялата истина. Днес, ако се сетеше за събитието, бе само за да се поинтересува как е раненото момченце.

От тази гледна точка последните сведения бяха добри: още сутринта старият адвокат бе позвънил на Натан, за да му извести, че Бен е излязъл от комата. За двамата мъже бе голямо облекчение да узнаят, че детето е вън от опасност. То вървеше ръка за ръка и с едно малко по-егоистично успокоение: със заплахата за живота на Бен изчезваше и заплахата от затвор, която витаеше над главата на Натан.

Бони и той бяха прекарали заедно три великолепни ваканционни дни, през които не бяха правили нищо друго, освен да се забавляват. Натан не бе направил никакъв опит да й отправи някакво особено послание. Не искаше да губи и секунда от малкото отпуснато му време и да се прави на философ, а само да сподели с нея скъпоценните мигове, за които тя би могла да си спомня след време. Бе й показал находките от Древен Египет и картините на Пикасо в Музея на модерното изкуство. Предишната сутрин бяха осъществили визита при горилата от огромния зоопарк в Бронкс, а след това се бяха качили чак до градините на Форт Трайън Парк, където по идея на Рокфелер бяха изградени камък по камък точни копия на манастири от южната част на Франция.

Натан погледна часовника си. Бе й обещал да направят по едно кръгче на Въртележката, но трябваше да побързат: вече бе късно, а прочутата атракция бе отворена само до четири и половина следобед. Двамата се затичаха по посока на манежа. Оттам струеше възбудената атмосфера на голям панаир. Бони страхотно се забавляваше.

— Ще се качиш ли до мен? — попита го тя, задъхана от тичането.

— Не, бебчо, тази работа не е за големите.

— Да, ама е пълно с възрастни — не се съгласи тя, показвайки към дървените кончета.

— Хайде, давай — насърчи я той.

— Моля те, татенце! — настоя тя.

Днес Натан не можеше да й откаже каквото и да било. Затова яхна едно от великолепните пъстри кончета до нея.

— Потегляме! — извика детето, когато въртележката се задвижи и се разнесе увличащата музика.

След манежа отидоха да хвърлят няколко трохи хляб на патиците, които се къпеха в спокойните води на езерото, и така стигнаха до ледената пързалка на Уолфман Ринг.

През тази част от годината това бе едно от най-очарователните места на открито в Манхатън. Пистата бе обкръжена от дървета, над които бяха надвиснали небостъргачите на Мидтаун. Застанала до оградата, Бони гледаше със завист другите деца, които надаваха радостни викове, изпълнявайки различни фигури на леда.

— Искаш ли да опиташ?

— Дали ще мога? — попита момиченцето, без да повярва на ушите си.

— Само ако чувстваш, че ще успееш.

Само допреди шест месеца щеше със сигурност да каже „не, страх ме е“ или „много съм малка“, но от известно време бе придобила далеч по-голяма увереност в себе си.

— Мислиш ли, че ще мога?

— Разбира се — отвърна Натан, гледайки я право в очите. — Та ти си истинска шампионка на ролерите! А пързалянето по лед е горе-долу същото.

— Тогава искам и аз да направя един опит.

Той плати седемте долара за входа и наема на кънки, после й помогна да ги обуе и да излезе на пистата.

Бони пристъпи колебливо и не след дълго се озова на леда. Притеснена, тя доста бързо се изправи на крака, търсейки с поглед Натан. Облегнат на оградата, той й даде знак да продължава. Бони опита отново, този път по-уверено, и успя да измине доста голямо разстояние. Тъкмо бе започнала да набира скорост, когато се сблъска с момченце на нейната възраст. Вместо да се разплаче, тя избухна в смях.

— Прави така! — извика й отдалече Натан, показвайки й с двете си ръце положението, в което трябва да постави кънките, за да спре.

Бони вдигна палец към него. Бе на такава възраст, в която всичко лесно се усвоява.

Успокоен, той се качи до малката барачка, където се продаваха напитки, и си поръча кафе, без да откъсва поглед от нея. С порозовели от острия студ бузи, тя вече се пързаляше доста смело под ритъма на рокендрола, озвучаващ пързалката.

Натан духна в ръцете си, за да се постопли. Днес Манхатън приличаше на огромна ски станция. Отдалеч ледената писта блестеше като сребро. Върху малкото хълмче край нея едно недълговечно „известие“, начертано в снега, обявяваше: I♥NY^[4]. Натан обичаше тази зимна картина, когато целият град сякаш бе скътан в кристална кутия за бижута. Той се премести покрай оградата, за да застане под последните отблясъци на следобедното слънце. Бе направо невероятно до каква степен простичкият факт, че подлага лице под скъперническата топлина на небесното светило, бе станал важен за него!

Тази мисъл тутакси предизвика вълна от емоции. Скоро щеше да дойде краят. Никога повече не ще може да усеща как приятният аромат на кафето го гъделичка по ноздрите, как слънчевите лъчи сгряват кожата му. Сълзи навлажниха очите му, но той моментално ги възпря.

В края на краищата, оставено му бе достатъчно време да каже довиждане на най-любимите си същества — Бони и Малори. Не всички умиращи са имали тази възможност.

Позлатените лъчи на слънцето започнаха да се губят зад редицата небостъргачи. Съвсем скоро щеше да се свечери. Лампите на уличното осветление щяха да се запалят като свещи сред този снежен пейзаж, предлагайки друга феерична картина на парка.

Засега все още бе светло, но крайчецът на белезникавата луна се бе появил иззад гигантските кули на високите сгради. Точно тогава я видя отдалеч да пристига, окъпана в светлина.

Малори.

Силуетът й се открояваше в оранжевите слънчеви отблясъци. Вятърът развяваше нейните коси, а студът бе обагрил лицето й.

Щом го забеляза, тя се затича към него и съвсем задъхана, се хвърли в обятията му. Сякаш отново бяха на двадесет години, само дето, когато се обърнаха, видяха едно малко момиченце, което бе захвърлило кънките си и тичаше с всички сили, надавайки радостни възгласи.

Бони скочи в ръцете им и тримата се притиснаха в силна прегръдка. Както се бяха сплели, детето попита:

— Ще направим ли цветето?

Това бе игра, която бяха измислили навремето, когато тя бе още съвсем малка.

Отначало се приближаваха един към друг, прегръщаха се и казваха: „затворено цвете“; сетне се пускаха и раздалечаваха, викайки: „отворено цвете“.

Повтаряха по този начин движението три или четири пъти. Затворено цвете, отворено цвете. Затворено цвете, отворено цвете.

Простичка игра, знак на събирането и трайната спойка на това семейство, в което вечно липсваше един от тях.