Джоузеф Файндър
Параноя (57)

57.

Прибрах се относително рано — към девет и половина. Бях нервна развалина и се нуждаех от три денонощия непрекъснат сън. Докато пътувах от „Трайон“, не можех да извадя сцената с Мордън от главата си — опитвах се да проумея смисъла на случилото се. Не ми беше ясно планираше ли той да каже за мен на някого, да ме издаде. И ако не, защо? Дали не искаше просто да ме държи в ръцете си? Не знаех как да разбирам поведението му и това беше много лошо.

Улових се, че си мечтая за голямото ново легло с матрак „Дукс“ и как ще се хвърля в него в мига, в който прекрача прага. Докъде бях стигнал!? Да си мечтая за сън. Унизително…

Както и да е, нямаше начин веднага да легна да спя, защото имах работа. Трябваше да извадя копията на фирмените досиета и да ги засиля на Мийчъм и Уайът. Не исках да са у мен нито секунда по-дълго, отколкото е нужно.

Така че използвах скенера, даден ми от Мийчъм, превърнах документите в PDF файлове, шифровах ги, прикрепих ги към имейл и ги изпратих през анонимайзъра.

Когато свърших, извадих ръководството за работа с KeyGhost, свързах устройството към компютъра и започнах да изтеглям информацията. Когато отворих първия документ, изпитах пристъп на раздразнение — той представляваше блок от напълно неразбираеми символи. Изглежда, бях сбъркал нещо. Вгледах се по-подробно и едва тогава видях, че има някаква система… все пак може би не бях оплескал всичко. Забелязах името на Камилети, после следваха фрагменти от цифри и букви, след това имаше дори цели изречения.

Бог знае колко страници текст. Всичко, което той беше въвел през клавиатурата си този ден, и то никак не беше малко.

Най-важното: бях прехванал паролата му — шестцифрено число, завършващо на 82, което може да бе рождената година на някое от децата му. Или годината на брака му. Или нещо друго.

Но най-интересни бяха имейлите му. Бяха много, пълни с конфиденциална информация относно нашата компания и компанията, за чието изкупуване отговаряше Камилети. Същата „Делфос“, за която бях научил от досиетата в кабинета му — онази, за която „Трайон“ се готвеха да платят маса пари в наличност, че и акции в допълнение.

Установих, че има обмен на няколко имейла с предмет „Трайон — конфиденциално“ относно секретен нов метод за контрол на складовите наличности, приет в компанията преди няколко месеца с цел борба срещу фалшификациите и пиратството, особено в Азия. Всяко устройство на „Трайон“, независимо дали беше телефон, джобен компютър, или медицински скенер, се маркираше чрез лазерно ецване с логото на „Трайон“ и сериен номер. Микроскопичната идентификация се виждаше само под микроскоп, не можеше да бъде фалшифицирана и доказваше, че въпросният блок, компонент или каквото и да било, наистина е произведено от „Трайон“.

Имаше много информация за производителите на чипове в Сингапур, които „Трайон“ или бе купил, или масивно бе инвестирал в тях. Интересно… „Трайон“ се насочваше към производството на интегрални схеми или поне се опитваше да запази някакъв периметър там.

Чувствах се много странно, докато четях тези неща. Сякаш надничах в чужд дневник. Освен това се чувствах виновен, истински виновен, но не заради някаква лоялност към Камилети, а заради Годард. Почти виждах главата му да лети в някакъв мехур високо във въздуха и неодобрително да ме гледа как ровя из електронната поща на Камилети и бележките му. Не зная, може би се дължеше на това, че бях капнал от умора, но се чувствах много гадно. Да, вярно, странно е да го казвам точно аз, но докато, от една страна, ми се струваше в реда на нещата да крада информация за проект „Аврора“ и да я предавам на Уайът, от друга, смятах за крайно неморално да им предавам неща, в които не ми беше възложено да ровя това вече ми изглеждаше възмутително предателство спрямо новия ми работодател.

Изведнъж погледът ми попадна на съкращението УСД, което не можеше да означава нищо друго, освен „Уолстрийт Джърнал“. Прииска ми се да науча каква е реакцията му на онзи материал, така че увеличих този сегмент на екрана… и без малко не паднах от стола.

Доколкото бях разбрал, Камилети използваше няколко различни имейл адреса, все извън „Трайон“. Те бяха в Yahoo, Hotmail и някакъв местен интернет доставчик. Те, разбира се, бяха за частната му кореспонденция: връзка с неговия борсов агент, писма до брат му, сестра му и баща му, и други подобни.

Вниманието ми привлякоха имейлите, изпращани от адреса му в Hotmail. Един от тях беше адресиран до [email protected]. В него се казваше:

Бил,

Тук се размириса. Предупреждавам те, че ще ти бъде оказан силен натиск да издадеш източника си. Приготви се и си дръж устата затворена. Обади ми се у дома довечера към 9:30.

Пол

Значи това било. Информацията беше изтекла през Пол Камилети… нямаше кой друг да е. Той беше човекът, предал нелицеприятната информация за „Трайон“ и за Годард на „Джърнал“.

Всичко започваше да си идва по местата. Камилети помагаше на „Уолстрийт Джърнал“ да причини големи неприятности на Джок Годард — обрисуваше го като некомпетентен старец, загубил усет за реалността и прехвърлил пика на възможностите си. Внушението бе, че при това положение Годард трябва да се оттегли. Всеки от борда на директорите в „Трайон“, както и всеки аналитик или инвеститор, щеше да прозре елементарния намек на страниците на „Джърнал“. И кого щеше да назначи на мястото на Годард бордът.

Съвсем очевидно, нали?

Макар да бях изморен и да плачех за сън, мина доста време във въртене из леглото, докато най-сетне заспах. Но дори сънят ми беше на пресекулки и измъчен. Подсъзнанието ми продължаваше да рисува картината на възрастния Огъстин Годард, отпуснал рамене в навяващия тъга вагон-ресторант над чиния с пай, или измъчен и победен, свел глава, докато персоналът на „Трайон“ се изнизва покрай него от заседателната зала в колона по един. Сънувах как Мийчъм и Уайът ме заплашват със затвор и в сънищата си им се противопоставях, казвах им да ми се махнат от главата, да се разкарат и какво ли още не, но битката беше обречена. Сънувах и как прониквам в офиса на Камилети, но съм заловен на местопрестъплението от Нора и Чад заедно.

А когато часовникът ме събуди в шест сутринта и след като се преборих с пулсиращата болка в главата ми и я надигнах от възглавницата, знаех, че трябва да разкажа на Годард за Камилети.

Но изведнъж разбрах, че това е невъзможно! Как можех да кажа на Годард за Камилети, след като се бях сдобил с доказателство за предателството му чрез влизане с взлом в кабинета му?

И какво сега?