Гийом Мюсо
И след това… (11)

9

Виж как тази малка свещица пръска надалеч своя светлик! Така блести добрината в този злодейски свят.

Шекспир

12 декември

Кафенето „Долче вита“ се намираше на една от най-оживените улици на Сейнт Джордж.

В осем часа сутринта там вече бе доста многолюдно. Пред тезгяха две млади жени тичаха сред доста маси, но тъй като обслужването бе бързо, чакането не траеше цяла вечност. По това време по-голямата част от посетителите бяха от обичайната клиентела, най-вече хора, които работеха в квартала и идваха да си поръчат набързо по едно капучино или по една кифла.

Натан предпочете да се настани до прозореца и изчака момичето да дойде за поръчката. Прецени с един поглед членовете на персонала: две жени работеха на бара и посрещаха посетителите, които се самообслужваха, а две други — клиентите в салона. Коя ли беше Кендис? Гудрич бе споменал за млада жена, без да уточни нещо повече.

— Какво ще желаете, господине?

Сервитьорката, която му бе задала този въпрос, бе червенокоса жена с уморено лице. Очевидно, отдавна бе минала четиридесетте, а закачената на гърдите й табелка сочеше, че името й е Елън.

Колкото да си поръча нещо, Натан поиска стандартната закуска, която тя му донесе почти веднага.

Смучейки кафето си, той разгледа по-обстойно сервитьорките на бара. Първата, брюнетка със силиконови устни и готически грим, едва ли имаше повече от двадесет години. Тя привличаше много мъжки погледи с могъщия си бюст, който старателно пъчеше. Бе видно, че играе със своя образ, придавайки на всяко свое движение определена доза предизвикателно сладострастие. Другата бе по-прибрана, без съмнение малко по-възрастна, дребничка, с руси късо подстригани коси. Бърза и сръчна, тя бе в състояние да обслужи двама клиенти, докато колежката й едва смогваше да се справи с един. В нейното облекло нямаше нищо предизвикателно. Бе симпатично момиче с нормални обноски, държеше се просто и естествено.

Инстинктивно Натан разбра, че това бе тя. За да се увери в предположението си, отиде да си вземе хартиени салфетки от хромираната поставка до касите. Приближи се възможно най-близко, във всеки случай достатъчно, за да има време да прочете крадешком табелката на русата сервитьорка.

Тя се казваше Кендис Кук.

Натан остана в кафенето още половин час, след което започна да си задава въпроса какво прави тук. Вчера бе взел твърдото решение да забрави за халюцинациите на Гудрич. И въпреки това тази сутрин не се бе колебал твърде дълго, преди да се върне в Стейтън Айлънд. Нещо непознато вътре в него го бе подтикнало към това. Дали бе любопитството? Еуфорията да знаеш, че си в добро здраве? Или страхът, че Гудрич е може би по-силен от лекарите? Навярно смесица от всичко това. Гарет очевидно бе достатъчно ловък, за да му постеле така хубавичко! Безспорно обаче бе едно: след самоубийството на Кевин някаква тежест бе налегнала душата му. Усещаше как около него витае все по-надвисващата заплаха от непозната досега опасност за самия него и за другите. Именно заради това искаше да хвърли едно око към Кендис. Да, но не можеше да остане тук цялата сутрин. Бе приключил отдавна със закуската и в края на краищата неговите хитрувания задължително щяха да бъдат забелязани. Но пък какво толкова можеше да се случи на младата жена в този спокоен квартал?

Излезе на улицата. По навик си купи „Уолстрийт Джърнъл“, след което се помота из няколко магазина в центъра. Възползва се от сгодата да направи коледното си пазаруване далеч от стълпотворението в Манхатън. В действителност то се състоеше от твърде малко неща: няколко партитури и музикален софтуер за Бони, бутилка добро френско вино за Аби и ножче за пури, предназначено за „крокодила Джордан“. Безполезно бе да купува каквото и да било за Малори: тя нямаше да го приеме и само щеше да предизвика ново напрежение помежду им.

Натан се върна при джипа, който бе оставил срещу кафенето, и си помисли, че „Ягуарът“ щеше далеч повече да бие на очи. Минавайки пред него, той хвърли един поглед през витрините: няма проблем, притокът на клиенти бе понамалял, но Кендис бе все още на своя пост.

Добре, няма да чака тук цялата сутрин, нали? Пъхна ключа в стартера, за да потегли, но се отказа. Нямаше сили да вземе решението за това, сякаш някаква ирационална сила го съветваше да не се отдалечава. В крайна сметка се вслуша в своя инстинкт и се задълбочи в четенето на вестника. Така вече не му липсваше нищо, за да се превърне в детектив, който дебне от своето скривалище.

В единадесет и половина иззвъня мобилният му телефон:

— Привет, тате!

— Бони? Ти не си ли на училище?

— Днес не учим. Използват училището за тренировки на гражданска отбрана.

— И какво правиш сега?

— Смятам да закуся — отговори му тя с голяма прозявка. — Не забравяй, че тук е едва осем.

— Къде е мама?

— Още е под душа.

На Бони й бе разрешено да се обажда на баща си, когато си пожелае. Това правило бе установено между Малори и него още след развода. Чу я отново да се прозява в слушалката.

— Ти май късно си си легнала снощи?

— Да, Винс ни заведе на кино.

Отговорът й произведе върху него ефект като от токов удар. От няколко месеца насам жена му се срещаше от време на време с един стар приятел, Винс Тайлър, с когото бе излизала малко или много през първата година на своето следване. Винс бе наследник на богата калифорнийска фамилия, който посещаваше Уекслърови доста отдавна. Според достигналата до Натан информация Винс живееше от дивидентите, които му носеха акциите в предприятие за козметика, наследено от родителите му. Разведен от много години, той бе започнал отново да вярва в своите шансове спрямо Малори, откакто тя се премести в Сан Диего.

Натан презираше всичко онова, което Тайлър представляваше. Впрочем чувствата им бяха взаимни.

Въпреки това, когато Бони споменаваше името му, той внимаваше да не говори лошо за него, в случай че Малори действително вземеше решение да свърже живота си с този човек. Бони, която твърде зле преживя развода на родителите си, напоследък ставаше агресивна, когато някой мъж се приближеше до майка й. Тази склонност естествено се подклаждаше и от раздялата в семейството.

— Добре ли прекара вечерта? — попита я той.

— Знаеш, че не обичам Винс.

Абсолютно си права, моето момиче!

— Слушай, Бони, ако един ден мама пожелае да се омъжи отново, не бива да бъдеш тъжна.

— Защо?

— Мама има нужда от сигурност и може би някой като Винс би могъл да се погрижи за вас.

— Аз вече си имам мама и теб, за да се грижите за мен.

— Разбира се, но в живота човек никога не знае какво може да се случи.

В съзнанието му отново отекнаха думите на Гудрич. Ами ако всичко, което говореше този човек, бе вярно? Ами ако смъртта действително вече чука на портите му?

— И какво толкова може да се случи?

— Не знам.

— Винс не е мой баща.

— Разбира се, че не е, съкровище.

С цената на свръхчовешко усилие той в края на краищата успя да произнесе:

— Винс може би не е чак толкова лошо момче. Мама би могла наистина да бъде щастлива с него.

— Преди ти намираше, че е голям глупак!

— Не бъди груба, Бони! Тази дума не бива никога да я произнасяш.

— Ама ти му викаше тъй, когато говореше с мама за него!

— Вярно е, че не го обичам кой знае колко — видя се принуден да признае Натан. — Но може би се получава така, защото сме от различна среда. Нали знаеш, хората като Винс са родени със сребърна лъжичка в устата.

Бони остана твърде учудена от странната фраза:

— Сребърна лъжичка?…

— Така се казва, миличка. Това означава, че тяхното семейство винаги е било богато. Винс не е бил принуден да работи, за да плати образованието си.

Докато аз трябваше да мия коли и да се трепя в скапаните складове на Бруклин.

— Мама и Винс излизаха ли заедно, когато бяха млади?

— Говори по-тихо, съкровище, мама едва ли ще бъде много доволна, ако те чуе да говориш за тези работи.

Сякаш за да го успокои, тя промърмори:

— Не се притеснявай, аз съм в моята стая. Топля се до радиатора.

Представяше си я, сякаш бе до него, със своята памучна пижама и малките си крачета, обучи в чорапки „Хари Потър“. Обожаваше да споделя тайни с нея.

— Бяха излизали заедно само няколко пъти — призна Натан, — но не беше нещо сериозно.

Бони помълча малко — признак, че размишляваше — а сетне съвършено разумно отбеляза:

— Да, ама и мама е родена със златна лъжичка в устата!

— Сребърна, съкровище. Е, да, така е, общо взето. Но при нея има голяма разлика: тя не презира хората, които не са от нейната среда. Тя е почтена.

— Това го знам.

— И ти трябва да бъдеш такава, чуваш ли? Не бива да презираш хората, които чистят училището или обслужват бюфета. Човек може да заслужава уважение и когато не печели много пари, разбираш ли?

Тъй като бе достатъчно умна, тя го засече, припомняйки му други негови думи:

— Да, ама… Ама ти винаги си казвал, че в Америка който иска да спечели пари, винаги може да го направи.

— Добре де… Понякога и аз говоря глупости, както и всички останали.

— А трябва ли да презирам богатите?

— В никакъв случай! Не бива да съдиш за хората според парите, а според поведението им. Разбрано?

— Разбрано, татенце.

След кратка пауза тя му каза с доверителен тон:

— Знаеш ли, не мисля, че мама обича Винс.

Изненадан от тази забележка, той помълча, преди да поднови разговора:

— Понякога няма нужда от любов, за да живееш заедно с някого.

Защо ли приказвам такива неща? Та тя е все още малко момиченце. Не може да разбере всичко това.

— Да, ама аз мисля, че мама има нужда от любов.

В слушалката се дочу гласът на Малори, която викаше дъщеря си от кухнята.

— Трябва да ходя — каза Бони, открехвайки вратата на стаята си.

— Добре, бебчо.

Но преди да затвори, тя му прошепна:

— Знаеш ли, аз съм сигурна, че мама не обича Винс.

— И откъде знаеш това?

— Жените ги знаят тия работи.

Тя бе толкова трогателна. За да скрие емоцията си, Натан се принуди да прибегне до един почти строг тон:

— Ти не си жена, ти си само едно мъничко момиченце, което трябва светкавично да отиде и да си излапа закуската. Но аз много те обичам, катеричке. Повече от всичко на света.

— И аз те обичам, татенце.

 

 

Натан включи отоплението на джипа и потъна в размишления върху всичко онова, за което току-що го бе осведомила дъщеря му.

Искрено казано, изобщо не можеше да разбере какво ли би могла да намери неговата жена в Тайлър: бе надменен и арогантен, от онзи тип хора, които все още са убедени, че произходът им дава някакво превъзходство над заобикалящия ги свят.

Но в края на краищата Винс може би имаше основания да вярва в шансовете си. Бе там, можеше да вижда Малори всеки ден и най-вече — бе на разположение. За пръв път през своя живот Натан си каза, че може би е загубил Малори безвъзвратно.

Чувството бе много необичайно, защото дори в момента на развода не бе престанал да мисли, че все някога тя ще се върне при него, че в действителност не става дума за нищо друго, освен за едно временно отдалечаване. Увереността му бе толкова голяма, че и през ум не му бе минавало да завърже по-трайна връзка с друга жена. След раздялата бе имал две или три срещи, но те приключиха само с кратки авантюри без продължение. При всяко положение, никоя не можеше да представлява какъвто и да било интерес в сравнение с Малори.

Като търсач на корабокрушенци той бе тръгнал да я издирва в мътните води на езерото Санкати Хед^[1], там където те са най-дълбоки.

А това правеше любовта му ненакърнима.

 

 

Кендис приключи смяната си в два часа следобед.

Облечена в изтрити джинси и кожено яке, тя се качи в един стар очукан пикап, паркиран недалеч от кафенето. Натан подкара джипа и се залепи зад нея. В този час движението бе все още сравнително слабо. Както във филмите, той се възползва от първия червен светофар, за да остави между него и Кендис да се вмъкнат две коли. Никога през живота си не бе следял някого с кола и се боеше да не бъде забелязан.

Пикапът напусна центъра и пое по посока на юг. Кендис се движи двадесетина минути, преди да пристигне до някакво предградие — непретенциозно, но спокойно. Паркира колата пред една дървена къща в началото на неголям квартал.

Нима тази жена живее тук?

Тя натисна копчето на звънеца и след малко отвътре й отвори невисока дебела жена с жизнерадостно лице. Кендис влезе в къщата, за да излезе пет минути по-късно, носейки на ръце малко момченце на около годинка, което едва се подаваше от прекалено големия за него авиаторски комбинезон.

— Още веднъж ти благодаря, Таня — каза весело тя на тръгване.

Кендис държеше детето, притискайки го силно към себе си. Беше му сложила на главата огненочервена шапка, която се забелязваше отдалеч.

Тя внимателно привърза детето на задната седалка и подкара колата към големия квартал в съседство. Щом стигна до един паркинг, сложи сина си в детска количка и се упъти към входа на намиращия се там магазин. Натан тръгна подир нея.

Кендис се движеше бавно между стелажите, като без съмнение внимаваше да не надвиши определен бюджет. Избирайки почти систематично най-евтините продукти, тя въпреки това оставяше впечатлението, че изпитва удоволствие от това си занимание. Често се спираше, за да прошушне нещо в ухото на малкия човек, да го целуне, докато му показва с пръст различни неща: „Погледни каква голяма риба, Джош! А това там е ананас, гледай го колко е хубав!“.

Бебето бе една огромна усмивка. То гледаше с широко отворени очи, любопитно към всичко, което го обкръжаваше. Кендис му повтори много пъти, че е много хубав и много мил, а после, за да му се отблагодари, му купи малко пакетче бонбони.

Натан веднага забеляза, че тази жена се чувства прекрасно и че щастието й не е притворно.

Попита се дали живее с някого или става дума за самотна майка. Би се обзаложил за второто, но увереността му понамаля, след като Кендис се спря пред щанда за алкохол, откъдето купи найлонов пакет с бутилки бира.

Странно, не си я представяше склонна да пие бира.

На паркинга се размина на съвсем близко разстояние с нея. Лицето й бе ведро и спокойно. Погледна към бебето и мисълта му отлитна към собствения му син.

 

 

Кендис се качи в пикапа и той отново я проследи през малкия остров.

Осеян с миниатюрни хълмове, Стейтън Айлънд се намираше по-близо до Ню Джърси, отколкото до Ню Йорк. Тук хората бяха далеч от стреса, който цареше в Града. Имаше много къщи с дворчета и обстановката бе далеч по-кротка и по-интимна, отколкото в Манхатън.

Населението в това предградие бе започнало бурно да нараства, откакто някои жители от разнебитените квартали на Бруклин бяха дошли насам в търсене на по-голямо спокойствие и сигурност. Но обитателите на Манхатън продължаваха да смятат тези места за непрестижни и селски. Що се отнася до хората от Стейтън Айлънд, те бяха проявили своето желание да се противопоставят на властите с искането за административно отделяне от Манхатън, уморени да плащат високи данъци, които бяха от полза единствено на техните съседи разсипници.

Кендис продължи да се движи до махалата, откъдето бе взела своя син, но този път не се спря пред къщата на Таня. Зави надясно, за да поеме по тясна асфалтирана пряка, която я отведе до една от последните къщи в квартала.

Адвокатът спря своя джип на петдесетина метра от къщата й. Спомни си, че миналата година, по време на една екскурзия до Стоун Маунтийн с Бони, си бе купил бинокъл. Къде ли, по дяволите, би могъл да бъде сега? Порови се в задната част на колата и в крайна сметка го намери под една седалка. Грабна го с рязко движение и го насочи към къщата на Кендис Кук.

Младата жена си говореше нещо, смеейки се, заедно с някакъв тип.

Той бе голям, прав и сух мъж около шестдесетте, нахлупил бейзболна шапка на главата си и затъкнал зад ухото си незапалена цигара. Натан намери бегла прилика с Клинт Истууд.

Трябва да е баща й.

Човекът бе прекъснал за малко работата си — пребоядисването на верандата — за да помогне на Кендис да пренесе от колата пакетите от кафява хартия с покупките. Изглеждаше, че и двамата живеят в прекрасно разбирателство помежду си.

„Клинт“ взе детето от колата. Бебето се порови в пакетчето с бонбони и сложи един в устата на дядо си, докато през това време Кендис вкарваше колата в малкия гараж до къщата.

Очевидно тя живее тук.

Кендис отведе Джош във вътрешността на къщата, а човекът с цигарата зад ухото продължи да почиства четките си. След малко тя се върна с една от бутилките „Будвайзер“, които бе купила в магазина. „Клинт“ й благодари, като сложи ръка на нейното рамо, и двамата влязоха вътре.

Денят бе доста мрачен и сив, бе започнало да се свечерява.

В къщата запалиха лампите и трите силуета се очертаха като китайски сенки във вътрешността й. Дочуваше се смях, примесен със звуците на телевизора. Натан се запита разсеяно защо ли тази млада жена живееше все още с баща си.

Седнал в своя джип, той остана така дълго време, неподвижен и ням наблюдател на чуждото щастие.

Хората имаха да правят толкова неща, когато се прибираха вкъщи: да разкажат на близките си как е минал денят, да си разделят вестника, да поговорят за наближаващите почивни дни…

С Натан не се случваше нищо подобно.

Той се почувства малко нещастен и усили още повече отоплението на джипа. После реши да прибере бинокъла, осъзнал внезапно, че се държи като истински воайор.

Тъкмо се канеше да си тръгва, когато мобилният му телефон отново звънна. Мислеше си, че го търсят от кантората, но всъщност беше само кратък SMS:

Отворете електронната си поща

Гарет Гудрич

Какво ли още искаше този човек от него? След няколко секунди размишление Натан запали осветлението в купето, извади лаптопа от неговото куфарче и го включи. Докато операционната система се зареждаше, той активира инфрачервения порт на мобилния си телефон, после го свърза с компютъра, за да си провери пощата. В нея имаше три съобщения.

Първото бе любезност от Аби: „Пожелавам ви приятна отпуска. Весела Коледа, на вас и вашата дъщеря“. Както обикновено, към лаконичните изречения бе добавила и цитат: „Един мъж, който не прекарва поне малко време със своето семейство, не е никога истински мъж“. Лека усмивка се очерта по устните на Натан. Това бе стара игра между тях, състояща се в това да открият от кой филм са репликите, които редовно си разменяха. Този път нямаше никакъв проблем. Той цъкна върху иконката „отговори“ и изписа кратко: „Вито Корлеоне в «Кръстникът».“

Второто съобщение бе всъщност една снимка на Бони. Тя държеше малкото си зайче Бъгс, притискайки го до бузата си.

Откакто Малори бе купила на дъщеря си цифрова камера последен модел, Бони редовно му изпращаше някои от своите режисирани сценки. На лист картон бе очертала овална форма, подобна на балончетата с текст от комиксите, която сега държеше над главата си. В нея бе написала с флумастер:

БЪГС И АЗ

ТЕ ЧАКАМЕ ТАЗИ СЪБОТА

Натан дълго се взира в снимката и за пореден път бе развълнуван от хубавото лице на своята дъщеря: дългите разрошени коси, закачливите очи — същите като на Малори, малките, леко раздалечени зъбки, които правеха усмивката й така привлекателна.

Без да разбира докрай защо, той се почувства много щастлив, и в същото време — много нещастен.

Изгуби страшно много време, докато отвори последното писмо, което всъщност бе приложение с кратка филмова поредица във формат MPEG. Той добре познаваше тази технология: с помощта на цифрова камера днес бе възможно да се заснеме кратко видеофилмче, което да бъде прехвърлено в твърдия диск на компютъра и оттам — изпратено където и да е по електронната поща.

Натан провери адреса на изпращача. Идваше от служебната кутия за писма на Гудрич. Изчака, докато филмчето се зареди изцяло, след това го пусна на своя екран. Образът бе сравнително добър, но страдаше от многобройни сривове.

Погледна датата, изписана с електронни цифри в долната част на екрана: записът бе направен едва преди три месеца.

Първото действие бе заснето от прозореца на движеща се кола. Според пътните табелки то се развиваше в Тексас. В Хюстън, по-точно. Виждаше се как колата напуска историческия център, за да поеме по градската магистрала до първия околовръстен път. Натан бе ходил само веднъж в тексаската столица, но бе запазил от нея твърде неприятни спомени. В паметта му изникваше един град, разпрострял се на огромно пространство, гангренясал от задръствания и смазан от горещина и замърсяване. Между другото, бе чувал, че някои кантори имали проблем да наемат адвокати за този град поради не особено ласкавия му образ и поради наложилото се впечатление, че в него се отнасят с пълно равнодушие към околната среда и качеството на живота.

Понесена от тежките потоци на напрегнатото движение, колата пое през някакъв краен квартал, където цените на жилищата едва ли бяха особено високи. Камерата премина мимоходом през поредица от индустриални складове и не след дълго пътуването свърши на паркинга пред някаква отвратителна сграда с мръсни открити тухли.

Нима Гудрич бе заснел този филм? Във всеки случай авторът му с такова старание бе проследил пътните табели, че за зрителя изобщо не бе трудно да отиде точно на това място.

Следващата картина представляваше вътрешността на малък апартамент.

Всъщност той се състоеше от едно-единствено неголямо помещение, жълтеникаво на цвят, с твърде бедна обстановка, но чисто, с някакъв допотопен телевизор, поставен върху масичка от гетинакс, и малък хладилник до олющена метална мивка. Не се чуваха други звуци освен крясъци и окуражителни подвиквания, които нахлуваха през прозореца: несъмнено звуковата картина на баскетболен мач, който хлапетата играят на асфалта в двора на блока.

Камерата трепереше, но отчетливо можеше да се види една от стените, покрита със снимки над малкото старо бюро, стоящо пред нея.

Обективът плътно се приближи до най-голямата фотография — стара, почти напълно избледняла снимка.

На нея се виждаше малко русо момиченце с разпилени от вятъра коси, стъпило върху литнала към небето люлка. То се заливаше от смях, докато един мъж по риза го засилваше отстрани.

Зад ухото му бе затъкната незапалена цигара.