Джоузеф Файндър
Параноя (46)

46.

Нямах представа как да постъпя.

Кевин Грифик знаеше отлично, че не съм работил по „Лусид“ в „Уайът“, а още по-добре знаеше, че не съм никакъв супергений. Той знаеше истинската история. Вероятно в този момент беше на работното си място и трескаво ме търсеше в интранета на „Трайон“, за да се удиви, че ме вижда там в ролята на оперативен помощник на президента и главния изпълнителен директор. Колко ли време щеше да мине, преди да се разприказва, да започне да пита колегите си и да им разказва всякакви истории? Пет минути? Или пет секунди?

Как, по дяволите, можа да се случи това, и то след внимателното планиране и подготовка от хората на Уайът? Как бяха допуснали „Трайон“ да вземе на работа човек, който без никакъв проблем можеше да саботира цялата им схема?

Огледах се замаян… бях слязъл в кафето и стоях пред щанда за закуски. Така и така бях тук, взех си сандвич с шунка и кашкавал — имах нужда от протеини, — както и диетично пепси, после се върнах в кабинета си.

Джок Годард разговаряше в коридора с някой от директорите. Бяха недалеч от моята врата. Той прехвана погледа ми и вдигна показалец, за да ми покаже, че иска да говори с мен. Спрях на разстояние, за да изчакам да свършат разговора си.

След минута-две Джок сложи ръка на рамото на другия — изглеждаше угрижен — и ме поведе към офиса ми.

— Значи… — почна той, докато сядаше на стола за посетители. Единственото друго място, където можех да седна, бе зад бюрото ми, което ми се струваше немислимо — все пак той беше проклетият изпълнителен директор на цялата компания, — но нямах избор. Седнах, усмихнах му се неуверено и зачаках какво ще ми каже. — Бих казал, че издържа с отличие — обяви Годард. — Поздравления.

— Така ли? Аз пък реших, че съм направил първата си и последна издънка — признах си чистосърдечно. — Мразя да заемам нечия страна.

— Затова си при мен. О… не за да заемаш страна срещу мен. А за да не се страхуваш да казваш истината в очите на хора, облечени с повече власт.

— Това не беше истината — опитах се да уточня. — Беше просто мнението на един човек. — Дали не прекалявах?

Годард разтри очи с късите си пръсти.

— Най-лесното нещо на света за един директор — и едновременно с това най-опасното, — е да загуби контакт с реалността. Никой никога не иска да ми сервира неподправената истина. Всеки иска да ми се хареса. И всеки има своите задкулисни планове. Обичаш ли историята?

Никога не бях мислил за историята като за нещо, което може да се обича, така че свих рамене.

— В известна степен.

— По време на Втората световна война Уинстън Чърчил създал специален кабинет, извън структурите на военното ведомство, чиято основна задача била да му дава чистата, неподправена и нелицеприятна истина. Ако помня правилно, нарекъл го „Стратегически кабинет“ или нещо от този род. Както и да е, проблемът бил в това, че никой не искал да му казва лошите новини, а той разбирал, че трябва да ги знае, за да може да върши работата си. — Кимнах, за да покажа, че разбирам. — Когато основеш компания, ако съдбата ти се усмихне няколко пъти подред, вероятността да се превърнеш в култова фигура за своите подчинени, които просто не са имали твоя опит, е голяма — продължи Годард. — Но аз нямам нужда някой да ми… целува пръстена, образно казано. Най-малко точно сега. Има една аксиома в нашия бизнес, която гласи, че технологичните компании винаги надрастват създателите си. Това се случи с Род Кениън в „Компак“ и Ал Шугарт в „Сийгейт“. Ако помниш, в „Епъл“ дори изритаха Стив Джобс, макар той по-късно да се върна на бял кон, за да спаси рожбата си. Мисълта ми е, че няма такова нещо като смел стар създател на компания. Моят борд на директорите винаги е черпил доверие от мен като от кладенец, но се опасявам, че кладенецът е взел да пресъхва.

— Защо говорите така, сър?

— Това „сър“ да го забравиш — сряза ме Годард. — Разбираш ли, материалът в „Джърнал“ е само предупредителен изстрел. Не бих се изненадал, ако го дължа на недоволни членове на борда, някои от които може би си мислят, че е време да се оттегля, да се пенсионирам и да се завра доброволно във вилата си, за да се бъзикам с колите си на воля и целодневно.

— Но вие не искате да го направите, разбира се.

Той се озъби.

— Ще направя онова, което е най-добро за „Трайон“. Тази проклета компания е смисълът на целия ми живот. Освен това колите са ми само хоби, а почнеш ли да упражняваш хобито си от осем до пет, то престава да ти бъде забавно. — Той ми подаде една дебела папка. — Трябва да си получил имейл с PDF^[1] файл със същото: нашият стратегически план за следващите осемнайсет месеца — нови продукти, нови версии на старите… цялата дандания. Искам от теб най-откровеното ти впечатление — презентация, наречи го както щеш… преглед, обзор, поглед от хеликоптер.

— За кога го искате?

— Колкото е възможно по-скоро. И ако попаднеш на конкретен проект, в който мислиш, че би желал да се ангажираш като мой представител, смятай се за поканен. Ще се увериш, предполагам, че сме заложили в развоя всякакви интересни устройства. Някои от тях пазим в най-строга тайна. Господи, има едно нещо с кодово име „Аврора“, което може да обърне нещата на сто и осемдесет градуса.

— „Аврора“? — Преглътнах тежко. — Не споменахте ли този проект и на срещата?

— Той е под ръководството на Пол. Нещо, което наистина може да те изуми. Има още някои малки проблеми с прототипа, с които трябва да се справим, но като цяло сме готови да го обявим.

— Звучи интригуващо — казах, като се помъчих да маскирам живия си интерес. — Бих желал да помогна с каквото мога.

— О, и това ще стане, не се съмнявай. Но всичко с времето си. Не искам да те отклонявам от управленческите ни проблеми, защото захванеш ли се с „Аврора“… не, не искам да разпръскваш енергията си по много места. — Той стана и сплете пръсти. — Такаа… сега трябва да отида в студиото, за да запиша обръщението — нещо, което не очаквам с нетърпение, повярвай ми. — Усмихнах се съчувствено. — Както и да е — завърши той, — съжалявам, че те засилвам в тази посока, но нещо ми подсказва, че ще се справиш отлично.