Джоузеф Файндър
Параноя (93)

93.

Бяха вдигнали поршето ми и това беше символично. Снощи го бях паркирал в нарушение, какво друго можех да очаквам?

Така че излязох от сградата на „Трайон“ и се огледах за такси, но не видях. Сигурно щеше да е по-разумно, ако бях използвал телефона във фоайето, за да си поръчам, но изпитвах неустоимата чисто физическа нужда да се махна. Понесъл белия кашон с малкото лични вещи от офиса ми, тръгнах по банкета.

След няколко минути ме подмина яркочервена кола, отби и спря непосредствено пред мен. Беше остин миникупър, горе-долу с размера на тостер. Десният прозорец се спусна и отвътре лъхна познатият ми аромат на цветя, който свързвах с Алана.

— Ей, харесва ли ти? — извика тя. — Току-що я взех. Нали е страхотна?

Кимнах и опитах да се усмихна многозначително.

— Червеното възбужда полицаите — напомних й.

— Никога не превишавам скоростта.

Кимнах.

— Добре де, слез тогава от мотоциклета и ме глоби — предложи тя с познатата ни реплика от любимия й филм.

Кимнах и продължих да вървя — не исках да си играем. Тя бавно подкара колата до мен.

— Ей, ама какво стана с твоето порше?

— Вдигнаха го.

— Уф… Накъде си тръгнал?

— Прибирам се в Харбър Суитс. — Изведнъж осъзнах, че няма да имам това жилище за дълго. Все пак не го притежавах.

— Добре де, не можеш да стигнеш дотам пеша. Особено с този кашон. Скачай в колата, ще те закарам.

— Не, благодаря.

Тя продължаваше да пълзи до мен, караше направо по банкета.

— Стига де, Адам, не се сърди.

Спрях, оставих кашона на земята и се опрях с две ръце на покрива на колата. Да не се сърдя? През цялото време се измъчвах от мисълта, че я манипулирам, а тя само си вършела работата.

— Ти… наредиха ти да спиш с мен, нали?

— Адам — сериозно каза тя, — слез на земята. Това не е част от ничия длъжностна характеристика. На това кадровиците му казват допълнителни служебни облаги, чувал ли си? — Засмя се с къдравия си смях и ме побиха тръпки. — От мен се искаше само да те паса, да ти подхвърлям намеци, за които да се заловиш, и така нататък. Но в един момент ти тръгна да ме сваляш…

— „От мен се искаше само да те паса“ — повторих като ехо. — О, господи… О, боже… Повдига ми се. — Вдигнах кашона и продължих по пътя си.

— Адам, разбери, просто изпълнявах каквото ми казваха. Ти поне би трябвало да можеш да ме разбереш.

— А дали някога ще можем да се отнасяме с доверие един към друг? Ето и сега… правиш каквото са ти казали, нали?

— О, стига вече — каза Алана. — Адам, мили. Не бъди такъв проклет параноик.

— Като си помисля, че за миг повярвах, че между нас има нещо — казах, учуден на наивността си.

— Беше забавно. Аз поне никога досега не се бях забавлявала така добре.

— Така ли?

— Господи, не вземай нещата толкова навътре, Адам! Това си беше просто секс. Какво нередно виждаш? Повярвай ми, не съм се преструвала.

Продължих да вървя и да гледам за такси, но за проклетия те сякаш бяха изчезнали от лицето на земята. Не познавах тази част на града. Бях се изгубил.

— Хайде, Адам — продължи да ме уговаря тя, следваше ме с колата. — Качи се.

Продължавах да вървя.

— Хайде де — говореше тя с прелъстителен глас, глас като кадифе, който не обещаваше нищо. — Просто се качи. Хайде де!