Джоузеф Файндър
Параноя (12)

12.

Поместих обява в три местни вестника, че търся човек за гледане на болен. От обявата ставаше ясно, че няма ограничения за кандидатите и че изискванията не са стриктни. Честно казано, съмнявах се, че е останал някой — вече бях пробвал този номер много пъти.

Получиха се точно седем запитвания. Три от тях бяха от хора, които не бяха разбрали смисъла на обявата и всъщност сами търсеха да наемат някого. Две от записаните обаждания бяха с чужд акцент, толкова силен, че имах съмнения дали наистина са на английски. Едно беше от съвсем разумно говорещ и приятно звучащ мъж, който съобщи, че се казва Антоан Ленард.

Не че разполагах с много свободно време, но се договорих за среща на кафе с този Антоан. Не исках да го подлагам на стреса от първата среща с баща ми, ако не се налага. С други думи, исках да го наема, преди да е видял с какво ще се занимава, така че да му огранича възможностите да се откаже.

Оказа се грамаден, страховито изглеждащ чернокож тип със затворническа татуировка и стегнато накъдрени кичури в стила на растафарианците^[1]. Съмненията ми се оказаха правилни: при първата удобна възможност той си призна, че току-що е бил освободен след излежаване на присъда за автокражба и че е лежал зад решетките и друг път. Даде ми вместо препоръка името на служителя от Бюрото за амнистия и условно освобождаване, отговарящ за него. Хареса ми, че е така открит и че не се опита да скрие миналото си. Всъщност просто ми хареса като човек. Имаше тих глас, изненадващо приятна усмивка и изобщо се държеше сдържано и с достойнство. Вярно, че бях на ръба на отчаянието, но също така прецених, че ако има някой, който да се справи с баща ми, това може да е само такъв като него, така че го наех без замисляне.

— Виж, Антоан… — казах, когато станах, за да си тръгна. — Тази работа със затвора…

— Проблем ли е? — Той ме погледна право в очите.

— Не, не е това. На мен ми хареса, че бе така прям по този въпрос.

— Ами тогава?

— Само че ми си струва, че няма нужда да си толкова откровен и с баща ми.

Вечерта, преди да започна в „Трайон“, си легнах рано. Сет ми бе оставил съобщение на телефона, че ме кани с него и няколко наши общи приятели, понеже имал свободна вечер, но аз му отказах.

Часовникът ме събуди в пет и половина и ми се стори, че нещо не е наред — навън още бе нощ. Когато си спомних какво става, през мен премина вълна от адреналин, странна комбинация от ужас и възбуда. Нямаше лъжа, влизах в голямата игра, времето на обучение и инструктаж бе изтекло. Взех си душ и се избръснах с чисто ново ножче, много бавно и внимателно, за да не се порежа. Бях подредил дрехите си, още преди да си легна, така че извадих костюма и вратовръзката на „Зеня“ и за всеки случай лъснах обувките си „Коул Хаан“ още веднъж. Бях преценил, че е по-добре да се явя първия ден на работа в костюм, колкото и странно да изглеждам сред останалите, а и винаги можех да съблека сакото и да сваля вратовръзката.

Чувствах се много необичайно — за пръв път в живота си получавах шестцифрена заплата, макар наистина да не държах още в ръцете си чек, а продължавах да живея в бърлога. Е, това със сигурност скоро щеше да се промени.

Когато седнах в сребристото „Ауди А6“, в което все още се долавяше специфичната миризма на нова кола, се почувствах едва ли не част от елита. Прииска ми се да отпразнувам новия си статус и се отбих в „Старбъкс“ и си поръчах тройно еспресо с мляко. Взеха ми почти четири долара за проклетата чаша кафе, но… по дяволите, нали вече бях в големите пари. По пътя към „Трайон“ надух албума на „Рейдж агейнст дъ машин“, така че когато влязох там, Зак де ла Роча крещеше с цяло гърло, а аз се дерях да му пригласям, облечен в безукорния си костюм и обут в скъпите обувки. Бях зареден с енергия.

Колкото и да бе удивително, дори в седем и половина сутринта в подземния гараж вече имаше доста коли. Паркирах две нива по-надолу.

„Посланичката на фоайето“ за крило „B“ не можа да открие името ми нито в списъка на заявените посетители, нито в този на служителите. Бях никой. Казах ида се обади на Стефани, секретарката на Том Лундгрен, но Стефани още не беше дошла. Накрая тя намери някой в „Личен състав“, откъдето й наредиха да ме изпрати на трети етаж в крило „E“, което си беше дълга разходка.

Следващите два часа прекарах в приемната на „Личен състав“ и в попълване на безкрайни формуляри: W-4^[2], W-9^[3], молба за откриване на сметка в кредит — юниън^[4], застраховка, опции, данни за автоматичен депозит на заплатата в банковата ми сметка, указания за превеждане на сумите в пенсионния ми фонд, декларация за опазване на служебна тайна… Снимаха ме, дадоха ми бадж и още две малки пластмасови карти, които да закача на щипката на баджа. На тях пишеше неща като „Трайон — променете вашия свят“, „Отворени комуникации“, „Забавления“ и „Пестеливост“. Звучеше ми малко съветски, но не ме притесняваше.

Една от служителките в „Личен състав“ ме разведе набързо из „Трайон“ и наистина бях впечатлен. Великолепен фитнес център, банкомати, стая за отдих с безплатни напитки, място, където да оставиш дрехите си за пране или химическо чистене, бутилки с вода, пуканки, автомати за капучино.

В стаята за отдих имаше големи лъскави плакати, изобразяващи група мъже с могъщи рамене и жени (азиатки, черни и бели), стъпили триумфално върху планетата Земя, под думите: „ПИЙТЕ ОТГОВОРНО! ПИЙТЕ ИКОНОМИЧНО!“. „Типичният служител на «Трайон» изпива пет напитки на ден — казваше се там. — Ако се ограничите на четири, «Трайон» ще спести $2.4 милиона годишно!“.

Можеше да оставиш колата си за измиване и диагностика, можеше да купиш с отстъпка билети за кино, концерти и бейзболни мачове, имаха дори програма за подаръци за бебета („По един подарък на семейство по конкретен повод“). Забелязах, че асансьорът в крило D не спря на пети етаж („Специални проекти — обясни ми служителката. — Ограничен достъп“). Постарах се да не регистрирам никакъв интерес. Дали това не беше „астролабията“, от която Уайът толкова силно се интересуваше?

Накрая се появи Стефани и ме отведе на шести етаж в B крило. Том говореше по телефона, но ми махна да вляза. Офисът беше накачен със снимки на децата му — пет момчета, доколкото можах да забележа — индивидуално и на групи, техни рисунки и така нататък. Книгите на лавицата зад него бяха, така да се каже, „обичайните заподозрени“: „Кой ми изяде сиренцето?“, „Правило първо: нарушавай всички правила“, „Как да станеш изпълнителен директор“. Краката му потропваха като бутала, а лицето му бе като изстъргано с тривка за баня.

— Стеф — каза той, — би ли помолила Нора да се отбие?

След минута той тръшна с облекчение слушалката, скочи на крака и ми раздруса ръката. Венчалната му халка бе широка.

— Добре дошъл в екипа, Адам! — сърдечно ми каза той. — Ако знаеш колко се радвам, че се докопахме до теб! Сядай, сядай… — Послушах го. — Нуждаем се от теб, приятелю. Имаме на главата си двайсет и три продукта, а някои хора ни напуснаха и редиците оредяха. Момичето, което ще заместваш, го преназначиха. Ставаш част от екипа на Нора и ще работиш по освежаването на „Маестро“, където — това съвсем скоро ще го разбереш в подробности — имаме някои проблеми. Образно казано, има няколко пожара, които спешно трябва да се изгасят. А… ето я и нея!

Нора Съмърс стоеше на прага, сложила като оперна дива една ръка величествено върху дръжката. Престорено свенливо тя ми подаде другата.

— Здрасти, Адам, добре дошъл! Много се радвам, че си част от нас.

— И аз се радвам, че съм тук.

— Честно ще ти кажа, че трудно стигнахме до решение да вземем точно теб. Този път имахме много силни кандидатури. Но най-добрите винаги изпъкват. Добре, да се хващаме на работа, а?

Гласът й, само допреди малко чисто момичешки, се понижи с една октава в мига, в който излязохме от офиса на Том Лундгрен. Тя заговори бързо, думите й се застъпваха:

— Работното ти място е ей там. — И забоде пръст във въздуха. — Тук използваме уеб телефони, надявам се, знаеш как.

— Няма проблем.

— Компютър, телефон… би трябвало всичко да е организирано. От каквото и друго да имаш нужда, просто се обади в „Обслужване“. Значи така, Адам, трябва да те предупредя, че тук нямаме навика да водим хората за ръчичка. Чака те интензивно обучение, но не се съмнявам, че ще се окажеш на ниво. Практиката при нас е да те хвърлим в дълбокото: после или плуваш, или се давиш. — И тя ме изгледа изпитателно.

— Бих предпочел да поплувам. — Усмихнах се дяволито.

— Радвам се да го чуя — каза тя. — Това отношение ми допада.