Гийом Мюсо
И след това… (19)

17

Тъкмо се научаваш как да живееш, и вече е много късно…

Арагон

Натан караше в нощта по заснежените пътища.

Тази вечер бе голямо изпитание за него. Преживените емоции го бяха залели с вълна от меланхолия, която малко по малко се бе превърнала в мъчително безпокойство, придружено от плашещото усещане, че е изгубил контрола върху своя живот.

На моменти в самотата на опустелите пътища той имаше чувството, че вече не е от този свят, че е станал сянка, фантом, който се носи из полето на Нова Англия.

И като си помисли човек, че често пъти се бе оплаквал от живота си: колко много били притесненията, работата, данъците, препятствията…

По дяволите! Какъв глупак само е бил! Няма нищо по-ценно от собственото му съществуване. Дори един ден на тъга е все пак един преживян ден. Даваше си сметка за това сега. Жалко, че не бе осъзнал по-рано тази закономерност.

Да, но ти, старче, не си първият, който стига до подобни мисли. В това е и целият проблем със смъртта: тя те отпраща към най-важните въпроси, когато е вече прекалено късно.

По устните му пробяга безнадеждна усмивка, а очите му се впериха в огледалото за задно виждане. Малкото правоъгълниче отрази образа на човек, комуто са дали кратка отсрочка. Какво мислеше наистина дълбоко в себе си за смъртта?

Хайде, настъпи часът на истината, драги ми Нат.

Ще ти кажа какво ще се случи: сърцето спира да бие, това е всичко. Човекът е само купчина от клетки. Тялото му се разлага в земята или изгаря в пещта на крематориума, и край. Баста. Останалото е само една мистификация.

Ето какво наистина си мислеше, носейки се из мрака на нощта.

Студът бе започнал да се чувства все повече и повече. От устата му излизаше пара. Той превъртя ключа на отоплението докрай и продължи размишленията си.

Но ако въпреки всичко същността на човека не се ограничава само до обвивката на плътта? Ако има и нещо друго?

Някаква тайна.

Ако наистина съществува някаква сила, необвързана с тялото?

Душа.

В крайна сметка защо не, щом има същества, способни да предсказват смъртта. Ако му бяха заговорили за Вестители преди една година, щеше да се посмее от сърце. Но днес не се съмняваше в тяхната истинност.

Дори обаче да приеме съществуването на някаква енергия, която ще напусне тялото след смъртта, как ще стане нейното преминаване? И къде ще се пресели? Дали в онзи „отвъден свят“, към който сякаш се бе приближил в своето детство?

Това състояние на наближаваща смърт безспорно го бе довело навремето до вратите на някакъв друг свят. Тогава смъртта му се бе видяла опасно приятна, толкова привлекателна, като изкуствения сън, предизвикан от упойката. Почувствал се бе така добре. И защо ли се бе върнал? Трябваше да положи доста голямо усилие, за да прогони натрапчивия спомен. Смътно разбираше, че все още не е достатъчно подготвен, за да се сблъска с този епизод от своя живот.

Сега обаче тревогата го съсипваше. Би дал мило и драго да се сдобие отново с правото да участва още известно време в играта. Дори за няколко дни, дори за няколко часа.

С приближаването на града движението ставаше по-интензивно. Скоро табелките започнаха да го известяват, че до Ню Йорк не му остава много път, и час по-късно вече влизаше в сградата на „Сан Ремо“.

Натан прекоси входното пространство, което му се стори безкрайно елегантно с дискретното си осветление и декорациите в древен стил. Отдалеч забеляза Питър, верен на своя пост, улисан в разговор с възрастна обитателка на сградата. Изчаквайки асансьора, той дочу няколко парчета от разговора помежду им:

— Добър вечер, госпожо Фицджералд, и весели празници.

— Весели празници и на вас, Питър. Целунете Мелиса и децата.

Мелиса и децата?

Натан дори не подозираше, че Питър има деца. Откакто бе тук, така и не бе отделил малко време да поговори с него на тази тема. Ето какво не вървеше добре в живота му: не обръщаше достатъчно внимание на другите. Една фраза, която Малори често му повтаряше, сега изплува в паметта му: „Да се грижиш за другите, това значи да се грижиш за себе си“.

Натан затвори вратата на своя апартамент.

Бяха му трябвали два часа, за да се прибере в Манхатън, и се чувстваше съвсем изтощен. Да кара бе истински ад, защото снегът започваше да се натрупва в преспи и на места — да се заледява. Да не говорим за раната в ходилото и в прасеца, която сега ужасно го болеше.

От няколко дни бе станал особено чувствителен към физическата болка и често се питаше как тялото му ще реагира на наближаващата смърт. Краят лек ли ще бъде, или — напротив — мъчителен и болезнен? Хм… по-добре да не храни особени илюзии, като се има предвид начинът, по който си отидоха Кендис и Кевин.

Изкуцука до аптечката, глътна два аспирина, за да успокои болката, след което се срина в един фотьойл. Безценният бонзай върху етажерката от лявата му страна скоро щеше да остане съвсем без листа.

Така и не се научи как да се грижи за миниатюрното дръвче, подарък от Малори. Въпреки че полагаше старание, като редовно го подкастряше и го пръскаше с пулверизатор, нищо не помагаше: дръвчето жълтееше все повече, а листата му неумолимо капеха.

Определено уменията на Малори му липсваха за всички тези дреболии, които правят живота по-приятен.

Натан затвори очи.

Всичко бе преминало толкова бързо. Имаше чувството, че онзи ден е било връчването на дипломите при завършването, че едва вчера е станал баща за пръв път. Нима вече бе дошъл часът да се стяга за последния си път? Не, това не бе възможно.

Още една мисъл не спираше да го измъчва. Представяше си как Винс Тайлър се готви да залепи своите бърни за устните на Малори, да я гали по косите, да я съблича бавно, след което да се люби с нея.

Господи, колко противно бе това! Винс не бе нищо друго освен тъпоумно животно без грам изтънченост или зачатък на самостоятелна мисъл. Малори наистина заслужаваше нещо по-добро.

Отвори с мъка едното си око и погледът му попадна право върху отсрещната стена, върху белия правоъгълник на картината, разкъсан по средата от мрачно петно с цвят на ръждясала стомана. Нарисувана от ръката на неговата жена, тя бе една от нейните работи, която обичаше много, без да я разбира докрай.

Хвана дистанционното и започна да прескача от една програма на друга: нов спад на NASDAQ^[1]; клип на Ози Озбърн; Хилари Клинтън при Дейвид Летърман; изкривеното лице на Тони Сопрано по халат за баня; документален филм за Саддам; проповед на евангелистки пастор и за капак — Лорън Бакол в „Пристанището на страха“, който обещава на Богарт: „Ако имаш нужда от мен, свирни“.

Мислеше да погледа малко този канал, когато забеляза, че лампичката на телефонния секретар мига. С немалко усилие стана и натисна копчето на апарата. Веднага радостното гласче на Бони огласи целия апартамент:

Здравей, татенце, аз съм. Всичко наред ли е?

Знаеш ли, днеска учихме за морските бозайници в училище. Значи, искам да те попитам: ще можем ли да отидем напролет до Стелуигън Банк да погледаме миграциите на китовете? Мама ми каза, че ти си я водил там отдавна и че било супер. И аз много искам да отида. Не забравяй, че искам да стана ветеринарна лекарка, като порасна, и това много ще ми помага.

Това е, чао. Дават „Семейство Симпсън“ по телевизията. Целувки.

Натан си припомни за тази екскурзия. От началото на пролетта до средата на октомври китовете се връщат от Карибите към Гренландия, като изпълват целия залив Мен. Това е зрелище, което си струва пътуването. Разбира се, че Бони трябва да го види.

Но едва ли ще бъде той човекът, който ще я заведе: април бе още далече, а някъде във вселената някой бе решил, че няма да има „напролет“ в живота на Натан дел Амико.

Тогава той остави спомените си да се върнат назад до май 1994 година, до онзи очарователен следобед, прохладен, но слънчев, сред океанските простори край бреговете на Масачузетс.

Бяха седнали с Малори в предната част на корабчето, което бяха наели. То бе хвърлило котва точно срещу огромната пясъчна коса между нос Код и нос Ан.

Той е застанал зад нея с брадичка, подпряна на рамото й. Двамата оглеждат спокойния хоризонт на морето.

Внезапно Малори показва едно място в открито море.

Група от петнадесетина кита изплува от дълбините на океана, изхвърляйки със свистене многометрови водни струи, които оформят величествен воден фойерверк.

Скоро главите и голяма част от гърбовете им изникват в близост до кораба. Огромните животни, достигащи до петдесет тона, леко докосват дъното на техния съд, издавайки нежни звуци. Малори се обръща към него с усмивка на устните и широко отворени очи. И двамата разбират, че преживяват изключителен момент.

Не след дълго китовете се гмурват за последен път. С неподражаема грация вдигат високо във въздуха широките си опашки с двойни плавници, а после изчезват в океана, издавайки остро свистене, което постепенно отслабва.

След тях няма нищо, освен морските птици, които отново браздят небето, за да си върнат притежанието над своята територия.

На връщане собственикът на корабчето, един възрастен рибар от Провинстаун, им разказва необикновена история.

Преди пет години намерили на плажа два малки гърбати кита, които били изхвърлени на пясъка.

По-големият, мъжкар, бил ранен и обилно кървял откъм лявото ухо. Другият изглеждал в добро здраве. Отливите не били достатъчно силни по тези места и хората имали чувството, че китовете биха могли да се върнат в открито море по всяко време, стига да искат. Цели четиридесет и осем часа моряците от бреговата охрана се опитвали да спасят здравото животно, като го влачели към дълбокото с помощта на въжета и малки кораби.

Но всеки път, когато я пускали в открито море, женската надавала жални писъци и неизбежно се добирала до своя любим на брега, стремейки се да се притисне до него, за да му бъде нещо като защитно укрепление.

Сутринта на третия ден мъжкият кит умрял. Опитали се за последен път да извлекат женската в морето. Този път тя не се върнала веднага на плажа, а останала съвсем близо до брега, описвайки непрестанно кръгове във водата и издавайки толкова дълги и скръбни свистения, че всички хора на сушата здраво се изплашили.

Това продължило много дълго, а после — също така внезапно, както и започнал — погребалният ритуал приключил и тя бавно се върнала върху пясъка, където на свой ред скоро починала.

— Невероятна е привързаността, която може да съществува между тия животни — отбеляза рибарят, палейки цигара.

— Това е много глупаво — прецени безстрастно Натан.

— Изобщо не е — каза убедено Малори след кратко мълчание.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се наведе напред, за да му пошепне в ухото:

— Ако ти бъдеш осъден от съдбата, аз също ще дойда да свърша заедно с теб.

Той се обърна към нея и я целуна.

— Надявам се, че няма да има нужда — отговори той, поставяйки ръцете си върху корема й.

Тя бе бременна в шестия месец.

 

 

Натан скочи като ужилен.

Какво правя тук съвсем сам, разплут върху това канапе? Какво съм се заел да се ровя из миналото, вместо да бъда с моите най-любими хора — жена ми и дъщеря ми?

Будилникът на радиото показваше 2 часа и 14 минути, но с разликата във времето в Калифорния бе само 11 часа и нещо вечерта.

Той вдигна слушалката и натисна едно копче, за да набере първия номер, записан в паметта.

След няколко сигнала един уморен глас отговори:

— Да?

— Добър вечер, Малори. Надявам се, че не те събуждам?

— Защо ми се обаждаш толкова късно? Какво се е случило?

— Нищо особено.

— Какво искаш тогава? — попита го тя неприязнено.

— Може би по-малко агресия в твоите думи.

Тя отмина забележката му, но повтори, този път с умора в гласа:

— Какво искаш, Натан?

— Искам да те предупредя за моето намерение да дойда, за да взема Бони още утре.

— Какво? Не говориш сериозно!

— Остави ме да ти обясня…

— Няма какво да ми обясняваш — кипна тя. — Бони трябва да ходи на училище до края на седмицата!

Той въздъхна.

— Може да отсъства няколко дни. В това няма нищо драматично и…

Тя не го остави да свърши:

— Мога ли да знам що за чест ни оказваш да избързаш толкова със своето идване?

Скоро ще умра, скъпа.

— Взех си няколко дни отпуска и чувствам голяма нужда да видя Бони.

— Ние с теб сме определили правила.

— Съгласен съм, но тя е и моя дъщеря — уточни той с глас, който издаваше объркаността му. — Напомням ти, че я отглеждаме двамата.

— Знам — съгласи се тя, смекчавайки малко тона.

— Ако ти ме беше помолила за подобно нещо, никога нямаше да ти създавам толкова трудности.

Малори не отговори нищо, но той я чу да въздъхва от другата страна. Внезапно му хрумна идея за добър компромис.

— Твоите родители ще ходят ли в Беркшир?

— Да. Имат намерение да прекарат празниците там.

— Слушай, ако ми позволиш да взема Бони още утре, готов съм да я заведа да прекара два дни с тях.

Тя се поколеба, преди да го попита с недоверчивост в гласа:

— Ти… ти ще направиш ли това?

— Ако трябва, ще го направя.

— Истина е, че Бони не е виждала баба си и дядо си доста отдавна — призна тя.

— Тогава? Съгласна ли си?

— Не знам. Остави ме да помисля малко.

Тя понечи да затвори.

Не намирайки сили да понася повече тези лаконични разговори, той се реши да й зададе въпроса, който тежеше на сърцето му от много време насам.

— Спомняш ли си за онова време, когато си разказвахме всичко?

Малори замълча стъписана. Натан побърза да продължи:

— Времето, когато винаги се държахме за ръце, когато ходехме по улиците, когато се обаждахме в работата по три пъти на ден, когато с часове си говорехме…

— Защо да се връщаме към тези неща?

— Защото си мисля за тях всеки ден.

— Не знам дали сега е най-подходящият момент да говорим за това — каза тя унило.

— Понякога имам усещането, че ти всичко си забравила. Не можеш да сложиш дебела черта върху онова, което сме преживели заедно.

— Аз съвсем не правя подобно нещо.

Гласът й бе променил своята интонация. Едва доловимо.

— Слушай… Представи си, че ми се случи нещо… че утре ме блъсне кола на улицата. Последният образ, които ще ти остане от нас, ще бъде този на една разкъсана двойка.

— Точно каквото сме, Натан — каза тя с тъжен глас.

— И ще се разделим ядосани и разгневени. Мисля, че дълги години ще се упрекваш за това и ще ти бъде много трудно да живееш с този образ.

Малори избухна:

— Напомням ти, че именно заради теб стана така, че…

Но усещайки как риданията се качват към гърлото й, тя не привърши изречението си и затвори.

 

 

Малори преглътна сълзите си, за да не събуди Бони, сетне отиде да седне върху стъпалата на стълбата от екзотично дърво.

Изтри зачервените си очи с хартиена кърпичка. Повдигайки глава, тя бе стресната от образа, който отразяваше голямото огледало на входния хол.

След смъртта на своя син тя бе отслабнала много и цялата й радост от живота бе изчезнала. Бе придобила отново студеното изражение, срещу което бе воювала през целия си живот. Още като младо момиче не можеше да понася тази страна на своя характер: тази ледена дистанция, тези маниери, които често възприемаха жените с нейното образование. Винаги бе мразила съвършените обноски. Не искаше да бъде недостъпна; напротив, стремеше се да бъде потопена сред обществото, да бъде отворена за другите. Затова обикновено носеше джинси и удобни широки пуловери. Като си помислеше, от много години не бе ходила на шивач.

Малори се надигна, угаси всички лампи в стаята, сетне запали няколко свещи и пръчица тамян.

В очите на повечето хора тя минаваше за твърде стабилна и уравновесена. Но всъщност в нея имаше някаква крехкост, която произлизаше още от детството й, когато много пъти бе страдала от анорексични кризи.

Дълго време бе живяла с убеждението, че окончателно се е отървала от тях… но само до смъртта на Шон.

Драмата се бе разиграла преди три години, но болката бе останала завинаги жива. Малори бе разяждана от ирационалната увереност, че всичко щеше да се стече по различен начин, ако бе вкъщи през онази ужасна нощ. Не минаваше и ден, без да се върне мислено назад във времето до първите месеци от живота на своя син. Имаше ли нещо, което не бе забелязала? Не бе ли подминала някакъв симптом, някакъв знак, без да му обърне внимание?

От ранните си години, особено след като за малко не се бе удавила, тя бе развила панически страх от смъртта. Никога не би могла да си представи, че съществува нещо по-ужасно от собствената ти смърт. Но откакто бе станала майка, бе разбрала, че най-страшното изпитание е да бъдеш свидетел на кончината, покосила създанието, което сама си донесла на този свят. Точно тогава осъзна с поразителна яснота: да, има и нещо далеч по-лошо от собствената смърт.

Впрочем, бе чела някъде, че през XVIII век 90% от децата не достигали и до тригодишна възраст. Но това е било навремето, в епоха, когато смъртта присъствала навсякъде, а хората били далеч по-подготвени да я приемат, дори ако ставало дума за най-близките им хора. За нея обаче животът бе спрял в продължение на дълги ужасни месеци. Напълно разстроена, тя бе изгубила всичките си ориентири.

Раздялата с Шон щеше да остане завинаги голямата драма в нейния живот, но най-голямото разочарование бе крахът на нейния брак. Откакто се бяха събрали, още по времето на следването си, Малори бе вярвала, че всяка сутрин ще се събужда редом с Натан чак докато някой от тях не си отиде. Въпреки това бе присъствала, без да може нищо да направи, на крушението на семейството си. Със съзнанието, че трябва да изкупи някаква своя вина, бе приела без особена съпротива отдалечаването на съпруга си.

За пръв път в живота си бе почувствала отчуждение към него и двамата бяха неспособни да общуват помежду си. В момента, в който имаше най-голяма нужда от неговата подкрепа, той още повече се бе заровил в професионалния си живот, докато тя се бе зазидала в своята болка.

За да надмогне скръбта и да излезе от депресията, бе решила да се посвети на социалната си активност. През последните месеци бе работила за създаването на интернет страница на една неправителствена организация, бореща се за повишаване ролята на етиката в дейността на предприятията. Работата й се състоеше в това да класира мултинационалните компании според критерии, отразяващи степента на спазване на законодателството, призвано да урежда проблемите на труда и околната среда. Наред с това организацията се стремеше да мобилизира потребителските асоциации с цел да бойкотират фирмите, които използваха детски труд или не съблюдаваха действащите закони.

Но задълженията й не се ограничаваха само с това. Имаше толкова много работа за вършене! Бе се установила да живее в Ла Хола — елитен квартал на Сан Диего, но градът не бе остров, непристъпен за бедността и мизерията. Зад блясъка на плажовете и постройките, които ослепително грееха на морския бряг, една огромна прослойка от населението живееше ден за ден, с малко възможности, понякога лишена от истинско жилище. Три пъти седмично Малори ходеше в един център за бездомни. Колкото и голямо изпитание да бе тази й работа, там тя поне се чувстваше полезна, особено в онзи период на годината, когато половината град се втурваше към супермаркетите, за да прахоса спестените долари за безполезни покупки. С течение на времето все по-трудно понасяше тази страст към потреблението, което отдавна бе изкривило истинския смисъл на Коледа.

Навремето много бе искала нейният съпруг също да се включи в протестните движения. Натан бе брилянтен адвокат, който би могъл да приложи големите си възможности и познания в услуга на един идеал. Но нещата не бяха тръгнали както й се искаше. Без да си дават сметка за това, те бяха изградили семейството си върху едно недоразумение. При все това всеки искаше да направи стъпка към другия. От своя страна тя винаги бе живяла далеч от висшето общество, посещавайки твърде малко хора от своята семейна среда. Посланието към съпруга й бе ясно: „Изобщо не ме притеснява това, че имаш невзрачен произход“.

Той пък, напротив, желаеше да й докаже, че не се е омъжила за жалък човечец, че е способен да изкачи стъпалата на социалната стълбица и да осигури заможен живот на своето семейство.

И двамата смятаха, че са направили крачка един към друг, но се бяха разминали.

За Натан животът бе непрестанна битка, в която летвата на професионалния успех трябва да бъде поставяна все по-високо, за да докаже… тя не знаеше какво точно.

Сто пъти се бе опитала да му обясни, че не иска да бъде съпруга на свръхчовек, но без успех: той се смяташе задължен да постига все повече и повече, сякаш се боеше да не я разочарова, но още от самото начало не предизвикваше у нея нищо друго освен раздразнение.

Въпреки всичко никога не бе преставала да го чувства част от себе си. Crazy about him^[2] — се пееше в песента.

Малори затвори очи. Образи от миналото преминаха през съзнанието й като филмче от любителска камера.