Гийом Мюсо
И след това… (20)

18

Човек е млад само веднъж, но си спомня за това цял живот.

Диалог от филма на Бари Левинсън „Висините на свободата“

1972 година

Нантъкет, в началото на лятото

Малори е на осем години. Това е първата им среща.

Вечерта на предишния ден е пристигнала от Бостън. Сутринта се разхожда в голямата градина на семейното имение. Облечена е в памучна рокля, която й стига доста под коленете и която тя ненавижда. В тази горещина би предпочела да си сложи шорти и тениска, но майка й я задължава да се облича винаги като извадена от витрината на модна къща.

На няколко пъти бе забелязала едно момченце с хубави черни коси, което не смее да я заговори и изчезва тичешком, веднага щом се приближи към него.

Изгаряна от любопитство, бе попитала майка си, която й бе отговорила да не му обръща внимание: той е „само“ синът на камериерката.

Следобеда тя отново се среща с него, този път на плажа. Той се забавлява със самоделното си хвърчило, изработено от бамбукови пръчки и парче корабно платно, подарено му от един рибар. За да му бъде по-удобно при управлението на хвърчилото, бе измислил да върже в края на конеца халка от корниз за пердета.

Въпреки саморъчната си изработка то лети високо в небето.

Малори също е донесла своето хвърчило — много усъвършенстван модел, купен от най-добрия магазин за играчки в Бостън.

Въпреки това нейното съоръжение не иска да се откъсне от земята. Тя се старае да се движи, тича, колкото й краката държат, във всички посоки, но хвърчилото неумолимо пада върху пясъка.

Макар момчето да се прави, че не я наблюдава, Малори е сигурна, че в действителност то честичко й хвърля тайни погледи.

Но тя не се обезсърчава и прави нов опит. За нещастие великолепната й играчка пада тежко във водата. Ето че покритието му е мокро и цялото в пясък. Сълзи напират в очите й.

Той се приближава към нея и взема инициативата да й промуши халката на своето хвърчило около китката. Обяснява й, че трябва да застане с гръб към вятъра, после й помага да разхлабва полека опъна и постепенно да отпуска конеца. Хвърчилото веднага полита към небето.

Малори надава радостни викове. Очите й искрят и тя се залива от смях.

По-късно, за да й покаже своите познания, той й разказва, че според китайците хвърчилото притежавало силата да привлича късмета. За да не остане назад, тя му обяснява, че Бенджамин Франклин^[1] го използвал, за да изучава мълниите и да конструира гръмоотвода (бе прочела това върху картонената кутия на играчката).

Сетне, много горд, той й показва отблизо своето хвърчило, за да предизвика възхищението й със странното животно, което е изобразил върху платното.

— Аз го нарисувах.

— Това костенурка ли е? — пита тя.

— Не, дракон — отговаря той, малко притеснен.

И отново звънкият смях на малкото момиченце отеква из плажа. Доброто настроение е заразно и скоро смеховете на две деца се смесват с плисъка на вълните.

Малко по-встрани, от един поставен върху пясъка транзистор се лее „Имам си приятел“ на Карол Кинг, един от хитовете на това лято.

Сега тя го оглежда много внимателно и намира, че това е най-милото момче, което някога е срещала.

Той й се представя с тържествен тон:

— Казвам се Натан.

Отговаря му не по-малко сериозно:

— Името ми е Малори.

 

 

Есента на 1972 година, Нантъкет

— Нат!

Малори изплюва на пресекулки езерната вода, която изпълва устата й. Парализирана от студа, тя все по-трудно и по-трудно си поема въздух. На два пъти изпъва отчаяно ръце с надеждата да се хване за някой клон, но брегът е прекалено висок.

Накрая на силите си, изпълнена с ужас, тя чувства, че ще се удави. Но Натан плува към нея. Все по-ясно разбира, че той е последният й шанс.

— Хвани се за мене, не се бой.

Изтощена, тя се вкопчва в него като в спасителен пояс. Изведнъж се усеща изхвърлена нагоре и с последни сили успява да се хване за голям чим трева, а после — и да се покатери на брега.

Спасена е.

Без дори да си поеме дъх, тя се обръща, но него вече го няма.

— Натан!

Напълно обезумяла, обляна в сълзи, Малори го вика с пълно гърло:

— Натан! Натан!

Но той не изплува на повърхността. Тя мисли много бързо. Трябва да направи нещо.

Мокра от глава до пети, тракайки със зъби от студ, с посинели устни, тя се хвърля, за да извести някой възрастен.

Тичай бързо, Малори!

 

 

13 юли 1977 година, Нантъкет

Те са на тринадесет години.

Взели са велосипедите и слизат по пътя, който ги отвежда към Сърфсайд Бийч — най-големия плаж на острова.

Небето започва да се заоблачава и по вълните пробягват първите зайчета. Въпреки това дори и за миг не се поколебават да продължат къпането. Напротив, остават дълго в океана и плуват, докато се почувстват съвсем изтощени.

Излизат от водата чак когато вълните вече стават опасни. Вятърът духа силно. Малори трепери. Донесли са само една кърпа. Натан й суши косите и гърба, а тя трака със зъби.

Дъждът надупчва пясъка с едрите си капки и след няколко минути плажът опустява. Сега са съвсем сами под дъжда и вятъра.

Натан става пръв и й помага да стъпи на крака. Неочаквано си навежда главата към нея. Инстинктивно Малори вдига очи и се изправя на пръсти. Той обгръща с ръце талията й. Тя обгръща с ръце врата му. В момента, в който устните им се срещат, по тялото й пробягва непозната досега тръпка. Усеща морската сол по устните му.

Първата им целувка е много нежна и продължава, докато зъбите им не тракват едни о други.

 

 

6 август 1982 година, Бофор, Северна Каролина

Малори е на 18 години.

Това лято е заминала далеч от дома на ваканционен лагер.

Вече е осем часа вечерта. Излязла е да се поразходи из малкото пристанище, където големите ветроходи почиват редом с малките корабчета на местните рибари. Оранжевото слънце ляга на хоризонта и възпламенява небето. Отдалеч човек би казал, че корабите плават върху разтопена лава.

Но за нея това е вечер на тъгата. Оставила се на приспивния клокот на водата о вълнолома, тя нахвърля с едри щрихи равносметката за последните няколко месеца.

Първата й година в университета бе в общи линии несполука. Не от гледна точка на ученето, а преди всичко на здравето и любовния й живот: на два пъти бе направила лош избор, излизайки с твърде безинтересни типове, а освен това няма нито една истинска приятелка. Прочела бе много книги, проявявала бе интерес към текущите събития и към обкръжаващата я действителност, но в душата й цари почти пълен хаос.

В течение на месеците тя, която е толкова отворена към другите, съвсем незабелязано и за самата себе си се бе свила в своята черупка. Също така неусетно бе намалила и храната, прескачайки всички възможни закуски, и хапваше все по-малко и по-малко само на обяд и вечеря. Един начин, както много други, да компенсира безпорядъка, който усеща в главата си, създавайки нещо като празно пространство в тялото си. Но в тази игра с огъня бе стигнала дотам, че веднъж й бе прилошало насред аудиторията и управата на университета се бе видяла принудена да повика лекар.

В последно време се чувства малко по-добре, но ясно съзнава, че в никакъв случай не е защитена от нов срив.

Скоро ще станат три години, без да е получила никаква новина от Натан. Откакто Елеанор дел Амико не работи за родителите й, не го е виждала повече. В началото си пишеха дълги писма, сетне отсъствието си каза тежката дума и се отрази на привързаността им.

Но никога не го е забравяла. Той винаги е присъствал в някое ъгълче на съзнанието й.

Тази вечер се пита какво ли е станало с него? Дали продължава да живее в Ню Йорк? Дали е успял да влезе в престижен университет, каквото бе намерението му? Дали изпитва желание да я види отново?

Продължава да върви по дигата, но все по-бързо. Внезапно чувства непреодолима потребност да говори с него. Тук, тази вечер, сега.

Втурва се към телефонната будка, набира телефонните услуги, които й дават търсения номер.

Сетне това позвъняване, прекосяващо нощта.

Дано той вдигне слушалката!

— Ало?

Той е.

Говорят си дълго. Натан й признава, че миналото лято многократно се е опитвал да й се обади. „Твоите родители не ти ли предадоха съобщенията ми?“ Тя усеща, че основното не се е променило и че двамата се разбират, все едно са се разделили едва вчера.

В крайна сметка се договарят, че ще се видят в последните дни на месеца.

Тя затваря. На пристанището слънцето съвсем е изчезнало.

Лека като перце, тя се упътва към лагера. Тя е друга жена. Ударите на сърцето отекват чак в главата й.

Натан… Натан… Натан…

 

 

28 август 1982 година, Сийсайд Хайдс, Ню Джърси

Два часа сутринта

На морския бряг лампичките на електрическите гирлянди продължават да примигват, въпреки че щандовете на панаирния празник започват да затварят един по един. Миризмите на пържено се смесват с тези на сладкиши и евтини напитки с анасон. До голямата въртележка гигантски колони дънят за стотен път тази вечер „Навеки там, където е нашето място“ на Джо Кокър.

Малори спира колата си на открития паркинг.

Дошла е да го чака. Натан е намерил работа за през лятото в малка балнеоложка станция на час път от Манхатън. За няколко долара дневно работи в един от многобройните павилиони за сладолед, накацали по брега на морето.

Откакто се видяха през последните почивни дни, всеки ден се чуват по телефона.

Естествено, бяха се уговорили да се видят чак следващата неделя, но тя реши да го изненада и дойде от Бостън. Бе взела една от колите на баща си — мощен тъмнозелен „Астън Мартин“, който й позволи да пропътува разстоянието за по-малко от четири часа.

Най-сетне той се появява, облечен в бермуди и тениска с емблемата на фирмата, която го е наела. Обкръжен е от други сезонни работници. Разпознават се испански и ирландски акценти в говора им.

Тъй като не очаква да я види, той се пита коя ли е онази героиня от киното, облегната на своята лимузина, която сякаш гледа към него.

После я разпознава.

Затичва се към нея, пристига с огромна скорост, грабва я в прегръдките си и я повдига, за да я завърти шеметно. Тя обгръща с ръце шията му и през смях го привлича към себе си, за да усети вкуса на устните му, докато сърцето й бие до пръсване в гърдите.

Такива са първите мигове на любовта.

 

 

20 септември 1982 година

Натан,

Само няколко думи, за да ти кажа, че миговете, прекарани с теб в края на лятото, бяха страхотни.

Липсваш ми.

Тази сутрин започна новият семестър, но аз не спирам да мисля за теб.

Много пъти през деня излизах да се поразходя из парка и все си представях, че ти си редом до мен и че продължаваме да си говорим. Някои от студентите, които срещнах, трябва да са се запитали коя ли е тази луда с вирнатия нос, дето си говори самичка!

Чувствам се добре с теб, обичам твоята способност да виждаш в мен и да ме разбираш без думи.

Надявам се, че ти също си щастлив.

Целувам те и те обичам.

Малори

(Върху плика с червено мастило е написала няколко думи към раздавача от куриерската служба: Пощальоне, мили пощальоне, постарай се да занесеш веднага това писмо, за да получи моят любим по най-бързия начин любовните ми признания!)

 

 

27 септември 1982

Малори,

Едва съм сложил слушалката на телефона и… ти вече ми липсваш.

Всички мигове, прекарани с теб, предизвикват жаждата да прекарам още много други като тях.

Щастлив съм с теб. Щастлив, както не е позволено да бъда.

Оттук насетне, когато си мисля за бъдещето, не си казвам „ще направя“, а „ще направим“.

И това променя всичко.

Натан

(Върху плика е залепил билета за последния филм, който бяха гледали заедно: „Извънземното“. Всъщност не бяха видели кой знае какво, защото не бяха спрели да се целуват през цялата прожекция.)

 

 

Една неделя от декември 1982 година

В студентската стая на Малори в Кеймбридж

От колоните на грамофона се носят звуците от цигулковия концерт на Дворжак, изпълняван с голямо въодушевление от Жаклин дю Пре на нейния прочут „Страдивариус“.

Целуват се повече от час на леглото.

Той й е свалил сутиена и сега я гали по кожата така внимателно и нежно, сякаш става дума за нещо изключително ценно и крехко.

Днес за пръв път ще се любят.

— Сигурна ли си, че искаш да го направим сега?

— Да — отговаря тя, без да се колебае.

Ето още нещо, което много харесва у него: тази смесица от деликатност и такт, която го прави толкова различен от другите.

Съвсем несъзнателно тя вече е изпълнена с увереност, че ако един ден има деца, те не могат да бъдат от друг освен от него.

 

 

3 януари 1983 година

Натан, любими мой,

Коледната ваканция вече свърши.

През тези кратки дни имах щастието да споделя с теб моите нощи.

Но днес съм в плен на тъгата.

Ти отпътува за Манхатън.

Тази вечер чувствам, че ще ми бъде много тежко да дочакам следващата ваканция, преди да те видя.

Макар да знам, че утре ще се чуем по телефона.

Боя се само от едно нещо: че всичко това може да спре.

Защото миговете, които преживявам с теб, са изключителни.

Лудо съм влюбена в теб.

Малори

(Върху плика е надраскала няколко черти с червило, съпроводени със следните думи: Бъдете така добри да предадете това писмо, както и всички целувки, в пощенската кутия на господин Натан дел Амико. И внимавайте да не ми откраднете целувките!)

 

 

6 януари 1983 година

Малори, моя мила пътеводителко,

Ти ми липсваш, но твоето присъствие се носи във въздуха съвсем близо до мен.

Ако знаеше какво нетърпение ме е обзело да те грабна отново в прегръдките си и да се събудя до теб.

Рояк целувки отлитат от моята стая и поемат към Кеймбридж.

Обожавам те.

Натан

(В плика е пъхнал нейна снимка, направена в парка на Кеймбридж по време на последната ваканция. На задната й страна е преписал фраза от „Ромео и Жулиета“: В твоя поглед се таи далеч по-голяма опасност за мен, отколкото в двадесет саби на моите неприятели.)

 

 

1984 година

Семейната къща в Бостън

Сигнал на клаксон откъм улицата.

Тя поглежда през прозореца. Натан я чака пред портала зад волана на своя стар „Мустанг“.

Хвърля се към вратата, но баща й се изправя, за да й прегради пътя.

— Не може да се виждаш повече с това момче, Малори, и това не е въпрос, който може да се обсъжда.

— Би ли ми казал защо, ако обичаш?

— Защото така!

На свой ред майка й се опитва да я вразуми:

— Би могла да си намериш нещо далеч по-добро, Малори.

— По-добро за кого? За мен или за вас?

Тя тръгва към вратата, но Джефри е на съвсем друго мнение.

— Малори, предупреждавам те, че ако излезеш през тази врата…

— Ако изляза през тази врата… какво? Ще ме изгониш навън ли? Ще ме лишиш от наследство? Във всеки случай, изобщо не ме интересуват вашите пари…

— Не забравяй, че така или иначе, с тези пари живееш и си плащаш следването. Хайде, стига, ти все още си само една хлапачка!

— Напомням ти, че вече съм на двадесет години…

— Съветвам те да не проявяваш твърдоглавие!

— Аз пък ще ви дам един друг съвет: не ме принуждавайте да избирам между него и вас.

Тя млъква за няколко секунди, за да имат думите й необходимия ефект, след което добавя:

— Защото ако трябва да избирам, ще избера него.

Преценявайки, че спорът е приключен, тя излиза от къщата, тръшвайки вратата.

 

 

Лятото на 1987 година

Първата истинска ваканция в чужбина

Парк във Флоренция, известен със своите статуи

Двамата са пред голям фонтан, заобиколен от портокали, смокини и кипариси.

Водните струи искрят на слънцето и образуват малки разноцветни дъги.

Тя хвърля една монета във водата и го кара да стори същото.

— Пожелай си нещо.

Той отказва.

— Не вярвам в тези дивотии.

— Хайде, Нат, пожелай си нещо.

Натан клати глава, но Малори настоява:

— Пожелай нещо за нас.

За да й угоди, той намира в джоба си монета от хиляда лири, затваря очи и я хвърля във фонтана.

Що се отнася до нея, тя не би могла да си пожелае нищо повече от това, което има в момента.

Само да продължава.

Завинаги. Навеки.

 

 

Лятото на 1990 година

Ваканция в Испания

Разхождат се из лабиринта от градини на парка Хорта в Барселона.

Влезли са в първия си истински спор.

Снощи той й е казал, че поради служебни задължения ще трябва да се прибере два дни по-рано.

Те са тук, в едно от най-романтичните кътчета на света, и тя иска да останат вечно в него.

Натан се опитва да й хване ръката, но Малори се дърпа и се шмугва в зелените потайности на лабиринта.

— Да знаеш, че ще ме изгубиш един ден — казва му тя, за да го предизвика.

— Но отново ще те открия.

Тя го гледа предизвикателно.

— Много си сигурен в себе си.

— Аз съм сигурен в нас.

 

 

Есента на 1993 година

Неделя сутрин, в апартамента им

Тя го наблюдава през ключалката на банята.

ТОЙ е под душа и както обикновено е превърнал помещението в сауна.

Колкото му глас държи, пее (фалшиво) някаква песен на „Ю Ту“.

Сетне затваря кранчето на топлата вода, дърпа завесата на душа и надава радостен възглас.

Парата се е кондензирала върху огледалото, по което е написано:

ЩЕ СТАВАШ ТАТКО!

 

 

1993 година

Неделя сутрин. Десет минути по-късно

Двамата са заедно под душа и разменят по някоя дума между две целувки.

— А ако е момиче?

Малори е насочила разговора към избора на име.

— Защо не Бонита — предлага той, без да се шегува.

— Бонита?

— Бонита или Бони. Във всеки случай нещо, което да означава „доброта“. Иска ми се да чувам тази дума винаги, когато се обръщам към нея.

Тя се усмихва, отваря ново флаконче и му излива шепа шампоан върху гърдите.

— Добре, но при едно условие.

— Какво?

— Аз ще избера следващото.

Той хваща сапун с аромат на лавандула и започва да й търка гърба.

— Следващото?

— Името на второто ни дете.

Тя го привлича към себе си. Покритите им с пяна тела се притискат едно към друго.

 

 

1994 година

Бременна в осмия месец, тя е легнала на леглото и разлиства списание.

Натан е прилепил главата си към нейния корем и дебне да усети движенията на бебето.

От компактдиска Павароти е стигнал до горното „до“ в ария от Верди, което кънти в стаята.

Откакто Натан бе прочел някаква книга, възхваляваща благотворното влияние на класическата музика върху съня на бебетата, не минава и вечер, без да пусне поне един откъс от опера.

Малори си мисли, че тази музика може би е добра за бебето, но не и за нея.

Сложила си е слушалките на своя уокмен и слуша „За едно момиче“ на „Нирвана“.

 

 

1999 година

В един ресторант в Уест Вилидж

Поръчали са си бутилка шампанско.

— А ако е момче…

— Ще бъде момче, Натан.

— Откъде знаеш?

— Знам го, защото съм жена и защото чакам това бебе от пет години.

— Ако е момче, си мислех за…

— Няма място за спорове, Натан. Ще се казва Шон.

— Шон?

— На ирландски означава „Божи дар“.

Той прави гримаса.

— Не виждам каква връзка с Бога има тази работа.

— Напротив, би трябвало много добре да го виждаш.

Разбира се, че го вижда много добре. След раждането на Бони лекарите им бяха казали, че със сигурност не може да има други деца. Тя обаче никога не им бе повярвала. Знае, че Натан не обича подобно позоваване на вярата, но тази вечер е толкова щастлив, че би приел каквото и да е.

— Чудесно — казва той, вдигайки чашата си, — значи чакаме нашия малък Шон.

 

 

Малори отвори очи и филмът с щастливите им дни грубо прекъсна, сякаш лентата внезапно бе прерязана.

По цялото й тяло пробяга тръпка на вълнение, която я накара да настръхне. Това връщане към миналото бе много болезнено. Както всеки път, споменът за периодите на дълбоко щастие я заливаше с такава вълна от емоции, че тя не знаеше как да се справи с нея.

Извади още една книжна кърпичка от джоба си, усещайки, че сълзите парят на очите й, готови всеки момент да рукнат.

Господи, наистина всичко развалихме.

Разбира се, Натан й липсваше, но пропастта между тях бе толкова дълбока, че не се чувстваше способна да направи истинска крачка към него.

Можеше да поднася посред нощ супа на бездомници и бродяги, можеше да се бори срещу мултинационалните компании, експлоатиращи детския труд, можеше да организира манифестации срещу производителите на генетично видоизменени организми: това не я плашеше.

Но да се изправи пред Натан, това бе съвсем друга работа.

Застана до прозореца, който бе обърнат към улицата, и за дълго се загледа в небето. Облаците се бяха разпръснали и бледен лунен лъч осветяваше масата, върху която бе оставила телефона.

Реши се да вдигне слушалката. Трябваше да направи поне един жест.

Той вдигна много бързо:

— Малори?

— Добре, Натан: можеш да вземеш Бони по-рано.

— Благодаря ти — каза той с облекчение. — Ще се опитам да бъда при вас в ранния следобед. Лека нощ.

— Още нещо…

— Да?

В гласа й звучеше нотка на предизвикателство:

— Спомням си за всичко, Нат: за всички мигове, които сме прекарали заедно, за всички подробности, за цвета на небето и за миризмата на пясъка при първата ни целувка, за точните ти думи, когато ти казах, че съм бременна, за нощите, когато се целувахме, докато ни заболят устните… Спомням си за всичко това и нищо в моя живот не е било по-важно от теб. Така че нямаш право да ми казваш това, което ми наговори преди малко.

— Аз…

Той искаше да каже нещо, но тя вече бе затворила.

 

 

Натан се приближи към прозореца. Снегът продължаваше да вали над Сентръл Парк. Рояк едри снежинки се вихреше пред стъклата и се трупаше върху перваза на прозорците.

За миг погледът му се зарея безцелно, докато мислите му се връщаха към думите на жена му.

После изтри с ръкава на ризата своите очи, замъглени от сълзите, които течаха от само себе си.