Гийом Мюсо
И след това… (31)

29

Винаги страдаме само от любов дори когато си мислим, че не страдаме от нищо.

Кристиан Бобен

Няколко часа по-късно

Нощта на 24 декември

Апартаментът в сградата „Сан Ремо“

Сгушени и двамата по средата на леглото, те гледаха звездите.

Небето бе така чисто, че луната осветяваше цялата стая с белезникавата си светлина. Устните на Малори се плъзнаха по врата на Натан. Могъщ прилив на чувства отново ги бе слял ведно и дишането им продължаваше да е ускорено.

Ръката й погали косите му.

— Знаеш, че съм по-стара от теб, нали — прошепна тя в кухината на ухото му.

— Само с няколко дни — отбеляза той с усмивка.

— Мисля, че са те създали за мен — пошегува се тя.

Той сложи ръка върху гърдите й.

— Какво искаш да кажеш?

Тя продължи играта:

— Когато съм била зачената, някакво благодетелно божество се е надвесило над люлката ми и е решило да ми прати някого, заедно с когото да посрещам трудностите на този свят.

— И по този начин някъде отвисоко е било взето решение за моето съществуване, така ли? — попита той и се засмя.

— Точно така. Следователно, можеш да ми изкажеш най-топлите си благодарности — прошепна тя, целувайки го. — Без мен ти никога нямаше да видиш белия свят.

Той й отвърна с продължителна целувка. Не искаше никога да се откъсне от нейния аромат. Усещаше всичко — до едва доловимото трепване на бенките по кожата, до най-леката й въздишка. Можеше да отнесе най-голямата печалба от лотарията, да победи в процеса на века, да има седем или осем нули в банковата си сметка, но нищо не бе в състояние да замени този миг. Той я прегърна още по-силно, целуна я по врата, погали я по бедрата, после се прилепи до гърба й, сякаш тя представляваше последната му връзка с този свят.

Тогава всичко, което бе преживял през последните дни, премина с огромна скорост пред очите му. Даде си сметка, че никога не се е чувствал толкова жизнен, както от момента, в който бе разбрал, че скоро ще умре.

Веднага след това отново почувства как смъртта броди около него.

Тази вечер за пръв път бе готов да я приеме. Разбира се, страхът не бе изчезнал, но бе придружен от някакво нетърпение. Бе станал любопитен към смъртта, както човек може да бъде любопитен към откриването на нов континент. Може би бе настъпил часът да отпътува към непознатото, но бе обграден с любов. В мир със себе си и в мир с околния свят, както би казал Гарет.

Тялото му гореше, сякаш имаше треска. Отново се обади позабравената вече болка в гърдите, последвана от остър бодеж под ключицата, който се бе събудил почти едновременно с нея. Стори му се също така, че всичките кости в тялото му започват да врят и да се разтрошават. Чувстваше как малко по малко бива изключен от света на живите и се носи към някакво непознато измерение.

В този миг изпитваше усещането, че е жив единствено, за да може да умре.

Бе два часа през нощта, когато затвори очи и последната му мисъл бе за Гудрич.

Скоро Гарет няма вече да бъде край мен.

Няма повече да го видя. Няма повече да го чуя.

Той ще продължи да оперира хората и да придружава обречените към смъртта.

Аз пък, както всички мои предшественици, ще получа най-сетне отговора на вечния въпрос: има ли място, където всички ние отиваме?

 

 

На стотина километра оттам Джефри Уекслър стана от своето легло и излезе безшумно от стаята. Отвори малка врата, сгушена под стълбището към хола, запали голата, покрита със слой прах електрическа крушка, която висеше от тавана, и слезе внимателно по стъпалата, водещи към мазето.

Изпод една от дървените етажерки извади кашон с шест бутилки уиски, които куриерска фирма му бе доставила преди няколко дни: двадесетгодишно „Чивас“, подарък за Коледа от клиент, когото бе измъкнал от много тежко дело.

Още щом си бе легнал, Джефри бе разбрал, че няма да може да заспи, докато тези бутилки се намираха в неговата къща. Качи кашончето в кухнята и започна да ги изпразва една по една в мивката. Операцията отне само няколко минути, през които гледаше с отнесен вид как алкохолът се точи подобно на белезникавата вода от изсипани в цедка току-що сварени спагети. Сетне пусна силна струя вода, за да не се поддаде на изкушението да оближе мивката.

Как човек като него бе съумял да стигне дотук? Задаваше си този въпрос ежедневно, макар да знаеше, че никога няма да намери отговора му.

И през този ден бе успял да устои на изкушението. Утре обаче го очакваше ново сражение. Както и вдругиден. Войната изискваше бдителност във всеки миг, защото съзнаваше, че настъпеше ли абстиненцията, бе в състояние да погълне абсолютно всичко: одеколон, дезодорант, бутилка деветдесетградусов спирт от домашната аптечка. Опасността дебнеше отвсякъде.

Върна се и легна до жена си, но се чувстваше ужасно потиснат. Юмрукът му силно стисна възглавницата. Може би трябваше да се сближи с Лиза, да общува далеч повече с нея, да й говори за нравствената покруса, която бе завладяла цялата му душа. Сега бе моментът, сега или никога.

Да, ще сподели всичко това още сутринта, непременно ще си поговори с нея.

Стига да намери необходимия кураж.

 

 

Малко след полунощ

Някъде в един от бедните квартали на Бруклин

Кони Букър отвори вратата, стараейки се да не вдига шум. Наведе се над Джош и се загледа с дълбока нежност в заспалото му личице. Само допреди десетина дни това бе обикновена стая за приятели, студена и без живот. Тази вечер в нея спеше едно дете, потънало в топлината на малкото си легло. Тя все още не можеше да дойде на себе си.

Всичко се бе случило много бързо. Отначало бе трагедията със смъртта на нейната племенница Кендис по време на ужасяващия банков обир. Сетне, няколко часа по-късно, бе дошло обаждането от социалните служби с предложението да вземе бебето за отглеждане. Кони не се колеба дълго. На прага на петдесетте и след няколко несполучливи забременявания, тя бе изгубила надеждата, че би могла да има дете. Бе стигнала до една възраст, когато вече се бе отказала да очаква кой знае какво от живота. През тези последни години чувстваше как умората я наляга все по-силно, а стареенето набира застрашителна скорост. Но след пристигането на Джош тежестта от не особено смисленото й съществуване се бе изпарила. Сякаш животът й внезапно бе възвърнал цялата своя истинска същност.

Щеше да бъде добра майка, сигурна бе в това. На Джош нямаше да му липсва нищо. Заедно със съпруга си те вече работеха здраво и Джак, изключително горд от своята нова роля на баща, бе поел допълнителни дежурства в казармата.

Имаше обаче едно нещо, което я безпокоеше. Тази сутрин в кутията за писма бе намерила пакет от противоударна хартия с електрическо автомобилче и няколко банкноти. Имаше и писмо, подписано само с името Натан, в което се уточняваше, че тези пари били за малкия по случай Коледа.

Двамата с Джак на няколко пъти бяха препрочели писмото и така и не бяха решили какво да мислят за него. Наистина, много странна бе тази Коледа! Кони нежно целуна детето и излезе с тихи стъпки.

Затваряйки вратата, тя за пореден път си зададе въпроса кой ли можеше да бъде този тайнствен дарител.

 

 

Гринич Вилидж

Аби Купър се връщаше от Бъдни вечер. Сама. Главата й направо се разцепваше от болки и едно бе сигурно: това със сигурност не бе вечерта, в която щеше да намери голямата си любов. Пред вратата си намери пакет, оставен там от портиера. Отвори го с любопитство. В него имаше бутилка френско вино, придружено с кратка бележка. Натан й пожелаваше Весела Коледа и й благодареше за всичко, което бе направила за него.

Аби бързо събу обувките си, после пусна своя любим компактдиск — „Песни“, изпълнени от джазовото трио на Брад Мелдоу — и намали светлината. Излегна се на канапето, изтягайки краката си на незаетото място до нея.

Препрочете за втори път картичката с пожеланията. Имаше нещо странно в тази бележка, приличаше по-скоро на прощално писмо, сякаш повече никога нямаше да се видят отново.

Не, пълни глупости, очевидно така й се е сторило. Въпреки това се запита къде ли е точно в този миг Натан. Интуицията й поднесе възможния отговор: естествено, с бившата си жена.

Колко жалко.

Ето кой можеше да бъде голямата й любов.

 

 

Гарет Гудрич излезе от центъра за палиативно лечение в Стейтън Айлънд.

— Хайде, Куджо, качвай се, кученце! — извика той, отваряйки задната врата на колата си.

Огромният пес джафна два-три пъти и се подчини на нареждането.

Гарет се намести на предната седалка, завъртя ключа на стартера и запали старичкото си радио. Прехвърли няколко станции, намръщи се, когато се разнесе гласът на Бритни Спиърс, свъси вежди, попадайки на някакъв речитатив на Еминем, и най-сетне почувства задоволство, защото бе намерил една от радиостанциите за класическа музика, която излъчваше представлението на „Набуко“ от Верди.

Чудесно, помисли си той, клатейки глава в ритъма на музиката.

Пое бавно по посока на своя апартамент, докато хорът от еврейски роби пееше Va, pensiero, sulll’ali dorate^[1].

На първия червен светофар хвърли поглед към кучето на задната седалка, сетне разтвори широко уста в тежка прозявка. От колко ли време не си е отспивал истински? Стори известно усилие, но така и не успя да си спомни.

Би трябвало да е било много, много отдавна.

 

 

В своята стая Бони дел Амико не можеше да затвори очи.

Чувстваше се преизпълнена с щастие, защото родителите й отново се обичаха. Това бе нещото, за което винаги бе мечтала. От две години насам нямаше нито една вечер, в която да не си го пожелае в молитвата преди заспиване. Въпреки всичко тревогата й все още не бе напълно изчезнала, сякаш някаква смътна заплаха продължаваше да витае над нейното семейство.

Скочи рязко от леглото, грабна перуанската си шапчица, захвърлена върху един стол, и я гушна като любима играчка, за да потъне най-сетне в дълбок сън.

 

 

Три часа сутринта, в едно от гробищата на Куинс.

Дебел слой сняг покриваше надгробния камък на Елеанор дел Амико. Предишния ден синът й бе донесъл цветя — букет от няколко рози в калаена ваза. Ако съдът бе прозрачен, щеше да се вижда, че нещо свързваше стръковете на цветята.

Това бе гривна с четири реда перли, със сребърна закопчалка, обсипана с малки брилянти.

 

 

Дълбока нощ обгръщаше все още малкото градче Мистик, щат Масачузетс.

Близо до плажа в една празна къща имаше стая с метални етажерки. В голяма кутия лежеше албум, който някой бе отварял наскоро. Албум, съдържащ всякакъв вид неща: текстове, рисунки, изсушени цветя, снимки… На една от тях млада жена тичаше по плажа.

Отдолу бе написала с мастило:

Аз тичам толкова бързо, че смъртта никога не ще ме хване.

Казваше се Емили Гудрич и отлично знаеше, че в крайна сметка смъртта ще я отнесе от този свят.

Тя никога не бе вярвала истински в Бога.

Но може би имаше нещо друго.

Някаква тайна.

Едно място, където всички ние отиваме.

 

 

Малори отвори очи.

Обградено от тъмнината на нощта, тя се заслуша в дълбокото дишане на своя съпруг, който спеше до нея.

За пръв път от много време се почувства уверена в бъдещето и си помисли за възможността да имат още едно дете. Тази перспектива изведнъж я изпълни с преливаща радост.

Малко преди да заспи отново, бог знае защо, си спомни, че с това пътуване до Бразилия така и не бе минала да си вземе резултатите от анализите, които личният й лекар бе поискал да направи през последната седмица.

Какво толкова, ще почакат още няколко дни. Във всеки случай, доктор Олбрайт вечно се тревожи за някакви дреболии.

 

 

Над остров Нантъкет се съмваше.

В този час до езерото Санкати Хед, зад блатата, които заливаха плантациите с боровинки, бе съвършено безлюдно.

В цялата област водите на езерата и мочурищата от много дни бяха замръзнали. Въпреки това един бял лебед плуваше, следвайки тънката ивица вода, където ледът бе започнал да се топи. Как ли е могъл този лебед да се изгуби из тия места посред зима? Никой никога няма да узнае това.

Никой никога няма и да го види, защото лебедът не закъсня да се издигне над повърхността със силни и отсечени плясъци на крилете.

За да отлети другаде.