Гийом Мюсо
И след това… (18)

16

Всички дни вървят към смъртта, последният пристига при нея.

Монтен

— Виждам, че сте се запознали с Куджо.

Гарет Гудрич стоеше на прага и наблюдаваше с медицински интерес ранения крак на Натан.

— Какво правите тук, Гарет? — попита адвокатът, затваряйки дневника като малчуган, хванат да прави някаква беля.

Усмихвайки се хитровато, Гудрич го засече с присмехулен тон:

— Не мислите ли, че би трябвало аз да ви задам този въпрос?

Треперейки от яд, Натан изведнъж избухна:

— Защо не ме предупредихте? Защо криехте от мен, че сте ме лекували преди тридесет години?

Лекарят повдигна рамене.

— Не мислех, че сте могли да забравите онзи, който ви спаси живота. Да си призная, дори бях доста неприятно изненадан, че…

— Вървете по дяволите!

— Става, но преди това по-добре да дезинфекцирам раната ви.

— Нямам нужда от вас — отвърна му гневно Натан и се отправи към стълбището.

— Грешите: едно ухапване от куче винаги е носител на микроби.

Стигнал до долния край на стълбите, адвокатът се обърна.

— Все едно, не ми остава много време, така че…

— Това обаче не е причина да ускорявате нещата — извика подире му Гудрич.

 

 

В камината бумтеше силен огън.

Отвън се дочуваше свистенето на вятъра, който караше прозорците да треперят. Пред дома се виеше снежна вихрушка. Бе настъпила нощ на бурите — нощ превъзходна и в същото време страховита.

Седнал във фотьойла, Натан бе поставил краката си върху една табуретка, държейки в ръце димящ грог. Бе видимо омекнал и изражението му не бе толкова враждебно.

Гудрич бе надянал извитите си като лунен сърп очила, за да почисти раната с вода и сапун.

— Аииие!

— Хм… съжалявам.

— Съдбата ли ми изпрати вашето шибано псе да ми даде пътя към смъртта? — каза с нескрита ирония Натан.

— Не се притеснявайте — отвърна лекарят, размотавайки бинта, — рядко се умира от последствията на едно ухапване.

— А какво ще направите с беса и тетануса?

— На ваше разположение е книжката с всичките му ваксинации, но естествено, ще постъпите добре, ако отидете да ви бият една инжекция против тетанус.

Сетне дезинфекцира раната с антисептична течност.

— Ооо!

— Доста изнежен сте! Добре, наистина: признавам, че раната е доста дълбока. Дори сухожилията са леко засегнати. Мисля, че ще трябва да минете утре през болницата.

Натан отпи глътка грог и остави погледа си да блуждае из пространството, след което попита:

— Обяснете ми, Гарет. Как съм могъл да оцелея от това удавяне?

— Само по себе си това явление не е нещо изключително: често се е случвало да бъдат съживявани деца, които са паднали в езера или реки.

— И как е възможно това?

Гудрич въздъхна дълбоко, сякаш търсеше възможно най-простия отговор на твърде сложен въпрос.

— В повечето случаи удавниците умират от задушаване: паникьосват се и се опитват да попречат на водата да нахлуе в дробовете им. Кислородът се изчерпва и умират задушени.

— А при моето удавяне какво се случи?

— Без съмнение, вие сте оставили водата да проникне в дробовете ви, което е предизвикало в случая състояние на хипотермия. Вашето сърце е забавило ритъма си до такава степен, че почти е спряло да бие.

— И всички тези видения са били Near Death Experience^[1], така ли?

— Точно така, но в началото на седемдесетте години никой не говореше за NDE. Днес този феномен е добре познат: случаи, подобни на вашия, са преживени от хиляди хора в целия свят. Всички техни описания са събрани и подробно проучени от научната общност.

— И има прилики с моята история?

— Да, много изпаднали в клинична смърт описват същия тунел, същата интензивна светлина и това усещане, че се къпеш в безкрайна любов.

— Но защо аз не съм умрял?

— Не беше настъпил вашият час, това е всичко.

— Ох! Не е истина, вие какво, нарочно ли го правите?

— Извинявайте, ръката ми се хлъзна.

— Да бе… Вие май ме вземате за глупак.

Лекарят поднови своите извинения и му направи дебела превръзка с антибиотичен крем. Но любопитството на Натан не бе задоволено и той продължи с въпросите си:

— Тези NDE не могат ли да бъдат разглеждани като доказателство за живота след смъртта?

— Със сигурност не — отговори лекарят с категоричен тон. — Ако сте все още тук, то е, защото не бяхте умрели.

— Но къде съм бил тогава?

— Някъде между Живота и Смъртта. Но това все още не е бил онзи свят. Можем с известна степен на достоверност да кажем, че е възможно да съществува определено състояние на съзнанието извън нормалното функциониране на мозъка.

— Но нищо не доказва, че това състояние може да бъде трайно?

— Точно така — потвърди Гудрич.

И както го бе правил неведнъж в миналото, той се опита да измъкне съкровената тайна на адвоката.

— Кажете ми, какво бе това видение, Натан?

По лицето на събеседника му пробяга сянка.

— Дори и аз не си го спомням вече.

— Стига, не се правете на хлапе. Аз трябва да знам това, нима не разбирате?

Но Натан отново бе решен да премълчи.

— Казах ви вече, че не си спомням за това!

Гудрич разбра, че няма да постигне абсолютно нищо. В края на краищата упоритостта му да мълчи бе разбираема. След удавянето си бе минал толкова близо до смъртта, бе преживял толкова необичайно състояние на тялото и духа, че не би трябвало да има нищо неестествено в един подобен стремеж да запази част от тайната на това чудодейно съживяване само за себе си.

Сякаш за да наруши гнетящата тишина, която бе започнала да се настанява между тях, Гудрич попипа стомаха си и подхвърли с почти весел тон:

— Добре, какво ще кажете за едно леко похапване?

 

 

Седнали на масата в трапезарията, двамата мъже приключваха с вечерята си. Гарет си бе похапнал обилно, досипвайки си на няколко пъти, докато Натан почти не се бе докоснал до храната.

Преди около двадесет минути прекъсване на тока бе потопило стаята в мрачина. Гудрич бе отишъл да почовърка нещо в електромера, но се бе върнал с извинението, че са се свършили бушоните. Запалил бе две стари ветроупорни лампи, които разпространяваха своята трептяща светлина в стаята.

Адвокатът извърна глава към прозореца. Определено времето не искаше да се успокои. Вятърът често променяше рязко и посоката, и силата си, създавайки впечатлението, че духа от всички страни едновременно. Тъмнината бе толкова плътна и наситена, че през прозореца не можеше да се види почти нищо. Нямаше защо и да си помисля, че би могъл да излезе навън в това време.

Натан поклати глава и промърмори сякаш на себе си:

— Вестителите…

Гудрич се поколеба дали да поднови разговора. Той напълно съзнаваше какъв колосален емоционален шок бе претърпял адвокатът.

— Май вече не сте тъй скептично настроен? — попита го той предпазливо.

— Приземих се. Какво си мислите? Че ще скачам до тавана, защото съм следващият в списъка?

Гудрич не отговори нищо. Пък и какво ли можеше да му отговори?

— Прекалено съм млад, за да умра! — заяви Натан, давайки си в същото време сметка колко крехък е подобен довод.

— Никой не е прекалено млад, за да умре — отговори му хладно Гарет. — Всички умираме в определения час, това е всичко.

— Но аз не съм готов, Гарет.

Лекарят въздъхна.

— Човек рядко е готов, струва ми се.

— Трябва да ми бъде отпуснато повече време — извика Натан, като стана от масата.

Лекарят се помъчи да го задържи.

— Къде отивате?

— Замръзнаха ми топките тук. Връщам се в хола да се стопля.

Той се загърна в едно шотландско одеяло, което бе хвърлено върху канапето, и куцукайки, отиде да се настани пред отвора на камината.

Лекарят се присъедини към него около две минути по-късно.

— Имате нужда от нещо ободрително — каза той, подавайки му чаша бяло вино.

Натан го изпи на един дъх. Виното имаше вкус на мед и печени бадеми.

— Надявам се, че не сте тръгнали да ме тровите.

— Шегувате се, това е сотерн^[2] от двехилядната година!

Гудрич продължаваше да държи бутилката в ръка.

Наля си една чаша, после седна до адвоката.

Високите пламъци в камината осветяваха стаята с кървавочервени отблясъци. Изкривените сенки на двамата мъже се мятаха с тикове по стените.

— Не са ли възможни някакви преговори? — попита Натан със съвсем бледа надежда.

— Не си и помисляйте.

— Дори и за тези, които са имали добро поведение?

— Не ставайте смешен, Натан.

Адвокатът запали цигара и си дръпна дълбока глътка.

— Разкажете ми, Гарет. Кажете ми всичко, което знаете за Вестителите. Имам право да знам, струва ми се.

— Аз вече ви разказах главното. Мога да предусещам кой ще умре, но нямам други способности: нито извънредно знание, нито необикновена власт или сила.

— Вие не сте единственият в тази дейност, нали?

— Точно така, опитът ме е научил, че има и други Вестители.

— Нещо като тайно братство?

— Ако така ви харесва. Светът е населен с Вестители, но малко хора знаят за тяхното съществуване.

— Все още се затруднявам да ви повярвам.

— Разбирам ви.

— И как се разпознавате? Искам да кажа, помежду си…

— Няма някакви жестове или знаци. Често стига и нещо съвсем дребно. Една дума, един поглед… и разбирате.

— Нали не сте безсмъртни?

Лицето на Гудрич се изопна в престорен ужас.

— Разбира се, че не, Вестителите остаряват и умират като всички други. Не ме гледайте така. Не съм някакъв полубог. Аз съм просто човек, съвсем като вас.

Натан бе обхванат от нарастващо любопитство.

— Но невинаги сте имали тази способност, нали? Не сте я имали, когато ме лекувахте през 1972 година.

— Да, но това, че нашите пътища се пресякоха, събуди интереса ми към NDE и палиативните грижи.

— И как се започна? Събуждате се една сутрин, казвайки си: „Това е, аз съм Вестител“, така ли?

Гарет избягна прекия отговор:

— Когато това се случи, вие вече го знаете.

— Кой знае за това? Вие сте били женен, Гарет. Знаеше ли за това вашето семейство?

— Никой никога не трябва да знае. Никога. Как си представяте да живеете с човек, който има подобни способности?

— А това… то нещо, което се избира ли е, или не?

— То е от нещата, които трудно се отказват. Но да кажем, че може да се избира…

— Но как биват набирани Вестителите? Това присъда ли е над тях, или пък награда?

Лицето на Гудрич помръкна и той изпадна в продължително колебание.

— Не мога да ви отговоря, Натан.

— Мога ли поне да знам защо някои хора имат правото на свой Вестител?

— Честно казано, и аз самият не знам. Ние сме нещо като социални работници, така да се каже. Не е в нашата власт да избираме тези, с които ще си имаме работа.

— А… съществува ли… нещо след смъртта?

Гудрич тъкмо се бе изправил, за да хвърли още цепеници в огнището. Той изгледа внимателно Натан и намери в него нещо трогателно. За няколко секунди се върна в мислите си към малкото момче, което бе лекувал преди тридесет години. Много му се искаше да му помогне отново.

— Помогнете ми, Гарет.

— За съжаление, не знам нищо повече от вас за живота след смъртта. Всичко това вече е в областта на вярата.

— Но защо не говорите по-ясно? Кажете ми поне дали съм прав. Нещата са спешни, нали?

— Да — потвърди Гудрич, — нещата са спешни.

— Тогава? Какво ще ме посъветвате?

Гудрич разпери ръце в знак на безсилие.

— По всичко личи, вие все още обичате жена си. Направете нещо, за да го знае и тя.

Но Натан разтърси глава в знак на несъгласие.

— Мисля, че не е дошъл моментът. Мисля, че още не сме готови.

— Не сте готови? Побързайте, дявол да го вземе! Както вие самият казахте преди малко, дните са преброени.

— Убеден съм, че всичко е свършено, Гарет. От известно време тя се вижда с друг мъж.

— Не мисля, че това е непреодолимо препятствие за човек като вас.

— Аз не съм супермен.

— Така е — съгласи се лекарят с добронамерена усмивка. Но после, смръщвайки вежди, като че ли се мъчеше да си спомни нещо, добави: — Спомням си… за едно нещо.

— Кажете — каза Натан със заинтригуван глас.

— То е от времето на произшествието с вас. Бе вторият или третият ден. Малори дойде да ви посети един следобед. Вие спяхте дълбоко и аз й забраних да ви буди. Но въпреки това тя остана цял час да ви гледа как спите. И на тръгване ви целуна.

— Как можете да си спомняте за всичко това?

Той видя как очите му блестяха под светлината на петромаксовата лампа.

— Защото бе много силно. Тя идваше да ви вижда всеки ден — добави той с вълнение в гласа.

Натан, който се бе разнежил от разказа на Гарет, понечи да се върне към една по-тъжна действителност.

— Животът не се гради върху няколко спомени от детството и вие добре знаете това. Моите отношения с Малори винаги са били сложни.

Гудрич се изправи.

— Това е характерно за много семейства — каза той, като надяна палтото си.

— Ей, къде сте тръгнали така?

— Връщам се в Ню Йорк.

— Посред нощ? В тази буря?

— Не е чак толкова късно и с движението пътищата са може би все още достатъчно проходими, което без съмнение няма да е така утре сутрин. Впрочем, съветвам ви да ме последвате, ако не искате да останете заприщен тук за цяла седмица.

В следващия миг той бе вече на прага.

— Не забравяйте да оставите ключа в пощенската кутия.

Сетне се обърна към адвоката и добави:

— Ще затворя Куджо в гаража, така че избягвайте да се навъртате около него.

 

 

Останал сам, Натан за дълго потъна в съзерцание на постепенно утихващия огън в камината, питайки се как Гудрич успява да живее в тази зловеща действителност, в която се къпеше всеки божи ден, и в същото време да запазва неизменната си усмивка.

Бе все още разтърсен от случилото се, но си каза, че и той трябва да се справи с това. Винаги се бе борил. Не знаеше много добре как и откъде да се захване, но нямаше да остане бездеен.

Защото бе започнал да усеща липсата на време.

Липсата на време за всичко.

 

 

Токът все още не бе дошъл. Натан взе петромаксовата лампа и куцукайки с единия си крак, се качи по стълбището, за да отиде в кабинета, в който се намираха медицинските досиета от архивата на Гудрич.

В стаята властваше ужасен студ, който го накара целия да настръхне.

Натан сложи лампата на земята. Имаше чувството, че се намира в морга, заобиколен от заплашителните съдби на десетки мъртъвци.

Взе аудиокасетата и дневника на Гудрич, който разказваше за неговия случай, и ги сложи в джоба си.

Преди да излезе, не се притесни да прерови останалите етажерки, без да си дава сметка какво точно търси. Тогава забеляза, че освен класираните в хронологическа последователност медицински досиета имаше и многобройни кутии, посветени изцяло на определени пациенти. Две от тях носеха надписа:

Емили Гудрич (1947–1976)

Отвори първата кутия и грабна класьора, намиращ се върху купчината документи.

Това бе медицинското досие на първата жена на Гарет.

Седна по турски на пода и се зае да прегледа съдържанието му.

В него бе подредена цялата подробна документация за болестта на Ходжкин — злокачествен рак на имунната система, от който Емили бе засегната.

Другите материали свидетелстваха за борбата, която тази жена бе водила срещу болестта си от откриването на наличието й през 1974 година до смъртта й две години по-късно: медицински анализи, консултации в различни болници, сеанси на химиотерапия…

Отваряйки втората кутия, Натан попадна на дебел том.

Приближи трепкащата лампа. Това бе албум за всевъзможни неща. Един интимен дневник, запълнен с кръглия почерк на жената на Гарет, която бе водила нещо като хроника на двете последни години от своя живот.

Натан изпитваше силно желание да навлезе в тайната градина на Емили Гудрич. Но имаше ли право да нахлува в него? Няма нищо по-лошо от страстта да се промъкваш в интимния свят на хората, помисли си той. Да се ровиш в архивите на доктора бе едно, а да четеш дневника на тази жена бе нещо съвсем друго. Той затвори албума.

Въпреки всичко желанието да разбере какво е ставало, продължаваше да го гложди. Това не бе извратено любопитство, защото Емили бе описала последните дни от своя живот, намирайки се в почти същото положение, в което сега бе и той самият. Може би имаше какво да научи от нея?

След кратка вътрешна съпротива Натан отвори албума и го разлисти.

Обръщайки страница след страница, той откриваше снимки, рисунки, статии от списания, изсушени цветя…

Нямаше обаче нищо сълзливо. Дневникът по-скоро бе изпълнен с артистична чувствителност. Прочете внимателно няколко бележки, които до една водеха към главната, обобщаващата всичко идея: съзнанието за близката смърт те кара да живееш другояче, да вкусваш пълноценно всички моменти от кратката отсрочка, която ти е дадена, да имаш готовност да бъдеш прокълнат, само и само да поживееш още малко.

Под своя снимка по спортно облекло преди сутрешния си крос тя бе написала нещо като обяснение към нея:

Аз тичам толкова бързо, че смъртта не ще ме хване никога.

На друга страница бе хванала с лепенка къдрица от косите си малко преди да започне химиотерапията.

Имаше също така и въпроси. Особено един, който натрапчиво се повтаряше на много страници: „Има ли място, където всички ние отиваме?“.

Дневникът завършваше с възпоменанието за екскурзия в южната част на Франция. Емили бе съхранила визитката на хотела и пощенска картичка, на която имаше борова горичка, скали и слънце. Датата сочеше юни 1976 година, няколко месеца преди смъртта й.

Отдолу вдясно се четеше написано на ръка: „Поглед от нос Антиб“.

До картичката бях залепени два плика: в първия имаше жълтеникав пясък, а във втория — изсушени растения.

Натан доближи плика до носа си и усети мирис на лавандула, но може би това бе само плод на неговото въображение.

На последната страница бе закрепено писмо. Натан веднага разпозна почерка на Гудрич. То бе написано до жена му, но датата бе… 1977. Една година след смъртта й!

Обясни ми, Емили.

Как можахме да изживеем цял месец на щастие на полуостров Антиб, макар ти да знаеше, че си обречена?

Как успяваше да бъдеш през цялото време все така красива и весела? И откъде намерих куража да не се срина?

Прекарахме с теб моменти на почти пълна ведрост и спокойствие. Плувахме, ходехме за риба и пекохме улова на скарата с дървени въглища. Често излизахме да се поразходим по плажа в свежестта на настъпващата нощ.

Когато те гледах да тичаш по пясъка в късата си лятна рокличка, аз не можех да потисна надеждата, че смъртта ще те пощади, че ти ще се превърнеш в една чудотворица, в Света Емилия, чийто случай ще остави смаяни лекарите по целия свят.

Един ден бях пуснал с пълна сила музика на терасата: Вариациите от Бах в изпълнение на Голдберг, които толкова често слушахме. Гледах те отдалеч и имах желание да плача. Но вместо това ти се усмихнах и ти започна да танцуваш под слънцето. Вдигна изящно ръката си, за да ми дадеш знак да дойда при теб, а след това пожела да плуваме.

Този ден устните ти бяха влажни и солени, и покривайки ме с целувки, ти отново ми обясни какво е небето, морето и хладката тръпка на телата, които съхнат на слънцето.

Измина почти цяла година, откакто ме напусна.

Толкова ми липсваш…

Вчера бе твоят рожден ден, но на мен ми се струваше, че вече нямам възраст.

Натан прелисти още няколко страници от албума. Отново попадна на пасаж, написан от ръката на Гудрич.

Това бе много суров текст, който припомняше за агонията на Емили.

Вече е октомври. Това е краят.

Емили вече не става.

Преди три дни в момент на кратко подобрение тя за последен път свири на пианото. Една соната от Скарлати с повтаряща се смяна на пръстите на дясната ръка и арпежи, изпълнявани с лявата ръка.

Бързината на изпълнението за пореден път ме смая. Научила е сонатата още когато е била съвсем малка.

Когато я отнесох до леглото, тя ми каза:

— Изсвирих я за теб.

Много дни вилня буря и духа бесен вятър. Морето влачеше големи стволове, които накрая изхвърли на брега.

Емили няма да стане повече.

Пренесох леглото й в хола, който е много светъл.

Тя настоява да не постъпва в болница и така е по-добре. Лекарят всеки ден идва да я види. Страшно се боя от моите медицински заключения.

Тя диша все по-трудно. Почти непрекъснато е в състояние на треска, трепери, казва, че й е много студено, въпреки че тялото й гори.

Освен радиатора паля и огън в камината.

Освен с Емили и лекаря не съм разговарял с никого почти месец.

Гледам небето и океана. Пия повече, отколкото е разумно. Това е достойно за съжаление. Смятах, че съм толкова различен от другите, а се хвърлям към алкохола като първия пияница. Мислех, че това ще облекчи болката ми и ще ми позволи да забравя този ад. Но се получава точно обратното. Алкохолът изостря сетивата ми и увеличава моята проницателност. Едва ли това е начинът да помогна на Емили.

Тя вече не ми говори. Тя вече не може.

Паднаха й два зъба.

Страшно е.

Не съм очаквал нещо подобно. Не съм готов за всичко това. Виждал съм да умират много хора. Смъртта е част от моята професия. Но досегашният ми опит няма нищо общо с това, с което се сблъсквам сега.

Отворих нова бутилка. Прекрасно вино, което лоча като най-долен сурогат.

Днес, в момент на просветление, тя ме помоли да й бият доза морфин. „Дозата“ морфин. Тази, от която се боях, знаейки много добре, че ще ми бъде поискана рано или късно.

Говорих за това с лекаря. Той се отнесе с разбиране.

Натан затвори дневника, разтърсен от прочетеното.

Сетне слезе в хола, изгаси двете лампи, затвори вратата и излезе в нощта.

 

 

Съществува ли място, където всички ние отиваме?