Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paranoia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Джоузеф Файндър

Заглавие: Параноя

Преводач: Иван Златарски

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 14.06.2004

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-541-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4786

История

  1. — Добавяне

Четвърта част
Компрометиране

Компрометиране: Разкриване от противниковата страна на агент, конспиративна квартира или разузнавателна техника/прийом.

„Речник на шпионажа“

35.

Кабинетът на Джон Годард не беше по-просторен от този на Том Лундгрен или Нора Съмърс. Осъзнаването на този факт ме потресе. Офисът на проклетия началник бе по-голям само с няколко квадратни метра от жалката ми работна клетка. Дори подминах вратата, сигурен, че става дума за някаква грешка. Но нямаше грешка, на месинговата табелка си пишеше съвсем ясно ОГЪСТИН ГОДАРД и самият той стоеше в коридора и разговаряше със секретарката си. Беше по черно поло — явно любима за него дреха, — без сако и на носа му висяха очила за четене. Жената, с която разговаряше и която предположих, че прочутата Флорънс, бе едра негърка във впечатляващ сребристосив делови костюм. В косата й се забелязваха сребърни кичури — и изобщо бе наистина много впечатляваща.

Когато се приближих, двамата ме погледнаха. Тя нямаше представа кой съм и дори Годард за момент не можа да се сети, но после ме позна — беше на следващия ден след „голямото“ съвещание — и каза:

— О… господин Касиди, чудесно… благодаря, че се отзовахте. Нещо за пиене?

— Няма нужда, благодаря — казах аз. После си спомних съвета на доктор Болтън и побързах да се поправя: — Само… вода. — Отблизо Годард изглеждаше по-дребен и по-прегърбен. Прословутото му палаво лице, тънките устни, блясъкът в очите — всичко изглеждаше като маска на Годард за Хелоуин, изработена в отдела за миналогодишното парти. Бях виждал такава маска на закачалката в работната клетка на един колега. Всички в отдела бяха носили такива маски и бяха правили всякакви майтапи, представяйки се за Годард.

Фло му подаде една папка — видях, че е личното ми досие — и той й каза да не го свързва с никого по телефона. После ме въведе в кабинета си. Нямах представа какво иска от мен, така че гузното ми съзнание се лашкаше от едната крайност в другата. Все пак се намирах не къде да е, а в кабинета на шефа на компанията, в която бях внедрен да шпионирам. Бях внимавал досега наистина, но имаше и няколко дребни грешки.

Но дали нещата бяха стигнали до разобличаването ми? Обикновено не шефът на една компания размахва секирата — за това винаги си има хора. Както и да е, любопитството ми бе възбудено и не можех да не си задавам въпроси. Бях страшно неспокоен и се опасявах, че ми личи.

Той отвори малък маскиран като шкафче хладилник и ми подаде бутилка „Акуафина“. Седна зад бюрото си и се облегна на високия си кожен стол. Отпуснах се на единия от двата стола срещу него. Огледах се, видях фотографията на семпло изглеждаща жена — вероятно съпругата му, понеже изглеждаше горе-долу на неговата възраст. Беше белокоса, обикновена, много сбръчкана (Мордън веднъж я бе нарекъл „шар пей“), с перлена огърлица в три реда, стил „Барбара Буш“, сложена, предполагам, за да скрие двойната й гуша. Запитах се дали Уайът, изгарян от вътрешна завист по отношение на Джок Годард, има някаква представа при кого се прибира всяка нощ неговият съперник. Защото Уайът сменяше или въртеше кучките си през две нощи и те до една имаха цици като за централните страници на модно списание — това бе задължително изискване в трудовата им характеристика.

Една от полиците бе запълнена с малки модели на коли, предимно кабриолети с големи стабилизатори и аеродинамични форми, сред тях няколко стари цистерни за мляко „Дивко“. Всичките бяха модели от 40-те и 50-те — несъмнено периода, когато Джок е бил хлапе или най-много младеж.

Той проследи погледа ми и ме попита:

— Ти какво караш?

— Какво карам? — За момент не бях сигурен, че го разбирам правилно. — А-а… Ауди А6…

— Ауди? — повтори той, сякаш бях изрекъл дума на чужд език. Окей, може би точно така си и беше. — Харесваш ли я?

— Ами… става.

— Не знам защо си представях, че караш 911 или поне бокстер[1] или нещо подобно. Човек като теб…

— Е, не съм голям маниак — отговорих. Отговорът ми беше премерено двусмислен, признавам. Съветничката на Уайът Джудит Болтън бе посветила част от подготовката ми, за да ме образова в колите, така че да мога по-лесно да се впиша в корпоративната култура на „Трайон“. Все пак инстинктите ми казваха да не се опитвам да се правя на разбиращ в разговор на четири очи. По-добре беше да заобиколя по някакъв начин цялата тази тема.

— Мислех, че всички служители на „Трайон“ си падат по колите — отбеляза Годард. Виждах, че не подмята тази фраза случайно. Просто опитваше по свой начин да иронизира робското поведение на хората си. Това ми допадна.

— По-амбициозните със сигурност. — Усмихнах се.

— Както, предполагам, си подразбрал, колите са единствената ми екстравагантна прищявка и за това си има обяснение. Едно време, през седемдесетте, след като „Трайон“ стана публична компания и изведнъж започнах да печеля повече, отколкото имах представа как да харча, един ден отидох и си купих яхта… осемнайсетметрова! Бях страшно доволен, докато не видях в пристанището двайсет и един метрова. Цели три проклети метра по-дълга от моята! Нещо ме убоде в сърцето… надявам се, разбираш. Състезателният ми инстинкт автоматично сработи и… да, знам, знам, знам — детинско беше… но какво да направя, след като чувствах, че трябва да имам по-голяма яхта. Знаеш ли какво направих?

— Купили сте я — направих най-естественото предположение.

— Не, нищо подобно. Можех да си взема без никакъв проблем по-голямата яхта, но вече бях осъзнал, че винаги ще се намери глупак, който да има по-голяма от моята. И тогава кой щеше да е глупакът? Аз естествено. По този начин не може да се печели. — Кимнах в знак на съгласие. — Така че… продадох проклетата яхта. Без двоумения — още на следващия ден. Единственото нещо, което я държеше на вода, бе фибростъклото и… ревността. — Той се позасмя на себе си. — Ето, това обяснява малкия ми кабинет. Реших, че кабинетът на боса трябва да е същият като на другите мениджъри, така поне няма да има повод да си завиждаме за кабинетите в компанията. Иначе хората винаги ще се бленуват за по-големия кабинет, вместо да фокусират енергията си върху нещо по-полезно. Та значи, Илайджа, ти си нов при нас?

— Хм… казвам се Адам.

— Дявол го взел, защо все бъркам! Съжалявам, Адам, извини ме. Вече го запомних. — Той се наведе над бюрото си, сложи си очилата за четене и прегледа набързо тънкото ми досие. — Значи… откраднали сме те от „Уайът“, където си спасил „Лусид“.

— Не съм спасявал „Лусид“, сър.

— Няма нужда да се правиш на скромен.

— Не се правя на скромен. Опитвам се да бъда точен.

Той се усмихна, сякаш го бях развеселил.

— Добре… Как ти се вижда „Трайон“ в сравнение с „Уайът“? О… извинявай. Май наистина не искам да чуя отговора на този въпрос.

— Няма нищо, с удоволствие бих отговорил — казах. Бях истинско олицетворение на прямотата. — Тук ми харесва. Атмосферата е… вдъхновяваща. Хората са приятни. — Млъкнах за момент: съзнавах колко подлизурски звучат тези глупави стандартни фрази, и допълних: — Е, повечето от тези, които познавам.

Лукавите му очи се присвиха дяволито.

— Разбирам, че си приел първото ни предложение за заплата — отбеляза той. — Млад човек с твоите препоръки и с доказаните си възможности би могъл да преговаря за доста повече.

Свих рамене.

— Заинтересуваха ме не толкова парите, колкото възможностите.

— Може би. Но на мен това ми говори, че може би просто си чакал удобен случай да се махнеш оттам.

Разговорът завиваше в опасна насока, но от друга страна, нещо ми подсказваше, че на Годард повече ще му допадне, ако проявя дискретност.

— „Трайон“ повече пасва на кръвната ми група.

— И откриха ли се възможностите, които търсеше?

— Да.

— Пол, моят директор по финансовите въпроси, ми спомена за намесата ти по повод „Голд Дъст“. Изглежда, разполагаш с добри източници на информация.

— Поддържам контакти със стари приятели.

— Адам, харесвам идеята ти да преработим „Маестро“, но се безпокоя колко време ще ни отнеме да вградим надежден протокол за обмен на шифровани данни. Не зная дали се досещаш, но от Пентагона ще искат работещи прототипи за вчера.

— Това не е проблем — успокоих го. Подробностите бяха все още живи в главата ми — бях я натъпкал с информация като за студентски изпит по органична химия. — „Кастен Чейс“ вече са разработили RASP[2] протокол за достъп. Те вече са на пазара с тяхната „Фортеза“ крипто карта, както и със засекретяващия модем тип „Паладиум“[3] — което означава, че както хардуерното, така и софтуерното решение вече съществуват. Според мен вкарването им в „Маестро“ не би трябвало да отнеме повече от два месеца. Така че много преди да ни възложат договора, ние ще сме готови да започнем производство.

Годард поклати глава, явно измъчван от съмнения.

— Шибаният пазар напоследък рязко се промени. Всичко е „електронно това“ или „електронно онова“, направо ти се схваща езикът да бърбориш по цял ден „и-бизиес“, „и-търговия“ и какво ли още не. Забелязва се ясно очертан процес на сближаване на технологиите. Навлизаме в епохата на „всичко в едно“. Потребителите вече не са доволни да имат телевизор или видеокасетофон, или факс, или компютър, или стереосистема, или телефон — все поотделно. — Той ме погледна косо, за да се увери, че следя мисълта му. Явно подхвърляше идеята, за да види как ще реагирам. — Бъдещето се нарича „конвергенция“. Какво мислиш?

Постарах се да изобразя умерен скептицизъм и отговорих:

— Отговорът ми е… НЕ.

След няколко секунди мълчание той се усмихна. Бях си свършил домашното както трябва. Всъщност бях прочел препис на няколко неофициални бележки, подхвърлени от Годард на една от онези конференции, които се занимават с технологиите на бъдещето, по-конкретно тази в Пало Алто миналата година. Годард бе държал реч срещу „промъкващия се фючюрализъм“, както го бе нарекъл, и аз бях запомнил основните моменти, с цел да ми послужат при някой спор в „Трайон“.

— По-конкретно?

— На това заболяване аз му казвам „фючюритис“. — Нарочно използвах дума от корена на неговата. — Залагане на хромираните лайстни за сметка на лекотата при работа, простотата и елегантността. Мисля, че на всички започва да ни писва от необходимостта да натиснем трийсет и два бутона на дистанционното, при това в строго определена последователност, само и само за да можем да гледаме вечерните новини. Мисля също, че на мнозина от нас им е дотегнало да им се свива сърцето, когато видят да светва индикаторът с надпис „Провери двигателя“, защото какво ще провериш, като вдигнеш капака на колата и всичко под него е капсуловано и скрито? Ще го провериш само ако отидеш при специализиран автомеханик, който разполага с диагностичен компютър, онлайн връзка със сервизния център за твоя модел кола и диплома от Масачузетския технологичен на стената.

— Дори да си маниак на тема коли — подметна Годард със сардонична усмивка.

— Дори… Освен това цялата тази история с конвергенцията си е мит първа проба, модна думичка, която може да бъде много опасна, ако я приемеш на сериозно. Лошо е за бизнеса. Факс телефонът на „Канон“ си беше издънка — среден по възможности факс и скапан телефон. Никак не виждам как пералнята ще се конвертира със сушилната машина, още по-малко микровълновата печка с газовата. И не желая да си купувам комбинирана микровълнова печка-хладилник-телевизор, ако ми трябва само нещо, в което да изстудя кока-колата. Преди петдесет години са изобретили компютъра, нали? И с какво се конвертира той? С нищо. Така, както виждам нещата, тази дивотия с конвергенцията отново е на път да стане заелопа.

— Какво?

— Заелопа — митичното създание на някакъв препаратор на животни, дето комбинирал заек и антилопа. Има го на картички.

— Ти май не се замисляш много над думите, а?

— Не и когато съм убеден в правотата си, сър.

Той остави папката на бюрото си и се облегна на високия си стол.

— Да видим сега за птичия поглед.

— Моля?

— „Трайон“ като цяло. Имаш ли още някое вече формирано мнение?

— В известен смисъл.

— Я да чуем.

Уайът редовно бе поръчвал анализи на „Трайон“ като основен конкурент на пазара и аз бях запомнил основните изводи в тях.

— Ами… „Трайон Медикал Системс“ е желан компонент във всяко инвестиционно портфолио, заради своята стабилност, предлаганата възможно най-добра технология в сферите на ядрения магнитен резонанс, ядрената медицина и ултразвука, макар и да има своите слабости в обслужващата сфера, например информационните системи за пациенти и управлението на основните фондове.

— Съгласен. — Той кимна и се усмихна. — Продължавай…

— „Трайон Бизнес Сълюшънс“ явно куца — едва ли ви казвам нещо ново, — но там всичко е подредено за сериозно навлизане в пазара, особено в областта на базираните на интернет протокола технологии, преноса на говор и етернет услугите за обмен на данни. Да, известно ми е, че фиброоптиката в момента е натикана в тоалетната, но свръхбързият интернет е на хоризонта, така че ни остава само да чакаме и да се надяваме. Авиокосмическият отдел е оцелял след тежък период, но все още предлага изключителни решения на вградени[4] компютърни продукти.

— А какво ще кажеш за потребителската електроника?

— Очевидно това е ядрото на нашата компетентност и основната причина да дойда тук. Все пак нашите DVD плейъри забиват в земята тези на „Сони“. Безжичните ни телефони са много добри, всъщност винаги са били такива. Мобилните ни телефони са убиец — тук ние контролираме пазара. Нашата марка е символ и ние можем да налагаме до трийсет процента по-високи цени за нашите продукти просто защото те носят етикета на „Трайон“. Но и тук има някои уязвими места.

— Например?

— Ами… тъпо е, че все още нямаме истински Блекбери — убиец. Устройствата, предлагащи безжични комуникации, би следвало да са в центъра на интересите ни. Вместо това отстрани изглежда, като че ли се предаваме без бой на компании като RIM, Handspring и Palm. Спешно ни трябват няколко добри модела на безжични устройства.

— Работим по въпроса. Разполагаме с доста интересен продукт, който още е в процес на развой.

— Това е добре — казах. — По-нататък… Определено смятам, че изпускаме влака за технология и продукти за предаване по интернет на цифрова музика и видео. Би следвало да водим някаква развойна дейност в тази сфера, може би дори да си партнираме с някой. В това виждам голям потенциал за генериране на постъпления.

— Мисля, че си прав.

— И… извинете ме, че ще го кажа по този начин, но онова, което правим за децата, е достойно за съжаление. Вижте „Сони“ — тяхната конзола за игри „Плейстейшън“ е способна да превръща червените числа под чертата в черни години наред. Търсенето на компютри и битова електроника намалява от няколко години, нали? Ние се боричкаме на пазара на електроника в Южна Корея и Тайван, подхванали сме ценови войни за течнокристалните монитори, дековете за цифрово видео и клетъчните телефони… това е неоспорим факт, нали така? Следователно трябва да продаваме и на децата, защото на тях не им пука за рецесията. „Сони“ имат своята „Плейстейшън“, „Майкрософт“ предлагат своя „Ексбокс“, „Нинтендо“ разполагат с „Геймкюб“ — а какво предлагаме ние за пазара на видеоигрите? Нищо и половина. Това е съществена слабост в стратегията ни по отношение на потребителската електроника.

Забелязах, че отново се е поизправил в стола си и че ме наблюдава с леко загадъчна усмивка.

— Как гледаш на това да се захванеш с обновяването на „Маестро“?

— „Маестро“ е рожба на Нора. Честно казано, няма да е удобно.

— Тя ще ти остане началник.

— Не съм сигурен, че подобно развитие би й допаднало.

Усмивката му се поизкриви.

— Е, все някак ще го преживее. Нора знае от коя страна е намазана с масло филията в ръката й.

— Не съм аз онзи, който ще се противопостави на това, сър, но имам чувството, че подобна реорганизация няма да се отрази добре на духа в отдела.

— Добре… в такъв случай как гледаш на възможността да работиш за мен?

— Не го ли правя вече?

— Имам предвид тук, на седми етаж. Специален помощник на председателя по стратегията за новите продукти. Формално на длъжност към отдел „Съвременни технологии“. Ще получиш собствен кабинет. Не по-голям от моя, мисля, това го изяснихме. Съгласен ли си?

Не можех да повярвам. Всеки момент щях да избухна от нервно напрежение и възбуда.

— Ами… разбира се, защо не. Ще докладвам пряко на вас, така ли?

— Именно. Е, споразумяхме ли се?

Позволих си бавно да се усмихна. Като съм се хванал… и така нататък.

— Повече отговорност не означава ли и по-високо възнаграждение, сър?

Това му допадна и той гръмко се изсмя.

— И още как!

— Бих желал сега да получа онези допълнителни петдесет хиляди, които трябваше да си поискам, преди да приема първото си назначение тук. И ще приема четиридесет хиляди допълнително под формата на опции.

Той отново се изсмя гръмко, като Дядо Коледа, „Хо-хо-хо“.

— Куражлия си, момче.

— Благодаря.

— Виж какво… Няма да ти дам петдесет хиляди повече. Не вярвам в пълзенето по стъпки. Удвоявам заплатата ти. И ти давам четиридесетте хиляди от опции. По този начин задникът ти ще трепери от желание да направиш всичко за мен.

Захапах долната устна отвътре, за да не ахна. Господи!…

— Къде живееш? — осведоми се той.

Пуснах си устната и му признах.

— Не става. — Той поклати глава. — Не е подходящо за човек на твоето ниво. Освен това, с работното време, което те очаква, не искам да губиш два пъти на ден по четиридесет и пет минути в чакане из задръстванията. Ще се налага да работиш до късно, така че искам да живееш наблизо. Защо не си наемеш апартамент в Харбър Суитс? С парите, които вече ти давам, можеш да си го позволиш. Имаме служителка, която е специализирана в намирането на нови жилища. Тя ще ти предложи нещо подходящо.

Най-сетне успях да преглътна.

— Бива. — Едва се сдържах да не се изхиля по най-просташки начин.

— Такаа… Разбрах, че не си автоманиак, но с това ауди… Сигурен съм, че колата си е съвсем добра, но защо не си доставиш малко удоволствие? Моето убеждение е, че един мъж трябва да обожава колата си. Опитай да се пречупиш, обещай ми. Не искам да те подтиквам към залитания, но избери нещо за душата, а? Фло може да се погрижи за това.

Дали ми казваше, че настоява да ми даде и кола!? Мили боже…

Той стана.

— Е, съгласен си значи? — И ми подаде ръка.

Стиснах я.

— Не съм идиот — уверих го.

— Личи си. В такъв случай, добре дошъл в екипа, Адам. Очаквам с нетърпение да работя с теб.

Излязох от кабинета му леко залитайки и тръгнах към асансьорите с глава в облаците. Коленете ми наистина се подгъваха.

Изведнъж се овладях, спомних си защо съм тук, каква е истинската ми работа — и как бях стигнал до кабинета на Годард, дявол да го вземе! Току-що ме бяха повишили много, много над нивото на компетентността ми.

Не че имах някаква представа в какво съм компетентен изобщо.

Бележки

[1] Модели на „Порше“. — Б.пр.

[2] Съкращение от Remote Access Security Program (англ.) — програма за надежден отдалечен достъп. — Б.пр.

[3] Fortezza е стандарт за сертификация на карти, осигуряващи зашифроване в реално време на входящата и изходяща по отношение на компютър информация, като самото сертифициране се извършва от Агенцията за национална сигурност (National Security Agency) на САЩ; Palladium е категория засекретяващи модеми (също отговарящи на определен стандарт) основно за военно приложение. — Б.пр.

[4] Т.нар. embedded products (англ.). — Б.пр.