Джоузеф Файндър
Параноя (33)

33.

Заседателният център към управителното тяло се намираше на седми етаж, малко по-нататък по коридора, водещ до офиса на Годард. Стигнахме дотам на група, настроението ни беше отвратително. Нора каза, че щяла да се присъедини към нас след малко.

— Маршът на мъртъвците! — обади се Чад, докато вървяхме.

Кимнах. Мордън ни погледна — вървяхме един до друг, — но не се обади. Несъмнено мислеше възможно най-лошото за мен и се чудеше защо не заставам открито срещу Чад, както би могло да се очаква. След нощта, когато се бях вмъкнал в офиса на Нора, той бе престанал да се отбива при мен така редовно, както преди. Трудно беше да се прецени дали се държеше странно, защото той по принцип си бе странен тип. Освен това не желаех да се поддам на параноята и да си задавам нелепи въпроси от рода на „Странно ли ме гледа, или не?“. Но не можех да не се питам дали не бях съсипал цялата си задача с един непредпазлив акт и дали Мордън тепърва няма да ми създава проблеми.

— Имай предвид, че изборът на мястото, на което ще седнеш, е критичен, приятел — прошепна ми Чад. — По принцип Годард сяда начело на масата на страната до вратата. Ако държиш да останеш невидим, седни отдясно на него. Искаш ли да ти обърне внимание, седни отляво или точно срещу него.

— Защо да искам да ми обръща внимание?

— Е, на този въпрос не мога да отговоря. Все пак той е босът.

— Бил ли си на много съвещания с него?

— Не чак толкова много. — Той сви рамене. — Две-три.

Реших да седна там, където Чад ме бе предупредил да не сядам — отдясно. Както се казва в поговорката: излъжи ме веднъж — срам за теб, излъжи ме два пъти — срам за мен.

Центърът представляваше забележителна гледка. Основната мебел в залата бе грамадната заседателна маса, изработена от някакво тропическо дърво, която заемаше по-голямата част от наличното пространство. В единия край на помещението бе монтиран екран за презентации. Любопитното бе, че от тавана висяха тежки акустични щори, които можеха да се спускат, управлявани дистанционно, и не само да затъмняват, но също и да пречат на хората отвън да чуват какво става вътре. В тялото на масата бяха монтирани разговорни уредби, а всяко място бе оборудвано с индивидуални малки екрани, които можеха да се показват и прибират с натискане на скрит бутон.

Хората шепнеха, чуваше се нервен смях, пускаха се язвителни остроумия. Донякъде чаках с нетърпение най-сетне да видя знаменития Джок Годард отблизо, още повече че се оформяше никога да не му стисна ръката. Не се предвиждаше да участвам по някакъв начин в предстоящата презентация, но въпреки това споделях общата нервност.

В десет без девет минути Нора още я нямаше никаква. Дали не бе скочила през прозореца? Или сега беше на телефона и се опитваше да събере някаква подкрепа в последно усилие да спаси скъпоценния си проект, мобилизирайки помощта на всички, които й бяха в дълг?

— Дали не се е загубила? — пошегува се Фил.

В десет без две минути Нора влезе в залата, спокойна, лъчезарна и някак… още по-привлекателна. Изглеждаше, сякаш си бе освежила грима, очната линия, червилото и всичко останало, което си слагаше. А може би бе медитирала или нещо подобно, защото просто бе трансформирана.

Точно в десет, на секундата, влязоха Джок Годард и Пол Камилети и в залата се възцари мъртва тишина. Камилети Главореза, в черен костюм и маслиново зелена копринена тениска, бе вчесал косата си назад и изглеждаше точно като Гордън Геко в „Уолстрийт“. Избра си място далеч от центъра на вниманието, в ъгъла на необятната маса. Годард, в обичайното си поло под кафявото спортно сако на каре, отиде при Нора и прошепна в ухото й нещо, което я накара игриво да се засмее. После сложи ръка на рамото й, а тя сложи нейната върху неговата и двамата останаха така няколко секунди. Нора се държеше момичешки и в известна степен кокетничеше — това бе нейна страна, която виждах за пръв път.

Приключил с това, Годард седна начело на масата с лице към екрана. Благодаря, Чад. Виждах го прекрасно и в никакъв случай не се чувствах невидим. Беше попрегърбен и раменете му бяха малко отпуснати. Носеше бялата си коса на път, но тя отказваше да се подчини. Веждите му бяха космати, бели и изглеждаха като заснежени върхове. Челото му бе дълбоко набраздено, а погледът му — дяволит.

Над масата се възцари неловка тишина. Той ни огледа.

— Всички сте нещо неспокойни — бяха първите му думи. — Спокойно, не хапя. — Гласът му бе приятен и леко дрезгав мек баритон. Погледна Нора и й намигна: — Е, не често, във всеки случай. — Тя се засмя и още един-двама вежливо се засмяха. Усмихнах се и аз, колкото да изразя, че оценявам усилието да ни успокои.

— Само когато се чувстваш заплашен — потвърди тя. Той се усмихна, свил устни като кокоше дупе. — Джок, нали не възразяваш, ако започна?

— Не, разбира се.

— Джок, ние работихме толкова усърдно над обновяването на „Маестро“, че понякога си мисля, че ни е просто трудно да излезем от кожата си и да погледнем на работата си отстрани, безпристрастно. Аз специално прекарах последните трийсет и шест часа, мислейки единствено върху този продукт. И за мен е ясно, че има няколко начина — няколко съществени начина, — по които можем да осъвременим, да обновим „Маестро“, да го направим по-привлекателен, да увеличим пазарния му дял и то не козметично, а съвсем осезаемо. — Годард кимна, опря връхчетата на пръстите на двете си ръце и погледна към бележките си. Тя почука с нокът ламинираната брошура: — Резултатът на нашите търсения е стратегия, доста добра според мен, която се свежда до обогатяването на съществуващата функционалност с дванайсет нови елемента, което определено ще го актуализира. Но трябва да ти кажа честно, че ако бях на твое място, аз… щях да затворя кранчето. — Годард сепнато се обърна да я изгледа и повдигна гъстите си бели вежди. Всъщност изгледахме я всички, и то смаяно. Не можех да повярвам, че ушите ми чуват това. Та тя хвърляше целия екип в огъня. — Джок — продължи Нора, — ако има нещо, което съм научила от теб, то е, че истинският лидер трябва да може да жертва най-любимото си нещо. Това, което казах преди малко, разкъсва сърцето ми. Но аз просто не мога да игнорирам фактите. „Маестро“ беше страхотен продукт… за времето си. Само че времето му вече е изтекло. Тук влиза в действие „законът на Годард“: ако изделието ти няма потенциала да бъде номер едно или поне номер две на пазара, оттегли се с минимални загуби.

Годард помълча малко. Изглеждаше изненадан и едновременно впечатлен. След няколко секунди кимна с усмивка, която изразяваше „това ми харесва“.

— Всички ли са на това мнение? — провлече той с дрезгавия си глас.

Хората около масата един след друг започнаха да кимат — скачаха в движение на потеглящия от гарата влак. И Чад кимаше, прехапал устната си а ла Бил Клинтън. Мордън също кимаше, при това енергично, сякаш някой най-сетне му бе дал възможност да изрази дълго стаяваното си мнение. Разнесоха се гласове: „Да“ и „Съгласен съм“.

— Е… не мога да не призная, че съм изненадан — въздъхна Годард. — Определено не това очаквах да чуя тази сутрин. По-скоро очаквах… жестока битка, като битката за Гетисбърг^[1]. Впечатлен съм.

— Това, което може би е изгодно за всеки от нас в краткосрочен план — допълни Нора, — не е задължително най-доброто за „Трайон“.

Не можех да повярвам, че точно Нора предвожда това жертвоприношение, но едновременно с това се възхищавах на уменията й, достойни за самия Макиавели.

— Добре — съгласи се Годард. — Но все пак да не бързаме да дръпнем щепсела, за това винаги има време… Ти там… не те видях да кимаш. — Изглежда, говореше на мен, защото ме гледаше право в очите. Огледах се за всеки случай, после и аз го погледнах. Да, мен гледаше. — Да, да, за теб става дума — потвърди той. — Е, младежо, защо не те видях да кимаш като останалите?

— Той е нов — побърза да се намеси Нора. — Започна при нас неотдавна.

— Как се казваш, млади човече?

— Адам — отговорих аз, — Адам Касиди. — Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. По дяволите… Сякаш чувах учителя си да ме вика на дъската. Чувствах се истинско нищожество.

— Е, Адам, имаш ли някакъв проблем с решението, което сме на път да вземем? — подкани ме Годард.

— Ъъ… не.

— Значи си съгласен да дръпнем щепсела? — Свих неопределено рамене и това го накара да повтори: — Съгласен ли си, или не си съгласен… кое от двете?

— Разбирам съображението на Нора — отговорих аз.

— И ако седеше на моя стол?

Поех дълбоко въздух.

— Ако седях на него, нямаше да бързам с щепсела.

— Така ли?

— И нямаше да добавям тези дванайсет нови функционални възможности.

— Я виж ти!

— Да. Само една.

— И коя по-точно?

Бърз поглед към Нора ми показа, че лицето й е алено. Гледаше ме, сякаш от гръдния ми кош излизаше извънземен. Обърнах се отново към Годард.

— Протокол за кодиран обмен на данни.

Годард смръщи вежди така, че те почти скриха очите му.

— Кодиран обмен на данни? И защо, по дяволите, това толкова ще се хареса на потребителите?

Чад прочисти гърло и се обади:

— Адам… защо не погледнеш проучването на потребителското търсене? Шифрованите данни са на… къде беше… шейсет и четвърто място в списъка на желаните функционални възможности. — Той се подсмихна. — Освен ако не гледаш на тъпите подражатели на Джеймс Бонд като на средностатистически потребители.

Няколко от колегите не пропуснаха възможността насмешливо да се позасмеят.

Усмихнах му се добродушно.

— Прав си, Чад — средният потребител ни най-малко не се интересува от надежден пренос на данни. Но аз не говорех за средния потребител. Имах предвид… военните.

— Военните? — Годард заинтригувано повдигна едната си рунтава вежда.

— Адам… — предупредително и хладно започна Нора.

Но Годард я прекъсна с движение на китката.

— Не, не… искам да чуя това. Та, казваш, военните?

Поех дълбоко дъх и се опитах да не изглеждам толкова паниран, колкото се чувствах.

— Вижте… армията, военновъздушните сили, канадците, британците — всички отбранителни системи в Щатите, Великобритания и Канада — напоследък осъвремениха комуникационните си съоръжения, нали така? — Извадих няколко изрезки от „Дифенс Нюз“, „Федерал Компютър Уик“ — списания, които подритвам из апартамента — и демонстративно ги показах на групата. Усещах ръката си леко да трепери и се надявах никой да не забележи. Уайът ме бе подготвил за това и само се надявах да не се объркам в подробностите. — Това се нарича „Отбранителна система за съобщения“ или ОСС и по нея се разпространяват милиони зашифровани съобщения, предназначени за военен персонал, пръснат по всички ъгълчета на света. Засега това се прави с настолни компютри, но Пентагонът отчаяно желае да премине на безжична връзка. Само си представете разликата: надеждна безжична връзка на големи разстояния, позволяваща достъп до класифицирана информация, с вградени средства за идентификация на изпращачи и получатели, шифровани данни по целия комуникационен канал, защита на данните, гарантиране оригиналния вид на съобщението. Това е пазарна ниша, в която още никой не се е наместил. — Годард ме слушаше внимателно, наклонил глава. — И „Маестро“ е идеалният продукт за тази цел. Той е малък, механично здрав — всъщност практически неунищожим — и абсолютно надежден. По този начин ние превръщаме един негов недостатък в предимство: фактът, че „Маестро“ е остаряла технология, гарантираща съвместимост със стари програмни продукти, за военните е плюс, понеже те със сигурност искат нещо, което да бъде съвместимо с техните безжични протоколи за пренос на данни, които са отпреди пет и повече години. Единственото, което трябва да направим, е да добавим защитен обмен на данни. Стойността на това е минимална, а потенциалният пазар е голям… бих казал необятен. — Годард ме гледаше втренчено, но нямах представа дали е впечатлен, или смята, че съм луд за връзване. Продължих: — Така че вместо да погребваме старото и — нека си признаем това — не без ред недостатъци изделие, ние просто го предлагаме на пазара с нов имидж. Слагаме му твърд, устойчив на натиск корпус, вграждаме в операционната му система няколко надеждни проверени алгоритми за зашифроване и се приготвяме да ни позлатят. Ако го направим бързо, пазарната ниша е наша. Най-важното — забравяме за петдесетте милиона в графата „Загуби“ и вместо това регистрираме стотици милиони приходи, при това ежегодно.

— Господи! — прошепна Камилети от своя край на масата. Пишеше трескаво в бележника си.

Годард започна да кима, бавно в началото, но все по-енергично.

— Много интригуващо — одобри той. После се обърна към Нора: — Как каза, че му било името… Илайджа?

— Адам — късо го поправи Нора.

— Благодаря, Адам — погледна ме той. — Не беше никак зле.

„Не благодари на мен — помислих си. — Благодари на Уайът“.

И тогава хванах погледа на Нора: в него се четеше възможно най-чиста и нескривана омраза.