Джоузеф Файндър
Параноя (62)

62.

В кабинета ми имаше хора. Когато отидох на работа на следващата сутрин, ги видях още отдалече — двама мъже, единият по-млад, другият по-възрастен — и застинах. Беше седем и половина сутринта и по някаква причина Джослин не си бе на работното място. В миг в мозъка ми прелетяха куп възможности, всяка по-неприятна от следващата: момчетата от сигурността бяха намерили нещо в кабинета ми. Или са ме уволнили и сега те разчистваха бюрото ми. Или предстоеше да ме арестуват.

Приближих се и се опитах да прикрия тревогата си. Обърнах се към тях дружески, сякаш ми бяха стари приятели, които най-сетне са се отбили да се видим:

— Какво става, момчета?

По-възрастният записваше нещо в бележника си, а по-младият се бе навел над компютъра ми. Отговори ми по-възрастният, сивокос, с мустак на морж и очила без рамки:

— Отдел за сигурност, сър. Вашата секретарка, госпожица Чан, ни пусна.

— Какво има?

— Извършваме оглед на всички офиси от седми етаж, сър. Не зная дали сте получили съобщението за нарушение на достъпа в отдел „Личен състав“?

Това ли бе истината? Изпитах облекчение, но само за няколко секунди. Ами ако бяха открили нещо в бюрото ми? Дали не бях забравил небрежно част от шпионската си екипировка в бюрото или някоя от кантонерките? Едва ли, бях си създал навика да не оставям на работа нищо компрометиращо. Но ако бях пропуснал? При трескавата дейност, която разгръщах напоследък, като нищо бих могъл да направя пропуск.

— Чудесно — казах. — Радвам се, че сте тук. Надявам се, не сте открили нищо обезпокоително?

Мълчание. По-младият вдигна поглед от компютъра ми, но не проговори. По-възрастният каза само:

— Не, сър, засега нищо.

— Е, не мисля, че точно аз бих могъл да бъда обект на интерес — подметнах. — Господи, не съм чак толкова важен. Питах по-скоро общо за етажа, в офисите на шефовете…

— Не би следвало да дискутираме това, сър, но не — засега не сме открили нищо съществено. Което не означава, че няма да открием.

— Компютърът ми наред ли е?

— Не намерихме външни устройства, сър — отговори той. — Но ще трябва да пуснем диагностична програма, за да сме сигурни. Бихте ли се регистрирали в системата, ако обичате?

— Разбира се. — Не бях изпращал никакви уличаващи имейли от този компютър, но дали наистина беше така?

О… бях! Бях пратил имейл до Мийчъм на адреса ми в Hushmail. Но дори съдържанието на имейла да бе останало нешифровано, то нямаше да им каже нищо подозрително. Бях сигурен обаче, че не съм съхранявал на този компютър файлове, до които не би следвало да имам достъп. В това бях абсолютно сигурен. Застанах от другата страна на бюрото си и въведох потребителското си име и паролата. Двамата техници тактично гледаха встрани, докато го правех.

— Кой има достъп до вашия офис? — поинтересува се по-възрастният.

— Само аз. Всъщност и Джослин.

— И чистачите — напомни ми той.

— Предполагам, но никога не съм ги виждал.

— Не сте ги виждали? — скептично повтори той. — Не оставате ли до късно?

— Те идват още по-късно.

— А вътрешният куриер? Известно ли ви е точно кои външни хора идват, когато вас ви няма?

Поклатих глава.

— Всичко това първо минава през бюрото на Джослин. Те никога не предават кореспонденция лично на мен.

— Минавал ли е оттук човек на отдел „Информационни технологии“, които да е инсталирал нещо на вашия компютър или да е обслужвал телефона ви?

— На мен не ми е известно.

В този момент се обади и по-младият:

— Получавали ли сте странни имейли?

— Странни?

— От хора, които не познавате, с приложени към тях файлове?

— Не ми е направило впечатление.

— Но използвате чужди доставчици на имейл услуги, нали? Имам предвид извън „Трайон“.

— Естествено.

— Осъществявали ли сте връзка с тях от този компютър?

— Да, мисля, че съм го правил.

— И изтегляли ли сте от тези външни имейл адреси поща, която ви се е сторила странна?

— Вижте, засипват ме със спам, предполагам, както всички други. Нали се сещате: Виагра, „Добавете осем сантиметра дължина“ и покани да видя с какво се занимават момичетата от фермите. — Но, изглежда, и двамата бяха лишени от всякакво чувство за хумор. — По правило ги трия, без да ги отварям.

— Още пет минути, сър — увери ме по-младият и вкара CD в компютъра ми. — Бих ви предложил да си вземете едно кафе.

Всъщност имах съвещание, така че ги оставих в кабинета ми — не че се чувствах спокоен, разбира се — и се отправих към зала „Плимут“, една от по-малките зали за оперативки.

Не ми хареса, че ме питаха за външните имейли. Това беше лошо. Не просто лошо, а много тревожно. Ами ако сега поискаха да проверят какво пазя там? Сам бях видял колко лесно е да се направи. Ако откриеха, че съм изискал копия от имейл трафика на Камилети? Щях ли да стана по-подозрителен?

Минах покрай офиса на Годард и видях, че двамата с Фло ги няма. Знаех, че Годард трябва да участва в оперативката. След това срещнах Джослин, понесла кана кафе. На каната беше изписано: „Откачил съм — след пет минути пак ще се закача“.

— Онези от сигурността още ли ровят из бюрото ми? — попита ме тя.

— Захванали са се с моето — успокоих я.

Тя леко ми помаха с пръсти.